Твърдо падане

24

Когато Корт вдигна слушалката, миниатюрната лампичка върху черната кутия, която той бе свързал с телефона си, светна червена и той веднага разбра, че линията на Моник се подслушва.

Обзе го паника, непозната и плашеща. Тя бе компрометирана. Трябваше да я избягва на всяка цена.

— Аз съм — каза тя спокойно.

— Моля? — рече той. — Струва ми се, че сте сгрешила номера.

Последва дълга пауза, докато тя премисли думите си. Самият той бе паникьосан, а как ли се чувстваше тя? Нямаше време за чакане. ФБР — или който и да е друг — бяха по следите им, биха могли да проследят обаждането и да открият адресата. Номерът му щеше да бъде моментално засечен. Още докато говореха, колите може би вече поемаха към тях. Ако тя не признаеше грешката…

— Звъня в Далас — каза тя със задавен тон.

— Не, не — каза той. — Аз съм във Вашингтон. Набрала сте грешен номер.

И затвори. Край. Свърши се. Операцията му изглежда се разпадаше по шевовете.

Трябваше да ги задържи една стъпка след себе си. Трябваше да се движи. Трябваше да изпъди всички други мисли от съзнанието си, да затвори всички „чекмеджета“ в него, и да се съсредоточи върху отделните най-важни за бягството му елементи. Той отвори указателя — на „Такси“ — черната кутийка до телефона му бе станала центъра на неговия свят. Предполагайки, че и неговата линия се подслушва, макар че се надяваше да не е така, Корт спокойно поръча такси под името Антъни, Карл Антъни, за след двайсет минути. Биенето на сърцето му му напомни за конски копита върху калдъръм. Чудо на чудесата, лампичката остана тъмна. Тъкмо бе готов да отпразнува запазената си анонимност, когато тя светна ярко. Коленете на Корт омекнаха.

Компрометиран!

Последвалата суматоха от действия, в които се впусна, му помогна да преодолее чувството на паника. Откачи и прибра в джоба си малката черна кутия, която откриваше подслушването на телефоните, извади пистолета си, провери го дали е зареден и го мушна в кобура му. В левия джоб на панталона пъхна още два пълнителя: общо ставаха двайсет и седем патрона. Не бяха чак толкова много срещу цяла армия агенти на ФБР.

Колко ли ще изпратят? Доколко ще са сигурни? Колко време му оставаше? Погледна часовника си. Бяха минали трийсет секунди.

Пъхна малко дрехи в пътна чанта, с едно движение събра от лавицата над мивката тоалетните принадлежности и козметичните препарати и ги набута в чантата. Ще можеше да се предреши. Прибра копията от ключовете на Каролайн. Огледа се.

Няма време… В тази стая бе внимавал. Щяха да намерят съвсем малко отпечатъци. Съвсем малко улики, дори и за лабораторните специалисти.

Измъкна се тихо по задното стълбище, през празната кухня и задната врата. Вървеше бързо, но не тичаше — по алеята през задния двор, до съседния двор. Десет минути по-късно пристигна на станцията на метрото Фарагът Север.

Докато се спускаше с ескалатора, наблюдаваше внимателно за евентуални агенти — но бе трудно да ги разпознае. Всеки от тези хора можеше да бъде агент. Всичко, което видя, бе един квартален полицай, който разпъждаше някакви скитници. И това породи семето на една идея в главата му.

Качи се на първата пристигнала мотриса и седна близо до бутона с надпис „Аварийна спирачка — 100 долара глоба за неправилна употреба“.

Моник бе най-големият проблем. Запита се какво всъщност й бе разкрил? Прекалено много. По дяволите, колкото и да знаеше, пак бе прекалено много. Беше се отпуснал пред нея, беше й разкрил повече, отколкото трябваше.

В един съвършен свят, тя щеше да бъде „пенсионирана“ — както казваше Михаел — преди да провали операцията. Михаел бе използвал наемници за подобна работа най-малко два пъти. Корт бе работил и с двамата, макар и от разстояние, действайки като примамка, така че убийците да могат да идентифицират жертвите, В паметта му бяха останали техните безстрастни лица. Във всеки случай бяха лица, които не можеш да забравиш, лица, от които да побегнеш веднага, щом ги видиш отново. Михаел поддържаше добър ред „в къщата“: никой не можеше да се изплъзне от обсега му.

Но какво да прави с нея? Не само че знаеше твърде много, но тя бе и ключов елемент в операцията. Цялата й същност се въртеше около възможността той да се представи като гост на „Инфлайт Фуудс“ и да влезе в летището — така, както го бе сторил в Лос Анджелис. Да подмени пожарогасителите. А това зависеше от Моник.

Слезе на третата спирка — Съдебния площад, колко подходящо! — нащрек за опашка. Изчака, вече сигурен, че не е следен и взе „червената линия“ до станция „Юнион“.

Номера: знаеше ги със стотици. Но не се почувства в по-голяма безопасност.

Ако убиеше Моник, какво би последвало? Дали щяха да се сетят? Дали щяха да я използват като примамка?

Моник не бе на себе си.

Тя отиде право към барчето, наля си една голяма водка и се опита да обмисли нещата. Наля си още една.

„Грешен номер!“ Ледът се бе стопил, но тя не си направи труда да го смени. Не усещаше алкохола, не усещаше нищо друго, освен страх. Мисли! Тя се наруга и глътна още една водка, тъй бързо, както и другите две. Мисли!

Какво би направил Антъни? Ще я изостави? Ще я убие? Ще я защити?

„Грешен номер!“ Все още думите звънтяха в главата й. Гърка! Проклетият грък ги е издал. Той трябва да е. Копеле!

Наля си още една.

Изкуши се да погледне през прозореца. Къде ли бяха в този момент? Нямаше как да научи това, което те знаеха. А дали не реагираха само по подозрение? Обучението й диктуваше да бъде и днес, и утре абсолютно същата жена, каквато бе и вчера: кокетка, самоуверена, добра в професията си, с усет за неусвоени пазари, провокативната жена на деветдесетте. Актриса. Можеше ли да се справи? А имаше ли изобщо избор?

Сипа си три кубчета лед, включи телевизора и се опита да бъде нормална. Какво значи нормална? Да поема нездравословни храни. Да пие водка. Да се мандахерца само по бельо в горещите нощи. Да мастурбира под душа… Господи, дали бяха поставили микрофони и в апартамента? А камери? Дали знаеха всяка интимна подробност? Дали я подслушваха точно в този момент? Дали я наблюдаваха? Тя се сви още повече в креслото си и прегърна чашата.

Вярно ли беше, че микрофоните им били толкова силни, та улавяли и биенето на сърцето?

Ако е така, какво ли биха си помислили в този момент?

Корт остави чантата си в гардероба на станция „Юнион“. Нае една тойота от гишето на „Авис“ като използва за последен път кредитната карта на Карл Антъни — нямаше намерение да връща колата. Знаеше, че скоро агентите на ФБР ще разпитат собствениците на пансиони и ще научат този му псевдоним. Следващото нещо, което щяха да предприемат, бе да направят проучване за това име в компаниите за кредитни карти, банки, авиолинии, агенции за коли под наем, други хотели — навсякъде, където биха могли да открият някаква следа от него. Кредитната карта можеше да бъде проследена. Единствената му останала карта, под друго име, бе необходима за бягството му. В един съвършен свят тя все още би могла да послужи за тази цел.

Както и при всяко пътуване, което е свързано с очакване, и това се проточи безкрайно. Трийсетте минути изтекоха бавно като няколко часа. На два пъти се губи, въпреки че внимаваше в картата, ала най-сетне мина покрай адреса, който бе зърнал върху плика, използван от Каролайн да си напише списъка за пазарене.

Къщата бе напълно незабележителна: обикновена, доста малка и с калпава околност. Напомни му на няколко секретни квартири, които бе използвал през годините.

За неговите цели имотът бе идеален: висока дъсчена ограда я обрамчваше и не бе много вероятно, ако това изобщо бе възможно, някой съсед да види промъкващ се крадец.

Той обиколи още веднъж околностите, нащрек за нощни птици. Но, съдейки по тъмните къщи, почти всички спяха.

Кара десет минути обратно по главния път и се намери в една денонощно отворена закусвалня, където под ярката светлина на флуоресцентното осветление попадна в компанията на излекувал се алкохолик, чифт каталясали пътни ченгета и на неспирния монолог на сервитьорката за хапчетата за отслабване. Това, че си сърбаше кафето с чифт полицаи на не повече от три метра разстояние, засили самоувереността му. Беше никой. Невидим.

Зарови се в страниците на „Ю Ес Ей Тудей“, поглъщайки всичко, като се почне от финансовата политика на Кремъл и се свърши с последния видеоклип на Мадона, изяде една масленка и изпи трета чаша кафе — този път декофеинизирано. Няколко минути след един часа ченгетата се върнаха в патрулната си кола. В два часа Корт вече бе останал сам, макар че от време на време се отбиваше по някой мотоциклетист. Отиде до тоалетната и сетне се напъха отново в тойотата. Беше премислил плана си десетки пъти. Сега, в два и петнайсет след полунощ, беше вече време да го изпълни. В един съвършен свят щеше да влезе и да излезе от къщата за броени минути.

Едно неколкогодишно комби бе спряло на подхода към къщата. Не го бе забелязал първия път. Господи, какво ли още не бе забелязал? Паркира тойотата по-надолу по улицата и зачака да види дали ще светнат прозорците на съседните къщи.

След няколко минути, с копията на ключовете на Каролайн в ръка, той излезе от колата и полека притвори вратата, да не предизвиква шум. Отправи се право към входната врата. Една улична лампа хвърляше блед отблясък върху портичката. Корт усети как се разтваря в сенките. Можеше да изпробва всичко четири ключа. Трябваше да го направи бързо и тихо. Сам в стаята си бе тренирал как да работи ефикасно с ключовете, но не бе напълно готов за истинския момент. Номерът бе да го направи полека — да изучи формата на ключалката и на ключа, преди да го пъхне вътре. Но в тъмнината това се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал. Първият ключ не стана. Усети как темето го засърбя от пот. Вторият ключ влезе, но не искаше да се завърти. Като излизаше иззвънтя като цимбал.

Третият ключ се завъртя и вратата се отвори.

Той влезе вътре.

Слава богу, вратата се затвори тъй безшумно, както се бе отворила. Той не бе крадец и се чувстваше на чужд терен — във всеки аспект. Със затаен дъх и разтуптяно сърце измъкна фенерчето писалка от джоба си и го включи. Беше залепил малко марля върху стъклото, за да намали силата му. Тъканта на марлята се просна пред него като грамадна бяла мрежа. Продължи нататък.

Озова се в неудобно малка всекидневна. Евтини мебели. Телевизор. Лавица с книги с меки подвързии.

Опита се да си представи разположението и реши, че кухнята ще е отзад, спалните и банята — вляво.

Зави надясно през една отворена врата.

Още една, дори по-малка стая.

Слабата светлина, със странните й форми, причинени от марлята, заигра по стените и към масата за хранене. Беше покрита с отворени пликове, марки, кутийка кламери и жълта поставка за писане.

Куфарче обаче липсваше.

Корт заобиколи масата откъм онзи край, който бе използван като писалище. Къде беше то? Нима Дагит го бе взел със себе си в спалнята? Нима бе толкова внимателен с него?

Той насочи меката светлина към пода. Не усещаше колко е изнервен. Потта се стичаше по ребрата му.

Изправено край стола — както би го оставил всеки, който е работил с него, затворил го е и го е поставил на земята — бе куфарчето на Дагит. Беше затворено.

Корт се бе надявал да го намери отворено.

Той го вдигна тихо на масата, изненадан от значителната му тежина, и погледна ключалките и комбинациите за отваряне.

Ключалките бяха на пружини. Ако не внимаваше, щяха да предизвикат шум при отварянето.

Беше ли заключено? Тъкмо да опита една от ключалките, когато бледият лъч освети комбинацията от числа и той замръзна: 1023.

Десет-двайсет и три: число, което за Антъни Корт бе не по-маловажно, отколкото за Дагит.

Вече бе сигурен, че куфарчето е отворено.

Той затисна с палци ключалките и отвори куфарчето. Захапа с уста фенерчето и започна да чете.

Златна мина! Най-отгоре върху книжата той прочете името и адреса на своя пансион, надраскани набързо с молив. И макар че би трябвало да бъде готов за това, не беше. Капка пот капна върху червената папка. Обезумял, Корт я попи веднага: нямаше намерение да оставя визитката си. Не се изсуши много добре. Хартията се набръчка. Той заразлиства съдържанието на куфарчето, лист по лист. Като разгледа досието с име „Роузън“, намери три полицейски скици на лицето си — учудващо точни. Имаше зърнеста снимка на Моник с шал и очила. Десетки доклади, бележки, съобщения.

Той извади червената папка и я отвори. По протежение на целия плик бе изписано с едри, черни букви: „Подлежи само на преглеждане“.

Папката бе подписана от Ричард Мъмфорд. Името на Дагит бе изписано върху първата страница, до него стоеше подписът му.

Корт внимателно махна ластичето, с което се затваряше пликът, и извади съдържанието му. Първото нещо, на което попадна, бяха маршрутите! Той видя имената: Моснер, Голдънбаум, Сандхърст, Грейди, Фицморис, Савайл. Не го интересуваха номерата на полетите, трябваха му само датите на пристигане и заминаване. Четири от маршрутите съдържаха една и съща дата: 21 септември. Трепетът от откритието му го изпълни с необичайно чувство за власт. Макар и пристигащи в различни дни, двама щяха да си тръгнат вечерта на двайсет и първи. Значи, щеше да е двайсет и първи.

Той щеше да убие Моснер след два дни.

След като прегледа набързо останалите книжа в куфарчето, неочаквано му прилоша. Колкото повече четеше, толкова по-невъзможно му се струваше. Не обръщаше внимание на времето. Минутите бързо течаха. Не е възможно! Дагит знаеше всичко. Ето, тази докладна се занимава с възможното наличие на експлозиви на борда на полет 64. Следващата се отнасяше до повтаряни няколко пъти опити със симулатора в „Дънинг“. Имаше снимка на Моник. Имаха подробно описание — дори и скица — на детонатора на Бернар. Това, което накара дъха му да секне, бе анализът на ФАА на пожарогасителя: въглероден окис. Те знаеха всичко! Така ли бе наистина? Знаеха ли коя ще е целта му? Истинската цел? Ако знаеха целта му, с него бе свършено. Всичките му приготовления щяха да се окажат безполезни. Щяха да си седят на летището и да го чакат да дойде. Нямаше да има начин да свърши онова, за което бе дошъл. По-добре да го бяха застреляли.

Във всекидневната осветлението светна. То хвърли бял квадрат от светлина в малката трапезария. С бързо движение Корт угаси фенерчето си и тихо затвори куфарчето, като го остави на масата. Приклекна, направи две крачки към натрапчивата светлина, огледа бързо всекидневната и, като не видя никого, прекоси светлината, стигна отсрещната стена и застана зад отворената врата на трапезарията.

С един бърз поглед към куфарчето установи, че част от червената папка се подава от ъгъла му. Изглеждаше затворено набързо.

Преди да види момчето, чу шума на инвалидния стол. Шумът на колелетата върху килима бе отчетлив. Надяваше се сетне да чуе шума на телевизора. Надяваше се безсъницата на момчето да бъде изпълнена с най-късното шоу, за да получи възможността да се измъкне отзад на фона на шума му. Но като гледаше как механичната сянка на момчето се разтяга и изпълва стаята, досущ като театър на сенките, Корт разбра, че целта му бе кухнята; а пътят му дотам минаваше на няколко десетки сантиметра от самия него.

Сянката от инвалидния стол и момчето намаля, то се бе придвижило към тази стая. Корт промени плана си: веднага щом момчето влезеше в кухнята, той щеше да върне куфарчето на мястото му и щеше да се отправи към входната врата.

Момчето спря.

Погледна надясно — към куфарчето — изправи глава и подуши въздуха.

— Кари? — рече тихо то.

Цигарите! В закусвалнята Корт бе изпушил половин кутия.

Главата на момчето полека се завъртя наляво. Притаен, Корт сви юмрук. В мига, когато погледите им се срещнаха, Корт го удари и строши носа му. Главата на момчето се люшна назад и се отпусна.

Той отиде бързо до куфарчето, отвори го отново, подреди съдържанието му и го остави на пода. Точно тогава го осени идея, чиято свирепост бе равностойна на гениалността му. Какъв по-добър начин да води операцията от тук нататък? Той остави куфарчето и се отправи към момчето.

То бе по-тежко, отколкото бе предполагал. Но нали мъртъвците винаги тежат повече!