Твърдо падане

17

Наричаше се „Елит Естейтс“, а лозунгът под изписаната със староанглийски шрифт фирма гласеше: „Привлекателни недвижими имоти, поддържани с внимание и лични грижи“. Беше тухлена сграда от времето на Джеферсън с прекалено големи прозорци, които стигаха почти до пода. Бронзова табелка, закрепена върху стената над домофона сочеше, че сградата е историческа забележителност.

Той се вмъкна през входната врата и се възползва от липсата на секретарка.

— Чук-чук — рече Корт.

Кари вдигна глава от писалището си и му се усмихна автоматично. Усмивката бе последвана от чувството, че отнякъде го познава. Опитваше се да се сети кой бе той.

— Секретарката не беше на бюрото си — обясни той, извинявайки се, — и видях името ви върху вратата. — Той почука върху табелката с добре изрязан и поддържан нокът. Направо можеше да я чуе как мисли. Не искаше да я улеснява; идеята му бе да я предизвика. Когато най-сетне тя се изчерви, той разбра, че се бе сетила.

— Приемът онази нощ — рече тя.

— Да — съгласи се той с по-топло и не толкова професионално изражение. Наслади се на момента. Тя имаше красива усмивка. Ако не го бе познала, ако не си бе спомнил краткия им разговор, нещата щяха да станат далеч по-трудни за него.

— Съжалявам, но не си спомням…

— Карл Антъни.

— Как, за бога, ме открихте?

— Поразпитах наоколо.

Лъжеше. Вечерта след приема той и Моник я бяха проследили до дома й. Тази сутрин я бяха проследили до работа.

Той я погледна. Беше красива, но по необикновен начин. Нямаше нищо от зашеметяващата сексуалност на Моник. Далеч по-уравновесен, по-консервативен външен вид. Носеше риза с мъжка кройка на сини и бели райета, подчертавана от тънка златна верижка около гладката й шия. Беше употребила малко руж, за да очертае лицето си, което сякаш бе без скули. Червилото уголемяваше устата й. Имаше любопитни и смели очи, които издаваха интелигентността й, и стойка, която подчертаваше високите й гърди и яките й кости. Атлетка. Състезателка.

Интериорът на офиса подчертаваше женствеността й — кретонови драперии в пастелни тонове, бостънска папрат и плетена кошница с лалета и лавандула. Стаята ухаеше на ароматизиран сапун, беше чиста и уютна. Мирисът й го караше да се отпусне, като след дълга, топла вана. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците зад нея и той си помисли, че ако някога построи къща, ще иска да има такава стая, в която да пие сутрешното си кафе, докато преглежда вестниците. И една жена като тази, която да отива на стаята: да си тананика, докато прелиства страниците на някое списание и тихичко да се подхилва на прочетеното — съблазнителна и успокояваща.

— Е — рече тя, смутена и малко объркана, — моля седнете. Влезте. С какво мога да ви помогна?

— Търся си къща — обясни той. — Защо да предоставям тая работа на непознат, рекох си. И реших да съчетая полезното с приятното.

— Много мило от ваша страна. — Тя го каза спокойно, но той усети някаква вътрешна съпротива. — Под наем? Или наем-изкупуване?

— Снощи се позабавлявах добре — каза той докато сядаше, без да откъсва поглед от нея. — Не излизам много често.

— Забравила съм с какво се занимавате, съжалявам. Не че… Просто това бе една твърде… замайваща вечер за мен. — Тя се усмихна смутено. — Паметта ми е малко неясна.

— С доставка на храни — отвърна той. — Онези ужасни закуски, които ви сервират по самолетите. Нашата компания се опитва да ги направи малко по-поносими и да отмъкне част от този бизнес.

— О, да, сега си спомням. Вие сте шпионин.

Тези думи имаха за него отрезвяващ ефект.

— Точно така.

— Вие сте тук като консултант на фирма със седалище във Вашингтон, нали така?

— Каква памет! Да. Всъщност те ни консултират. Просто така.

— И сте от?

— Европа — каза неопределено той. — Това е 1992-ият ми отговор на този въпрос.

Тя го намираше за забавен.

— В Европа настъпиха много вълнуващи времена.

— Да, наистина са вълнуващи — съгласи се той, с известна ирония в тона.

— Е, как бих могла да ви помогна?

Имаше предвид недвижимите имоти, разбира се. Той го знаеше, но мисълта му блуждаеше. Стаята бе прекалено уютна, за да мисли за бизнес. Той се отпусна, напрегнатостта му се стопи. Хрумна му, че тя можеше да му помогне по няколко начина. Ключът за входната врата на дагитовата къща бе най-напред в списъка, а сега му дойдоха на ума и още няколко възможности. Тя седеше и търпеливо чакаше отговора му.

— Под наем. Имам нужда от къща за срок от шест месеца до година. Може и за по-дълго, ако нещата потръгнат. — Беше се спрял на такъв срок, защото искаше тя да го сметне за потенциално ценен клиент. — Някъде в предградията на Виржиния. Не много далеч от Националното летище, но достатъчно далеч, за да е тихо и да е встрани от самолетния трафик. — Докато той обясняваше, тя отвори една тетрадка. — Но трябва да ви предупредя, че съм прекалено взискателен. Боя се, че имам много особени вкусове, като се почне например с пейзажа. Падам си много по зеленината — или поне си мисля, че е така — и въпреки че сме в края на сезона, бих искал място, в чиято градина има много неща за свършване. Грижата за ливадите никога не ми е била сред любимите занимания, но съм луд по градините. Цветя, зеленчуци, декоративни храсти — няма значение, стига да мога да заровя ръце в пръстта и да се омърлям целия.

Той нарочно разтягаше разговора, все още без ясна представа как да се опита да бръкне в чантичката й и да вземе онези ключове. Трябваше да измъкне датата на онова съвещание от куфарчето на Дагит колкото е възможно по-скоро. Имаше сума работа за свършване. В центъра на вниманието му си оставаше Моснер и „Ейшъруъркс“ — отмъщението за разбития му предишен живот.

Тя се засмя — смехът й бе нисък и гърлен. Тонът му прозвуча успокоително и му се прииска тя отново да го направи.

— По това си приличаме — рече тя. — По любовта към градините. Мисля, че знам какво точно търсите. Но от това работата ми няма да стане никак по-лесна. — Тя започна да разлиства страниците. — Ще е нужно доста сериозно търсене. — Тя вдигна поглед от тетрадката. — Гордеем се, че успяваме да задоволим вкусовете на клиентите си.

— Да, сигурен съм, че е така. Аз пък не разполагам с нищо в такива количества като времето — рече той. — Няма изобщо нужда да се бърза.

Лъжи, лъжи и пак лъжи. Толкова характерни бяха станали за начина му на живот, че почти не ги забелязваше.

Отново прозвуча онзи неин смях. Прииска му се да имаше магнетофон. Тя каза:

— Не се безпокойте, няма да отнеме чак толкова много време.

— О, не се безпокоя — увери я той. — Ни най-малко.

Тя караше червен форд таурус с плюшена тапицерия и с всички допълнителни атрибути. Това му напомни за Роджър Уорд. Навярно тази кола бе взел онази нощ Дагит. И той отново си помисли колко навътре във вражеска територия бе навлязъл, колко рискован бе подходът му. Но не усещаше опасност. Усещаше наслада. Хвърли й един поглед. Бяла прилепнала пола, кожени маратонки с дебели гумени подметки. Изглежда фетишизираше жени шофьорки. Ако се изключи Моник, не бе се возил в кола с жена от години, затова чак сега откриваше тази своя необичайна похот: искаше му се да се протегне и да плъзне ръка нагоре по крака й, по бедрото и под полата й. Или да разкопчее блузата и да погали гърдите й, докато тя шофира. Дали причината се криеше в нейната безпомощност? В беззащитността й? Намери фантазиите си за доста безвкусни. Но отиде и още една крачка напред, позволи си да си я представи как я връзва на леглото — гола и възбудена, как връзва китките й с вълнени конци или нещо друго, което лесно да се скъса, например някаква панделка, така че и двамата да знаят, че тя може лесно да се освободи когато поиска, но той все пак я връзва и продължително я гали, раздразва я, задоволява я.

— Какво ще кажете?

Бяха пътували десет или петнайсет минути през гористата част на предградията на Виржиния и бяха спрели пред старомодна вила в жълто и бяло, тухленият й комин бе плътно обвит с бръшлян, излъскан меден ветропоказател на върха на покрива лениво се въртеше с поривите на вятъра. Бе заобиколена с ниска ограда от ковано желязо, с врата с много сложни форми: напомняше му за Южна Франция. Превъзходно. Искаше му се да влезе и никога повече да не излиза. Но му трябваше още време.

— Нямам нищо против да надзърнем — каза той, горящ от желание да влезе вътре, — но отсега мога да кажа, че площта е малка. Нали така? Очарователна е, разбира се, но едва ли е къщата, която… Не знам. Нека хвърлим един поглед. Не бих искал да прибързвам.

Тя тръгна напред. При такава малка къща сигурно стаите бяха малко и ударението падаше на прозорците. Без да изпуска из очи чантичката й, все още неизмислил как да вземе ключовете й, той изброи недостатъците и помоли да разгледат друга къща.

На третата тя вече се бе успокоила и се разговори. Беше измазана с гипс тюдорианска къща с черни жалузи и бели рамки на прозорците, прекалено голяма за ерген, но с чудесен терен, включително и с алпинеум, и прекрасен, обвит с лози белведер отзад. Бяха в спалнята — той, вгледан през прозорците, тя кръстосваше напред-назад и изброяваше различните предимства на стаята.

Необяснимо защо, Корт се задави. Тази къща не бе много по-различна от онази, в която някога бе живял като женен мъж. Усещането за загубата пробяга като тръпка по тялото му. Ако не бе алчността на „Ейшъруъркс Кемикълс“, той щеше да си живее в подобна къща със здраво дете и любима съпруга — да, досадно несправедливо бе. Той си спомни деня, в който инспектор Михаел Шарп почука на вратата и промени живота му.

Дом. Какво ли би станало, ако заключеше вратите на тази къща, хващайки Каролайн в капан, и прекараше остатъка от живота си в любене с нея и в работа по градините? Тази мисъл го замая. Каролайн прекоси стаята и поправи един букет от изкуствени копринени цветя. Тя говореше нещо, но той не я чуваше. Тя бе жената на противника му. Дали този факт не засилваше желанието му? Осезаемата тишина на стаята го бе погълнала. Можеше да чуе дишането й чак в другия край на стаята. Леглото стоеше като остров помежду им и сякаш подканваше мислите му. Толкова ли бе немислимо? Не беше ли, в крайна сметка, най-добрият начин да вземе онзи ключ? Ако той просто вземеше ключа, тя би могла да каже на Дагит и той да смени бравата. Но ако намереше начин да вземе ключа официално?

— Какво мислите?

— Прекрасно е — каза той, като имаше предвид това, което тя направи с цветята. — Много по-добре отколкото беше. Разбирате чудесно цветовете.

— Имах предвид къщата.

— О, много е хубава, нали? Но ужасно голяма за самотен човек. Нека разгледаме околностите.

Закрачиха из малкия заден двор, от време на време тя го поглеждаше, особено когато той се спираше да вдигне някоя клонка или да изчисти увехналите цветове от някой храст.

— За тези цветя са се грижили през седмица — забеляза той. — Ще изглеждат много по-добре, ако това се прави всяка седмица. Очевидно тази горещина не им се отразява добре. — И днес бе горещ ден, и горещината се засилваше с всеки изминат час. — Всичко тук има нужда от повечко вода и най-общо казано — от повече грижи.

— Има нужда от вас — рече тя с най-подкупващия си тон.

— Отнех ви много време — рече той с искрена загриженост в гласа си. Не му се искаше нищо друго, освен да обикаля с нея тези къщи, да се разхожда из градините им и да си представя как я люби.

— Не, не сте. Не бива да се безпокоите за това, мистър Антъни…

— Карл.

— Работата ми е да ви намеря къщата, която желаете. Не се шегувах като казвах за доволните ни клиенти.

Бяха стигнали до белведера и алпинеума. Беше прекрасна, несъмнено най-красивата част от това малко местенце. Стояха близко един до друг, без да говорят. С нежен глас Корт рече:

— Как ми липсва градината!

Каролайн го погледна, той се бе взрял в цветните лехи.

— Бил сте женен, нали? Казвате, че сега сте сам, но сте бил женен.

Той кимна важно.

— Деца?

— Едно.

— Къде са те сега?

Той се наведе, сграбчи шепа земя и сетне я пусна. Погледна я от долу нагоре и поклати глава. Усещаше как очите му парят и това го смути. Отдавна не бе плакал за тях. Между двамата се спусна тежко мълчание, но погледите им оставаха неподвижни.

— Не биваше да питам — рече тя.

— Разбира се, че биваше — отвърна той, погълнат от красотата на градината; не искаше тя повече да вижда тъгата му. — Нямам обаче домашни животни — рече той нарочно грубовато.

— Аз не попитах като агент по недвижими имоти — поправи го тя. — Попитах като сродно човешко същество.

Музика за ушите му. Бе изиграл сцената по най-блестящ начин.

— Нека видим някое друго място. Това ми хареса много, но къщата е твърде голяма. И все пак, тази е най-хубавата от трите.

— Да, голяма е за сам човек. Тръгваме ли?

Той посочи към белведера и към пейката на сянка, извади пакета кемъл без филтър и й предложи цигара. Моник му бе обещала пакет „Собрание“; нямаше търпение да ги получи. Каролайн отказа, имаше си пакет цигари с филтър и той запали и на двамата.

— Ужасен навик — каза той малко по-късно.

— Да, така е.

— Но на мен ми харесва.

— И на мен. — Тя се изкикоти. — Позволих си само този пакет, сетне пак ги отказвам.

— По-силна сте от мен — рече той.

— Не, едва ли — каза меко тя. — В момента не се чувствам много силна.

В този миг можеше да я целуне, помисли си той. Стори му се, че тя го подканва да го направи, но се страхуваше, че ако опита и се провали, това не само щеше да осуети плановете му, но и щеше да разруши спокойствието на мига.

А в този отрязък от времето, с пейката под хладната сянка, с всичките тези ярки цветя, наситили полето пред него, да седи насаме с очарователна и чувствителна жена мигът бе всичко.