Твърдо падане

29

— В сградата на старата поща има редица телефонни кабини. Бъди там след десет минути.

Дагит чу как линията прекъсна и чак тогава усети дрезгавия и с лек акцент глас на мъжа; чак тогава той осъзна, че след двегодишно търсене най-сетне бе намерил Антъни Корт.

Старата поща бе превърната в ресторантска алея, където многобройни магазинчета предлагаха най-разнообразна по произход кухня, с пластмасови маси, в пластмасови чинийки и прибори, и с хартиени салфетки. В три часа следобед почти всички бяха празни, с изключение на един салон за сладолед, както и на един щанд, на който жена продаваше много успешно шарени хелиеви балони на туристите. Дагит намери трите телефонни кабини и зачака едната от тях да звънне; не обърна никакво внимание на мръсните надписи, които покриваха всяко място, където можеше да се пише. Той проклинаше Клинт Истууд и неговия филм „Мръсният Хари“ за тази телефонна идея: да водиш ченгето от автомат на автомат, докато се убедиш, че линията не се подслушва или че е напълно сам. Запита се кой от двата варианта бе избран и колко дълго щеше да трае. Надяваше се, че Корт няма да го бави много; нямаше търпение за игри. Когато средният телефон иззвъня, той тъкмо преговаряше думите, които щеше да каже.

— Аз вместо него — отговори Дагит, — на място и по време, които ти избереш.

— Невъзможно. На горния етаж има още телефони. След една минута — и линията прекъсна.

— По дяволите — рече Дагит, тръшна слушалката и привлече вниманието на околните.

Препусна нагоре по стълбите, вземаше ги по две; спря един гърбушко, който метеше фасовете по пода и го попита къде са телефоните. Намери ги зад една повредена видеостена. Докато повдигаше маншета на ризата си да погледне часовника си, телефонът вляво иззвъня силно.

— Край на това — каза той в слушалката. — Това са глупости. Телефоните не се подслушват.

— Ще отидеш на северната страна на станцията на метрото на площад „Дюпон“ в девет тази вечер. Няма нужда да ти казвам, че трябва да си сам. Искам списъците на маршрутите. Разбираш за какво става дума.

— Предлагам ти сделка — каза Дагит. — Да вземеш мен, вместо момчето.

— Северната страна. Девет, тази вечер. Сам. Това е всичкото, което отделя сина ти от смъртта.

— Откъде да съм сигурен, че е още жив?

— Отникъде.

Угризението на съвестта, което не бе изпитвал никога, го връхлетя с такава ярост, че той изтича в обществената тоалетна и повърна. С лице тъмночервено, налято с кръв, той се изправи: лицето на мъжа в огледалото бе с години по-възрастно от лицето на мъжа, който бе тичал тази сутрин. Изглежда думите на баща му към него, неговите към сина му — „Следвай единствения възможен път“ — се бяха върнали и го преследваха така, както бяха преследвали всяко поколение от рода му. Защото наистина от положението сега имаше само един изход и той се запита каква част от всичко това бе самосбъдващо се пророчество. Някъде дълбоко в себе си той бе искал тази възможност да се сбъдне — да се изправи един срещу един срещу човека, отговорен за смъртта на родителите му и за парализата на сина му. Никакви заповеди за арест, никакви документи за екстрадиране, никакви съдилища и затворнически килии. Никакви правила.

И ето, това време май беше дошло.