39

Тъмнозеленият автомобил на КГБ взе последния завой на бягащия надолу път, който пресичаше местността. Спускането беше плавно. Земята под тях беше равна и по лятному зелена, полянки от диви цветя растяха от двете страни на подстъпа към масивната кафява сграда, в която се помещаваше оръжейният склад „Кубинка“. Изглеждаше, че е поникнал от самата земя — грамаден блок, който загрозяваше пасторалната гледка, неугледно човешко вмешателство в природата, направено от масивно тъмно дърво със скъпернически малки прозорчета. Беше на три етажа и се простираше на два акра земя. Входът приличаше на самата сграда — голям, квадратен и украсен само с неизразителни барелефни профили над вратата, представляващи трима съветски войника, втурнали се в смъртен бой, с увиснали пред гърдите автомати, като всеки бе насочен към главата на другия.

Въоръжен с истински руски автомат и пет стандартни пълнителя с по тридесет куршума, Борн скочи от държавната кола, която безшумно се спускаше по инерция. Използва прикритието й, за да се скрие в тревата точно срещу пътя към входа. Огромният мръсен паркинг на склада се намираше от дясната страна на дългата сграда. Един ред неподдържани храсти се намираше точно срещу полянката пред входа, в средата на която се извисяваше бял стълб. От него в безветрената утрин безжизнено висеше знаме. Джейсън притича наведен през пътя и се сви до живия плет. Имаше на разположение само секунди, за да се провре през храстите и да се увери в отсъствието на мерки за сигурност в района. В най-добрия случай бяха занемарени. Отдясно на входа имаше прозорец като на театрална каса. Зад него седеше униформен пазач и четеше списание. До него, макар и по-неясно, се виждаше още един, който спеше, положил глава на перваза. От огромната врата на склада излязоха още двама войника. И двамата бяха отпуснати и безгрижни. Единият си погледна часовника, а другият си запали цигара.

С това се изчерпваха мерките за сигурност в „Кубинка“. Никой не очакваше внезапно нападение, нито пък бе имало такова — поне никой не бе подал сигнал за тревога, който да достигне до предните постове. Атмосферата беше тайнствена, неестествена и съвсем изненадваща. Чакала се намираше в този военен обект и все пак нищо не подсказваше, че е проникнал вътре и че някъде в комплекса поне петима от персонала са негови хора — мъж, който се представяше за него, трима други мъже и една жена.

А паркингът? Джейсън не бе разбрал какво си говореха Алекс, Крупкин и гласът от радиото, но сега му стана ясно, че когато говореха за хора, излезли отвътре и тичащи към откраднатата кола, нямаха предвид предния вход! Към паркинга също трябваше да има изход. Господи, имаше на разположение само секунди, преди шофьорът на комитетската кола да подкара колата и да я вкара с рев в огромния мръсен паркинг, да го обиколи и да изхвърчи от там. Тези две действия трябваше да обявят пристигането на държавната кола и бързото й шумно изчезване. Ако Карлос имаше намерение да пробие — това щеше да е моментът. След като изчакваше обичайната радиовръзка, всяка секунда разстояние, което поставяше между себе си и склада, щеше да прави все по-трудно проследяването му. А той, безгрешната машина за убиване на „Медуза“, беше не там, където трябва! Освен това, цивилен, тичащ с автомат в ръка през ливадата или по пътя на военен комплекс, той просто предизвикваше съдбата. Какъв малък и досаден пропуск! Ако му бяха превели три-четири думи повече и ако слушателят им бе по-малко арогантен и по-любознателен, то грешката щеше да е избегната. Както винаги, малките камъчета обръщат колата. По дяволите!

На сто и петдесет метра по-надолу автомобилът на КГБ внезапно влезе с грохот в паркинга, като вдигаше облаци прах и разпиляваше натрошени камъчета, които хвърчаха изпод бясно въртящите се гуми. Нямаше време за мислене. Трябваше да действа! Борн се изправи, като държеше автомата плътно до десния си крак и се мъчеше да го прикрие колкото се може повече. С лявата си ръка едва-едва докосваше връхчетата на живия плет — може би беше градинар, който обмисля как да свърши някаква работа, която са му възложили, или пък просто безцелно разхождащ се близо до крайпътните храсти — нищо тревожно, съвсем обикновено действие. Някой страничен наблюдател би го взел за човек, който от няколко минути върви незабелязан по пътя.

Борн погледна към входа на склада. Двамата войници тихо се смееха, този с цигарата погледна часовника си. После обектът на малката им конспирация излезе от лявата предна врата — привлекателно тъмнокосо момиче, което едва ли беше на повече от двадесет години. То шеговито затисна с длани ушите си, направи смешна гримаса и бързо се отправи към мъжа, който все си гледаше часовника, и го целуна по устните. Тримата се прегърнаха, като момичето остана в средата, и тръгнаха надясно, отдалечавайки се от входа.

Трясък! Метал, който се сблъсква с метал, стъкло, което се разбива в стъкло. Оглушителните звуци долетяха от далечния паркинг. Нещо се бе случило с колата на Комитета, в която бяха Алекс и Крупкин; младият шофьор от групата за нападение беше или смазал, или се бе врязал в друга кола в облаците прах на паркинга. Джейсън схвана, че шумът е достатъчно извинение да забърза надолу по пътя. В съзнанието му непрекъснато изникваше Конклин, усилията да запази незабелязано оръжието спъваха отривистите му крачки. Извърна глава, като очакваше да види двете войничета и момичето да тичат към мястото на инцидента, но му стана ясно, че те са се втурнали в обратната посока — явно не искаха да се забъркват в случилото се. Скъпоценните почивки във войнишкото разписание се пазеха ревниво.

Борн престана да накуцва, хвърли се през живия плет и хукна към бетонния път, който стигаше до ъгъла на огромното здание. Тичаше все по-бързо и дишаше все по-тежко и по-често. Оръжието му сега напълно се виждаше и разсичаше въздуха при всеки размах на дясната ръка, с която го бе сграбчил. Достигна края на пътя, гърдите му се вдигаха с мъка, вените на шията му бяха изпъкнали до пръсване, а потта се стичаше и мокреше лицето му, яката и ризата. Притисна гръб към стената на сградата, оправи оръжието си и тичешком зави зад ъгъла. Това, което видя на паркинга, го зашемети. Тропотът на краката му, съчетан с тревогата, която караше мокрите му слепоочия да туптят, му бяха попречили да чуе каквото и да било. Потреслата го гледка беше резултат от многобройни изстрели от пистолет със заглушител. Делта от „Медуза“ безстрастно си даде сметка за всичко това — в миналото го бе виждал твърде често. Съществуваха обстоятелства, при които убийствата трябваше да бъдат извършени безшумно — пълната тишина беше недостижима цел, но беше от решаващо значение да се вдига минимален шум.

Младият шофьор от нападателната група лежеше проснат на земята до багажника на тъмнозеления автомобил. Раните на главата му показваха, че е мъртъв. Колата се бе блъснала странично в някакъв служебен автобус, който вероятно превозваше работниците до склада и обратно. Как и защо се бе случило всичко, Борн не знаеше. Нямаше представа също дали Алекс или Крупкин са останали живи — прозорците на колата бяха надупчени, а отвътре не се долавяше никакво движение. И двата факта говореха за най-лошото, но в крайна сметка нищо не се знаеше. В същия момент Хамелеона осъзна още нещо — че не бива да се поддава на чувствата, които предизвикваше у него гледката. Ако се беше случило най-лошото, щеше да оплаква мъртвите по-късно. Сега трябваше да отмъсти и да се справи с убиеца.

Мисли как! Бързо!

Крупкин беше казал, че в склада работеха десетки мъже и жени. Ако беше така, къде, по дяволите, бяха сега? Чакала не действаше във вакуум — невъзможно беше! Все пак беше станала катастрофа, ужасният шум от която се бе разнесъл на десетки метри, и един човек беше застрелян. Безжизненото му тяло кървеше на мръсната земя и въпреки това никой не се беше показал — нарочно или случайно. Да не би в склада да нямаше никой, освен Карлос и петимата непознати. Как работеше тогава? Пълна безсмислица!

И тогава чу музика — приглушена, но ясна — която идваше някъде от вътрешността на сградата. Военна музика с барабани и тромпети, които стигаха до кресчендо. Борн можеше да си представи как оглушително кънтят звуците в огромното затворено здание. Спомни си младата жена, която игриво бе запушила с длани ушите си и бе направила гримаса. Тогава Джейсън не бе разбрал защо, сега знаеше. Беше излязла от вътрешната част на сградата, където гърмеше музиката. В „Кубинка“ празнуваха нещо, което беше доста посетено, ако се съдеше по многобройните автомобили, което в Съветския съюз не беше често срещано. На брой бяха около двадесет, паркирани в полукръг. Това, което ставаше вътре, едновременно разсейваше и пазеше Чакала. Той знаеше как да използва в своя полза и двете. Врагът му — също. Безизходица.

Защо Карлос не излизаше? Защо не беше излязъл? Какво чакаше? Обстоятелствата не можеха да бъдат по-добри от тези в момента. Да не би раните му да го бяха забавили до такава степен, че да изгуби всички предимства, които си бе създал? Възможно, но не беше за вярване. Убиецът бе стигнал дотук и ако бягството беше предстоящо, то той трябваше да стигне много, много по-далеч. Тогава защо? Някаква непроменима логика, логиката на убиец, който иска да оцелее, изискваше от Чакала да се спусне с все сила навън веднага, след като се справи с подкреплението. Това беше единственият му шанс! Защо тогава бе все още вътре? Защо колата, с която избягаха другите, не го отведе към свободата?

Джейсън отново притисна гръб към стената и леко се извърна наляво, за да наблюдава внимателно всичко, което може да види. Като всички оръжейни складове по света, на първия етаж на „Кубинка“ нямаше прозорци. Борн предположи, че на стъклата нямаше никак добре да им се отразят бясно препускащите коне, които от време на време се носеха по пътя. На това, което се очертаваше като втори етаж, имаше прозорец, достатъчно близко до застреляния шофьор, за да осигури максимална точност на стрелбата с оръжие със заглушител. На приземния етаж се очертаваше някаква рамка, на която имаше изпъкнала кръгла дръжка. Това беше задният изход, който никой не си даде труд да спомене. Незначителните неща — малките камъчета. По дяволите!

Приглушената музика вътре отново се усили, но сега беше различна — барабаните удряха по-високо, тромпетите ги поддържаха, звуците ставаха все по-пронизителни. Несъмнено това беше краят на някакъв симфоничен марш, войнствена музика, която гърмеше с все сила… Точно така! Краят на концерта идваше съвсем навреме и Чакала щеше да използва излизащите тълпи, за да прикрие бягството си. Щеше да се смеси с хората, а когато паниката ги обхванеше при вида на застреляния човек и обстреляния автомобил, щеше да изчезне — щяха да минат часове, докато се разбере с кого и с какво превозно средство.

Борн трябваше да влезе вътре, да го спре, да го хване! Крупкин се тревожеше за живота на „няколко десетки мъже и жени“ — той не можеше да допусне, че те всъщност бяха няколкостотин души! Карлос щеше да използва оръжието, което беше откраднал, включително и гранати, за да предизвика масова истерия и да избяга. Животът на другите нямаше никакво значение за Чакала — щеше да убива още и още, ако това щеше да спаси собствения му живот. Делта изостави всякаква предпазливост и се втурна към вратата, като стискаше оръжието — предпазителят беше вдигнат, пръстът му беше на спусъка. Сграбчи дръжката и се опита да я завърти, но тя не помръдна. Стреля в металната пластина около дръжката, после отправи още един откос в съпротивляващата се брава, а когато посегна към димящата дръжка на вратата, светът се превърна в ад за него!

Един тежък камион внезапно се откъсна от редицата превозни средства и се понесе право към Борн, като непрекъснато увеличаваше скоростта. Едновременно с това изригна автоматен огън, куршумите се забиваха в дървото от дясната му страна. Той се изтърколи на земята, прахът и мръсотията пълнеха очите му.

И тогава страхотна експлозия разби вратата и отнесе част от стената над нея. През черния пушек и падащите отломки Джейсън видя някаква фигура, която се отправи, залитайки към полукръга от паркирани превозни средства. Убиецът се измъкваше все пак. Но той, Джейсън, беше жив! И причината беше явна — Чакала бе допуснал грешка. Не в капана — той беше изключителен. Карлос знаеше, че врагът му е с Крупкин и КГБ, и затова беше излязъл навън и го чакаше. Грешката му бе в мястото, на което беше поставил взрива. Беше сложил бомбата или бомбите върху, а не под двигателя на камиона. Съставките на експлозива търсят отдушник през най-слабите прегради. Относително тънкият капак на мотора на камиона е доста по-податлив, отколкото желязото под него. Бомбата всъщност избухна нагоре, а не надолу, към земята, като разпиля смъртоносните късове по повърхността.

Няма време! Борн с мъка се изправи и тръгна, олюлявайки се, към автомобила на КГБ, като се изпълваше с неописуем страх. Погледна през прозорците. Вниманието му моментално бе привлечено от една ръка, която се вдигна някъде от предната седалка. Дръпна вратата и видя Крупкин, чието едро тяло беше затиснато между седалката и таблото, дясното му рамо беше разкъсано, под плата на сакото му се виждаше кървяща плът.

— Ранени сме — със слаб, но спокоен глас изрече офицерът от КГБ. — Алексей — повече от мен, така че най-напред се погрижи за него, моля те.

— Тълпата излиза от фабриката…

— Дръж! — прекъсна го Крупкин, като бръкна, стиснал зъби от болка в джоба на сакото си и извади пластмасовата си служебна карта. — Отиди до оня идиот, отговорника, и ми го доведи! Трябва да се извика доктор. За Алексей, глупако. Бързай!



Двамата ранени мъже лежаха един до друг на кушетките за преглед в амбулаторията на оръжейния склад. Облегнат на отсрещната стена, Борн наблюдаваше всичко, макар и да не разбираше какво се говореше. Трима доктори бяха изпратени с хеликоптер от покрива на Народната болница на булевард „Серов“ — двама хирурзи и един анестезиолог, въпреки че, както се оказа, от последния нямаше нужда. Не се наложи и сериозна хирургическа намеса. Местната упойка беше достатъчна за почистване и зашиване на раните, съпроводено от инжектиране на големи дози антибиотици. Чуждите тела били само преминали през телата им, както обясни главният лекар.

— Предполагам, че под „чужди тела“ разбирате куршумите? — възмути се Крупкин.

— Точно така — потвърди с дрезгав глас на руски Алекс. Пенсионираният шеф на ЦРУ не можеше да помръдне главата си, защото гърлото му беше бинтовано. Широки пластири се кръстосваха под ключиците му и достигаха до дясното му рамо.

— Благодаря — каза хирургът. — И двамата сте имали късмет, особено американският ни пациент, за когото сега трябва да изготвим поверителни медицински документи. Моля ви, дайте на нашите хора името и адреса на вашия лекар в Съединените щати. Ще се нуждаете от медицински грижи няколко седмици.

— В момента лекарят ми е в болница в Париж.

— Моля?

— Когато се разболея, му казвам и той решава при кой доктор да ида.

— Това не е обществено медицинско обслужване.

— За мен е. Ще дам името и адреса му на някоя сестра. С повечко късмет той скоро ще е на крака.

— Искам да подчертая още веднъж, че сте големи щастливци.

— Просто бяхме много бързи с вашия другар, докторе. Като видяхме онзи мръсник да изскача навън и да тича към нас, заключихме вратите и не спряхме нито за миг да се движим и да стреляме по него, защото той се опитваше да се доближи и да ни очисти, което почти успя да стори… Жал ми е за шофьора, такова храбро момче беше.

— Освен това беше и ядосан, Алексей — намеси се Крупкин, който лежеше на другата кушетка. — Първите изстрели от входа го накараха да налети на онзи автобус.

Вратата на амбулаторията се отвори с трясък и в нея нахлу високопоставеният комисар от КГБ от квартирата на булевард „Славянски“. Държанието му напълно отговаряше на външността му — груби черти, груба реч, размъкната униформа.

— Говорих с помощниците ти отвън — обърна се той към доктора. — Казаха ми, че вече си приключил тук.

— Не съвсем, другарю. Има още някои дребни неща, за които трябва да се погрижа, например терапевтичните…

— После — прекъсна го комисарят. — Трябва да говоря с тях насаме.

— От името на Комитета ли? — попита хирургът, с леко, но очевидно презрение.

— Да.

— Понякога доста често го използвате.

Какво?

— Чухте ме добре — отвърна докторът и се отправи към вратата. Офицерът от КГБ сви рамене и изчака вратата на амбулаторията да се затвори. После се доближи до кушетките за преглед и малките му очички зашариха между двамата ранени.

Новгород?! — беше единствената дума, която ядно процеди.

Какво?

— Какво?

Въпросът прозвуча едновременно, дори Борн рязко се отдръпна от стената.

— Ти — добави той, използваше малкото английски думи, които знаеше, — разбираш ли какво казвам?

— Всъщност разбрах само името.

— Ще ти обясня достатъчно добре. Разпитахме деветимата мъже и жени, които той беше затворил в оръжейния склад. Той убил двамата пазачи, които не го спрели, ясно ли е? Взел е от четирима души ключовете за колите им, но не е използвал никакви коли.

— Видях го да тича към колите!

— Към коя? Още трима в „Кубинка“ са били застреляни, документите за колите им са взети. Коя е взел?

— За Бога, проверете в автомобилната служба или както там я наричате!

— Ще отнеме много време. Освен това, в Москва табелките с номерата са различни от тези в Ленинград, Смоленск или където и да е, а те не биха търсили автомобили, които са нарушили законите.

Какво, по дяволите, иска да каже? — изкрещя Джейсън.

— Собствеността върху автомобилите се контролира от държавата — обади се със слаб глас от кушетката Крупкин. — Всеки голям административен център има своя регистрация и често неохотно оказва съдействие на друг център.

— Но защо?

— Лична собственост под различни фамилни или дори не-фамилни имена. Това е забранено. Има прекалено много автомобили, които могат да се купят.

— Е, и?

— Местната корупция е установен факт. Никой в Ленинград не иска някой бюрократ от Москва да го посочи с пръст. — Той имаше предвид, че ще минат няколко дни, преди да научи кой автомобил е взел Чакала.

— Човек може да полудее!

— Това го казвате вие, господин Борн, а не аз. Аз съм почтен съветски гражданин и ви моля да не го забравяте.

— Но какво общо има всичко това с Новгород — нали това име спомена той?

— Новгород. Что зто значит? — запита Крупкин началника от КГБ. Като говореше бързо и отсечено, комисарят съобщи необходимите подробности на колегата си от Париж. Крупкин извърна глава и започна да превежда на английски.

— Опитай се да схванеш, Джейсън — поде той с пресеклив и слаб глас, като си поемаше дъх с усилие. — Очевидно над сцената в склада има някаква галерия, която я опасва от всички страни. Чакала я е обиколил и през един прозорец те е видял как идваш по пътя край живия плет. Върнал се е отново в склада и е крещял като ненормален на вързаните си заложници, че си негов и че вече си мъртъв… И че има само едно последно нещо, което трябва да свърши.

Новгород — прекъсна го шепнешком Конклин, без да помръдне глава, с поглед, вперен в тавана.

— Точно така — потвърди Крупкин, като не сваляше очи от профила на лежащия близо до него Алекс. — Той се връща на мястото, където се е родил… където Илич Рамирес Санчес се превърна в Карлос Чакала, защото там той бе низвергнат и набелязан за унищожение като някой луд. Държал е пистолета, опрян в гърлото на всеки заложник поотделно, и тихо е искал да му каже най-краткия път до Новгород. Заплашвал е, че ще ги убие, ако го излъжат. Никой не е посмял, разбира се, и тези, които са знаели, му казали, че дотам има пет-шестстотин километра — цял ден път с кола.

— С кола ли? — прекъсна го Борн.

— Той знае, че не може да използва никакво друго превозно средство. Железопътните линии, летищата, дори и най-малките, всичко ще бъде наблюдавано и Карлос е наясно с това.

— Какво ще прави в Новгород?

— Боже мой, кой знае? Той иска всички да узнаят, че е бил там, за да го запомнят с нещо разрушително и гибелно. Без съмнение, това ще е неговият отговор за онези, които според него са го предали преди около тридесет години, също като онези нещастници, които загинаха от автомата му тази сутрин на „Вавилова“… Взел е документите от нашия агент, обучен в Новгород — мисли си, че ще му помогнат да влезе в града. Напразно — ще го спрем.

— Не се и опитвайте — прекъсна го Борн. — Може да ги използва, а може и не — зависи от това, което вижда и усеща. На него документите са му толкова необходими, колкото и на мен, но само да усети нещо нередно, а той непременно ще го усети, ще избие кой знае колко още добри професионалисти и пак ще влезе вътре.

— Какво предлагаш? — попита уморено Крупкин, загледан в Борн — американецът, в който се въплъщаваха двама души с очевидно напълно различен начин на живот.

— Вкарайте ме вътре преди него с подробна карта на целия комплекс и някакъв документ, който да ми осигурява достъп навсякъде, където искам да отида.

— Да не си полудял! — извика Димитрий. — Американец, при това непреминал към нас, убиец, издирван от всички натовски страни в Европа, да влезе в Новгород?

— Нет, нет, нет! — изрева комисарят от КГБ. — Добре ви разбрах, о’кей? Вие сте лунатик, о’кей?

— Искате ли да хванете Чакала?

— Да, но си има мярка за цената.

— Мен Новгород изобщо не ме интересува, нито пък някоя от зоните му — досега трябваше да сте го разбрали. Вашите и нашите операцийки за внедряване на агенти могат да продължат безкрайно и това е без значение, защото в далечна перспектива нито една от тях няма да струва пукната пара. Това са просто игри за възрастни. Или ще живеем заедно на тази планета, или планетата няма да я бъде… Интересува ме само Карлос. Искам смъртта му, за да мога аз да живея.

— Разбира се, съгласен съм с много от това, което каза, въпреки че благодарение на тази игра на възрастни сме доста добре платени. Обаче не е възможно да убедя по-стриктните си началници, като започнем с този, който се е надвесил над мен.

— Добре — обади се Конклин от кушетката си, все още взрян в тавана. — Дайте чисто и просто да се спазарим. Вкарвате Борн в Новгород, а ние ви даваме Оугълви.

— Той вече е в ръцете ни, Алексей.

— Не съвсем. Вашингтон знае, че е тук.

— Е, и?

— Тогава аз мога да кажа, че се е измъкнал от примката ви, и те ще ми повярват, че сте побеснели от това, но не можете да го върнете. Той действа от неизвестни или недосегаеми места, но очевидно под суверенната закрила на някоя страна, членка на ООН. Подозирам, че точно по този начин сте го измъкнали тук първоначално.

— Много си загадъчен, скъпи ми стари противнико. И с каква цел следва да се съглася с предложението ти?

— Никакви неприятности с Международния съд, никакви обвинения, че укривате американец, обвинен в престъпления от световен мащаб… Печелите залозите в Европа. Поемате ръководството на операция „Медуза“ без никакви усложнения — в лицето на Димитрий Крупкин, известен светски мъж от космополитното общество в Париж. Кой би могъл по-добре да направлява предприятието?… Най-новият Герой на Съветския съюз, член на икономическия съвет на Президиума. Забрави онази скапана къща в Женева, Крупи, какво ще кажеш за едно имение на Черно море?

— Много умно и привлекателно предложение, признавам — отвърна Крупкин. — Познавам двама-трима в Централния комитет, с които бих могъл да се свържа за броени минути — между нас казано, разбира се.

Нет, нет! — изкрещя комисарят от КГБ и удари с юмрук по кушетката на Димитрий. — Не разбрах всичко — говорите много бързо, но всичко това е безумие!

Млъкни, за Бога! — изрева Крупкин. — Обсъждаме неща, които изобщо не са в твоя ресор!

— Что? — Подпухналите очи на офицера от КГБ се разшириха като на малко дете, смъмрено от някакъв възрастен. Той се изненада и се стресна от неочаквания укор на подчинените си.

— Дай шанс на приятеля ми, Крупи — каза Алекс. — Тук той е най-добрият и може да ти докара Чакала.

— Може също така да си докара собствената смърт, Алексей.

— И преди му се е случвало да действа в такива обстоятелства. Вярвам в него.

— Вяра — прошепна Крупкин, на свой ред втренчил очи в тавана, — това е такъв лукс… Добре тогава, ще издадем тайна заповед, като източникът й, разбира се, ще остане неизвестен. Ще влезеш в собствената си американска зона. Тя е най-малко позната.

— За колко време мога да стигна дотам? — попита Борн. — Трябва да обмисля много неща.

— Имаме едно летище във Внуково, което е под наш контрол. То е на около час път оттук. Но най-напред трябва да се разпоредя. Подай ми един телефон… Ти, малоумни ми комисарю! Не желая да чувам нито дума повече от теб! Телефон, казах!

Доскоро всевластният началник, който сега изглеждаше сломен и който всъщност беше разбрал само думи като Президиум и Централен комитет, пъргаво се раздвижи и домъкна някакъв телефон с дълъг шнур до кушетката на Крупкин.

— Още нещо — каза Борн. — Накарай ТАСС да излъчи спешно съобщение, което да бъде отразено подробно във вестниците, радиото и телевизията, че убиецът, известен като Джейсън Борн, е загинал от раните си тук, в Москва. Не давайте много подробности, но фактите да се покриват с това, което стана тази сутрин.

— Лесна работа. ТАСС е послушно оръдие на държавата.

— Не съм свършил — продължи Джейсън. — Искам в тази оскъдна информация да вмъкнете, че между личните вещи, открити в дрехите на Борн, е имало пътна карта на Брюксел и околностите му и че град Андерлехт е бил ограден с червено — това задължително да се спомене.

— Убийството на върховния главнокомандващ на НАТО е много силна и много убедителна история. Обаче давате ли си сметка, господин Борн или Уеб, или както там ви е името, че тя ще залее света като огромна океанска вълна?

— Напълно.

— Готов ли сте за това?

— Да.

— А жена ви? Не смятате ли, че трябва да се свържете с нея, преди цивилизованият свят да узнае за смъртта на Джейсън Борн?

— Не. Не желая да има дори най-малката опасност от изтичане на информация.

— Божичко! — избухна Алекс и се закашля силно. — Става дума за Мари. Това ще я убие!

— Ще поема този риск — изрече студено Делта.

Копеле!

— Прав си — съгласи се Хамелеона.



С насълзени очи Джон Сен Жак влезе в обляната в слънчева светлина стая в строго охраняваната къща в Мериленд. В ръката си държеше компютърна разпечатка. Сестра му седеше на пода пред кушетката и си играеше с палавия Джейми. Бебето спеше в люлката на горния етаж. Мари изглеждаше изморена и измъчена. Лицето й беше бледо, с тъмни кръгове под очите. Напрежението и разликата във времето вследствие на дългите и идиотски обиколни полети от Париж до Вашингтон я бяха съсипали. Въпреки че беше пристигнала късно предната вечер, стана рано, за да бъде с децата, и настоятелните приятелски уговорки от страна на майчински настроената госпожа Купър не можаха да я разубедят да го стори. Брат й би дал мило и драго, за да не трябва да прави това, което му предстоеше през следващите няколко минути, но не искаше да го остави на друг. Трябваше да бъде с нея, когато научеше.

— Джейми — каза кротко Сен Жак. — Би ли отишъл при госпожа Купър, ако обичаш? Мисля, че е в кухнята.

— Защо, чичо Джон?

— Искам да говоря с майка ти.

— Джони, моля ти се! — възпротиви се Мари.

— Трябва, сестричке.

— Какво…?

Детето се отправи към вратата, но преди да излезе, се взря в чичо си. Очевидно, както често се случва с децата, беше усетил, че се касае за нещо сериозно, което не може да разбере. Мари се изправи и се втренчи в брат си и в сълзите, които се търкаляха по бузите му. Те й съобщиха страшната вест.

— Не!… — прошепна тя, а лицето й пребледня още повече. — Мили Боже, не! — Ръцете, а след това и раменете й се разтресоха.

— Него го няма вече, сестричке. Исках да го чуеш от мен, а не от радиото или телевизията. Искам да съм до теб сега.

— Не е вярно, не е вярно! — изкрещя Мари, втурна се към него и го сграбчи с все сила за ризата. — Него го пазят! Той ми обеща, че ще го пазят!

— Съобщението току-що дойде от Лангли — каза брат й и показа хартията в ръката си. — Холанд ми се обади преди няколко минути и каза, че го е пратил. Знаеше, че трябва да го видиш. Чули са го през нощта по „Радио Москва“ а сутринта ще го предадат по всички радиостанции и ще го публикуват в сутрешната преса.

Дай ми го — настоя тя.

Той й го даде и нежно обгърна раменете й, готов да я прегърне и утеши, доколкото може. Очите й бързо пробягаха по съобщението. После се освободи от ръцете му, намръщи се, върна се при кушетката и седна. Сложи внимателно листа на ниската масичка и го заразглежда, като че ли беше някакъв рядък старинен ръкопис.

— Няма го вече, Мари. Просто не знам какво да кажа — толкова го обичах.

— Да, знам, Джони. — За учудване на Сен Жак сестра му го погледна с лека усмивка. — Още е рано за сълзи, братче. Той е жив. Джейсън Борн е жив и това е поредният му номер, а това значи, че Дейвид също е жив.

„Господи, тя не може да повярва“ — помисли си брат й. Приближи се до кушетката, приседна и взе ръцете на Мари в своите. — Сестричке, скъпа, струва ми се, че не разбираш. Ще направя всичко, за да ти помогна, но ти трябва да разбереш.

— Много си мил, братко, но не си прочел съобщението внимателно — и то много внимателно. Въздействието от новината отклонява вниманието от подтекста. В икономиката наричаме това „разсейване на образа с облак дим и няколко огледала“.

— А? — Сен Жак пусна ръцете й и се изправи. — Какво имаш предвид?

Мари взе съобщението от Лангли и започна да го анализира.

— Има няколко объркани и дори противоречиви разказа на очевидци на събитията в оръжейния склад, но най-важното се съдържа в последния параграф: „Между личните вещи на загиналия убиец бе намерена карта на Брюксел и околностите, като град Андерлехт е бил ограден с червено.“ В останалото се прави недвусмислена връзка с убийството на Тигартън. Това са празни приказки, Джони, и то по две причини. Първо, Дейвид никога не би носил със себе си такава карта. Второ, и то е много по-показателно — съветските средства за осведомяване дават такава гласност на тази история. Това само по себе си е трудно за вярване, но че набъркват и убийството на генерал Тигартън — вече е твърде много.

— Какво искаш да кажеш? Защо?

— Защото предполагаемият убиец е бил в Русия, а Москва не иска по никакъв начин да я свързват с убийството на натовски ръководител… Не, братко, някой е нарушил правилата и е накарал ТАСС да оповести историята. Струва ми се, че глави ще хвърчат. Не знам къде е Джейсън Борн сега, но знам, че е жив. Дейвид се е погрижил да разбера това.



Питър Холанд вдигна слушалката и набра номера на личния телефон на Чарли Касет.

— Да?

— Чарли, тук е Питър.

— Радвам се да те чуя.

— Защо?

— Защото по тази линия досега ми съобщават само неприятности и бъркотии. Току-що свърших да говоря с един човек на площад „Дзержински“ и той ми каза, че КГБ е готово да лее кръв.

— Заради съобщението на ТАСС за Борн ли?

— Точно така. ТАСС и Радио Москва са предположили, че съобщението е официално одобрено, защото е било изпратено по факса от Министерството на информацията с кодовете за незабавно излъчване. Когато всичко се е оплескало, никой не си е признал и на който е написал кодовете не могат да му се хванат дирите.

— Какво мислиш по въпроса?

— Не съм сигурен, но ако се съди по това, което научих за Димитрий Крупкин, прилича ми на неговия стил. Той сега работи с Алекс и ако тази история не е нещо от неговата торба с лъжите, значи не познавам Алекс. А аз твърдя, че го познавам.

— Точно така каза и Мари.

— Мари?

— Жената на Борн. Току-що говорих с нея и аргументът ти е доста силен. Според нея съобщението на Москва е просто алабалистика за скриване на истинските причини, а съпругът й е жив.

— Съгласен съм с нея. Това ли искаше да ми кажеш?

— Не — отговори директорът, като си пое дълбоко дъх. — Ще трябва да добавя още нещо към главоболията и бъркотиите.

— Никак не ми е приятно да го чуя. Какво е то?

— Става въпрос за онзи телефон в Париж, на някакво кафене на кея Маре, който беше връзката на Чакала и който получихме от Хенри Сайкс.

— Където някой щеше да приеме съобщението за черен кос? Спомням си.

— Някой прие съобщението и ние го проследихме. Това, което ще чуеш никак няма да ти хареса.

— Май Алекс Конклин ще получи наградата за негодник на годината. Нали той ни свърза със Сайкс?

— Да.

— Казвай.

— Съобщението беше предадено в дома на директора на Втори отдел.

— Господи! Най-добре е да разкрием това на френското разузнаване, като ограничим хронологията на събитията.

— На никого нищо няма да разкривам, докато не получим новини от Конклин. Поне това му дължим, струва ми се.

— Какво правят, по дяволите? — изкрещя обезсърчения Касет. — Да пускат фалшиви некролози, и то не откъде да е, а от Москва! За какво?

— Джейсън Борн е тръгнал на лов — каза Питър Холанд. — И когато ловът завърши — ако завърши и ако плячката е налице — той трябва да излезе от гората, преди някой да е тръгнал по следите му… Искам всички подслушвателни станции по границите на Съветския съюз да бъдат в пълна готовност. Кодово име: Убиец. Върнете го.

Загрузка...