Твърдо падане

20

Ресторантът бе френски и се намираше на улица N — „Шартрьоз“, на две преки от Кънектикът. Непретенциозно, но определено романтично заведение, с нисък таван, свещи и тиха, камерна музика. Бяха заети три от осемте малки маси.

Тя закъсняваше. Но нямаше значение. Това не го безпокоеше. Поколеба се дали да си поръча нещо за пиене.

Една жена се покашля, за да освободи гърлото си. Той вдигна поглед и видя, че до масата се бе изправила Каролайн. Неговата Каролайн, помисли си той. Скочи на крака, едва не разля водата на масата.

— Очарован съм — каза той, стисна студената й ръка и съвсем леко я бръсна с устни по бузата. — По-красива си от всякога.

Носеше тъмносиня копринена блуза с бродерия по яката и джобовете, млечнобели, широки ленени панталони с широк, кожен колан с красива златиста тока. Коприната падаше свободно върху пълните й гърди и се събираше плътно около тънкия й кръст. Начинът, по който бе оставила блузата незакопчана до трапчинката между гърдите й бе многозначителен.

Той разкара с жест сервитьора и я настани сам, потапяйки се дълбоко в парфюма й. Ухаеше на свежи гардении.

Тя се изчерви.

— Добър вечер, Карл.

— Така вече е далеч по-добре — каза той и седна на мястото си.

— Прекъснах те. Беше потънал в мисли.

Той я излъга:

— Не, всъщност не. — И сетне каза истината: — Нищо не бе по-важно от това да те видя.

Тя потрепери от комплимента. Той не можа да разбере добре или зле бе това.

Тя рече:

— Изглеждаше доста сериозен.

— Тревожех се, да не би да не дойдеш — каза той. — А това бе сериозно.

Тя се усмихна бавно, но широко. Корт предотврати опита на сервитьора да подаде меню. Отпрати го пак с жест.

— Има ли някаква храна, която да не обичаш? — Даде й няколко секунди да си помисли. — Бъди честна, иначе вечерята може да не ти хареса.

— Ще поръчаш за двама ни ли?

— Ако нямаш нещо против.

— Да имам против ли? Изобщо нямам. Моля те.

— Не ми каза какво да не поръчвам.

— Шкембе, сладък хляб, всички екзотични меса. Обичам гамбари, но не бих хапнала скариди, поради начина, по който излавят всяка живинка в мрежите, за да ги уловят, и не ям телешко, защото съм чувала страхотни истории за това как угояват телетата, без да им разрешават да се движат достатъчно. Доста съм своенравна, Карл, би трябвало да те предупредя за това.

— И аз съм същият — рече той. — Особено — както очевидно ще се окаже и при теб — когато става дума за околната среда. — Той се усмихна. — Коктейл ли ще вземеш или вино?

— Ти какво ще пиеш?

— Сега обсъждаме теб.

— По-добре вино.

— Червено или бяло?

— Ти поръчваш за двамата. Оставям на теб да решиш.

Поръча й калифорнийско вино: каберне от реколта 1985 година, марка „Силвър оук“. Една бутилка. Поръча стриди, салата „Цезар“ и агнешки вратни котлети.

По средата на вечерята, когато тя се опита отново да надзърне в миналото му, той смени темата и каза:

— Надявам се да наема последната къща, която ми показа, но бих искал да хвърля последен поглед на онази къщичка в жълто и бяло, която посетихме през първия ден. Ако нямаш нищо против, ще взема решение след това последно посещение. Утре устройва ли те?

Тя са забави за малко, докато потърси в чантата си бележника с уредените срещи. Той не успя да разбере дали това превключване към работата я разстрои, но усети определена промяна в настроението, за която съжали. Определиха си време за следващия ден.

— Труден клиент си — каза му тя.

— Предупредих те: ако не друго, съм много взискателен.

Голяма капка сос капна от вилицата й и се стече по блузата й. Корт пръв го забеляза. Той се наведе напред, давайки й възможност да го спре, ако желае. Тя сведе поглед — да се огледа.

— Капна — рече той и нарочно прокара пръст по меката извивка на гръдта й. После се облегна на стола си, постави омазнения си пръст между устните и го облиза, докато го изчисти.

Кари усети как гореща вълна я облива от гръдта до петите. Зърното й се втвърди; добре че носеше сутиен. Цялата трепереше. По гръбнака й изби пот, както и по дланите на ръцете й. Това, което той бе сторил, бе оскърбително. Грубо.

Искаше й се отново да го направи.

Искаше усамотение.

Начинът, по който той се усмихна, издаде факта, че той е отгатнал мислите й. Това така я изплаши, че скочи от стола си.

— Нека се извиня — рече той.

— Карл… Мисля, че трябва да си вървя.

Почуди се кой говори вместо нея. Тя не изпитваше това. Сякаш някой бе поставил сценарий пред нея и тя трябваше да произнесе тези реплики. Не можеше да мисли нормално.

— Каролайн. Няма нужда да правиш това. Честно! Моля, седни. Остани.

— Карл…

— Моля те. Седни си. Ще се държа като джентълмен.

Тя се опита да не го казва. Откъде й бе хрумнала тази мисъл? Но тя изплува без усилия на повърхността и тя се чу да я изрича:

— Не искам да си такъв.

Тя ахна от собствените си думи и вече нямаше избор. Обърна се и бързо тръгна да излезе от ресторанта, като се питаше кой ли управлява краката й. Какво й ставаше?

Не смееше да погледне назад. Сервитьорът учтиво й кимна до вратата. Усещаше Карл само на няколко стъпки зад себе си. Махни се! — пожела тя, залитайки объркана.

Излезе на улицата. Слава богу, колата й бе само на една пряка оттук. Тя се запъти към нея, увеличи крачка.

Топлите му ръце полегнаха върху раменете й и тя усети как той я забавя и я завърта към себе си. Чу се да казва „Какво си намислил?“ и усети, че устните му се притискат към устата й и тя с удоволствие ги приема. Тя се усети слаба в здравите му ръце. Като я притисна към себе си, тя отвори уста и го целуна както трябва.

Не беше справедливо и някъде дълбоко в себе си тя го знаеше. Но си беше съвсем справедливо. Не беше честно към Кам, но той си го заслужаваше.

— Не бива — рече тя най-сетне, макар и тихо. Оттласна се от него.

— Не бива ли? Погледни се — каза й той, все още хванал я за раменете. — Погледни двама ни! Нима това са делови взаимоотношения? Нима това е приятелство? Ние се нуждаем един от друг, Каролайн. Въпросът е в това…

— Не! — сопна се рязко тя, вече отблъснала се от него. Той бе само клиент, нищо повече. Това бе абсурдно. Първото правило. Дали наистина бе клиент? Беше ли видяла чек от него? Кой точно бе той? Как можеше да бъде толкова увлечена и тъй бързо? — Не ме спирай, Карл — настоя тя, обърна се и пое към колата. Но докато стигне до нея, й се прииска той да я спре, да каже нещо. Не искаше да остави нещата така.

— Ще бъда там утре — каза му тя над покрива на колата, знаеше, че той я следва отблизо.

— Няма да се извинявам, Каролайн. Щом искаш да е така…

— Не искам да е така — призна тя. Знаеш много добре какво искам, помисли си тя. Майната ти.

Той не заговори; не каза нищо. А тя се чувстваше като глупачка. Да изрече тези думи. Той вече я владееше и това я плашеше. То я изпълваше и с трепет.

— Значи до утре — каза той, дъхът му опари врата й.

Тя чу как той си отива.

— Благодаря за вечерята — рече тя задавено. Каза го, без да го погледне. Изкуши се да се обърне и да го помоли да не я оставя по такъв начин.

Но като се обърна назад, той бе заминал.

Разумът нямаше нищо общо с всичко това.

Карл я бе възпламенил и тя имаше намерение да угаси огъня на всяка цена. Беше ядосана на Кам, дали защото бе гузна, кой знае, и й се искаше да го накаже по някакъв начин, и взе решение това да бъде начинът.

Тя потропа на външната врата, а сетне отключи със собствения си ключ. Кам бе на кушетката, надянал чифт слушалки, на масичката до него бе полупразна чаша със скоч, очите му сега бяха отворени, но можеше да си го представи само преди няколко мига, полегнал и напълно погълнат от втората част на седмия концерт на Бетовен, може би дори позадрямал, говорителите в стаята бяха изключени, слушалките бяха така надути, че музиката можеше да се чуе тихичко чак от другия край на стаята.

Той изглежда се стресна като я видя. Толкова много време ли бе минало? Тя дори не си спомняше.

Той смъкна слушалките и ги остави да паднат на кушетката, музиката се усили, макар и малко.

— Дънк? — попита тя.

— В леглото — отговори той и посегна да вземе скоча си.

— Добре — каза тя, разкопча блузата си, колана и закрачи предизвикателно към спалнята.

— Кари? — извика той и я последва.

Последва я както Карл преди малко. Тя влезе в спалнята, затвори вратата, изгаси осветлението и пусна блузата си на земята. Чу го да се съблича. Не искаше да мисли за него като за Кам. Искаше да свършат бързо, но във всеки случай трябваше да получи нещо от него.

Съблече се, намери го в полумрака и го бутна на леглото. Свали гащетата му.

— Кари? — каза той, този път сащисан и объркан.

Добре, на нея този тон й харесваше.

Не, това не е Кари, мислеше си тя. Не съм сигурна коя е. Тя го съблече напълно, прикован към леглото и се отпусна напълно върху му.

В мислите си тя видя под себе си Карл. Прекалено бързо той се възбуди и свърши в нея. Но тя не искаше да го пусне. Искаше да бъде задоволена.

— Кари? — каза внимателно той. — Боже мой! — додаде сетне, — това бе невероятно!

С ускорено дишане, с изострени, но незадоволени сетива, тя се чувстваше дива и несигурна в себе си. Тя пропълзя напред, наведе се нежно към устата му и рече със странен и непознат глас:

— Свърши я.

Което той и стори.

Когато всичко свърши, тя се плъзна встрани, обърна се гърбом и започна да се облича в тъмното. Погледът й се бе фокусирал. Не искаше да го вижда.

— Остани. Моля те.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Защо? — попита той.

— Не знам. Но знам, че трябва да си вървя.

— Това… това ли бе всичко?

— Не беше ли достатъчно? — попита тя. Откъде се бе появил този нов неин тембър? Тя бе нарочно жестока с него и не разбираше защо. Докато закопчаваше блузата си, тя почувства влажното място — там където бе капнал сосът. Всичко, което бе останало от Карл.

— Никога не съм те виждал такава.

— Не.

— Ти ме използва — каза той изненадан, разбрал всичко. Тя се бе извърнала да потърси другата си обувка. Дори и в полумрака погледите им се срещнаха и тя знаеше, че той ще разбере по лицето й. Той винаги разбираше по лицето й.

Нямаше смисъл да отрича.

— Да — призна тя, — използвах те.

Той не каза нищо. Тя се опи от мълчанието му, от новополучената си сила. Обърна се и го остави да лежи там.