Твърдо падане

4

В събота сутринта, 25-и август — почти две седмици след експлозията на Бернар в Националното летище — Дагит стоеше във фоайето на Сиатъл Уестин. Той забеляза ченгето още преди да се представи. Тъмните очи на лейтенант Фил Шосвиц гледаха от бледо лице — резултат от дългите часове, прекарани зад писалището. Носеше бяла риза извън панталоните и омачкана вратовръзка. Обувките му с гумени ходила показваха старостта си с неравномерното износване на токовете и запуснатостта му — с олющените си бомбета. Шосвиц се насочи право към Дагит; и той можеше да познае веднага един агент на ФБР. Ръкуваха се и се запознаха.

Лицето на Шосвиц бе продълговато, с прекалено големи очи. На Дагит му се стори, че може би някога бе притежавал чувство за хумор. С тон, който не познава възражения, той рече:

— Предлагам направо да отидем в „Дънинг“. Колата ни чака отвън.

На Дагит му се понрави хладината на сиатълския въздух, той просто пиеше от него. Монорелсовата железница мина над главите им, лицата на туристите сякаш бяха поставени в рамките на прозорците. Скитник, облечен в мръсно зебло, ги подмина, понесъл неуверено пластмасова чашка с димящо кафе. Зачервените му очи сякаш гледаха през Дагит.

— Бил ли си някога тук? — попита някак изненадано Шосвиц.

Дагит мина от лявата му страна.

— Работих тук известно време. Трябва да е било през Бронзовата ера. Запознах се с жена си в този град. В един бар. Дори помня името на групата, която свиреше — „Дъфи Бишъп и ритмичните кучета“. — В един миг, дълъг колкото човек да премигне, той отново се озова в онова време. — Човек помни дреболиите.

Шосвиц кимна, някак си натъжено:

— Още ли си женен?

Сигурно ми е написано по лицето, помисли си Дагит.

— Не — рече той.

— Аз — също. Предполагам, че това си върви със службата ни.

— По-често да, отколкото не.

— И сега си женен за контраразузнаването, а?

— Близо си до истината, колкото и да не ми се ще да е така. Контратероризмът, всъщност. Чуждестранният. Трета година съм в този отдел.

— Дечурлига?

— Един син.

— Аз имам две дъщери. Кой знае къде са. Тя ли взе момчето?

— Не, аз.

— Късметлия си. За децата най-много ме е яд.

— От колко години си в службата? — попита Дагит.

Беше му неудобно да споделя историята на живота си с непознат, но все пак — може би защото и двамата носеха полицейски значки, имаха сходен начин на живот и навярно сходен семеен провал — той почувства връзка помежду им. Навярно Шосвиц го бе преценил само с един поглед.

— Аз ли? Прекалено много, не си ли личи?

Пред тях спря очукана черна кола с дупка от куршум в ъгъла на предното стъкло и те се качиха в нея.

Шофьорът — сержант на име Ла Моя, по-добре облечен от повечето полицаи, имаше силна ръка, ръкува се, сякаш разкъсваше печена агнешка плешка. Бе оставил къдравата си коса дълга и излъчваше самочувствие, което граничеше с перчене. Дагит и Шосвиц седнаха отзад. Дагит бе изненадан от промените, настъпили в града.

— Някои са за добро, други — за лошо — рече Шосвиц.

Завиха наляво към издигната на пилони магистрала, която водеше на юг. Обсъдиха доклада на офицера, който пръв отишъл на местопроизшествието, и предварителния разговор с доктор Роналд Диксън, патологът на окръг Кинг.

— Ето как се работи с „Дънинг“ — рече Шосвиц, — в случай че не знаеш: ако искаме да говорим с някой от служителите, правим го на място или в стая, която тяхната служба по безопасност ни осигурява. Те уреждат интервюто — по време и по място — така че да няма суетене и шумотевица, че някой е повикан от местоработата си. Обикновено шерифът води следствието по убийство в „Дънинг“. На практика това си е неговото шоу, неговият периметър — „Дънинг“ съществува от толкова време, че не е под юрисдикцията на града. Но от департамента на шерифа поискаха помощта ни, което за нас е добре дошло. Ла Моя е придаден към тях, нещо като под наем. Аз съм наблюдаващ следствието, затова си оставих писалището да те посрещна. — Той замълча, навярно за да даде възможност на Ла Моя да даде своя принос. Сетне продължи: — Първо: на „Дънинг“ не им се нрави да се мотаем там. Точка. Второ, в случай на убийство обаче, едва ли имат друг избор. Нещо, което сме постигнали — предпочитаме добрите отношения, така че никакви щитове, никакви тежки оръжия. Най-вероятно ще ни развежда шефът им по сигурността — казва се Рос Флеминг. Той е окей — едно от вашите момчета, от ФБР, „Дънинг“ го грабнаха, след като го пенсионираха. Ще ни вкара безшумно. Симулаторите са в неохранявана зона, така че едва ли ще ни забележат.

— Неохранявана ли? Прочетох това и в доклада ви, който дойде по факса — рече Дагит. — Как е възможно при толкова много техника там?

Отговори Ла Моя:

— По тази причина на Флеминг му стана доста горещо около врата.

— Не се и съмнявам.

Шосвиц добави:

— Като поговориш с него, ще разбереш, че е обяснимо. Той е отговорен за сигурността на сто и петдесет хиляди служители на „Дънинг“ по целия свят. Сто и кусур производствени предприятия. Бюджетът му е строго определен, главен приоритет са военните поръчки, следвани от космическите и изследователската дейност. Симулаторите са просто усъвършенствани уредби за обучение на пилотите от гражданската авиация. Така както ми обясни Флеминг, допреди няколко дни — докато се появи този случай — те са били съвсем маловажни от негова гледна точка. Имат закодирани ключалки и други подобни глупости, но това е всичко. Някак ми е жал за него; навсякъде другаде кодираните ключалки и системите с пропуските ще бъдат сметнати за свръхбезопасни. А сега едно от техните момчета го претрепват и всички вече го сочат с пръст. А пък истината е — искам да кажа, че всички я знаем — ако някой иска да влезе някъде, той ще влезе. Просто и ясно.

Шосвиц вдиша силно през зъби.

— На Флеминг това също не му се нрави. Ако ме питаш, това потвърждава, че е действал професионал. Както казах — щом искат, влизат. В наше време е достатъчно само да размахаш някой и друг долар.

— Някакви улики за подобно нещо при Уорд? Имам предвид пари.

Отговори Ла Моя:

— Не. Нищо. Никаква промяна в начина му на живот, никакви следи от скрити банкови сметки — поне не сме ги открили. Жена му казва, че всичко си е било напълно нормално. Но аз се съмнявам силно. Ако ме питаш, смятам, че е покръшквал настрани.

— Защо смяташ така?

— Причината — рече високо Ла Моя, защищавайки тезата си пред Дагит, — да твърдя това за Уорд е абонаментната му карта за бейзбола. Искам да кажа, че нашият човек се е бръкнал бая да си плати постоянно място…

— Което, така както вървят разсъжденията ти, показва интелигентност с твърде нисък волтаж — намеси се Шосвиц. — Да ти припомня, че и аз съм виновен по това обвинение. Аз също имам абонаментна карта.

— И въобще не се появява на стадиона преди последния ининг — заключи Ла Моя. — Проверихме това, опитвайки се да намерим доказателства за това, което твърдеше жена му. Лицето, което седи до него, също с абонамент, твърди, че Уорд рядко се е появявал преди деветия ининг. А въпросната вечер изобщо не се появил. — Той погледна в огледалото за обратно виждане и потърси Дагит. — Заключение: той е пробутвал на жена си лайняни обяснения, а в същото време се е забавлявал хубавичката с някое маце.

— Някакви указания коя би могла да бъде? — попита Дагит.

— Да не би да се хващаш на тая работа? — протестира Шосвиц.

Дагит вдигна рамене.

Ла Моя го отърва от отговор като продължи:

— Тъй както ми се вижда, трябва да е някоя от службата. Този тип е работел по дванайсет часа на ден, нали разбираш? Никакви странични интереси. Така че, ако не е сервитьорка или нещо подобно, смятам, че ще е някоя от симулаторите.

— О, господи! — излая Шосвиц.

— Но нямаш идея коя е?

— Ако Флеминг не настояваше толкоз да представим доказателства, преди да разпитваме хората му, можехме да изпитаме мацките и да видим дали някоя ще се изчерви, ще кръстоса крака или нещо подобно. Но така, както стоят нещата…

— Може и да помогна за това. Щом е бил един от нас, възможно е малко да поомекне и да удари една ръка.

— Не бих разчитал на това — рече Шосвиц. — Това правило за разпитите е въпрос на политика; то му е спуснато отгоре. Те си живеят в един свой, отделен свят там. Същото е с многонационалните компании навсякъде по света. Карат ни да се катерим по планини от документи и за най-дребното нещо. Сътрудничат наистина, но само ако и когато имаме абсолютни доказателства. Иначе предпочитат сами да се заемат със случая. Да не излиза от къщата.

— Тогава ще измислим нещо друго.

— Като какво?

— Ако Уорд не е бил на този мач, значи е бил някъде другаде. И — той се обърна към Ла Моя, — предполагам с колата си.

— Доколкото ни е известно.

— Затова ще проверим дневниците на паркингите в „Дънинг“ по датите и часовете на мачовете през последните шест месеца. Сетне проверяваме дали има неплатени сметки за паркиране. Може и да е бил на работа. Ако не сполучим там, ще проверим разходите по кредитната му карта, да видим дали е наемал хотелски стаи или е харчел за други „забавления“. Не ми се нрави много, но май ще трябва да „откопаем“ този тип от гроба му и да видим откъде ще се развони.

— Мамицата му! — рече Ла Моя с тон, който бе почти уважителен. — За ченге от ФБР си доста готин.

Дагит погледна през прозорчето на колата. Убиецът на Уорд би могъл да е в момента на другия край на света, а можеше и да е в някой хотел в Сиатъл и да си пие шампанското, да си замезва със сьомга и да се наслаждава на живописната гледка с белите ветрила на яхтите в Елиът бей и Пъджет саунд отсреща.

— А какво стана със самата кола? — попита Дагит.

— Още не сме я открили — рече Шосвиц. — Предполагаме, че убиецът я е откарал някъде.

— Значи не е планирал да убие Уорд — рече Дагит. — Ако сме прави, че е бил професионалист, дяволски сигурно е, че не би поел подобен риск, освен ако не е бил заставен.

— Съгласен — рече Шосвиц.

Крановете товареха контейнери в корабите. По-далеч в морето тежък ферибот се бе насочил бог знае накъде. Убиецът би могъл да бъде на ферибота. Или на някой от контейнеровозите. Би могъл да е навсякъде. Би могъл да е получил творенията на Бернар. Може би Ла Моя би могъл да кара и малко по-бързо. Може би бе по-добре да пропуснат обиколката си на симулаторите и да се заемат веднага с проследяване на движението на колата на Уорд.

Шосвиц сякаш прочете мислите му.

— Ще ти покажем симулаторите, мястото, където е намерено тялото и ще разговаряш с Флеминг. Представители на управлението в Сиатъл вече минаха по този път, но казаха, че ще искаш сам да хвърлиш един поглед.

— Това ще те превърне в специалист или нещо такова — рече Ла Моя.

— В нещо такова — отвърна Дагит. Не можеше да разбере дали нарочно го дразнят.

— Това, което знаем със сигурност — каза Шосвиц, — е, че един от тях е повърнал обяда или вечерята си вътре в симулатора.

Ла Моя добави:

— Лабораторията изследва бълвоча да види дали онзи не е повърнал поради някаква болест. Микроби и други подобни фъшкии. Ако не е така, значи един от тях е страдал от аеропланна болест.

— Нямаме никакви други улики, само това, че Флеминг смята, че всичко се основава на изнесени отвътре сведения.

Шосвиц подръпна ухото си. Дагит свали прозорчето. Стягаше го в гърдите. Въздухът миришеше хубаво. Напомни му за един ресторант на кея и за време, когато бе безмерно щастлив. Стори му се, че това е било преди векове.

Дагит, Шосвиц и шефът по сигурността на „Дънинг“ Рос Флеминг завършиха дългата обиколка из симулаторната зала. Флеминг, енергичен мъж в края на петдесетте си години, с къса сива коса и остри, сини очи, имаше лицето на човек, който знае сума тайни, и подбираше внимателно думите си. Той предпочиташе да наблюдава, вместо да разсъждава на глас, а безизразното му лице отлично скриваше мислите му. Показаха на Дагит къде е бил скрит трупът под плоскостите в компютърната стая, „вдигнаха“ го във въздуха със симулатора на 959–600 и му дадоха възможност да прекара двайсет минути в канцеларията на Уорд с друг служител на „Дънинг“ и да прегледа книжата му с надеждата да намери някаква нишка. Флеминг предложи да отидат до пропуска; Дагит си помисли, че го молят да си замине.

Сетне дойде Ла Моя, придружен от привлекателна негърка, подчинена на Флеминг; на лицето му грееше прибързана усмивка.

— Готово — рече той и подаде на Шосвиц компютърна разпечатка.

— Вече? — рече шашардисан Шосвиц. Дори и той изглеждаше изненадан от работоспособността на своите хора.

— И какво? — попита Дагит, опитвайки се да се намеси, но останал напълно пренебрегнат.

Ла Моя отговори на своя лейтенант със самоувереност, в която Дагит веднага разпозна успеха.

— Позвъних на пътните полицаи. Уорд има три неплатени сметки от паркинги, всичките през последните два месеца. Освен това преди шест месеца сме му наложили глоба и сме откарали тауруса му за това, че е спрял пред пожарен кран. Всичките глоби са наложени на места в рамките на една пресечка.

Той се обърна към Флеминг:

— Това, което ни спаси, е начинът, по който вие, приятелчета, правите всичко на компютър. Много впечатляващо! Имат една база данни, лейтенант…

— Какво точно имаме? — попита Дагит.

Шосвиц му подаде листа с бели и зелени ивици.

Ла Моя обясни:

— Потърсихме първо в базата от данни адресите на служителите в симулаторите — основавайки се на моя естествен инстинкт. И хоп, ето я на — бинго! — пета по ред. Живее на същата улица и на същото място, където са наложени всичките глоби на Уорд. Трийсет и една годишна, червенокоса; родена само за оная работа, или поне така ми казаха.

— Сейра? — попита служителят от симулаторите, силно шокиран.

— Видяхте ли? — рече Ла Моя, пъхайки ново парче дъвка в устата си. — Всички я познават.

В залата за заседания имаше маса от неръждаема стомана и стъкло с осем кожени стола, дъска за съобщения, прожекционен екран, телефон и кафеварка с току-що сварено кафе. Всички си наляха по чаша. Дагит забеляза липсата на часовник. Нямаше и прозорци. Сребърен фикус с прашни листа. Единственият телефон имаше дузина жици и кутия, прикрепена към него — навярно кодираща машина. Всичко това навярно отговаряше на представите на военните за уединение, помисли си Дагит.

Сейра Притчет бе изплашена до смърт и това си личеше по блестящите й зелени очи и костеливата й длан, което Дагит усети, докато се ръкуваха. Носеше костюм в цвят каки, добре изгладена бяла тениска и черни обувки с високи токове, които караха прасците й да стоят напрегнати. Косата й бе огненочервена, имаше много лунички, сякаш лицето й бе пръснато с кестенява боя — луничките придаваха на лицето й малко болезнен вид. Челото й бе изправено — застана пред масата със здраво кръстосани ръце. Костюмът скриваше тялото й, но не и от въображението. Ла Моя бе сигурен в това. Иска ти се да удариш хора като Сейра Притчет, помисли си той. Удряш ги и чакаш да видиш дали ще отвърнат.

Дагит се изправи и наруши тишината.

— Доктор Уорд не е бил на мача във вторник вечерта — рече строго той, докато тя още стоеше права. Не й предложи стол, защото не искаше тя да се чувства удобно. Обясни й, че Ла Моя и Шосвиц са ченгета от отдела по убийствата. Флеминг й бе познат. След като и времето, и убиецът на Уорд му се изплъзваха, Дагит почувства нуждата от една победа. Разхлаби вратовръзката и разкопча яката си. Това го накара да се сети за Бакмън; беше същата риза, която носеше и онзи ден, копчето, което й бе пришил, не съвпадаше по размери с илика. — Предполагахме, че човекът, който е убил доктор Уорд, го е срещнал на мача, но сега знаем, че не е станало така. Той не е бил на мача, мис Притчет.

Дагит не смяташе за забавно да нахълтва в съзнанието на жена, която вече е разстроена от убийството на любовника й. Още по-малко пък — разголването на тайните на един мъртвец. Двамата бяха любовници. И какво от това? Ако Уорд бе загинал при автомобилна катастрофа, нямаше да има никакво разследване — щеше да си отнесе тайната в гроба. Но в този случай тя бе разкрита, поне до някаква степен, а щом веднъж бе излязла наяве, най-доброто нещо, което разследването можеше да направи, бе да се възползва от нея. Бъркаш в цепнатината и натискаш с цялата си тежест. Възможно бе цепнатината да се разшири и от нея да се изсипят маса неща.

— Можем да ви отведем в града. Да ви предадем на жена полицай, а тя би могла да среши косата ви. Бихме могли да потърсим и други, по-интимни улики. Сетне лабораторията ще ни каже със сигурност дали търсим вас или някоя друга жена. Но ние търсим и убиец, мис Притчет. Той има преднина пред нас. Честно казано, нямаме време за тая лабораторна работа. Затова се надяваме на известно сътрудничество от ваша страна. — Надяваме се на чудо, помисли си той, но не го каза. — Без това сътрудничество, мис Притчет, съдът, пресата и „Дънинг Ейръспейс“ ще бъдат активно въвлечени.

— Никой не желае това — додаде Флеминг.

Изглежда тя се страхуваше от него като момиченце — от баща си.

— Мога ли да седна? — попита тя.

Той трябваше да запази контрола си върху ситуацията. Не й отговори. Попита с безпощаден тон:

— Беше или не беше с вас доктор Уорд вечерта на убийството?

Яростта разшири очите й. Красиви зелени очи, горещи като цвета на косата й.

— Беше! Доволен ли сте? Да, беше с мен — отвърна тя. — Бяхме в моя апартамент. Замина, когато започна седмият ининг.

— Седнете, мис Притчет. — Задоволството пулсираше в него. За първи път усети ефекта от климатичната инсталация.

Ла Моя извади от джоба на сакото си малко касетофонче и го постави на масата, изрече дата и часа, имената на присъстващите и сетне погледна към Дагит, който започна разпита.

Сейра Притчет прекара двайсет минути да отговаря на въпроси за любовната си връзка с Уорд и за подробностите за вечерта на убийството му. Сетне я освободиха, а в следващия час и половина Дагит, Шосвиц и Ла Моя прослушаха записа и възприеха по-официална линия на разпитване за наближаващата обедна почивка. Флеминг се появяваше от време на време и се присъедини към тях за втория разпит.

Първоначалното претърсване на апартамента на Сейра Притчет, извършено от Ла Моя и Дагит, в присъствието на униформен офицер на вратата, донесе малко интересни неща. Дагит прегледа телефонните й сметки и върнатите чекове. Ла Моя претърси личните и тоалетните й принадлежности. Ако Притчет лъжеше за степента на своето увлечение, то ще им трябваше екип от експерти да го установят. Нищо от това, което откриха, не противоречеше на разказа й.

Сетне се прехвърлиха да търсят навън — в платения паркинг, който, както твърдеше тя, Уорд използвал винаги, когато това било възможно, и най-вероятно — и през нощта на убийството му. Докато слизаше с асансьора и вървеше към входната порта, Дагит си представи, че е доктор Роджър Уорд. Чифт административни сгради със сребристи прозорци от другата страна на път I-5 закриваха гледката към залива. Ято чайки разцепваше синевата на небето. Зад тях един пътнически самолет летеше безшумно над Пъджет саунд. Самолетът напомни на Дагит за задачата му. Колкото и да бе малко вероятна, той не можеше да отхвърли възможността детонаторът на Бернар да е предназначен за „Дънинг 959-600“. Или бе просто съвпадение? Със смъртта на Бернар и с толкова малко нишки в ръцете си можеха да го отстранят от разследването. Можеше да го запази, само ако свържеше това убийство с детонаторите на Бернар. Самолетът, който той наблюдаваше, ставаше все по-малък и по-малък. Почувства, че надеждите му да вкара връзката с Притчет по-навътре, намаляват също тъй бързо.

Дагит обиколи паркинга, изучи маслените петна, колите, канала, храсталака. Ако си убиецът, къде ще се скриеш? Той се обърна и погледна жилищния блок. Разгледа разположението на паркинга спрямо входа на сградата. Полека, сякаш работеше с археологическа мащабна мрежа, той тръгна заднешком назад, като не изпускаше из очи както прозорците на апартамента, така и входа на сградата. Така се озова в далечния ъгъл, където зад един очукан трейлър човек можеше прилично да се прикрие. Той претърси внимателно този район.

— Какво търсим? — попита го присъединилият се към него Ла Моя.

— Кой знае? Дъвка? Дребни стотинки? Всичко, каквото убиецът би могъл да изпусне.

Ла Моя зашари из хилавия шубрак.

Дагит намери смачкана бирена кутия, но тя очевидно бе престояла дълго на открито. Намери и празна бутилка от моторно масло, умряло врабче, което изглежда бе жертва на котка. Разпиляната перушина се бе сбрала на купчинка под една от спадналите гуми на трейлъра. Погледът му бе привлечен от драскотини с въглен върху калника на трейлъра. Попипа едната. Въгленът се размаза върху пръста му.

— Кога валя за последен път при вас? — извика Дагит на Ла Моя, който бе изчезнал в храсталака.

— Трябва да проверя, но имам чувството, че бе понеделник вечерта. Може и да е било неделя.

Дагит клекна на коляно, очите му шареха под трейлъра като прожектори. Използва химикалката си като сонда, за да изследва купчинките сиво-кафяви пера зад гумата на трейлъра. Намери два фаса. Единият сред перушината, другият — в грайфера на гумата. Не бяха много отдавнашни, ако се съдеше по вида им. Дали бяха хвърлени от човек, който нетърпеливо бе очаквал Роджър Уорд? Цигарената хартия бе черна, филтърът — златен; изглеждаха скъпи. Необичайни. Европейски? Вълнението му нарасна.

Той продължи разкопките си перце по перце. Освен фасовете, зад перушината гой откри и малка, смачкана кутийка, чийто целофан бе наполовина запазен. Още улики? Ако наистина последно бе валяло в неделя, както бе казал Ла Моя, значи тази кутийка е била изхвърлена наскоро. Например във вторник вечерта? Дали бе по следите на лицето, което бе убило Уорд, или подир някой невинен минувач, който бе убил няколко минути на този паркинг? Следвай уликите, напомни си той. Следваш онова, което те ти казват, а сетне ще разсъждаваме.

Той разтвори смачканата кутия с химикалката си и прочете надписа: „Анбезол — временно успокоява зъбобола“. На картинката бе изобразен зъб с изскачащи от него светкавици.

— Може би нашият човек го е болял зъб — извика той на Ла Моя. — Трябва да позвъним на зъболекарите в тоя град.

— Смяташ ли?

— Щом сме попаднали на нещо подобно — дали е вярна или грешна улика — трябва да я следваме, нали така? Може и да е закъсал. Това може да стане едно твърдо доказателство.

— Може и да е нищо.

— Съгласен.

— На лейтенанта няма да му се хареса. Прекалено умозрително. Мисля, че това е повече по вашата част — на теб и твоите хора.

Както си и мислеше Дагит, Ла Моя носеше със себе си и хартия, и найлонови пликчета. Ченгетата по убийствата винаги носят подобни неща. Заедно поставиха и етикираха откритията на Дагит. Сетне разшириха обсега си на търсене.

— К’во ще кажеш, това не е ли странно? — извика Ла Моя, който се появи иззад израслите твърде високо бурени с отчасти обелен картоф в обутата в ръкавица ръка. — Мяза дяволски на пишка, ако питаш мен.

Наистина приличаше, съгласи се Дагит. Фалос с диаметър два инча и дължина няколко инча, който се подаваше от необелената част като пенис от скротума.

— На нея й допадат дебели, ама не и дълги — рече Ла Моя, имитирайки блус певица. Той се обърна назад. — Сорт „Айдахо номер едно“ може би. — Разгледа картофа. — Не знам, може би е някакво педерастко инструментче. Как ще ти се хареса отзад, а? — и той направи с него такова движение, което не можеше да се сбърка. Сетне го хвърли на Дагит, който го улови.

Дагит го завъртя в ръката си. Сърцевината на картофа бе потъмняла от съприкосновението си с въздуха.

— Някой бая време си е играл с това — рече озадачен той.

Беше готов да го хвърли, когато забеляза, че част от чернотията се бе отложила върху ръката му. Значи в крайна сметка не бе само от гниенето. Той разтърка пръстите си един в друг и ги помириса. Докато вдишваше, изпита нов изблик на вълнение в гърдите си и отново му се прииска да повярва, че това бе твърда улика, свързана с убийството на Уорд. Рече:

— Чувал ли си оная глупотевина, че като оглушееш, обонянието ти се подобрява?

— Не — каза Ла Моя. — Подобни знахарски истории не ме вълнуват.

— Това, за което говоря, е научно доказано. Медицина.

— Никога не съм бил добре по науките. Освен по анатомия — добави онзи бързо. — При това — извън училище.

— Случва ли ти се понякога да млъкнеш? — попита го Дагит.

— Само когато тя ме помоли — отвърна Ла Моя, — и то, когато съм сигурен, че наистина го желае.

— Помириши това — рече Дагит и се приближи към Ла Моя с протегнати напред пръсти.

Ла Моя отдръпна главата си встрани.

— Помириши го — настоя Дагит и мушна пръстите си под носа му.

Мустаците на Ла Моя потръпнаха. По лицето му се изписа изненада.

— Изгорели газове?

— Може и да няма нищо общо със слуха ми — отвърна Дагит.

Той прекара голяма част от късния следобед и ранната вечер в разговори по телефона с управлението във Вашингтон и в опити да се свърже с Кари. Отиде с кола до Зеленото езеро и потича. Вечеря в яхтклуба на Рей с един приятел от Бюрото, който го бе „поканил“ тук, в Сиатъл. Спомниха си добрите стари времена и изпиха прекалено много бира. Обсъдиха Бернар и нападението на германците срещу „Der Grund“.

— И ти смяташ, че това убийство в „Дънинг“ е дело на Корт? — попита го приятелят му. — Мислиш, че би могъл да е тук?

Всъщност за пръв път някой го казваше на глас, въпреки че и Бакмън, и Пулман се досещаха. Дагит не знаеше какво да отговори. Приятелят добави:

— Искам да кажа, че ми се вижда доста вероятно. Затова те извиках тук. Бернар е от „Der Grund“, Корт е от „Der Grund“. Бернар измайсторява детонатор. Никой не може да намери Корт. Искам да река, че някой трябва да постави проклетото нещо в някой самолет, иначе какъв е смисълът? А това е работа на Корт, нали така?

— Ние смятаме, че е работа на Корт. — Всъщност според както се навързваха нещата, той бе сигурен, че това бе работа на Антъни Корт. На кого другиго? Но като офицер, отговорен за разследването, той не можеше да даде гласност на подобно убеждение, докато нямаше достатъчно доказателства в своя подкрепа.

— Това е всичко, което исках да кажа.

— Част от мен се надява да е така; другата част — да не е.

— Мога да те разбера.

Никой не може изцяло да разбере това, помисли си Дагит. Но защо да спори с приятел? Имаше ли смисъл да спори изобщо, освен поради бирата и умората? Искаше да спори. Искаше да изпусне малко пара от клапана.

— Искаш ли да метнеш някоя и друга топка5 — попита приятелят му.

— По-скоро бих потърсил някъде машина питчър и бих изиграл едно-две хвърляния.

— Не знам къде има такива машини. Но знам за едно игрище, отворено до полунощ.

— Звучи ми добре.

— Продават и бира.

— Звучи още по-добре.

— Играеш ли често?

— Не. Отдавна не съм играл. Стана прекалено скъпо. Играх за малко на първа база за вашингтонското управление. По същото време тренирах отбора на сина си в детския шампионат. Дяволски хубави времена.

Нещо се спусна между двамата като стоманена преграда. Дагит се почувства съвсем самотен. В кехлибара и мехурчетата на бирата трепкаха спомените.

— Добре — рече най-сетне приятелят му. — Да вървим, какво ще кажеш?

Малко след обяд на следващия ден Шосвиц прекъсна Дагит, който бе стигнал до средата на доклада, който пишеше. През последните три часа Ла Моя и други петима сержанти въртяха телефоните на зъболекарите в града. Дагит вече бе склонен да се откаже от надеждата си да свърже анбезола с човек, който имаше болен зъб. Често се случваше така: трябваше да се откажеш напълно, преди късметът ти да заработи. Най-лошият ти враг са надеждите. Шосвиц бе човек с неизчерпаема енергия. Имаше нервния навик да разтърква лакътя си, а погледът му почти не спираше в една точка.

— Може и да излезеш прав за анбезола — каза той на Дагит. — На четири зъболекарски кабинета във вторник им се е обадил гост на града, който искал спешна лекарска помощ.

Дагит рече:

— Ако патологът е прав за удушваческата хватка, значи е възможно той да не е имал намерението да убива Уорд. Ако приемем този факт за възможен, това ще означава, че той е планирал да остане в града до сряда или четвъртък.

Шосвиц кимна:

— Или до петък. Който и да е бил, той е поръчал на четирите сестри в зъболекарските кабинети да го запишат от сряда до петък. И на всичките е съобщил телефонен номер и номера на хотелската си стая, в случай че се открие възможност да бъде приет извънредно. Две от тях са му предали съобщения, но този тип изобщо не се е обадил.

— Телефонен номер ли? — попита Дагит. — Искаш да ми кажеш, че имаме телефонен номер?

— Хотел „Мейфлауър парк“. Стар и добър хотел на „Олив уей“.

— Можем ли да идем там? — попита Дагит. — Доколкото това е позволено от закона?

Шосвиц рече:

— Трябва да питаме вашите момчета във Федералното бюро. Изобщо не ми е ясно нищо за претърсване и изземане в подобни случаи. Но си мисля, че изводът е следният: щом решат, че нещо ще излезе, ще измислят начин.

Шосвиц подаде на Дагит листа с имената на зъболекарите. С дебело очертано кръгче бе очертано „Хотел «Мейфлауър парк», стая номер 311“.

— На два-три пъти ни провървя — каза специалният агент Франк Макалистър на Дагит, докато се ръкуваха във фоайето на хотел „Мейфлауър парк“.

Доколкото Дагит можеше да прецени, добрият шанс идваше на малки ята. Докато лошият късмет направо бе извън всякаква мяра.

Гласът на агента звучеше напрегнато, сякаш без това усилие тембърът му щеше да е висок и женствен. Макалистър бе черен, висок и добре избръснат сериозен мъж със загрижени очи. Вървеше бързо, без да го е еня дали Дагит успяваше да го следва. Вървящият зад него Дагит забеляза, че косата му бе започнала да посивява.

— Този тип от триста и единайсет изрично предупредил, че не иска обслужване от камериерка, докато е в хотела. Казал, че режимът му е необичаен и изобщо не го интересували чистите пешкири. Това изискване било спазено до ранната утрин в сряда — всъщност вторник вечерта.

— Времето съвпада — каза Дагит. — Да смятаме ли, че не е искал някой да разбере, че е напуснал хотела? Нещо от този сорт?

— Може.

— Тогава навярно става дума за същия човек.

— Ако е така, значи сам си е прерязал гърлото, без да се усети. Изискването му означава, че стаята му не е пипана до тази сутрин — рече той и погледна небрежно Дагит през рамо.

Влязоха в асансьора. Вратите се затвориха и клетката бавно се заиздига. Макалистър миришеше на одеколон за след бръснене.

— Боклукът на хотела няма да бъде вдигнат преди следобед. Онова, което камериерките са изчистили от онази стая, ще е още в онези чували за боклук. Помолих ги да задържат вдигането на боклука, за да могат нашите хора да го поразровят. От сметката му знаем, че нашият заподозрян е използвал доста сервирането по стаите. Ако аз бях на негово място, щях да почистя основно, преди да замина. Щях да оближа стаята. За да се прикрия по най-добрия начин. Но ако е хвърлил някоя разписка в боклука си, това може да ни послужи да го идентифицираме. Върху разписката ще фигурира номерът на стаята му. — Той направи пауза. — Това е разсъждение на тъмно, но все пак е нещо.

Дагит не смяташе, че е разсъждение на тъмно. В него имаше дяволски много смисъл. Той предложи да потърсят в боклука и още няколко неща, които биха го идентифицирали: угарки в черно и златно, празно шишенце анбезол, торба от зеленчуков магазин или касова бележка от такъв магазин, в която да фигурира и картоф. Макалистър го погледна учудено. Дагит обясни:

— Той е запушил ауспуха на Уорд с картоф.

— Ясно.

— Ами колата? Не можеш да обикаляш из този град без кола. Хотелът навярно предлага някакви улеснения за паркирането на гостите си. Биха могли да ни дадат регистрационния номер на колата на този тип.

— Добре. Ще го проверя. Ако научим номера, ще стигнем и до агенцията за коли под наем.

— Трябва да поговорим и с камериерката.

Макалистър кимна:

— Вече говорих с рецепцията по този въпрос. Ще изпратят някого да я повика.

Макалистър пъхна парче пластмаса в ключалката и отключи вратата.

— Електронни ключове — рече той с отвращение. — Кога ли ще престанат с тези глупости?

Беше малка, но привлекателна стая с легло, покрито с кретонова завивка с изображения на рози и на диви патици, с бадемови драперии и прекалено много мебели: диванче, писалище, легло и гардероб. Не оставаше много място за хората. Макалистър и Дагит надянаха найлонови ръкавици. Зад тях вратата се затвори с тих удар. Клаустрофобичното пространство подсили желанието на Дагит да побързат. Може би убиецът на Уорд бе използвал тази стая. Ето леглото, в което бе спал, писалището, което бе ползвал. Бяха толкова близо до него. Независимо колко малка бе, това си бе победа, чийто вкус можеха набързо да усетят.

Дагит отиде до прозореца и погледна към колите, камионите и автобусите долу.

— Имаме нужда от всички детайли, които можем да установим със сигурност — рече той на Макалистър, — с какво се е хранил онзи тип, количеството и особено марката цигари, които е пушел, дали е вземал душ или вана — абсолютно всичко, което може да хвърли някаква светлина върху него.

Макалистър кимна, очевидно свикнал на подобни изисквания. Двамата претърсваха стаята, движейки се полека, с наведени глави. Момчетата от лабораторията сигурно щяха да открият нещо — винаги бе така. Дали щеше да е от полза за разследването или не, щеше да се разбере по-късно.

Някой почука на вратата и Макалистър отиде да отвори. Свенливата виетнамка се представи като Карин Кси. Беше мъничка, плоскогърда женица с мазолести ръце, косата й бе вчесана назад и пристегната с бяла пластмасова фиба със сини цветчета. Имаше криви зъби и безукорна тъмна кожа. Изплашените й очи сякаш заемаха половината от лицето й.

— Ти изобщо не си в беда — обясни й Макалистър.

— Да.

— Всъщност, можеш да ни помогнеш страхотно.

— Да. — Гледаше го скептично с ъгълчето на окото си.

— Ти си почистила стаята тази сутрин.

— Да. След напускане на госта.

— По-основно ли се чисти след напускане?

— Да.

Дагит се почуди дали не искаха прекалено много от тази жена — да помни именно тази стая.

— Сигурно чистиш много стаи — рече Макалистър, сякаш бе прочел мислите му.

— Много стаи.

— Навярно не обръщаш кой знае какво внимание коя стая чистиш. Така ли е?

Тя кимна, сви рамене и им предложи невинното си изражение. Тя все още изглеждаше изплашена.

— И аз не бих обръщал кой знае какво внимание, уверявам те — окуражи я Макалистър.

Тя се усмихна и вдигна ръка да прикрие устата си, за да не се видят ужасните й зъби.

— И сигурно не си спомняш нищо особено за тази стая?

— Да, разбира се, че помня.

— Гостът? — изпусна се Дагит и я прекъсна, с което предизвика раздразнения поглед на Макалистър.

— Видя ли го? — попита Макалистър. — Помниш ли госта?

— Не него. Не помня него. Помня стая… чиста стая. Много чиста, прибрана. Лесна за чистене.

— Чиста ли? — попита Дагит. Тъкмо такава информация бе очаквал — тя хвърляше известна светлина върху личността на този мъж.

— Човек забелязва такива неща, като чисти хотелски стаи.

— Сигурен съм, че е така — рече Макалистър. Погледът му умоляваше Дагит да спре, но той не можеше.

— Той пушеше — рече Дагит.

— Да.

Макалистър го гледаше вече свирепо, но Дагит бе безмилостен.

— Спомняш ли си случайно как изглеждаха цигарите му? Цветът им? — попита Дагит.

— Не. Не помня. Той пушеше. Оставяше прозореца леко отворен.

Дагит отиде до прозореца и разгледа сградата и пожарните изходи по-внимателно. Ако се наложи, можеше ли човек да избяга през този прозорец? Да, видя му се възможно. Промъкваш се оттук, спускаш се върху козирката. Възможно бе. Оставяш прозореца отворен, за да можеш евентуално да избягаш бързо.

— Ще ни е необходим специален екип от специалисти по скрити отпечатъци — да огледа тук.

— Виждала ли си пистолет, нож, нещо от този сорт? — попита я Дагит.

— Не. Нищо подобно.

— Той говори ли с теб? — намеси се Макалистър.

— Не. Изобщо дори не съм го виждала. Той сторил ли е нещо, този човек?

Това, че никой не бе виждал убиеца тревожеше Дагит. Първо в „Дънинг“, сетне и тук.

— Нещо необичайно? Нещо изобщо? — изтърва пак разочаровано Дагит и отново раздразни Макалистър.

— О, да — рече тя и привлече вниманието им с острия си глас и внезапно блесналите й, загрижени очи. — Зъбът! — Тя сияеше. — Всеки ден човек не намира зъб!