Твърдо падане

48

Дагит усети как ръката се стегна върху адамовата му ябълка като менгеме и гласът на неизвестния инструктор отпреди десетина години му заговори тъй ясно, сякаш човекът седеше на седалката до него: „След пет до седем секунди жертвата губи съзнание“. Натисна силно спирачката. Хватката не се отпусна. Усещаше как силата му секва, поради недостига на кръв към главата. Погледът му започна да се затъмнява, тунелът да се стеснява, цялата писта с безкрайната редица от самолети и нажежени реактивни мотори, с облачетата пушек, които оставяха колесниците като докоснеха пистата, със сирените, които виеха като изплашени гларуси, изведнъж потъна в прекрасен розов полумрак.

Пръстите му опипом потърсиха лоста за регулиране на седалката. Знаеше, че трябва да е там някъде, може би не можеше да го стигне, но си беше там. Докосна го леко, но не успя да го хване. Менгемето продължаваше да се стяга. Той се наведе напред, за да стигне лоста и така увеличи още повече натиска върху врата си. Безсъзнанието бе близо. Докосна лоста. В момента, когато кракът му стъпи на педала на газта и колата се наклони напред, той дръпна лоста, освободи седалката и я хласна назад колкото можеше по-бързо. Чу как онзи изпищя от болка — краката му бяха заклещени под седалката — и почувства, че хватката се отпусна за малко. Протегна се, хвана ръката и дръпна силно, намали натиска и докато поемаше дълбоко въздух, се извъртя, за да се освободи от хватката.

Тогава Корт го пусна напълно; колата полека намаляваше ход и се носеше без управление по пистата срещу прииждащите самолети. Дагит не можа да вземе разумно решение; логиката на подготовката му нямаше нищо общо с последвалите му действия. Той скочи над седалката и се хвърли върху мъжа пред себе като див звяр. В ограниченото пространство на колата боят се сведе до няколко безобидни удара, като всеки от двамата се стремеше да хване другия за гърлото. В това отношение Дагит бе в далеч по-неизгодно положение, тъй като вратът му бе обезсилен от удушваческата хватка на Корт. Чак тогава разбра, че Корт го души с една ръка, докато той самият действаше с двете; причината бе в това, че по задната седалка се бяха разпилели куп инструменти — френски ключове и отвертки — и Корт бе стиснал в ръка една отвертка.

Осъзна това напълно, когато Корт заби отвертката между ребрата му.

Той изби ръката на Корт от инструмента, който остана забит в него, докато болката бе моментално блокирана от някакъв инстинкт за оцеляване, стисна ръката между коленете си и видя, че в своята държи френски ключ. Сякаш сам Господ Бог му го бе пъхнал. Като вдигна ръка, за да нанесе удара на живота си — или на смъртта, както се надяваше — вцепеняваща като електрически ток го прониза болката от раната му. Вместо да удари силно, каквото бе намерението му, ключът се стовари точно, но не и фатално върху черепа на Антъни Корт.

Останал без дъх, окървавен и обезумял, Дагит вдигна глава и видя, че 959 бе на края на пистата и тъкмо освобождаваше спирачките си, за да започне засилването си.