Твърдо падане

36

С надута китка и счупено кутре, което Корт й шинира, Моник подкара тойотата към дома на Дейвид Буут в осем и половина сутринта, на двайсет и първи септември. Смяната на Буут трябваше да започне от десет. Той живееше на минути от Националното летище, досами Александрия, в район, населен предимно с чернокожи.

Корт нави тежкия заглушител в цевта и пъхна пистолета в найлоновия кобур, който носеше под мишницата си.

— Нали няма да използваш това нещо? — попита тя.

— В Л. А. в случай на провал трябваше да прикрием методите си. Трябваше да вземем някои мерки, за да ги заблудим. Догърти бе идеален за случая. Бе известен пияница и му инжектирахме достатъчно алкохол, за да го приспим. И кой би повярвал напълно на показанията на такъв човек? Тук вече нямаме нужда от такива предохранителни мерки. Тук играта свършва. За нас. За Буут. За всички, които участват.

— Но той е просто един механик. Няма нищо общо с тая работа.

— Карай си колата — нареди й той.

Тухлената сграда се намираше в силно замърсен район, където огради от ръждиви вериги ограждаха ливади без трева. Миришеше на кучешки изпражнения и на вкисната бира.

— Същият номер като предния път — каза Корт.

Приближиха вратата. Корт провери за последен път номера и почука. Човекът, който отвори, можеше да бъде брат на Догърти. Имаше нужда от чиста тениска и от бръснене. Изглеждаше махмурлия. Гърка си бе свършил добре работата.

— От безопасността на летището, сър — започна познатата си песен Корт. — Имаме нарушение на сигурността и трябва да проверим всички карти за самоличност. Имате ли нещо против да ни покажете вашата?

За разлика от Догърти, този нямаше нужда да го кандърдисват. Искаше му се да се върне при кафето си, което Корт надуши. Искаше му се всичко това да свърши бързо.

На Корт — също.

— Имате ли нещо против, ако влезем за малко?

— Ни най-малко — отвърна мъжът.

— Можем да почакаме и тук — възрази Моник, която го прекъсна бързо, опитвайки се да предотврати онова, което за Корт бе неизбежно.

Той я изгледа с унищожителен поглед.

— Бихме искали да влезем, ако нямате нищо против.

Но Дейвид Буут изобщо не им обърна внимание. Той се бе заел да търси картата си за самоличност.

— Чакай в колата — нареди й остро той.

Тя се върна по пътечката. Обувката й се заплете в пластмасова торбичка, която силният вятър бе довял, и тя се наведе да я откачи.

Корт затвори вратата.

Буут се появи с картата в ръка и Корт го простреля два пъти в гърдите и един път в главата — когато вече бе паднал. Клекна, докато тялото още потреперваше в конвулсии и издърпа картата от здравата хватка на мъжа. Убийството го опияни. Следващият по ред бе Моснер и останалите; на ред бе произведената от тях смърт и разрушения, трябваше да насочи вниманието на света към лъжите и заговорите им. Той подушваше победата и тя ухаеше сладко. Мушна картата в джоба си, прибра пистолета и скри трупа в дрешника. Придърпа едно малко килимче и покри кървавите петна. Излезе от къщата и отиде до колата: намери я стиснала здраво волана със здравата си ръка, бледа и разтреперана, видя как сълзите бяха зачервили очите й.

— Ние вършим това, което трябва да се извърши — каза той. Нужна му бе силна.

Тя не каза нищо. Запали колата и потегли.

— Спри — нареди й той, когато минаваха покрай огромните хангари на „Браун Ейвиейшън“. — Спри тук.

Тя зави в отбивката и пусна един камион да я задмине.

— Какво има? — попита тя.

— Вятърът — рече той и посочи оранжевия ветрови чувал, който се люлееше на покрива на третия хангар.

Отначало не разбра накъде бие. Той се завъртя в седалката и се обърна натам, където според него бе изток.

— Вятърът е неблагоприятен — каза той и погледна часовника си.

— Какво имаш предвид?

— Не духа оттам, откъдето трябва! На нас ни трябва да използват писта трийсет и шест — три-шест. А този вятър ще ги прати на осемнайста. Това не е добре. — Той погледна шифрованото разписание, което държеше в джоба на ризата си, отново — часовника си и каза: — Ще трябва да изчакаме.

— Да чакаме ли?

— Ще се върнем и ще чакаме. Да се надяваме, че вятърът ще промени посоката си следобед. Този следобед излита още един 959. Не е натоварен с химикали, но няма какво да се направи.

— Да чакаме ли? — повтори тя. — Нямал химически товар ли? Аз си мислех, че целта ни е тази.

— Нямаме избор. Обърни. Карай обратно.

— Не разбирам. Мислех, че това е целта на операцията — химическия товар.

— Кой го е еня дали разбираш. Карай!

— Не трябваше да го убиваш. Разбираш ли? Не трябваше да го убиваш.

— Никой не го е грижа за Буут. Той е един от многото. Повярвай ми, никой не го е грижа.

— Не ти вярвам — каза тя, докато завиваше. — Всички имаме по някой, който го е грижа — сопна се тя. Така й се искаше да е вярно за самата нея. — Иначе за какво живеем?