Твърдо падане

39

Кари Стивънсън знаеше какво трябваше да се направи. Не бе сигурна, че бяха заминали и двамата и затова, вместо да почука на вратата на стаята, където държаха Дънкан, тя се изправи и отвори аптечката; спомни си, че онази французойка бе сложила там неща за гримиране. Намери тъмнокафяв молив за вежди и с него изписа „пожарна тревога“ върху парче тоалетна хартия.

Сетне се протегна колкото можеше с вързания й за тръбата глезен: едва стигна процепа под вратата. Беше достатъчно голям, вратата бе изрязана, за да мине над килима в другата стая. Дръпна от цигарата и подраска тихо по вратата, докато не чу как Дънкан се влачи по килима към нея. Първо мушна хартията и с облекчение видя как тя изчезна. Сетне пъхна внимателно цигарата, с филтъра напред. Отново подраска. И цигарата изчезна.

Облегна се назад и се помоли. Едно от предимствата, които изтъкваше на клиентите за тази къща, бе противопожарната алармена система, която реагираше на дим и бе свързана пряко с пожарната. В банята нямаше сензорна системата, но и да имаше, с вързания си за тръбата крак тя не би могла да стигне до него. Ала Дънкан, поради инвалидността си, не бе вързан; тъй като бе идвала тук с Корт само преди няколко дни, тя си спомняше разположението на стаята достатъчно добре, за да се сети за книжните лавици от пода до тавана. И така, сега всичко зависеше от Дънкан.

След като измъкна хартията от процепа под вратата, Дънкан я разтвори и прочете съобщението. От неговата гледна точка на пода белият сензор за пожарна тревога, монтиран на тавана, изглеждаше толкова далеч, колкото луната в ясна нощ. Чак когато чу отново подраскването и видя цигарата, чак като я взе и видя, че тя димеше, той разбра какво трябваше да направи. Луната, по дяволите, не бе луната, а Плутон.

Докато седеше и обмисляше нещата, усещайки, че от него се иска невъзможното, огънчето на цигарата изсъска и на килима се изтърси малко пепел. Тогава разбра: разполагаше само с няколко минути. Цигарата бе почти наполовина изгоряла.

Опита се да я носи между пръстите си, но тъй като можеше да се придвижва само с ръцете си, реши да я захапе; примижал от дима, той пое бързо към книжните лавици. Докато стигне в подножието им, очите му вече смъдяха и се закашля. Изтегли се до седнало положение като се хвана за първите няколко лавици. Сега те му изглеждаха като многоцветна гранитна скала, която се извисяваше непостижимо високо към небето с бели облаци, далеч над главата му.

В началото не мислеше за задачата си като за серия от набирания на мускули, каквато всъщност си беше. Вместо това я преценяваше от гледна точка на целта: да стигне до сензора преди цигарата да е изгоряла. Съсредоточил мисълта си върху това, той отново захапа цигарата, след като бе поел чист въздух, и започна изкачването си: безжизнените му крака се влачеха подире му като старо куче на дълга каишка. Лавиците за него бяха просто стъпалата на една стълба и дори и не му хрумна, че като стигна до томовете на Хемингуей, той вече все едно бе направил две пълни набирания. Вече изцяло във въздуха, пред него оставаха още две лавици стъпала, а сензорът изведнъж му се видя по-близо. Точно тогава, когато сбра ръце и започна да се издига, му стана ясно, че не би могъл да успее. Това си бе чисто набиране, а той не можеше да го направи. Тази мисъл, която имаше силата на неочаквано откритие, не само намали силата на треперещите му ръце, но и решителността му. Невъзможността няма оттенъци, а от седмици той бе доказвал тази невъзможност.

Но сетне си помисли, че, след като бе невъзможно, как бе успял да се изкачи дотук? Бързият му поглед надолу потвърди значителното изкачване и вкара парещ дим в очите му, той ги сви, премигна няколко пъти и отново погледна нагоре. Щом можеше да се набере два пъти, защо да не може и четири? Чу гласа на баща си, сякаш бе тук, до него в стаята: „Единственият начин е да го направиш“. Сега вече Дънкан разбра. Вниманието му досега бе съсредоточено върху пожарния сензор, а не върху собствената му сила или слабост, не върху изкачването, а върху крайната цел. Гореща пепел се търколи по брадичката му, сякаш камъни се търкаляха по склона на планината. Той отново се съсредоточи върху сензора и се напрегна. Ръцете му горяха и се тресяха като гумени, но не им обърна внимание. Изтегли се, напрегна се и стигна следващата лавица. Победата бе само на една лавица по-горе. Пръстите му я стигнаха и той изсумтя силно. Нищо вече не можеше да го спре. Погледът му пробяга по последната лавица и той подпря токата на колана си върху по-долната. Беше стигнал върха.

Отпуснал се на една ръка към центъра на стаята, с другата той размаха цигарата точно под решетката на пластмасовия сензор. За пръв и последен път през живота си Дънкан дръпна от цигара — леко я стисна с устни, както бе виждал Кари да го прави, пое навътре и димът изпълни първо устата, а сетне и дробовете му. Избухна в свирепа кашлица, издуха дим и слюнка, докато сензорът не изчезна в облака дим.

Пръстите му се разтвориха и той падна.

Стори му се, че падането му продължи цяла вечност. Краката му не бяха в състояние да омекотят удара. Всъщност те играеха повече ролята на котви и само ускориха падането. Нямаше как да се запази. Вниманието му не бе насочено надолу, към пода, а към пожарния сензор, където още се виеше димът от закашлянето му.

Сетне, като зумер, който възвестява края на играта, писъкът на електронната алармена инсталация процепи въздуха и възвести победата. Той привлече вниманието му. Удари се в пода силно — прекалено силно — и първо с главата си.

Чак като дойде на себе си той разбра, че бе припаднал, защото освен писъка на алармената инсталация той вече чуваше в далечината и воя на сирените. И той се наслади на личната си победа както никой друг. Вратът го болеше страхотно, но писъкът на инсталацията му звучеше като най-прекрасната музика на света.

Никой не блъсна вратата да я изключи. Никой не влезе да го убие.

— Дънкан! Дънкан! — чу едва-едва той виковете на Кари от другата страна на вратата. — Ти успя!