Твърдо падане

27

Как да се свърже с нея?

ФБР сигурно подслушваше телефона й и можеше да проследи обажданията, следеше отблизо офиса й и нейното BMW или му бе поставило автоматичен ответчик. Работата бе в това да отсее няколкото момента, в които тя нямаше да бъде под наблюдение, и сетне да реши как да влезе и излезе. Наум му дойдоха няколко идеи.

Първо — асансьорите в блока й. Тя се спускаше до подземния гараж с асансьора и едва ли ФБР я подслушваше и там. Сигурно знаеха всяка стъпка в апартамента й, щяха да проследят колата й, но между двете?

Освен това — в BMW-то й те можеха да я наблюдават, а навярно и да я подслушват, но от разстояние.

И кантората й щеше да бъде третирана по същия начин. Щяха да знаят кога влиза и излиза; щяха да подслушват телефона й; но без специален агент, прикрепен към нея, не можеха да проследят всяко нейно движение. Бе немислимо да я проследят до тоалетната например.

Ето ги възможностите, но нито една не бе напълно безопасна.

Да я убие може би бе по-лесно.

В нея бе единственият ключ за шкафчето в гардероба, където бе даден на багаж пожарогасителят на Бернар. Затова тя му трябваше.

Налагаше се да измисли нещо.

Пристигна в агенцията за модели на Бърнстейн и Райт пет минути преди определената си среща. Прекара тези пет минути да прехвърли десетки снимки, от които избра три кандидатки с близки до Моник лица и тела. Първата се оказа бременна. Хиляди извинения.

— Трябваше да я извадим от албума още преди месец.

Втората му избраница се съгласи да дойде веднага да обсъдят „снимките“. В новата си роля Корт бе моден фотограф на свободна практика.

Синди Акстъл пристигна след двайсет минути. Лицето бе идеално, бюстът — малко плосък, косата — твърде къса, но щеше да свърши работа. По негова молба ги отведоха в заседателна зала, където да обсъдят работата „насаме“.

Той затвори вратата.

— Мис Акстъл, избрах вас, защото в справката ви пише, че имате и известен актьорски опит. Нямам много време и затова ще бъда много прям. Не съм фотограф. Не се бойте — каза той и вдигна ръка. — Не съм и такъв, за какъвто ме помислихте. Нищо подобно. Това, което имам предвид, ще изисква известни актьорски умения и аз съм готов да платя за това. Мога само да се надявам, че сърцето ви е поне донякъде романтично, защото без това се съмнявам дали ще приемете това, което ще ви предложа.

Тя кръстоса ръце и крака, веднага бе станала подозрителна. Приличаше на настръхнало насекомо.

— Слушам ви, но не за дълго.

— Нищо сексуално, изобщо. Нататък — ще трябва да прекарате целия следобед да карате из града чисто ново BMW.

Хвана се.

— Преди да продължа по-нататък, бих искал веднага да знам дали сте сериозно заинтересувана от работата. Както ви казах, имам съвсем малко време. Не мога да го пилея, освен ако не желаете да продължим.

— От какво да съм заинтересувана? — настоя тя.

— От малка актьорска игра. Нищо сексуално. Напълно сама. Двойно заплащане. Минимум четири часа. В брой, предплатено — и той вдигна вежди.

— В брой ли?

Той кимна.

— И двойна такса?

Той пак кимна.

Тя го погледна.

— В колата има нещо, нали? Наркотици или нещо от сорта? Не, благодаря. Не мисля, че ще се съглася.

Тя се пресегна за малката си чантичка.

— Наркотици ли? — засмя се той. — Ако се усъмните нещо в колата, я оставяте където и когато поискате. Можете да задържите ключовете или да ги изхвърлите. Това не ме интересува. — Видя, че я бе заинтригувал и объркал. Реши да продължи: — Има една жена, в която съм лудо влюбен. Тя също е влюбена в мен. Съпругът й следи всяка нейна стъпка. Много е богат и изобщо не иска да чуе да се разделят. Навярно този тип хора ви е познат.

Тя присви очи, но той видя в тях известно съчувствие. Въздъхна.

Беше му в ръцете.

Моник бе обхваната от нова вълна паника.

Тя дойде като изгаряща болка, която едва не я накара да се присвие. Разбираше колко е важно да запази външно спокойствие, да продължи с всекидневните си занимания, да избегне параноята. В същото време съглеждаше заговори накъдето и да се обърнеше: боклукчията, безразборно паркираните коли, човекът от сервиза, който поправяше копирната машина в офиса. Подозираше всички.

Трима души бяха попитали, да не би да й е зле, така че очевидно не успяваше да се прикрива много успешно.

Пет без пет. Тя грабна чантичката си и тръгна, но помощничката й я догони.

— Току-що дойде един факс за теб. Пише, че е спешен и личен.

Тя й го подаде. Моник го пое с несигурна ръка. Все едно й подаваха смъртната присъда.

Седна на един от столовете в приемната. Съобщението бе писано на ръка и съдържаше само един абзац. Адресът на подателя бе Далас, Тексас. Сърцето й подскочи. Беше от него. Подателката се именуваше Евелин Маклеод. Първите букви й даваха началото на думата, където свършваше шифрованото му съобщение. Не беше лесно да го декодира в движение. Потърси и намери дума, която започваше с ЕМ. После наум заизважда всяка втора буква от думите, докато стигна до ЕМ.

Не можа да се справи наум. Взе един молив от масата и изписа съобщението му: „И-д-и-д-о-т-о-а-л-е-т-а-с-е-г-а“. Опита го отпред назад и отзад напред и най-сетне разбра: Иди до тоалета сега.

Смачка листа и аха да го хвърли, но размисли.

— Довиждане — каза тя на секретарката.

— До утре — отвърна тя.

Тези думи я сепнаха. Тя си знаеше. Хвърли един последен поглед на офиса си. Беше си изградила доста симпатичен живот тук, помисли тя. Ако е рекъл Бог, никога повече нямаше да види това място.

Бавно-бавно се отправи към банята. Потракването на токчетата й сякаш бе тиктакане на часовник. Чувстваше как пулсът й бие в слепоочията.

Завъртя дръжката и влезе вътре.

На тоалетната бе седнала руса жена, с наведена глава. Носеше къса, червена кожена пола и черно кожено яке. Пак я прониза страхът. ФБР? Ако той не бе успял да се свърже с нея…

— Влез в централната кабина и заключи вратата — каза русата, след като входната врата бе затворена. — Сами сме. — Когато Моник се поколеба, жената добави: — Побързай! Събличай се по бельо и ми подай дрехите си в крайната кабина. Там има една пазарска торба. Сложи нещата в нея.

Моделът изсуши ръцете си и влезе в крайната, съседна на Моник кабина.

— Ако някой влезе, сядай. Все едно си пикаеш.

Моник й се подчини. За секунди свали дрехите си и й ги подаде. В пазарската торба намери същата червена минипола, блуза и черно кожено яке. Всичките — с нейния размер. Най-долу в торбата имаше руса перука, чифт прекалено големи очила, а под тях — ножици. Знаеше какво трябва да направи. Отряза големи кичури от косата си и ги пусна в тоалетната. За да й стане перуката, косата й трябваше да е по-къса.

Той беше помислил за всичко.

— Благодаря ви много — изпусна се тя. Отново плачеше. Ненавиждаше се за това.

— Сигурно много го обичаш — чу се гласът от кабинката.

Отрязването на косата бе последният удар. Животът й бе свършил. Усещаше го.

— Дай ми ключовете и ми кажи къде си паркирала.

Едва сега Моник схвана плана на Корт.

— На запазените места — рече тя. Имаше толкова много работа. А беше като вдървена.

Вратата се отвори.

Моник се вкамени, сетне бързо седна на тоалетната. Видя как ръцете на другата жена събират разпилените дрехи и после и тя седна. Жената, която бе влязла, зае единствената свободна кабинка, уринира, пусна водата, изми ръцете си и излезе.

Под преградата се плъзнаха туба червило и кутийка с гримове и сенки. Моник ги вдигна. След още две изщраквания на ножицата повечето от косата й бе отрязана. Плуваше на големи кичури по повърхността на тоалетната. Тя пусна водата и заедно с косата сякаш изми завинаги и последните няколко години. Късата руса перука й стоеше ужасно. Тя се погледна в малкото огледалце и я нагласи по-добре. Яркочервеното червило също бе отвратително, но съвсем промени физиономията й. Очилата със сивкави стъкла довършиха останалото.

Друг човек. Евтина, секси — леснодостъпна.

Жената до нея й подаде свити на топка дрехи. Прошепна:

— Сложи ги в пазарската чанта. Ти ще я изнесеш. Аз я внесох.

Сетне чу как другата излиза от кабинката. Моник прибра дрехите и грима в торбата и отвори вратата на кабинката си.

Ахна. Жената, облечена в нейните дрехи (полата бе пристегната с безопасна игла отзад, забеляза тя), с подобен на нейния грим, с перука, която имитираше косата, която току-що бе изхвърлила в тоалетната, изумително приличаше на самата нея.

— Ще стане — каза тя.

Синди Акстъл кимна и се усмихна.

— Да, мисля, че ще стане. Дай ми две минути преднина.

Докато казваше това, тя взе чантичката на Моник и я изпразни в празната чантичка, която носеше. Смениха ги. Моник й подаде ключовете на BMW-то.

— Слез във фоайето по стълбите — така няма да срещнеш никой от офиса и няма да се наложи да обясняваш нищо. След като слезеш долу, мини направо през парадния вход. Позавъртай малко бедрата като вървиш. Да изглеждаш секси. Идеята — неговата идея — е, че колкото повече се набиваш на очи, толкова по няма да те забележат. Така ли наистина мислят мъжете, а? Като излезеш, завий наляво и продължи да вървиш. Влез в хотелския бар на следващата пряка. Седни сама и си поръчай нещо за пиене. Не пий алкохол и не разговаряй с никого. Той ще дойде при теб там. Но може да му отнеме известно време. Бъди търпелива. Той ми каза непременно да ти предам това.

Моник още веднъж се огледа в огледалото.

Акстъл каза:

— Големи късметлии сте вие двамата, да се обичате така. Той ми се видя страхотен мъж.

Моник се позабави.

— Такъв е.

И бе напълно искрена като го каза.

— Каза ми да паркирам колата където искам и просто да я оставя. Знам, че ще избягаш с него, но въпреки това… не бих ли могла да се обадя и да ти кажа къде е?

— Не се тревожи — каза Моник и се опита думите й да прозвучат убедително, без да знае каква история бе съчинил Корт, макар че се досещаше. — Както ти е казал… Знаеш как е.

Другата жена сви рамене.

Моник обичаше тази кола. Не й беше хубаво без нея. Светът й продължаваше да се разпада на съставните си части.

Синди Акстъл пусна ключовете в празната чантичка на Моник, отвори вратата и излезе.

Моник погледна часовника си и започна да отброява две минути.