Три метра над небето

8.

Далеч оттам, в същия град

В съвършена бяла униформа, с малко коса по главата, един дебеличък запотен келнер сновеше между гостите със сребърен поднос. От време на време някоя ръка посягаше и вземаше коктейл с шампанско и парченца плодове. Друга, по-бърза ръка, оставяше празна чаша. Зад големите, съвършено прозрачни стъкла, реката течеше бавно между масивни дървета и старинни мостове.

Келнерът намести една току-що върната чаша, по ръба й имаше ярка следа от червило. Можеше да се види от коя страна е пила жената и какви са устните й. „Забавно е да разпознаваш жените по чашите“ — помисли си той и влезе в кухнята, където готвачката му се скара и му даде да сервира подносите с плодовете.

— Скъпа, изглеждаш чудесно! — В салона една жена с боядисана коса се обърна към приятелката си и се усмихна с престорена изненада. — Направила ли си си нещо?

— Да, намерих си любовник. Пластичен хирург. — Засмяха се, после тя разкри малката си тайна: — Записах се във фитнеса на Барбара Буше…

— И как е?

— Приказно! Трябва да дойдеш.

— Ще дойда, със сигурност! — Искаше да я попита колко струва на месец, но се отказа. Грабна едно парче пържена моцарела и го погълна спокойно, бездруго скоро щеше да започне да тренира.

По блестящите светли килими с геометрични шарки се движеха елегантни вечерни обувки. По-нагоре дълбоки цепки показваха повече от разрешеното на фона на светло и тъмносиви костюми, до един — със съвършени ризи и цветни вратовръзки.

— Купих на Алесандра едно студио на булевард „Париоли“…

— Ти знаеш ли, че дъщерята на Бандини ще се жени?

— Страхотен костюм, откъде е?

— Този цвят на косата много ти отива.

— Тя май си има друг.

— Да, последният филм с Шон Конъри ми хареса.

— Хващаме ли се на бас? Аз залагам, че ще бият. Ти казваш загуба или равен…

Очи, декорирани с тежък грим, прикриващ настъпването на мъдростта, и съвършено гладки лица, остъргани с електрически самобръсначки, си отговаряха с усмивка.

— Знаеш ли, Алесандра реши да открие графично студио. Ами щом това я влече… Разбира се, аз предпочитам да работи при мен, но…

— Него го познавам, той е син на Симона Бертили. Оная, дето се омъжи за брата на Паола…

— Няма да ти кажа, иначе и ти ще си го купиш!

— Беше ми писнало и така отидох при Рафаеле с един вестник, в който бях видяла цвета, който ми харесва, и му казах: „Ето това искам!“

— Разбирам я, толкова е досаден… само да го видиш как играе джин!

— Още снощи щях да отида, но излязохме с Джорджо и Даниела, а те вече го бяха гледали.

— Добре, тогава знаеш ли какво, ще играем на сто хиляди лири за всяка точка до края на шампионата.

Малко по-нататък някой се опитваше да представи теория за Средния Изток в рамките на политическата фантастика. Друг цитираше малки откъси от последния сборник на наградата „Стрега“, прелистван от време на време в леглото, оставян задълго на шкафчето и накрая зает на някой приятел, може би не толкова интелектуалец, колкото скръндза. Клаудио се разсмя.

— Има си хас, той Феручо си е такъв. Познавам го от дете, изобщо не се е променил.

— А с колата какво стана?

— На парчета. Само телефонът му оцелял. Обадил се и отишли да го приберат.

После, докато слушаше за ужасната катастрофа, Клаудио извади пакет Marlboro и запали цигара. Плътният аромат го накара да забрави за миг нещастника, който се беше блъснал с Феручо. Нямал телефон в колата си, а и да беше имал, нямаше да успее да го използва. Може би по-късно, с парите от застраховката, щеше да си купи телефон, но тогава с кого ще говори? Жена му, за съжаление, е била до него, а синът му…

— Ако беше седмаче…

Дарио имаше зловещо чувство за хумор, но останалите го харесваха, така че и Дарио се усмихна. Дръпна пак и тръсна цигарата в един пепелник.

— Много хубава вратовръзка!

— Благодаря.

— Добре изглеждаш, сериозно.

Клаудио инстинктивно скри цигарата и потърси с очи Рафаела. Огледа новодошлите, поздрави ги с усмивка. Не видя жена си и запуши спокойно.

— Хубава е, нали? Подарък от Рафаела.

Ниска масичка от слонова кост. На нея — маслини и шамфъстък в малки сребърни купи. Закръглена женска ръка с добре поддържани нокти небрежно пусна две симетрични черупки.

— Притеснявам се за дъщеря си.

— Защо? — Рафаела се постара да изглежда достатъчно заинтригувана, така че Марина продължи да разказва:

— Хвана се с някакъв безделник, само се шляе по улиците.

— Откога е с него?

— Вчера празнуваха шест месеца. Синът ми всичко ми каза. И знаеш ли какво направил тоя?

Рафаела остави един твърд фъстък. Сега вече наистина й стана интересно.

— Какво?

— Завел я на пицария! Даваш ли си сметка?! На пицария, на булевард „Виторио“!

— Е, те тия момчета още не печелят…

— Кой го знае откъде идва тоя! Подарил й дванайсет хилави рози. Грозни, дребни… От ония, дето докато ги занесеш вкъщи, листата им са окапали. Сигурно ги е купил на светофара! Сутринта я питам: „Глория, какъв е тоя ужас?“ „Да не си посмяла да ги изхвърлиш!“ — вика. Вечерта вече ги нямаше. Казах й, че ги е махнала Зиуа, нашата филипинка… А тя се развика, излезе и тресна вратата.

— Недей така, че по-лошо ще стане, ако се заинати. Остави я, ще видиш, че ще го зареже сама. Щом имат такава разлика… И после върна ли се?

— Не, обади се и каза, че отива да спи при Пиристи, дъщерята на Джована. Мъжът й е директор на Бефт и тя е цялата в силикон. Щом може да си го позволи…

— Сериозно? Не си личи.

— Използват една нова техника, изтегля се кожата зад ушите. Не може ли да излиза с твоята Баби? Аз бих се радвала.

— Разбира се! Ще й кажа да й се обади.

Най-после Рафаела си разреши един шамфъстък. Беше по-отворен от другите. Напусна черупката си, за да влезе в устата й — и за него не беше добра сделка.

— Филипо! Рафаела каза, че ще убеди Баби да вземе Глория в тяхната група.

— А, чудесно, благодаря ти.

Филипо изглежда се интересуваше повече от яденето, отколкото от историите на дъщеря си. Наведе се напред и сграбчи фъстъка, набелязан от Рафаела за следваща жертва. Тя го погледна мнително зад ушите, търсейки и у него следи, обясняващи младежкия му вид.

— Здравей, Клаудио.

— Ослепителна си!

Една съвършена усмивка каза „благодаря“ — и като го докосна леко, потъна в тълпата с блестящата си прическа на стойност сто и петдесет хиляди лири. Нарочно ли го направи? В мислите му дългата рокля се плъзна бавно надолу и разкри възхитителното й бельо… Точно в този миг видя Рафаела. Клаудио дръпна за последно от цигарата и я угаси в пепелника.

— След малко ще играем. И моля те, не прави като друг път. Аз печеля и накрая излизаме наравно само защото ти си с ниска ръка.

Клаудио се усмихна послушно:

— Добре, скъпа. Както кажеш.

— И ти забраних да пушиш!

— Аз само едничка…

— Една или десет… Не я понасям тая воня!

Рафаела тръгна към зелената маса. Останалите също заеха местата си.

Нищо не й убягваше. Още щом седна, тя огледа жената с прическата за сто и петдесет хиляди лири. Клаудио се уплаши, че му чете мислите.