Твърдо падане

16

В сряда сутринта Дагит се събуди сам.

Докато оправяше леглото след кроса си, се замисли за Кари. Тя трябваше да осъществи кариера в средната класа с произход от по-нисшите слоеве — и искаше да си докаже нещо. Искаше да живее в предградията, искаше пикниците, нова кола на всеки две години. Йейл или Принстън20 за децата й, които още не бяха заченати. А Дагит не бе сигурен какво иска самият той. Искаше му се всичко да бъде различно, каквото и да означава думата. Бъдещето го плашеше.

Докато правеше кафето си, обеща да не мисли по въпроса. Но обещанията са за това, да се нарушават. Винаги същото за него — и винаги предвидимо.

Той извика на Дънкан.

— Тук съм, тате — обади се детският глас. — Няма да ходя никъде.

— Просто проверявах дали си буден.

— Шегувам се, тате. Дето няма да ходя никъде. Схвана ли?

Беше схванал най-добре.

Взе душ и сетне приготви ваната — всекидневното му разписание. Влезе в стаята на Дънкан. Стените на стаята му не бяха покрити с плакати на Майкъл Джордън или Джо Монтана, като стаите на приятелите му. Вместо това по стените висяха черно-бели снимки с автографи на телевизионни и радио спортни коментатори: Дик Енгбърг, Ал Майкълс, Джон Мадън, Пат Съмърол. До леглото му бе последният брой на „Спортс илюстрейтид“ и издание с твърди корици на книгата „Рев от долината“ — бестселър за историята на американския футбол в колежите. По отрупаните лавици се бе разположила цяла библиотека от биографични книги за спортни звезди. Хлапето бе истинска машина за четене. Пък и какво друго му оставаше?

Той вдигна сина си от леглото с мрежести страници — като болнично — и го отнесе в изпълнената с пара баня.

— Изобщо не олекваш — каза му той.

— Значи ти отслабваш — отвърна Дънкан.

— К’во искаш да кажеш? — попита го той, докато го сваляше във водата.

Имаше моменти, в които трябваше да си играеш с Дънк, да го дразниш или изтезаваш, за да каже нещо подобно, но този не бе един от тях.

— Ако не се върнеш в тренировъчната зала, ръцете ти ще станат като тези — каза той и мушна с пръст единия от атрофиралите си крака.

Дагит се обръсна и изми зъбите си, докато момчето си вземаше вана. Все същото разписание.

— Май имаш нужда от още лавици за книги.

— Май имам нужда да прекарвам съботите в библиотеката — каза Дънкан и погледна баща си в огледалото.

— Мога да го направя за теб.

— Искам сам да го направя.

— Значи заедно ще го сторим.

— Кога?

Дагит се обърна и го погледна. Дънкан бе възприел неутрално изражение, сетне стисна сапуна и го изпусна. Дагит направи крачка към ваната, но синът му му хвърли поглед, който го спря; това бе нещо, което той трябваше да направи сам. Дагит гледаше в огледалото как синът му се мъчи да си намери сапуна. За разлика от нормалните хора, които можеха да използват крака, за да приближат потъналия на дъното сапун, Дънкан можеше да си служи само с ръце. В един миг на прозрение той реши да използва изтривалката за гръб като гребло. След като гордо си прибра отново сапуна, той погледна дали баща му го наблюдава тайно. Дагит го заблуди като бързо си отклони погледа върху бръснача и брадичката си.

Дънкан се заигра със сапуна — стискаше го силно, докато той не изскачаше от ръцете му, хващаше го и отново го стискаше. Разсеян, Дагит се поряза с бръснача. От кръвта кремът за бръснене порозовя.

— И така, кога ще отидем в библиотеката? — попита все още играещият Дънкан.

— Съобщението е получено — рече Дагит.

Това бе линията му на държане с Дънкан, когато не искаше да продължи даден спор. Забележката причини болка на момчето и той се зачуди защо напоследък нараняваше всички около себе си. Изпита нужда да се оправдае.

— Ако обещая, Дънк, може да се случи да наруша обещанието.

— По-добре нарушено обещание, отколкото никакво. Би ми било хубаво, ако можех да очаквам нещо с нетърпение.

Пак бе говорил с мисис Кайък. Това не бяха негови думи.

— И не хвърляй вината върху мисис Кайък — каза Дънкан.

— Ти не изпитваш чувство на самосъжаление, нали?

— Не — отвърна ядно Дънкан.

Видя, че момчето е свършило с ваната. И отново пристъпи напред. Този път Дънкан го спря.

— Сам ще се справя — каза той.

— Дънк — помоли го Дагит. Никога дотогава не го беше правил сам.

Над ваната висеше трапец — останал още от предишните собственици. Дагит отстъпи и загледа с почуда и с инстинктивната бащинска тревога как Дънкан се протяга и се бори с тежестта на тялото си. Може би бе следствие на работата на лоста за набиране, може би — нищо друго, освен решимост, момчешка воля да докаже себе си, но Дънкан се издигна и се измъкна от водата, отблъсна се от стената и положи голото си дупе върху ръба на ваната. Това бе значително постижение — за първи път го бе направил сам. Гърлото на Дагит се сви от гордост. Но той отложи аплодисментите, за които се бе приготвил: работата не бе свършена. Дънкан внимателно извади единия си крак от водата, прехвърли го над ръба и положи тежестта му върху пода. Сетне — другия. Обърнат с лице към баща си, той започна да се изсушава с кърпата.

Когато мокрите и безжизнени крака изшляпаха върху пода, Дагит се сви от болка. Мразеше този звук. Яд го беше на този звук. Чувствата му надделяха. Той започна да ръкопляска, макар и прекалено бавно. Болезнени аплодисменти. Чувстваше как се срутва. Вентилаторът на прозореца се въртеше безшумно от лекия бриз, белите му перки имаха нужда от почистване. Тътенът на уличното движение се омеси с лай на ядосано куче. Телевизорът на съседа бе включен на едно от сутрешните шоу предавания. Очите му запариха. Повдигна му се. Дънкан се усмихваше, но изглеждаше изплашен. Сълзите на Дагит потекоха. Той се присегна за кърпа и скри лицето си в нея.

Когато Левин влезе в кошарата, изглеждаше уморен. По Си Ен Ен една красива жена с необичайно руса коса цитираше числа от Уолстрийт.

Дагит отвори куфарчето си и извади някакви книжа. Като правеше това, той разкри червената папка, която му бе дал Мъмфорд. Тя му напомни другата му отговорност и факта, че я бе делегирал на Левин.

— Докъде стигнахме?

— Моснер, Сандхърст и Грейди пристигат всички с частни самолети. Те твърдо настояват, че са отговорни за собствените си самолети и нямат нужда от нашата помощ. Не смятам, че можем да променим решенията им.

— Глупости на търкалета. Самолетите им ще бъдат претърсени из основи, преди да отлетят за насам — и пет пари не давам какво мислят те. И като казвам преди отлитане, имам предвид точно това. Искам да кажа, че претърсването трябва да стане докато проклетите директори вече са се качили и вратата е готова да се затвори всеки миг. Не ми се иска някой бунак да прекара нещо на борда в последната секунда. Не забравяй, че Корт — ако е бил именно той — се е представил в Л. А. като наземен механик. След като кабината е проверена за последен път, вратата се запечатва и самолетът рулира за излитане. Никакви спорове по този въпрос.

— Вече им го казах. В отговор получих сума ти ругатни. И тримата казват, че могат да се справят сами.

— По-добре е да получим писмените им становища.

— Направено е вече. Имам писма от шефовете по безопасността на трите компании. Чисти сме пред тях.

— Тъпи задници.

— Поне ни се разкараха от главите.

— Но ни остават линейните полети.

— Фицморис, Савайл и Голдънбаум — и тримата пристигат с различни линейни машини. И трите компании, с които говорих, са съгласни с твоето предложение.

А предложението на Дагит бе просто: да се осигурят стриктни правила за сигурност на всеки от трите полета и сетне, в последната минута, да подменят самолетите. Две минути преди качването на пътниците самолетът трябваше да бъде откаран в хангара и да бъде щателно претърсен от екип на противобомбения отдел, след което можеше да се върне в работа. Багажът щеше да се претовари и пътниците щяха да се качат на друг самолет.

— Значи всичко е в ред? — попита той.

— По принцип, да. Подготовката на различните противобомбени екипи и отряди по безопасността си остава един кошмар. Всичките частни полети и един от линейните кацат на Националното. Другите два частни кацат на „Дълес“. Сандхърст ще отпътува същата вечер, след съвещанието. Другите ще останат за по-сетне.

— Бернар е направил две идентични баробомби. Целта би могла да е само самолет.

Левин кимна:

— Това вече сме го обсъждали, Мичиган. Но той няма да успее с някой от тези самолети. Вече сме ги покрили.

— И нито един от тях не е 959 — каза Дагит на глас онова, което си бе мислил през последните няколко дни. — По дяволите, това трябва да е свързано именно с 959.

Левин не каза нищо.

— Може би целта му не е това съвещание. Може би това не е нищо друго, освен поредното съвпадение. — И той повиши ядно глас: — Как можем да го спрем, след като не знаем какво е планирал?

Той видя, че Глория се бе вторачила в него.

Мускулите на челюстите на Левин се свиха — той премълча онова, което искаше да каже. Дагит се почувства облекчен да има до себе си човек, който знаеше кога да замълчи.

Той сниши гласа си:

— Отговарям — рече той, отговаряйки на собствения си въпрос: — Ние го спираме, преди да е получил възможността да направи онова, което възнамерява. И това ме води до следващата точка в дневния ред. Искам да обсъдим с теб една идея.

Левин изглеждаше още по-изморен и Дагит се разтревожи дали не го натяга прекалено много.

— Слушай, въпреки че Мъмфорд ми възложи — на мен и на теб — безопасността на тези пристигащи директори, той не ме изтегли от разследването на Бернар — детонаторите. Поне не и официално. Това е важно, защото ми предоставя достатъчно поле за маневриране, което обикновено не бих имал. Трябва да обсъдя една версия с Пулман. Но ако той си помисли, че се натягам прекалено много, би могъл да ме разкара от онова, което най-общо наричаме Бернар, а то всъщност си е Сиатъл и катастрофата на „Ам Еър Експрес“. Снощи бяха повдигнати някои интересни въпроси по повод магнетофонните записи от кабината. След като тази работа по сигурността на директорите е вече доста напреднала, бих могъл да накарам Мъмфорд да ме върне да открия онзи тип.

— Що си мисля, че съм наговорен?

— Искам ти да задействаш тази работа, все едно че е твоя идея.

Левин го изгледа подозрително.

— За какво точно става дума?

Дагит рече внимателно, опипвайки почвата:

— В лабораторията успяха да установят кръвната група, чрез слюнката по фасовете, които аз открих на приема. — Той замълча, защото Левин изобщо не се впечатли. — Тази кръвна група си съвпада с онази, от зъба, който бе открит в Сиатъл.

И пак потърси оживление, но не го намери. Устните на Левин се нацупиха. Дългият му нос се сбърчи.

— Това са глупости, Мичиган, и ти го знаеш. Слюнка ли? Хайде де! Това не означава нищо.

— Мен ме интересува марката цигари, а не проклетата слюнка — каза защищавайки се Дагит. — Работата е в комбинацията на двете.

— Да не би да искаш да кажеш, че убиецът на Уорд е бил на този прием? — присмя му се Левин.

— Твърдя, че е така, поне това е една възможност. Онова, което ще направим — продължи Дагит, вече поел по курс, който не искаше да променя, — е да ограничим наличието на тази марка цигари само до няколко магазина. Един или два. Вече съм свършил предварителната работа. Първо на първо, само четири магазина в целия град продават „Собрание“ — черни руски цигари. Струват по пет кинта пакета. Това, което ще направим, е да турим наши хора зад всеки един от четирите тезгяха. И да чакаме. В това ни бива. Нали така? Еша ни няма да чакаме. — Той викаше. Бъд Тог — наричан Булдога — който бе през две бюра от Дагит, се обърна да протестира, но като го видя, размисли. Дагит продължи: — Клиентът влиза да си купи „Собрание“, нашият човек се замотава с касовия апарат — той е повреден, не иска да работи. Казва му, че единственият начин е да плати с чек или с кредитна карта.

— И ние получаваме възможност да проследим клиента — прекъсна го Левин.

— Ама си хитър.

— И го проследяваме? Имам предвид — от магазина нататък?

— Зависи колко души ще ни даде Пулман. Нали? Там е работата. Но ако е мъж, който отговаря на описанията, или жена като нея — каза той, сочейки зърнестата фотография на женското лице, забодено върху зеблото на таблото, — тогава, ако е нужно, нашият човек зад тезгяха ни се обажда и последва клиента си пеша.

Левин обмисля казаното известно време.

— Това е добра идея, Мичиган, ако става дума за идеи. Искам да кажа, че е продуктивна по свой странен начин — да използваш навиците на онзи тип срещу него. Харесва ми. — Той се поколеба и продължи: — Но никога няма да я пробуташ на Пулман.

— Точно така — съгласи се бързо Дагит. И той се усмихна на Левин с онази сладуранска, подла, мръснишка усмивка. — Ти ще му я пробуташ.