Три метра над небето

2.

Бледата луна блестеше високо в небето, сред клоните на едно дърво с буен листак. От нечий прозорец се носеше бавна музика. Едно момче се готвеше за изпит. Малко по-надолу блестяха белите линии на тенис корта, а празният басейн тъжно чакаше лятото. Няколко есенни листа се бяха спрели там, до ръба му, преди да ги измете усърдният портиер. На първия етаж на сградата, сред добре гледаните цветя, които се виеха по дървената решетка, едно русо момиче се съзерцаваше в огледалото.

— Трябва ли ти черната тениска, оная от Опух?

— Не знам.

— А синият панталон?

— Не знам!

— А клина… ще го обуваш ли?

Даниела стоеше насред наизвадените чекмеджета. Навсякъде имаше пръснати дрехи — като в американските филми, когато хората се връщат вкъщи и някой е обърнал апартамента им с главата надолу. Даже по-зле.

— Тогава ще взема това… — Тя си проправи път между няколко чифта обувки Superga в различен цвят, всичките — трийсет и седми номер.

— Не може! Това няма да го пипаш!

— Все пак ще го взема.

Баби го дръпна рязко, после си сложи ръцете на кръста и каза:

— Няма да стане, още не съм го обличала и…

— Ами да си го обличала!

— Ще ми го разшириш!

Дани бавно се извърна към сестра си. Погледна я иронично:

— Ти майтап ли си правиш?! Малко ли мои неща си носила?! Ами синята ми ластична пола оня ден? Оттогава само ясновидец може да отгатне хубавите ми форми под нея!

— Това няма нищо общо, полата я разтегли Кико Брандели.

— Какво?! Кико те е свалял и не си ми казала?

— То няма много за казване…

— Не ми се вярва, особено като си гледам полата.

— Само така ти се струва. А какво ще кажеш за синьото сако и розовата блузка под него?

— Не сменяй темата, кажи ми какво стана!

— Е, знаеш как е…

— Не знам!

Баби я погледна. Вярно, още не знаеше. Беше твърде закръглена и по нея нямаше нищо, заради което да й разтегнат полата.

— Помниш ли как оня ден казах на мама, че отивам да уча с Палина?

— Да, и какво?

— Е… тогава ходих на кино с Кико Брандели.

— И?

— Филмът не беше нищо особено. Той също, като се вгледа човек.

— Тогава как се разтегна тая пола?

— Ами десет минути след началото на филма той започна нещо да се върти. Помислих си: вярно, че седалките са неудобни, но тоя Кико май се кани да ме сваля. Малко след това той си протегна ръката зад моята облегалка… Я ми кажи, ами ако си сложа костюмчето, онова, зеленото, с копчетата отпред?

— Давай нататък.

— Ръката му се премести на рамото ми…

— И ти?

— Аз… нищо. Правех се, че не забелязвам. После ме придърпа към себе си и ме целуна.

— Целунал те е?! Страхотно!

— Ти пък защо се палиш толкова?

— Ами… хубав е.

— Да, обаче се мисли за кой знае какво. Все се разглежда, все се оглежда… Както и да е, за втората част ми купи Algida. Филмът вече беше доста по-интересен, може би заради сладоледа. По едно време аз се разсеях и ръцете му стигнаха… по-надолу. Опитах се да го отблъсна, но той се хвана за синята ти пола. И така я разтегна.

— Мръсник!

— И не ме пуска! После знаеш ли какво направи?

— Какво?

— Свали си ципа, сграбчи ме за ръката и взе да я натиска върху оная си работа.

— Не-е-е! Тоя наистина е мръсник! И после?

— Прежалих сладоледа и му го заврях в разкопчания панталон. Да знаеш как подскочи…

Двете прихнаха; възползвайки се от момента, Даниела се изниза със зеленото костюмче.

В кабинета, върху мекия диван, покрит с кашмир, Клаудио тъпчеше лулата си с тютюн. Беше му приятно това суетене, но истината е, че вкъщи не му разрешаваха да пуши Marlboro. Жена му (усърдна тенисистка) и дъщерите му (невръстни радетелки за здравословен живот) го упрекваха всеки път щом палнеше цигара. Така се стигна до лулата. „Придава ти класа! С лула изглеждаш по-разсъдлив!“ — разправяше Рафаела. В интерес на истината той предпочиташе да смуче това дърво и да крие цигарите в джоба си, само и само да не влиза в пререкания с нея.

Превъртя три-четири телевизионни канала. Знаеше къде да спре: няколко млади момичета слизаха по някакви стълби, тананикаха глупава песничка и показваха наперените си голи гърди.

— Клаудио, готов ли си?

Веднага смени програмата.

— Разбира се, скъпа.

Рафаела го погледна и увереността му се стопи.

— Смени си вратовръзката, сложи ето тази. — Рафаела излезе от стаята, за да не му даде възможност да възрази.

Той натисна десетия бутон на дистанционното. Надяваше се онези хубави момичета да са още там, но се появи някаква бедна домакиня, която танцуваше неритмично и показваше белия си отпуснат корем. Един невзрачен тип, облечен в уж китайски халат, я наблюдаваше от близката маса.

— Баби, къде си ми сложила тънкия молив?

— Там си е, в чекмеджето.

— Къде „там“?!

Последвалата тишина означаваше, че е намерила каквото търси.

В тясната баня между стаите на двете сестри Даниела се мажеше усърдно с фон дьо тен, като се навеждаше над мивката, за да е по-близо до огледалото. Може би си мислеше, че така ще подобри резултата. Напразно.

Баби се появи до нея.

— Как ме намираш? — Беше облечена с рокля на цветя, розова и лека. Едва пристегната в кръста, тя се спускаше свободно върху нежните й бедра. — Кажи де!

— Добре.

— Значи горе-долу.

— Имах предвид много добре.

— Е тогава какво ти пречи да кажеш „страхотно“?

Даниела продължаваше да се бори с очната линия.

— Ами… не ми харесва цветът.

— А ако се абстрахираш от цвета?

— Не ми харесват подплънките, много са ти големи.

— А ако се абстрахираш от подплънките?

— Е, ти знаеш… не обичам рокли на цветя.

— Добре де, не гледай цветята.

— Тогава да, „страхотно“ изглеждаш.

Недоволна от оценката на сестра си, Баби грабна флакончето Caronne, което си беше купила от безмитния магазин на летището, когато се връщаше от Малдивите. На излизане блъсна сестра си.

— Ей, внимавай!

— Ти внимавай! Знаеш ли колко ми трябва, за да ти насиня окото! Виж се как си се наклепала!

— Правя го само заради Андреа.

— Кой Андреа?

— Паломби. Запознахме се пред лицея. Говореше с Мара и Франческа, ония двете от единайсети клас. Като си тръгнаха, аз му казах, че съм от техния клас. Така, както съм гримирана, колко години ми даваш?

— Ами да, изглеждаш по-голяма. Поне на петнайсет.

— Аз съм на петнайсет!

— Я да махнем малко оттук… — Баби си наплюнчи пръста и размаза сенките й. — Готово!

— А сега?

— Сега всеки момент ще навършиш шестнайсет.

— Пак са малко.

— Момичета, готови ли сте? — Рафаела вече беше до външната врата и активираше алармата.

Клаудио и Дани се изнизаха бързо. Последна пристигна Баби. Майка й завъртя ключа два пъти и червената светлина замига, създавайки усещане за сигурност и спокойствие.

Клаудио и момичетата влязоха в асансьора, в който се чуваше глухото бучене на опасната празнота под краката им. Рафаела ги настигна, влезе и натисна бутона „П“.

Вечерта тепърва започваше.

Клаудио опипа възела на вратовръзката си. Рафаела прокара пръсти през косата си. Барбара намести грамадните подплънки на тъмното си сако. Даниела надзърна в огледалото, знаейки, че там ще срещне погледа на майка си.

— Не си ли попрекалила с грима?

— Стига сега, и без това пак закъсняваме — обади се Клаудио.

— Аз съм готова от осем часа̀! Стоях и ви чаках!

В асансьора нахлу миризма на телешко задушено, която се смеси с парфюмите им Caronne, Drakkar и Opium. Клаудио се усмихна.

— Госпожа Теранова пак е сготвила задушено.

— Много лук му слага! — отсече Рафаела, която от известно време предпочиташе френската кухня, за ужас на всички и най-вече на прислужничката им от Сардиния.

Съседът на втория стаж говореше по мобилен телефон с къса антена, крачеше нервно, чакаше си кафето и гледаше каубойски филм ма четвърти канал. Тъкмо застреляха някакъв и той умря не особено убедително.

— Не мога сега, казах ти! Имам две седмици до изпита, а съм още на третата книга!

Изключи кафеварката и изруга. Беше я изпуснал от поглед само за миг и тя опръска всичко наоколо. Съскането на последната струя сякаш имитираше захаросания глас на момичето: „Но аз искам да се видим…“

Въпреки отчаяните й опити да го накара да ревнува той все пак предпочете компанията на една стара книга с надраскани страници.

Мерцедесът спря пред вратата. Рафаела се настани отпред, придружена от звучното подрънкване на бижутата си — спомени от скъпи семейни годишнини.

— Тая Vespa не може ли да я паркирате по-близо до стената?

— Още по-близо?! И как си представяш да стане…

— Даниела, не говори така на баща си!

— Мамо, утре може ли да отидем на училище с веспата?

— Не, Баби, още е много студено.

— Е нали има стъкло отпред!

— Даниела…

— Ама всичките ни приятелки…

— Да бе, трябва да ги видя тия ваши приятелки с веспа!

— А пък на София й купиха ново пежо и ако искаш да знаеш, тя кара много по-бързо!

Портиерът Фиоре вдигна бариерата. Клаудио му махна с ръка и Рафаела сложи край на дискусията:

— Ако се стопли времето, ще видим.

Мерцедесът потегли, сдобивайки се с още една драскотина на дясното огледало. Бариерата се спусна и портиерът се втренчи в малкия телевизор пред себе си. Един висок водещ с рядка коса обяви името на отдавна забравен певец с новоиздаден албум.

Два етажа по-нагоре един бъдещ адвокат държеше чаша горещо кафе над разтворена книга.

Фиоре не разбираше всички тези американски думи. Беше къде-къде по-хубаво, когато пускаха Azzurro… Той извърна глава и похапна от задушеното, което обаче не беше достатъчно вкусно за неговите изисквания.

— Така и не ми каза добре ли изглеждам.

Даниела вдигна очи към сестра си. Подплънките на раменете й бяха огромни.

— Страхотно изглеждаш.

Знаеше как трябва да се държи с нея.

— Не е вярно, подплънките ми са широки и съм твърде наконтена. Лъжкиня! Да знаеш, че ще си платиш за това. Паломби няма да те погледне. Или ще те погледне, но с всичкия тоя грим няма да те познае и ще тръгне с Джулия.

Даниела понечи да й отговори за Джулия, която беше най-лошата й приятелка, но Рафаела се намеси:

— Момичета, престанете или ще ви върна обратно вкъщи!

— Да обръщам ли? — Клаудио се подсмихна и се престори, че обръща колата, но погледът й му даде да разбере, че моментът не е подходящ за шеги.