Ултиматумът на Борн

14

— Джони! Джони, престани! — гласът на Мари най-после стигна до съзнанието му. — Чуваш ли ме? Нищо не ни се е случило? Децата са в друга вила, добре сме!

Лицата над него и около него постепенно идваха на фокус. Между тях бяха и двамата старци, единият от Бостън, другият от Париж.

— Ето ги! — изскимтя Сен Жак и рязко се надигна, но Мари се хвърли върху него и му попречи да стане. — Ще ги убия, копелетата с копелета!

— Не! — изкрещя сестра му и с помощта на човек от охраната, чиито силни ръце го сграбчиха за раменете, не му позволи да мръдне. — Сега те са двама от най-добрите ни приятели.

— Вие не знаете кои са! — извика Сен Жак, опитвайки се да се освободи.

— Напротив, знаем — прекъсна го Мари, сниши глас и долепи устни до ухото му. — Достатъчно, за да сме наясно, че могат да ни отведат до Чакала…

— Те работят за Чакала!

— Единият от тях е работил — каза сестра му. — Другият дори не е чувал за Карлос.

— Ти не разбираш! — прошепна Сен Жак. — Това са старците… „Старците от Париж“, армията на Чакала! Конклин се свърза с мен в Плимут и ми обясни… те са убийци!

— Още веднъж ти казвам, единият е бил, но вече не е, вече няма заради кого да убива. Другият… другият е глупава, безобразна грешка, но само толкова, нищо повече, и благодаря на Бога, че е така — заради него самия.

— Всичко това е лудост…

— Да, лудост е — съгласи се Мари и кимна на човека от охраната да помогне на брат й да се изправи. — Хайде, Джони, трябва да обсъдим някои неща.

Бурята бе отминала като изчезнал в нощта свиреп разбойник и бе оставила след себе си пораженията от своя бяс. Светлината на ранната зора проби мрака на източния хоризонт и постепенно през утринната мъгла се показаха синьозелените острови около Монсера. Мари, брат й и двамата старци седяха на терасата на неговата вила. Пиеха кафе и разговаряха вече около час, хладнокръвно обсъждаха всяка ужасяваща подробност, правеха безпристрастна дисекция на фактите. Възрастният псевдоветеран от Франция бе получил уверения, че ще бъде направено всичко необходимо за жена му, след като бъде възстановена телефонната връзка с големия остров. Той искаше, ако има такава възможност, да бъде погребана на островите. Тя би го разбрала. Франция нямаше да й предложи нищо повече от един унизително евтин гроб.

— Ще го уредим — каза Сен Жак. — Благодарение на вас сестра ми е жива.

— Благодарение на мен, младежо, тя можеше да умре.

— Щяхте ли да ме убиете? — попита Мари, изучавайки лицето на стария французин.

— Определено не, след като видях какво е приготвил Карлос за мен и жена ми. Той наруши споразумението, не аз.

— А преди това?

— Преди да видя спринцовките и да разбера нещата, които бяха съвсем очевидни, тогава ли?

— Да.

— Трудно е да се отговори, споразумението си е споразумение. И все пак, да извърша това, което се изискваше от мен, би означавало да пренебрегна саможертвата на жена си, не разбирате ли? Но Монсеньора ни бе подарил години на относително щастие, които без него нямаше да са възможни… Просто не зная. Може би щях да стигна до извода, че му дължа вашия живот… вашата смърт, но с положителност не и смъртта на децата… Да не говорим пък за другото.

— Кое друго? — поиска да разбере Сен Жак.

— По-добре не питайте.

— Аз мисля, че щяхте да ме убиете — каза Мари.

— Казвам ви, не зная. Нямам нищо лично против вас. За мен вие не бяхте личност, бяхте просто един случай, който е част от делово споразумение.

— Господи, вие сте убиец — рече тихо брат й.

— Аз съм много неща, господине. Не искам прошка на този свят, оня свят е друг въпрос. Винаги е имало обстоятелства…

— Галска логика — отбеляза Брендън Патрик Префонтен, бивш съдия от Първи районен съд в Бостън, докосвайки разсеяно разранената нежна кожа на врата си под опърлената бяла коса. — Слава Богу, никога не ми се е налагало да излагам доводите си пред съда, всяка от страните си има своите основания. — Лишеният от права юрист се изсмя. — Пред себе си виждате един престъпник, справедливо обвинен и справедливо осъден. Единственият оневиняващ аспект в моите престъпления е, че бях заловен, а толкова много други не бяха и не са.

— Може би между нас все пак има някакво родство, господин съдия.

— Ако трябва да правим сравнения, сър, моят живот е много по-близък до живота на свети Тома Аквински…

— Изнудване — прекъсна го Мари.

— Не, всъщност бях обвинен в злоупотреба със служебното положение. В приемане на подкупи за благоприятни решения, нещо от този род. Господи, у нас в Бостън всичко е или бяло, или черно! В Ню Йорк това е стандартна процедура — оставяш парите на съдебния пристав, така че да има за всички.

— Не говоря за Бостън, говоря за причината да сте тук. Това е изнудване.

— Прекалено опростено е, но по същество е вярно. Както ви казах, човекът, който ми плати, за да открия къде сте отишли, ми даде допълнително една голяма сума, за да запазя тази информация за себе си. При това положение и тъй като нямах спешни ангажименти, сметнах, че е логично да продължа със събирането на сведения. В края на краищата, щом като за малкото, което знаех, получих толкова много, колко ли още щях да изкарам, ако научех още нещо?

— И вие говорите за галска логика, господине? — намеси се французинът.

— Просто похват за разпит — отвърна бившият съдия и за момент погледна към Жан Пиер, преди отново да се обърне към Мари. — Обаче, скъпа, може да не съм бил достатъчно ясен по един въпрос, който ми беше изключително полезен в преговорите с моя клиент. Ще ви го кажа направо, правителството пази в тайна вашата самоличност. Това беше обстоятелството, което изплаши един много силен и влиятелен човек.

— Искам името му — каза Мари.

— Тогава трябва да получа гаранции — отвърна Префонтен.

— Ще ги имате…

— А може би и нещо повече — продължи старият, лишен от права юрист. — Клиентът ми няма представа, че съм дошъл тук, той не знае какво се случи. Предполагам, че ако му опиша какво съм преживял и видял, щедростта му ще стане неудържима. Ще полудее от страх само при мисълта, че името му може да бъде свързано с подобни събития. Освен това, като се има предвид, че едва не бях убит от тази тевтонска амазонка, наистина заслужавам повече.

— Тогава не трябва ли и аз да бъда възнаграден, че спасих живота ви, господине?

— Ако притежавах нещо ценно, освен юридическия си опит, който е на ваше разположение, с удоволствие бих го споделил с вас. Ако разполагах с нещо, което все още има някаква стойност, братовчеде.

— Много благодаря, братовчеде.

— Разбрахме се, приятелю, само да не ни чуят ирландските монахини.

— Не ми приличате на беден човек, съдия — обади се Джон Сен Жак.

— Значи външният вид е също толкова измамен, както отдавна забравената титла, която така великодушно използвате… Би трябвало да добавя, че исканията ми не са прекомерни, защото съм сам-самичък и не ми е необходим лукс, за да се чувствам задоволен.

— И вие ли сте изгубили жена си?

— Не че това ви засяга, но жена ми ме напусна преди двадесет и девет години, а тридесет и осемгодишният ми син, сега преуспяващ адвокат на Уолстрийт, е взел нейното име и когато любопитни хора го разпитват, казва, че никога не ме е познавал. Не съм го виждал откакто беше на десет години, така беше по-добре за него, както разбирате.

— Каква тъжна история.

— Каква скапана история, братовчеде. Това момче е наследило ума си от мен, не от тази празноглавка, която го е родила… Обаче се отклоняваме от темата. Чистокръвният ми френски родственик си има своите причини, явно произтичащи от предателството, да ви сътрудничи. Аз имам не по-малко сериозни причини да ви помогна, но трябва да помисля и за себе си.

Възрастният ми нов приятел може да се върне и да прекара остатъка от дните си в Париж, докато аз нямам къде другаде да отида освен в Бостън, при оскъдните източници на доходи, които съм разработвал в течение на години, за да свързвам двата края. Поради което дълбоките мотиви за желанието ми да ви помогна трябва да отстъпят на заден план. С това, което зная сега, по улиците на Бостън няма да остана жив и пет минути.

— Вие сте съобщили къде се намираме — каза Сен Жак, забил очи в Префонтен. — Съжалявам, господин съдия, но нямаме нужда от вас.

— Какво? — Мари се премести на края на стола. — Моля те, Джони, имаме нужда от всеки, който може да ни помогне!

— Не и в този случай. Знаем кой го е наел.

— Знаем ли?

— Конклин знае, нарече го изтичане на информация. Той ми каза, че човекът, който е открил, че ти и децата сте тук, е използвал един съдия, за да ви намери. — Брат й кимна към бостънеца на другия край на масата. — Него. Затова разбих лодка за сто хиляди долара, само и само да се върна тук. Конклин знае кой е клиентът му.

Префонтен пак погледна към стария французин.

— Сега е моментът да кажете „каква тъжна история“, господин герой. Аз оставам с празни ръце. За упоритата си работа получавам само охлузен врат и опърлена глава.

— Не е задължително — прекъсна го Мари. — Вие сте юрист и не аз трябваше да ви го казвам. Потвърждаването на фактите е сътрудничество. Може да поискаме от вас да кажете всичко, което знаете, на определени хора във Вашингтон.

— Потвърждаването на фактите може да се получи и с призовка, скъпа моя. Под клетва в залата на съда, лично и като юрист ви гарантирам това.

— Ние няма да се обръщаме към съда. Никога.

— О, така ли?… Разбирам.

— Едва ли можете да го разберете, съдия, не и в този критичен момент. Обаче ако се съгласите да ни помогнете, ще ви бъде платено добре… Преди малко казахте, че имате сериозни причини да ни помогнете, причини, които трябва да останат на заден план пред личното ви благополучие…

— Да не би случайно да сте адвокатка, скъпа?

— Не, икономистка съм.

— Света Дево, още по-лошо… Причините ли?

— С вашия клиент ли са свързани? С човека, който ви е наел да ни намерите?

— Да. Августейшата му персона би трябвало да иде на боклука. Като оставим настрана безскрупулния му ум, той е една проститутка. Някога вдъхваше надежди, повече, отколкото му давах да разбере, но той провали всичко в зрелищната гонитба на личните си цели.

— За какво, по дяволите, говори той, Map?

— Мисля, че за човек с много власт и влияние, с каквито не би трябвало да разполага. Нашият престъпник се бори срещу пораженията в морала на личността.

— Това приказки на икономистка ли са? — попита Префонтен и отново докосна мехурите по врата си. — На икономистка, разсъждаваща върху последната невярна преценка, вследствие на която са продадени или купени неизгодно акции и са понесени загуби, които много хора могат да си позволят, но още повече не могат?

— Моето мнение никога не е имало толкова голямо значение, но мога да ви уверя, че по този начин разсъждават и мнозина други, от чиито преценки зависи нещо, защото никога не рискуват, само теоретизират. Тяхната позиция е безопасна… Вашата не е, господин съдия, може и да ви потрябват гаранциите, които ние ще ви дадем. Какъв е отговорът ви?

— Господи. Боже мой, колко сте хладнокръвна…

— Принудена съм — каза Мари с приковани в човека от Бостън очи. — Искам да сте с нас, но няма да ви моля. Просто ще ви оставя с празни ръце и ще можете да се върнете на бостънските улици.

— — Сигурна ли сте, че не сте адвокатка — или пък да не сте наказващият меч Господен?

— Както предпочитате. Само ми дайте отговора си.

— Ще ми каже ли някой какво става тук, по дяволите? — извика Джон Сен Жак.

— Сестра ви — отвърна Префонтен и погледна нежно Мари, — записа един новобранец. Разясни ми алтернативите, нещо, понятно за всеки юрист, и неумолимата й логика заедно с красивото лице, увенчано от тази тъмночервена коса, ме принуждава да стигна до неизбежното решение.

— Какво?…

— Той избира нашата страна, Джони. Останалото няма значение.

— За какво ни е притрябвал?

— След като няма да има съд, по десетки различни причини, младежо — отговори съдията. — При определени обстоятелства волунтаризмът не е най-добрият път, по който може да се поеме, освен ако човек има достатъчно добра защита и извън съда.

— Вярно ли е това, сестричке?

— Не е невярно, братко, но всичко зависи от Джейсън… по дяволите, от Дейвид!

— Не, Мари — каза Джон Сен Жак и я погледна настойчиво в очите, — зависи от Джейсън.

— Трябва ли да ми говорят нещо тези имена? — попита Префонтен. — Името Джейсън Борн беше написано със спрей на стената на вашата вила.

— По мое нареждане, братовчеде — каза мнимият и все пак не съвсем мним ветеран от Франция. — Необходимо беше.

— Не разбирам… също както и другото име — Чакала, или Карлос, за когото вие двамата доста брутално ме разпитвахте, когато още не бях сигурен дали съм жив или мъртъв. Мислех, че Чакала е някаква измислица.

Старецът, наречен Жан Пиер Фонтен, погледна Мари. Тя кимна.

— Карлос Чакала е легенда, но не е измислица. Той е професионален убиец, вече на шестдесет и няколко години. Носят се слухове, че е болен, но все още е обладан от страхотна омраза. Той е човек с много образи, с много различни страни и тези, които имат причини да го обичат, харесват някои от тях, а тези, които го смятат за въплъщение на злото, намират другите отвратителни. Така, в зависимост от гледната точка, всички си имат свои основания да смятат, че са прави. Аз съм пример за човек, който е споделял и двете гледни точки, но моят свят едва ли има нещо общо с вашия, както правилно отбелязахте, Свети Тома Аквински.

— Много благодаря.

— Но омразата, която се бе превърнала в мания на Карлос, се разрасна като раково образование в застаряващия му мозък. Един човек го прогони, един човек го надхитри, присвои си неговите убийства, приписваше си заслугите за делата на Чакала, убийство подир убийство. Карлос побесня и се опитваше да поправи грешката, опитваше се да поддържа репутацията си на пръв убиец. Същият човек носеше вината за смъртта на любовницата му, тя беше много повече от любовница. Карлос сякаш бе белязан с тази жена, любимата от детството във Венецуела, негов другар във всичко. Само този човек, единствен от стотиците, може би дори хилядите, изпратени да изпълняват поръчения на своите правителства по целия свят, беше видял лицето му — в ролята му на Чакала. Мъжът, който направи всичко това, беше рожба на американското разузнаване, странен човек, живял всеки божи ден в продължение на три години с една смъртоносна лъжа. И Карлос няма да се успокои, докато не накаже този човек… и не го убие. Този човек е Джейсън Борн.

Премигвайки, зашеметен от разказа на французина, Префонтен се наведе над масата.

— Но кой е Джейсън Борн? — попита той.

— Моят съпруг, Дейвид Уеб — отвърна Мари.

— О, Боже мой — прошепна съдията. — Ще ми дадете ли да пийна нещо, ако обичате?

Джон Сен Жак извика:

— Роналд!

— Да, шефе! — обади се отвътре човекът от охраната, чиито силни ръце бяха държали преди час раменете на работодателя му във вила Двадесет.

— Донеси ни уиски и бренди, ако обичаш. Барът би трябвало да е зареден.

— Сега, сър.

Оранжевото слънце на изток изведнъж се разгоря и лъчите му пронизаха остатъците от утринната мъгла. Тишината около масата бе нарушена от мекия глас на стария французин, който говореше със силен акцент:

— Не съм свикнал на такова обслужване — рече той с поглед безцелно зареян отвъд перилата на балкона, към все по-ярките води на Карибско море. — Когато се поръчва нещо, все ми се струва, че аз трябва да изпълня поръчката.

— Няма повече да е така — каза тихо Мари. И след това добави: — … Жан Пиер.

— Мисля, че с това име може да се живее…

— Защо не тук?

— Какво говорите, мадам?

— Помислете си върху това. Париж може би е не по-малко опасен за вас, отколкото улиците на Бостън за нашия съдия.

Въпросният съдия беше потънал в собствените си празни блянове, докато на масата се подреждаха бутилките, чашите и кофичката с лед. Без никакво колебание Префонтен протегна ръка и си наля порядъчно количество от най-близката бутилка.

— Трябва да ви задам един-два въпроса — каза отчетливо той. — Удобно ли е?

— Питайте — отвърна Мари. — Не съм сигурна дали ще мога, или ще искам да ви отговоря, но опитайте.

— Изстрелите, цапаниците по стената — моят братовчед тук твърди, че тези думи и червената боя са били по негово нареждане.

— Вярно е, приятелю. Изстрелите също.

— Защо?

— Всичко трябва да бъде така, както се очаква да бъде. Изстрелите бяха допълнителен елемент за привличане на вниманието към това, което трябваше да се случи.

— Но защо?

— На това ни научи Съпротивата — не че някога съм бил Жан Пиер Фонтен, но и аз имам своето скромно участие. Наричаше се „поставяне на ударението“, изява, от която става ясно, че акцията е дело на Съпротивата. Всички там го знаеха.

— А тук защо?

— Болногледачката, изпратена от Чакала, е мъртва. Няма кой да му съобщи, че инструкциите му са изпълнени.

— Непонятна галска логика.

— Неоспорим френски здрав разум.

— Защо?

— Утре към обед Карлос ще бъде тук.

— О, Боже!

Телефонът във вилата зазвъня. Джон Сен Жак излетя от мястото си, но сестра му го изпревари и се втурна към хола. Вдигна слушалката.

— Дейвид?

— Алекс се обажда — каза задъхан глас от другата страна на линията. — Господи, преди три часа съм поставил това нещо на автоматично набиране! Вие добре ли сте?

— Живи сме, но това не беше предвидено.

— Старците! Старците от Париж! Джони успя ли…

— Джони успя, но те са на наша страна!

— Кои?

— Старците…

— Това, което говориш, в никакъв случай не може да бъде вярно!

— Може! Ние контролираме положението тук. Какво става с Дейвид?

— Не зная! Телефонните линии бяха прекъснати. Страшна каша е. Обадих се в полицията да тръгват натам…

— Остави полицията, Алекс! — проплака Мари. — Повикай войската, флота, скапаното ЦРУ! Ние сме обкръжени!

— Джейсън няма да позволи. Не мога да се обърна срещу него сега.

— Тогава имай предвид и това, Чакала утре ще бъде тук!

— О, Господи! Трябва отнякъде да му намеря реактивен самолет.

— Направи нещо!

— Ти не разбираш, Мари. Старата „Медуза“ излиза на повърхността…

— Кажи на този мой съпруг, че „Медуза“ е минало! Чакала обаче не е и утре ще долети тук!

— Дейвид ще дойде, знаеш това.

— Да, зная… Защото сега той е Джейсън Борн.

— Братко Зайко, сега не е както преди тринадесет години, просто си с тринадесет години по-стар. Не само че няма да има никаква полза от теб, ами направо ще пречиш, ако не си починеш. Най-добре да поспиш малко. Изгаси лампите и подремни на онзи разкошен диван в хола. Аз ще обслужвам телефоните, които няма да звънят, защото никой не се обажда в четири часа сутринта.

Гласът на Кактус заглъхна, когато Джейсън влезе в тъмния хол с уморени крачки и натежали като олово клепачи. Падна на дивана и бавно, с усилие вдигна един след друг краката си върху възглавниците. Впери поглед в тавана. „Почивката е оръжие, тя решава изхода на битката“ — Филип Д’Анжу. „Медуза“. Екранът на мислите му угасна и сънят дойде.

Острият, пулсиращ вой на сирената избухна и закънтя оглушително и непрестанно из подобната на пещера къща като някакъв звуков смерч. Борн конвулсивно скочи от дивана. В началото беше дезориентиран, без ясна представа къде се намира и, за един ужасен миг — кой е.

— Кактус! — изрева той и се втурна навън от богато обзаведения хол към коридора. — Кактус! — изкрещя отново и чу как гласът му се губи в честия ритмичен вой на алармената инсталация. — Къде си?

Никой не отговори. Изтича до вратата на кабинета и хвана дръжката. Беше заключено! Отстъпи назад и стовари рамо във вратата — веднъж, втори път, трети път, с цялата скорост и сила, на които беше способен. Вратата се пропука, после подаде и Джейсън заблъска с крак, докато не я разби. Влезе и това, което завари вътре, накара дори него, машината за убиване, продукт на „Медуза“, че и нещо повече от това, да се втрещи, обзет от леден гняв. Върху бюрото, под светлината на единствената запалена лампа, на същия стол, на който бе седял убитият генерал, беше проснат Кактус. Кръвта му беше образувала червена локва върху блока за писма — труп… Не, не беше труп! Дясната му ръка помръдна, беше жив!

Борн изтича до бюрото и внимателно повдигна главата на стария човек. Острият, оглушителен, всеобхватен вой на алармената инсталация не позволяваше да се говори с него, ако изобщо бе възможно. Кактус отвори тъмните си очи и треперещата му дясна ръка се плъзна по блока, показалецът беше свит и показваше по бюрото.

— Какво има? — изкрещя Борн. Ръката все се връщаше към края на блока и почукваше още по-настоятелно. — Отдолу ли? Под него? — Кактуса потвърди със слабо, почти незабележимо движение на главата. — Под бюрото! — извика Борн, започнал да се досеща. Коленичи вдясно от Кактус и заопипва под плиткото чекмедже, после встрани. Намери го! Бутон. Пак много внимателно отмести тежкия стол на колела няколко сантиметра и погледна бутона. Под него, с бели букви върху черна пластмасова лента, бе написан отговорът.

Спомаг. аларма

Джейсън натисна бутона, пищящият ад секна на секундата. Последвалата тишина беше почти също толкова оглушителна, а привикването към нея — почти също толкова мъчително.

— Как те раниха? — попита Борн. — Преди колко време?… Ако можеш да говориш, шепни, не хаби никаква енергия, разбираш ли ме?

— О, братко, прекаляваш — прошепна Кактус, раздиран от болката. — Бил съм черен шофьор на такси във Вашингтон, човече. Случвало ми се е и преди. Имам куршум в горната част на гръдния кош.

— Веднага ще повикам лекар — нашият приятел Айвън, междувременно, но ако можеш, разкажи ми какво стана, докато те преместя на пода и видя раната. — Джейсън свали бавно, внимателно стария човек от стола на килимчето. Раздра ризата, куршумът бе минал през мускула на лявото му рамо. С резки, бързи движения накъса ризата на ленти и направи примитивна стегната превръзка около гръдния кош и рамото на приятеля си. — Не е кой знае какво — рече Джейсън, — но ще свърши работа за известно време. Хайде, казвай.

— Той е тук някъде, братко — Кактус се закашля слабо и се отпусна на пода. — Има голям магнум петдесет и седем със заглушител. Продупчи ме през прозореца, после го разби и влезе вътре… Той… той…

— Спокойно! Не говори, няма значение…

— Трябва. Братята отвън нямат ютии. Ще ги пречука!… Престорих се на дълбоко умрял, а той бързаше, само как бързаше! Я погледни хей там! — Джейсън обърна глава в посоката, която му сочеше Кактус. Около десетина книги бяха измъкнати от етажерката на страничната стена и пръснати по пода. Старият човек продължи да говори с отслабващ глас: — Отиде до етажерката, сякаш беше в паника, докато не намери това, което търсеше, после до вратата с оня ми ти магнум, готов да надупчи всичко по пътя си, ако разбираш какво искам да кажа… Реших, че търси теб, че е видял през прозореца как отиваш в другата стая и, казвам ти, замятах дясното си коляно като бягащ воден плъх, бях открил това копче за алармената инсталация още преди час и знаех, че трябва да го спра…

— Спокойно!

— Трябва да ти кажа… Не можех да си движа ръцете, защото щеше да види, обаче уцелих с коляното тази проклетия и сирената само как не ме издуха от стола… Това копеле напълни гащите. Затръшна вратата, заключи я и духна навън оттук, пак през прозореца. — Вратът на Кактус се изви назад, болката и изтощението вземаха връх. — Той е някъде там, вънка, братко Зайко…

— Млъквай вече! — нареди Борн, внимателно протегна ръка и изгаси лампата на бюрото. Стаята се осветяваше единствено от мъждивата светлина, проникваща от коридора през разбитата врата. — Ще се обадя на Алекс, той ще изпрати лекаря…

Внезапно някъде отвън се чу остър писък, рев от страх и болка, така добре познат на Джейсън. Както и на Кактус, който прошепна, стиснал здраво клепачи.

— Гръмна единия. Тоя гадняр гръмна единия от братята!

— Ще се свържа с Конклин — каза Джейсън и свали телефона от бюрото. — После ще изляза и ще го пипна… О, Боже! Линията е прекъсната — или проводниците са прерязани!

— Този скапаняк добре се ориентира тук.

— Аз също, Кактус. Стой колкото можеш по-тихо. Ще се върна за теб…

Чу се още един вик, този път по-тих, по-кратък, по-скоро издихание, отколкото писък.

— Боже, прости ми — промърмори старият чернокож мъж с мъка, от цялата си душа. — Остана само още един…

— Ако някой трябва да моли за прошка, това съм аз — извика Борн. Гласът му беше гърлен, задавен. По дяволите! Кълна ти се Кактус, изобщо не мислех, дори и през ум не ми е минавало, че може да се случи нещо такова.

— Разбира се, зная. Познавам те още от едно време, братко, и никога не съм чувал да си искал от някого да поема някакъв риск заради тебе… Винаги е ставало обратното.

— Ще те изтегля оттатък — прекъсна го Джейсън и задърпа килимчето, за да премести Кактус вдясно от бюрото, така че лявата ръка на стария човек да бъде достатъчно близо до бутона на алармената инсталация. — Ако чуеш нещо, видиш нещо или почувстваш нещо, включи сирената.

— Къде отиваш? Искам да кажа как?

— От другата стая. През друг прозорец.

Борн изпълзя по пода до разбитата врата, шмугна се през нея и изтича в хола. Отсреща имаше двукрила френска врата, която излизаше на открита тераса. Спомни си, че когато беше с хората от охраната, бе видял бели градински мебели от ковано желязо в южния край на къщата. Промъкна се навън, извади автоматичния пистолет от колана, затвори дясното крило на вратата, наведе се и се отправи към храсталака в края на поляната. Трябваше да действа бързо. На везните бе поставен не само животът на трети, нямащ нищо общо с всичко това човек, заплашен от нелепа смърт, но и убиецът, който можеше да го отведе до престъпленията на новата „Медуза“, а тези престъпления щяха да послужат като примамка за Чакала. Да отклонят вниманието му, да го привлекат като магнит, да го вкарат в капана… Сигналните патрони — част от екипировката, която бе взел със себе си в Манасас. Двете „свещи“ за подаване на сигнал за тревога бяха в левия му заден джоб, всяка дълга петнадесет сантиметра и достатъчно ярка, за да бъде забелязана на километри. Запалени едновременно и разположени на разстояние една от друга, те щяха да осветят имението на Суейн като два прожектора. Едната на източната алея, другата до клетките на упоените кучета, които може би щяха да се събудят, да се подплашат, да се разбягат… Хайде! Бързо!

Джейсън запълзя през поляната, очите му бягаха на всички страни. Питаше се къде ли дебне убиецът и как ли невинната плячка, човекът, когото Кактус бе довел, успява да му избяга. Единият беше опитен, другият — не. Борн не можеше да допусне да изгуби живота си.

Готово! Откриха го! Два изстрела от двете му страни — куршуми от пистолет със заглушител — изсвистяха във въздуха. Стигна до южния бордюр на павираната алея, пресече я тичешком и се хвърли в шубрака. Измъкна от джоба единия от патроните, остави пистолета, увеличи пламъка на запалката, запали фитила и хвърли пращящата свещ вдясно от себе си. Тя падна на пътя. Само след секунди щеше да изригне ослепителен огън. Той се завтече наляво, под боровете, към задния двор на имението, със запалката и вторият патрон в едната ръка и автоматичния пистолет в другата. Тичаше вече успоредно на клетките с кучетата, когато патронът на алеята избухна в синкавобели пламъци. Запали и втория и го хвърли във висока дъга на стотина метра, точно пред клетките. Зачака.

И вторият патрон избухна в пращящи пламъци. Двете кълба ослепителна бяла светлина зловещо осветяваха къщата и южната страна на парка. Три от кучетата започнаха да скимтят, после немощно се опитаха да вият. Скоро щеше да се чуе яростният им лай. Борн забеляза някаква сянка до западната стена на бялата къща. Тя се раздвижи и попадна в осветеното пространство между патрона при клетките на кучетата и къщата. Силуетът се хвърли към прикритието на храстите, сви се там като неподвижна, но открояваща се част от очертанията на шубрака. Дали беше убиецът или неговата мишена?… Имаше само един начин да разбере. Ако беше убиецът и се окажеше добър стрелец, тактиката му нямаше да е особено удачна. Но все пак беше най-бързата.

Борн скочи нагоре от ниските храсти и докато беше изцяло открит, нададе вик, полетя с дясното рамо напред, в последната секунда протегна крак и стъпи в меката кал, завъртя се, наведе се и се хвърли наляво.

— Бягай в колибата! — изрева той. И получи отговор. Още два изстрела, две изпуквания. Куршумите разровиха земята вдясно от него. Убиецът си го биваше, може и да не беше специалист, но беше доста добър. Магнум 357 събираше шест патрона, пет бяха изстреляни, но бе имало достатъчно време да презареди изпразнения цилиндър. Смяна на стратегията — бързо!

Изведнъж се появи още един силует, мъж, който тичаше нагоре по пътя към задната страна на колибата на Фланаган. Беше на открито, можеше да бъде убит!

— Ето ме, копеле такова! — изкрещя Джейсън, скочи нагоре и изстреля слепешком към храсталака до къщата един откос с автомата. Този път отговорът, който получи, беше приятен. Последва един-единствен изстрел, едно-единствено изпукване и нищо повече. Убиецът не беше презаредил! Може би нямаше други патрони — както и да е, човекът, когото първоначално бе преследвал, беше стигнал вече на хълма. Борн излетя от храстите, пробяга през поляната, през враждебната светлина на сигналните патрони. Кучетата вече бяха напълно будни, лаят и заплашителното гърлено ръмжене ставаха все по-силни. Убиецът излезе от шубрака на алеята и побягна през сенките към портала. Джейсън знаеше, че копелето е вече в ръцете му. Порталът беше заключен, човекът от „Медуза“ беше притиснат до стената. Борн изрева:

— Не можеш се измъкна, гадна твар! Не се напъвай толкова…

Изстрел. Човекът беше презаредил, докато тичаше! Джейсън стреля. Мъжът падна на асфалта. И точно тогава нощната тишина бе разкъсана, този път от звука на мощен, въртящ се на пълни обороти мотор. Колата се приближаваше с голяма скорост по пътя, мигащите червени и сини светлини показваха, че е полицейска. Алармената инсталация трябва да е била свързана с полицейския участък в Манасас, нещо, за което Борн изобщо не бе помислил. Беше решил, че такива мерки са невъзможни, щом е намесена „Медуза“. Не беше логично. Безопасността се осигуряваше отвътре, всякаква външна намеса беше недопустима. Имаше толкова много неща, които можеха да бъдат разкрити, които трябваше да се пазят в тайна — като в гробница!

Убиецът на пътя започна да се преобръща, търкаляше се към боровете встрани. Стискаше нещо в ръката си. Джейсън стигна до него, точно когато двама полицаи слизаха от патрулната кола пред портала. Замахна с крак и го ритна. Човекът изпусна онова, което държеше. Беше подвързана с кожа книга от някаква поредица, като томовете на Дикенс или Текери, със златни гравирани букви на корицата, от тези, които служат повече за представителност, отколкото за четене. Чиста лудост! После разгърна страниците и разбра, че не е никаква лудост. Вътре нямаше печатен текст, само надраскани ръкописни бележки. Беше дневник, счетоводна книга!

Не можеше да пусне вътре полицията, особено пък сега. Не можеше да им позволи да разберат, че той и Конклин са проникнали в „Медуза“. Подвързаната с кожа книга в ръцете му не трябваше да попада в полезрението на властите! Чакала беше най-важен. Трябваше да се отърве от тях.

— Получихме обаждане, господине — каза провлачено единият от патрулиращите, човек на средна възраст, и се запъти към решетките на портала. — От участъка казаха, че човекът изобщо не можел да се свърже. Ние отговаряме за този район, но както обясних на диспечера, тук при вас понякога са ставали доста необуздани веселби. Не че критикувам, сър. Всички обичаме да се позабавляваме от време на време, нали така?

— Абсолютно сте прав, господин полицай — отвърна Джейсън, като се мъчеше с всички сили да овладее болезнените удари на сърцето си, след като погледна в посоката на ранения и видя, че е изчезнал. — Имаше кратко прекъсване на тока и телефоните се развалиха.

— Често се случва — съгласи се по-младият полицай, — внезапно преваляване или лятна гръмотевична буря. Дано някой ден преместят кабелите под земята. Родителите ми имат къща…

— Важното е — прекъсна го Борн, — че всичко вече се нормализира. Както виждате, някои от лампите в къщата вече светят.

— Нищо не виждам от тези сигнални светлини — каза по-младият.

— Генералът винаги взима максимални мерки за сигурност — обясни Джейсън. И добави малко сконфузено: — Предполагам, намира го за необходимо. Няма значение, както казах, всичко се нормализира. Друго има ли?

— Аз лично нямам никакви въпроси, но получих съобщение за човек на име Уеб. Тук ли е?

— Аз съм Уеб — каза Джейсън Борн, разтревожен.

— Това опростява нещата. Трябва веднага да се обадите на господин Конк. Спешно било.

— Спешно ли?

Джейсън чу тракането на ограда някъде в обсега на имението. Убиецът се измъкваше!

— Вижте, полицай, телефоните тук още не работят… Имате ли телефон в колата?

— Не е за лично ползване, сър. Съжалявам.

— Но вие току-що казахте, че е спешно.

— Е, предполагам, че след като сте гост на генерала, мога да разреша. Обаче, ако е междуградски, по-добре да ми дадете номера на кредитната си карта.

— О, Боже. — Джейсън отключи портала и се завтече към патрулната кола. В този момент алармената инсталация в къщата бе включена отново. Включена и веднага пак изключена. Третият брат очевидно бе намерил Кактус.

— Какво, по дяволите, беше това? — извика младият полицай.

— Няма значение! — извика в отговор Джейсън, скочи в колата и грабна така добре познатия му полицейски телефон. Даде в централата номера на Алекс във Вирджиния, като си повтаряше непрекъснато: „Спешно е, спешно е!“

— Да? — обади се Конклин и благодари на оператора от полицията.

— Аз съм!

— Какво става?

— Много е сложно за обяснение. Какво толкова спешно има?

— Приготвил съм ти частен реактивен самолет на летище Рестън.

— Рестън ли? Това е на север оттук…

— На летището в Манасас нямат необходимите съоръжения. Изпращам кола да те вземе.

— Защо?

— Транкуилити. Мари и децата са добре, добре са! Тя контролира положението.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ела в Рестън и ще ти кажа.

— Това не ми е достатъчно!

— Чакала пристига там днес.

— Боже Господи!

— Приключвай нещата там и чакай колата.

— Ще тръгна с тази!

— Не! Недей, ако не искаш всичко да отиде по дяволите. Имаме време. Приключи нещата там.

— Кактус… ранен е… прострелян.

— Ще се обадя на Айвън. Той завчас ще се върне.

— Остана един от братята, само един, Алекс. Аз съм виновен за смъртта на другите двама, аз съм отговорен.

— Достатъчно. Престани. Прави това, което имаш да правиш.

— Не мога, дяволите да те вземат. Необходимо е тук да има някой, но няма да съм аз!

— Имаш право. Там има твърде много неща, които трябва да се запазят в тайна, а ти трябва да бъдеш в Монсера. Ще тръгна с колата и ще остана там вместо теб.

— Алекс, кажи ми какво се е случило на Транкуилити!

— Старците… твоите „старци от Париж“ ето какво се е случило.

— Те са мъртви — каза Джейсън Борн тихо.

— Не избързвай. Минали са на наша страна — поне, както разбирам, истинският е минал, а другият е някакво недоразумение.

— Те никога не са на ничия страна, освен на страната на Чакала, ти не ги познаваш.

— Нито пък ти. Чуй какво ще ти каже жена ти. Но сега се връщай в къщата и запиши всичко, което трябва да зная… И, Джейсън, трябва да ти напомня нещо. Надявам се, че ще намериш свое решение — наше решение — на Транкуилити. Защото, като имам предвид всичко, включително и собствения си живот, не мога да позволя още дълго да се противодейства на тази „Медуза“ само на наше равнище. Мисля, че го знаеш.

— Ти ми обеща!

— Тридесет и шест часа, Делта.

Раненият се беше притаил в гората зад оградата, притиснал изплашено лице към зелените летви. В осветеното от фаровете петно видя как високият мъж, който беше влязъл в патрулната кола, а сега излизаше от нея, непохватно, нервно благодари на полицаите. Не ги пусна вътре обаче.

Уеб. Убиецът бе чул името „Уеб“.

Това им беше напълно достатъчно. Беше напълно достатъчно за „Медуза“.