Три метра над небето

9.

— Ще празнуваме рождения ти ден утре на обяд.

— Мамо, останете поне за тортата!

— Пентези ни чакат, не можем да не отидем. Хайде, Роберта, ще празнуваме заедно утре и тогава ще ти дадем подаръците. Ще видиш какво сме ти избрали с баща ти.

Звънът на домофона прекъсна разговора.

— Е, добре. Както искаш.

Роберта изтича към домофона:

— Аз ще отговоря!

Родителите й прекосиха хола.

— Чао, деца! Забавлявайте се!

Последваха няколко възпитани отговора „Приятна вечер!“ и едно-две непринудени „Чао, Клаудия!“ Когато вратата се затвори, всички се постараха да изпълнят пожеланието.

— Франческа чия?

— Джакомини, оная русата.

— А, да. И какво да й кажа?

— Нищо, да ми отвори! Аз съм брат й, трябва да й оставя ключовете.

Роберта натисна бутона на домофона и отиде в кухнята да вземе две големи бутилки кока-кола. Ритна вратата на хладилника и се върна в хола. По пътя срещна едно русо момиче, което говореше с някакъв гелосан младеж.

— Франческа, брат ти се качва, носи ти ключовете.

— А! — едва смънка Франческа.

— Какво има?

— Всичко е наред, само дето аз нямам брат.

На вратата родителите на Роберта бяха пометени от група момчета, които се понесоха по стълбите, като прескачаха през две-три стъпала. Последното се спря пред тях, поклони се, каза „Приятна вечер!“ и догони останалите. Скело не пропускаше случай да си направи майтап.

— Кои са тези? Като изтървани…

— Сигурно са приятели на Марино от втория етаж. Той все с такива се събира.

Успокоени, господин и госпожа Мики тръгнаха към колата.

— Ето тук е. — Сицилианеца и Хук прочетоха табелката на звънеца. — Мики, нали?

Скело пристигна задъхан.

— Защо не изчакахме асансьора?

— Беше пълен.

В този момент вратата на асансьора се отвори и оттам изскочиха двама души, почти еднакви — с очила, тъмносини сака и тъмносиви панталони. Единият си беше позволил малко отклонение: ризата му беше на сини квадратчета, вместо дюс. Бегла проява на ексцентричност, напълно съсипана от вратовръзката — тя беше ужасна почти колкото двете момичета, които го придружаваха.

— Леле, какви изроди!

Оня с квадратчетата натисна звънеца. Вратата се отвори почти на мига.

— Закъсняваш, Алвизе!

Укоряваха го още от кръщенето му.

— Охо, Марта, Джована… влизайте!

Другите трима минаха през коридора.

— Това е Джорджо.

Джорджо каза „Честито!“ и влезе.

Скело пристъпи напред.

— Търся Франческа…

Като по поръчка тя се появи на прага заедно с гелосания.

— А, ето я… Брат ти е тук!

— Я да видим кой е тоя мой брат?

— Аз! — Луконе вдигна ръка.

Никога не си беше представяла, че може да има брат, още по-малко пък — че ще изглежда като този. Или майка й беше имала връзка с животно, или баща й лъжеше, че е метър и седемдесет.

Поло също вдигна ръка:

— И аз! Близнаци сме, като във филма с Шварценегер. Той е тъпакът.

Всички се разсмяха.

— И ние сме братя! — Вдигнаха се още ръце.

Гелосаният се обърка, но си даде вид, че не му пука.

Франческа дръпна Скело настрана.

— Защо си ми ги довел тия?

— Не се впрягай! Това рожден ден ли е, или погребение? Трябва да съживим купона.

— Кой се впряга, просто искам да се разкарате.

— Ей, Скело, тук ли ще висим цяла вечер? — Сицилианеца безцеремонно мина покрай Франческа.

Тогава гелосаният разбра: навлеци! Той се върна в хола, а след него влязоха всички: Хук, Луконе, Поло, Бъни, Степ и другите.

— Хайде, Франческа, не се дръж така. Нищо лошо няма да направим. Скело я хвана подръка: — В крайна сметка ти какво общо имаш? Брат ти е виновен, нали той ги е довел… — После, сякаш се страхуваше, че може да се намъкне и някой друг, внимателно затвори вратата зад себе си.

Новодошлите атакуваха бюфета — поглъщаха сандвичите, без да ги дъвчат, сякаш бяха на състезание. После нападнаха пиците, сладките, шоколадовите бонбони. По едно време Сицилианеца се задави. Хук го заблъска по гърба и се разхвърчаха парчета храна. Скело се захили като луд, а Франческа наистина се притесни.

Бъни крачеше из хола. Приличаше на антиквар — току вземаше някой пепелник или друг дребен предмет, приближаваше го до очите си и ако беше сребърен, го прибираше в джоба си. Скоро се наложи пушачите да си тръскат на пода.

Поло веднага откри спалнята, беше предвидливо заключена. Два пъти. Само че ключът стърчеше в ключалката — колко наивно…

Той отключи и влезе. Чантите на момичетата бяха наредени върху леглото. Започна да ги пребърква една след друга, без да бърза. Почти всички портмонета бяха пълни с пари. Хубав празник наистина, дума да няма. Все хора от класа.

В коридора Хук сипеше епитети по адрес на някаква приятелка на Палина, а един от гостите се опитваше да му обясни понятието „възпитание“. Заформи се словесна дискусия, която завърши с як шамар — Хук не понасяше проповедите, нали баща му беше адвокат.

— О, размазала ми се е спиралата! — излъга Палина. — Отивам до тоалетната.

Във всички ъгли на кухнята бяха наредени скъпи електроуреди. Една олекотена завивка, взета от съседната стая, се печеше във фурната. На бялата маса бяха подпрени мърляви маратонки. Парчета суха пръст се бяха откъртили от подметките, някой любител на пъзели би могъл да сглоби от тях френско цвете.

Вратата на хладилника зееше широко.

„Затваряйте хладилника!“ — настояваше госпожа Мики, когато децата й закусваха следобед. Но може би ако видеше собственика на тези маратонки Adidas и неговия приятел, нямаше да посмее да каже каквото и да било, а щеше да излезе тихо от любимата си кухня и да ги остави така — с крака върху масата. Между тях лежеше тортата на дъщеря й.

— Искам аз да духна свещичките!

— От къде на къде, нали аз я намерих!

— Да, но аз ги запалих! — Хук показа запалката.

Сицилианеца го погледна и се усмихна:

— Да, но аз скоро ще имам рожден ден! — Той духна силно към тортата и угаси всички свещички.

Разбира се, Сицилианецът отдавна беше прехвърлил осемнайсетата си година. Въпреки това на лицето му се изписа щастлива усмивка — като на дете, чието млечно зъбче е било дръпнато с конец от грижовна майка, а не избито с юмрук.

Хук щракна сухо със запалката и прекара високия пламък над свещите.

— Какво правиш бе, кретен?

— Сега аз ще ги угася.

— А, не се брои! Духат се по веднъж.

— Кой ти каза?

— Аз!

Сицилианеца пъхна набитата си ръка в сметаната, като развали съвършената закръгленост на осем от годините на Роберта.

— Никога през живота си не съм духал свещи.

— Добре де, мамка му, духни онези от другата страна!

— Ти вече я съсипа цялата, не ме интересува!

— Само мрънкаш… На, дръж си я тая лайняна торта!

Като изрече това, Сицилианеца се отказа от сметаната в шепата си и я пльосна върху якето на Хук. Той на свой ред загреба шепа сметана и се опита да му го върне, но улучи право в лицето току-що влязлата камериерка.

Поло хвърли последната чанта на леглото. „Ега ти минавката! — помисли си. — Тъпа кифла! Да тръгне на купон само с десет кинта!“ Приближи се до скрина под голямото огледало, точно срещу леглото. Отгоре имаше сребърна кутия. Отвори я и се усмихна от изненада: златни верижки, чифт обици… едно колие, малко по-тежко от другите, с блестящи камъчета. Всичко изчезна в джоба на якето му. В първото чекмедже имаше ножичка, сребърна кутийка с лекарства и едно червено пакетче. Реши, че после ще го отвори. В другите чекмеджета имаше интимно бельо. Представи си майката на рожденичката с тези неща по нея. Как ли изглеждаше? Красива, слаба, висока? Или пък някоя повлекана, която компенсира грозотата си с хубави дрешки?

Тъкмо щеше да излезе от спалнята, когато забеляза, че на облегалката на стола виси чанта — хубава, елегантна и тежка, с дълга дръжка и две кожени ивички за закопчалка. Поло развърза възела и точно в този момент вратата се отвори. Едно усмихнато момиче с тъмна коса направи няколко крачки и спря.

— Затвори вратата. — Палина се подчини. Поло зарови пръсти в чантата. — Какво искаш?

— Искам си чантата.

— Ами ела си я вземи! — Той посочи купчината чанти на леглото.

— Не мога, един кретен я пребърква.

— Аха! — Той се ухили и огледа момичето.

Беше сладурана, с черна коса и един кичур отляво, като извивката на устата й, изпълнена с досада.

Той откри портмонето и го взе.

— Дръж! — Хвърли й чантата.

— Майка ти не ти ли е казвала да не бъркаш в чантите на момичетата?

— Никога не съм говорил с майка си. Но май не е зле ти да си поговориш с твоята.

— Защо?

— Ами как ще те пуска да излизаш само с петдесет хиляди?

— Това са ми седмичните пари.

Поло ги мушна в джоба си.

— Бяха.

— Значи минавам на диета.

— Направих ти услуга!

— Кретен!

Палина извади нещо от чантата си и я остави:

— Като свършиш, ми върни портмонето.

— Знаеш ли какво, така и така ще си без пари цяла седмица, може утре да те поканя на пица?

— Не, благодаря. Щом аз плащам, държа да си избера с кого ще изляза.

— Ей, чакай малко. Какво взе от чантата?

— Нищо, което да те интересува.

Поло стисна ръцете й:

— Аз решавам какво ме интересува, дай да видя!

— Пусни ме, нали взе парите, какво още искаш?

— Това, което е в ръката ти. — Той я сграбчи за китката и издърпа напред малкия стиснат юмрук.

— Да не си посмял, или повече няма да ти проговоря!

— Ха, голяма работа! До днес изобщо не сме си говорили, няма да умра я! Поло се вкопчи в меката ръка на момичето и започна да изтласква пръстите му назад.

Палина се опита да издържи, но напразно. Накрая дланта й се отпусна победена и разкри тайната си. В ръката на Палина се появи причината за точиците по лицето й, за набъбналите й гърди. Поло седна на леглото и се разсмя:

— Тогава няма да е утре, защото какво ще правим? Вицове ли ще си разказваме?

— Не знам достатъчно тъпи, че да те разсмеят. А другите съм сигурна, че няма да ги разбереш.

— О, момиченцето хапе!

— Както и да е, мисля, че те забавлявах достатъчно.

— Защо?

Палина си разтърка пръстите.

— Да ме заболи, това ли искаше?

— Е, хайде, нищо ти няма.

— Не говорех за това. — Тя изскочи от стаята малко преди да заплаче.

Поло остана сам. Не знаеше какво да направи. Единственото, което му хрумна, беше да остави портмонето й в чантата и да разгърне бележника й. Естествено, не да й върне петдесетачката.

Диджеят се люлееше в такт с музиката, ръцете му се местеха напред-назад по дисковете. Скело се приближи:

— Ей, шефе, ще ми пуснеш ли тая касета?

Момчето я сложи в устройството и натисна няколко бутона, за да я чуе в слушалките. Внезапно изражението му се промени.

— Antrax? Ти луд ли си, всички ще се разбягат! Пускай си я у вас!

— Че аз я слушам за приспиване…

Степ обикаляше гостите, слушаше глупавите им разговори за скъпи дрехи, моторетки, невъзможни връзки, сигурни изневери. Встрани, на фона на блестящи картини и млади представители на едно здраво и богато общество, нещо нарушаваше хармонията. Беше Бъни. Погледите им се срещнаха. Бъни отвърна на усмивката му, после сви в движение поредния пепелник — точно когато една дълго пушена цигара се приближаваше към него. Пепелта падна на масата, пушачът изгуби малко от блясъка си пред момичето, с което говореше, а Бъни се сдоби с още един сребърен предмет. Най-много пострада покривката.

Степ прекоси хола. На дивана някакво момиче говореше със своя приятелка. Имаше хубави крака, тъмни, съвършено прилепнали чорапи, къса пола и дълга коса. Приятелката й, неуверена при евентуално сравнение, бе предпочела сив панталон.

Тя забеляза Степ, а момичето с красивите крака забеляза този поглед. Обърна се и с решителен жест отметна косата си, лицето й се откри. Не беше нищо особено, каква природна несправедливост. Степ се усмихна на тази абсурдна мисъл, а момичетата помислиха, че ги сваля, и се спогледаха развеселени.

От терасата към прозореца лъхна вятър. Завесите се повдигнаха леко, после, докато се спускаха, две фигури се очертаха под тях. Видяха се ръце, които ги бутаха, като се опитваха да ги разтворят. Едно хубаво елегантно момче намери пролука. Малко след това до него се появи момиче. Лунната светлина отзад освети леко роклята му и за миг тя стана прозрачна.

Момичето раздвижи косата си, засмя се и показа прекрасните си бели зъби. Сините му очи бяха дълбоки и чисти. Степ си спомни за срещата им — бяха се виждали вече. Последва двойката към масата с напитките.

Междувременно Скело се върна при диджея с Луконе.

— Това е брат ми. И той обича Antrax и много държи да ги чуе. Веднага!

Луконе гледаше лошо. „Братята“ изобщо не си приличаха, но диджеят изведнъж стана фен на Antrax.

Кико Бран дели поведе Баби през тълпата. Докосваше гърба й с длан и на всяка крачка усещаше лекия й парфюм. Тя поздрави няколко приятели и стигна до масата с питиетата. Неочаквано някой се изпречи пред нея. Беше Степ.

— Виждам, че си ме послушала, решаваш си проблемите. — Той посочи с глава Брандели. — Не е зле като за първи опит. Но ако си търсиш нещо по-добро…

Баби го погледна несигурна. Познаваше го, но не й беше симпатичен. Или пък й беше симпатичен?

Степ й опресни паметта:

— Придружих те до училище преди няколко дни.

— Невъзможно! Аз ходя на училище с баща ми.

— Да кажем, че те ескортирах. Бях залепен за колата ти.

Очите й се ококориха.

— Виждам, че най-после си спомни.

— Разбира се. Ти беше оня, дето изговори куп глупости. Не си се променил, а?

— Защо да се променям, аз съм съвършен. — Степ разпери ръце, показвайки тялото си.

Поне за това беше прав, но всичко останало не беше както трябва — като се почне от дрехите и се стигне до начина, по който се държеше.

— Виждаш ли, не казваш „не“.

— Въобще не ти отговарям.

— Досажда ли ти тоя? — Брандели направи жалък опит да се намеси.

Степ дори не го погледна.

— Не, Кико, благодаря ти.

— Щом не ти досаждам, значи ти е приятно…

— Абсолютно си ми безразличен, даже малко ме отегчаваш, ако трябва да бъдем точни.

Кико се опита да прекрати този разговор, като се обърна към Баби:

— Искаш ли нещо за пиене?

Степ отговори вместо нея:

— Да, налей ми една кока-кола.

Кико не се хвана.

— Баби, искаш ли нещо?

Степ го погледна за пръв път.

— Казах една кока-кола, действай! Глух ли си бе, червей?!

— Я стига! — Баби взе чашата от ръката на Кико. — Аз ще му дам.

Гръмна Antrax и мнозина от гостите млъкнаха.

— Виждаш ли, когато си любезна, ставаш много по-сладка.

— Дръж и внимавай да не я разлееш — Баби плисна колата в лицето му, като го намокри целия. — Казах ти да внимаваш, ама че си дете! Не можеш и да пиеш като хората.

Кико започна да се смее. Степ го блъсна върху една ниска масичка, после хвана краищата на покривката и я дръпна силно. Искаше да направи като фокусниците, но номерът не стана. Десетина бутилки се приземиха върху близкия диван, няколко чаши се счупиха. Степ невъзмутимо си обърса лицето.

— Животно! — Баби го погледна с отвращение.

— Имам нужда от един хубав душ, целият лепна. Ти си виновна, затова ще се изкъпем заедно.

Степ се наведе светкавично, прихвана я под коленете и я вдигна на рамо. Тя се гърчеше като полудяла:

— Пусни ме! Помощ! Помощ!

Никой от гостите не посмя да се намеси, само Брандели понечи да го спре, но получи ритник в корема. Скело се заливаше от смях, танцуваше с Луконе и сипеше безадресни удари на всички страни. Някой му отвърна, разрази се схватка. Роберта спря на прага и се озърна ужасена.

— Извинете, къде е банята?

Без да поглежда момичето на рамото му, тя посочи към коридора:

— Натам.

Пристигнаха Сицилианеца и Хук, натоварени с домати и яйца. Започнаха да замерят гостите.

Брандели се промъкна до Роберта.

— Къде е телефонът?

— Ей там. Почувства се като регулировчик, който се мъчи да въдвори ред. Няколко души се приближиха до нея и я целунаха:

— Чао, Роберта, ние вече си тръгваме… Всичко хубаво още веднъж.

— Натам! Вече тотално превъртяла, тя им посочи външната врата.

Престани! Остави ме на мира! Търсиш си белята… Помощ! Добре, извинявай! Сега ме пусни долу, моля те…

— Какво значи „моля те“? Заля ме с кока-кола, а сега ми се молиш!

— Добре, не трябваше да те заливам…

— Знам, че не трябваше, но станалото — станало. Сега ща не ща, трябва да се изкъпя, за да не кажеш, че ти лепна.

— Но това какво общо има с… — Бодната струя я удари право в лицето и удави думите в устата й. — Простак! — Баби се извиваше, но Степ я държеше така, че да се намокри цялата. — Пусни ме, чуваш ли!

— Да не ти е гореща? — Той врътна кранчето и водата стана ледена. — Ето това ти трябва. Един хубав студен душ, та да се успокоиш. Знаеш ли колко е здравословно да се редува топло и студено? — И пак върна крана. Вдигна се пара.

— Спри я! Спри я!

— Сериозно ти казвам, наистина е полезно! Стимулира кръвообращението, мозъкът се оросява и човек разбира къде е сгрешил.

В този момент влезе Скело.

— Степ, омитаме се! Един викна ченгета.

Степ пусна Баби на земята. Междувременно Скело отвори чекмеджетата около огледалото и намери няколко пръстена — дребна работа, но все пак ги прибра.

Баби се подпря на душ-кабината, мократа й рокля беше станала прозрачна. Под плата на лилави цветчета се виждаше светъл сутиен, може би в тон с бикините.

Степ си съблече тениската. Кожата му — гладка и опъната — следваше гънките на съвършените му мускули.

— Искаш ли кърпа?

— Върви на майната си!

— Леле, колко си невъзпитана! Другия път ще ти измия устата със сапун.

Той изстиска тениската си и излезе от банята. Баби грабна един шампоан и го хвърли след него. Не улучи.

— Аха, разбрах защо си ми ядосана! Забравих да ти сложа шампоан. Добре, сега ще се върна, искаш ли?

— Да не си посмял! — Тя затвори прозрачната врата на душ-кабината и Степ видя малките й ръце, залепени за стъклото.

— Дръж! — Хвърли й шампоана отгоре и излезе от банята с противен смях.

При споменаването на думата „полиция“ в хола настъпи небивало оживление. Боят приключи веднага. Луконе, Сицилианеца и Хук първи стигнаха до вратата. Роберта плачеше в ъгъла. Няколко момчета лежаха окървавени на пода, други видяха как навлеците излизат с техните якета и сака.

Бъни изхвърча навън, придружен от странен звън на сребро. След него подтичваше Поло, следван от Каламаро, Степ и Скело. Понесоха се по стълбите, като прескачаха последните стъпала и изхвърляха ключовете, които откриваха в джобовете на чуждите дрехи. Събориха няколко скъпи саксии и се озоваха на партера. Сицилианеца и Хук продъниха пощенските кутии с точни ритници, откраднаха няколко рекламни листовки за препарати, които никога нямаше да си купят, и цветни списания, които никога нямаше да прочетат. Луконе крещеше от радост — помисли си, че е спечелил сто милиона. Поло измъкна фалшивото съобщение от ръцете му.

— Имаш ли ключа на късмета?

— Не.

— Вълшебното число?

— Не.

— Тогава си спечелил на баба си хвърчилото! Най-много сребърен кръст, което значи десет бона. Жълти стотинки за евреин като теб.

Всички се разсмяха. След като свиха седалките на няколко мотопеда, търсейки нещо интересно под тях последните оптимисти, задигнаха само едни клещи и се изпариха в нощта.