Ултиматумът на Борн

31

— Престани, Дейвид!

— Божичко, Алексей, полудял е! Сергей, хвани го, дръж го!

— Сергей, помогни! Сложи го на земята, за да мога да му говоря. Трябва веднага да се махаме оттук!

Двамата руски сътрудници едва успяха да притиснат крещящия Борн на тревата. Малко преди това той бе изскочил от зеещата дупка в стената и се беше хвърлил през високата трева, като напразно се опитваше да открие Чакала и стреляше непрекъснато, докато накрая пълнителят му се изпразни. Сергей и останалият жив от охраната се втурнаха след него, изтръгнаха автомата от ръката на изпадналия в истерия мъж и го поведоха обратно към полуразрушената странноприемница, където ги чакаха Алекс и Крупкин. Петимата закрачиха бързо към предния вход на ресторанта, като едва мъкнеха задъхания и облян в пот Борн. Там истерията отново обзе Хамелеона.

Микробусът на Чакала беше изчезнал. Карлос беше избягал, а Джейсън беше полудял.

— Дръжте го! — изрева Крупкин и коленичи до Борн, докато двамата му помощници го притискаха до земята. Офицерът от КГБ стисна с два пръста лицето на американеца и насила го извъртя към себе си.

— Няма да повтарям, господин Борн, но ако не ме разберете, можете да си останете тук сам и да понесете всички последствия! Ние обаче трябва да се махнем. Ако се овладеете, за по-малко от час ще се свържем от Париж с когото трябва от вашето правителство. Предупредих ви и ви уверявам, че вашите хора са в състояние да защитят семейството ви, за което ми разказа Алексей. Но вие самият също трябва да ни съдействате. Или се овладейте, господин Борн, или вървете по дяволите! Какво избирате?

Като се мъчеше да се изтръгне от коленете, притискащи го към земята, Хамелеона издиша дълбоко, като че ли изпускаше сетния си дъх. Очите му се избистриха.

— Разкарайте тия копелета! — каза той.

— Едно от тези копелета ти спаси живота — каза Конклин.

— А пък аз спасих живота на другото. Квит сме.

Бронираният ситроен се носеше по селския път към магистралата за Париж. По портативния телефон, който беше подсигурен срещу подслушване, Конклин нареди една група да отиде веднага в Епернон и да премахне каквито и да било следи от автомобила на руското подкрепление. Трупът на убития беше положен внимателно в багажника на ситроена и официалният коментар на руснаците, ако им го поискаха, щеше да бъде необвързващ: младшите служители в посолството отишли да обядват извън града, когато кръвопролитието започнало. Няколко убийци били маскирани с чорапи на главите, а дипломатите не видели останалите, защото се измъкнали през задния вход и хукнали да спасяват живота си. Когато всичко свършило, те се върнали отново в ресторанта, покрили жертвите, опитали се да успокоят изпадналите в истерия жени и единствения останал жив мъж. Обадили се на началниците си да докладват ужасния инцидент. Било им заповядано да уведомят местната полиция и да се върнат незабавно в посолството. Съветските интереси не могат да бъдат застрашени от случайното присъствие на сцената на престъплението, извършено от французи.

— Това звучи толкова руско! — отбеляза Крупкин.

— А другите дали ще повярват? — зачуди се Алекс.

— Няма значение — отвърна руснакът. — Всичко в Епернон крещи, че това е отмъщение на Чакала — разкъсаният старец, двама терористи в маски — Сюрте, френската служба за сигурност, познава тези белези. Ако сме били замесени, били сме на правата страна, така че няма да разследват нашето присъствие.

Борн седеше безмълвно до прозореца, Крупкин — до него, а Конклин — на седалката пред руснака. Джейсън наруши гневното хи мълчание, откъсна поглед от прелитащия зад прозореца пейзаж и удари с юмрук по страничната облегалка.

— Божичко, децата! — извика той. — Как е могъл онзи негодник да узнае за имението Таненбаум?

— Извинете ме, господин Борн — внимателно се намеси Крупкин. — По-лесно е за мен да го кажа, отколкото за вас — да го приемете, но много скоро ще се свържете с Вашингтон. Знам нещичко за начините, по които Управлението се грижи за сигурността на хората си, и трябва да ви кажа, че са невероятно ефективни.

— Явно, че не са толкова безпогрешни, щом като Карлос е успял да проникне толкова дълбоко.

— Ами ако не е така? Той може да има друг източник.

— Няма.

— Човек никога не знае, господине.

Носеха се по улиците на Париж под ослепителното следобедно слънце, което караше пешеходците да се обливат в пот и да изнемогват от жега. Най-накрая стигнаха до съветското посолство на булевард „Дан“ и преминаха бързо през вратите. Охраната им махна да продължат, разпознала веднага сивия ситроен на Крупкин. Колата зави по павирания двор и спря пред внушителното мраморно стълбище и красиво украсена арка, които оформяха входа.

— Остани на разположение, Сергей — нареди офицерът от КГБ. — Ако Сюрте се обади, ще пратя теб. — В следващия момент Крупкин се обърна към младежа на предната седалка до Сергей. — Не се обиждай, млади човече, но през всичките тези години моят стар приятел и шофьор стана безкрайно изобретателен в такива ситуации, а за вас също има работа. Изпратете за кремация тялото на загиналия ни верен другар. Отделът за вътрешни операции ще ви обясни какви документи трябва да се попълнят. — Димитрий Крупкин кимна на Борн и Алекс Конклин да слязат.

След като излезе от колата, Димитрий обясни на войника от охраната, че не намира за необходимо гостите му да преминат през детектора за метални предмети, през който минаваха всички посетители на съветското посолство.

— Представяте ли си какъв шум ще се вдигне? — прошепна той на английски на гостите си. — Двама въоръжени американци от кръвожадното ЦРУ, които се скитат из тази крепост на пролетариата? Мили Боже, чувствам сибирски студ в слабините си.

Преминаха през богато украсеното фоайе в стил деветнайсети век и влязоха в типичен френски асансьор с метална решетка. Спряха на третия етаж. Отвориха решетката и Крупкин ги поведе по широк коридор.

— Ще използваме една зала за служебни заседания — каза той. — Вие сте единствените американци, които някога ще я видят, защото е едно от малкото места без подслушвателна апаратура.

— Не би искал да повториш това пред някой детектор на лъжата, нали? — изкикоти се Конклин.

— И аз, и ти, Алексей, много отдавна сме се научили да надхитряме тези идиотски машинарии. Но дори и да не беше така, в този случай охотно бих казал същото, защото е истина.

Честно казано, правя го, за да се предпазим от самите себе си. Влезте.

Заседателната зала беше с размерите на столова с дълга, тежка маса, тъмни, семпли мебели, масивни и удобни столове. Стените бяха облицовани с тъмнокафява ламперия, неизменният портрет на Ленин висеше точно над стола начело на масата. До него имаше ниска масичка за телефонната уредба.

— Знам, че сте разтревожени, затова ще ви поискам една международна линия — приближи се Крупкин до радиоуредбата. Вдигна слушалката, натисна някакво копче и бързо нареди нещо на руски. После се обърна към американците.

— Можете да ползвате линия двадесет и шест, на втория ред, последния бутон отдясно.

— Благодаря — кимна Конклин, извади от джоба си къс хартия и го подаде на офицера от КГБ. — Моля те, направи ми още една услуга, Крупи. Това е телефонен номер в Париж. Беше ни казано, че е директна връзка с Чакала, но не съвпада с онзи, който Борн получи и на който наистина се обажда Чакала. Не знаем на кого е, но със сигурност е свързан с Карлос.

— А вие не искате да се обадите, за да не разкриете, че имате този номер, а нямате никаква парола… Разбирам. Излишно е да ги поставяме нащрек. Ще се погрижа за това. — Крупкин погледна Джейсън и лицето му изразяваше разбиране като към по-млад колега.

— Нека сърцето ви бъде и добро, и твърдо, господин Борн, и нека никога не познае грижата, както казват роялистите. Въпреки опасенията ви, имам неизчерпаема вяра в способностите на Лангли. Те нанесоха повече вреда на много от важните ми операции, отколкото бих искал да призная.

— Сигурен съм, че и вие не сте им останали длъжни — нетърпеливо каза Джейсън и погледна телефонната уредба.

— Точно това ме крепи.

— Благодаря ти, Крупи — каза Алекс. — Ако се съди по думите ти, ти си просто един чудесен стар противник.

— И пак ще кажа — позор за родителите ти! Помисли си само, ако бяха останали в Майчица Русия! Досега двамата щяхме да управляваме Комитета.

— И двамата да имаме по една къща на езерото?

— Луд ли си, Алексей? Та ние щяхме да притежаваме цялото Женевско езеро! — Крупкин се извърна, тръгна към вратата и излезе с тих смях.

— Игрички ли си играете? — запита Борн.

— Донякъде — съгласи се Алекс, — но не и когато откраднатата информация води до човешки загуби — по случайност и от двете страни. В такъв момент заговарят оръжията и край на игрите.

— Свържи се с Лангли — рязко каза Джейсън и кимна към телефона. — Холанд ни дължи обяснение.

— Връзката с Лангли няма да помогне…

— Какво?

— Много е рано. В Щатите е едва седем, но не се тревожи, мога да направя обход — Конклин отново бръкна в джоба си и измъкна малък бележник.

— Обход ли? — възкликна Борн. — Какви са тези пароли? Вече откачам, Алекс, децата ми са там!

— Спокойно, това значи, че имам домашен телефон, който не е обявен. — Конклин седна и вдигна слушалката. Набра номера.

— Обход — Господи, каква дума! Вие от старата кодова школа не можете ли да говорите английски? Обход!

— Извинявай, професоре, просто навик… Питър? Обажда се Алекс. Отвори очи и се събуди, моряко! Има усложнения.

— Какво ти събуждане — отвърна гласът от Феърфакс, Вирджиния. — Току-що се връщам от седемкилометров крос.

— Вие със здравите крака си мислите, че сте най-умните.

— За бога, Алекс, извини ме… Не исках да…

— Разбира се, че не, Холанд, но ние имаме проблем.

— Което значи, че поне си се свързал с Борн.

— Той стои до мен и ти се обаждаме от съветското посолство в Париж.

— Какво? Майната му!

— Да, на Касет…

— Забравих… А жена му?

— Mo Панов е с нея. Добрият доктор се грижи за медицинската част, за което съм му благодарен.

— И аз. Нещо друго?

— Нещо, което няма да ти хареса, но ще ти го кажа високо и ясно.

— За какво говориш?

— Чакала знае за имението Таненбаум.

— Ти си луд! — изкрещя директорът на ЦРУ толкова високо, че нещо изтрещя по презокеанската линия. — Никой не знае! Само Чарли Касет и аз. Изработили сме им история с фалшиви имена и биографии от Централна Америка, които до такава степен нямат нищо общо с Париж, че никой не може да направи връзка. Освен това, в заповедите никъде не се споменава за Таненбаум. Извинявай, Алекс, но всичко беше толкова секретно, че не можехме да оставим никой друг да се заеме с това!

— Фактите са си факти, Питър. Приятелят ми получи бележка, че дърветата на Таненбаум ще изгорят, а с тях и децата.

— Онова ненормално копеле! — изрева Холанд. — Не затваряй! — заповяда той. — Ще се обадя на Сен Жак и на супер-секретната служба да ги махне оттам още тази сутрин. Не затваряй! — Конклин погледна Борн. Слушалката беше между тях, така че и двамата чуваха какво се говори.

— Ако нещо е изтекло, а несъмнено е станало така, то не е от Лангли — изрече Алекс.

— Оттам е. Не се е подсигурил достатъчно.

— Какво е трябвало да направи?

— Боже мили, нали вие сте специалистите! Става дума за хеликоптера, който ги взе, за екипажа, хората, които са разрешили на американски самолет да навлезе в територия на Великобритания. Господи! Карлос е купил онзи загубен губернатор на Монсера и главния му шеф по наркотиците. Какво ще го спре да обсеби и връзките между нашите военни и Плимут?

— Но ти го чу! — настоя Конклин. — Имената са фалшиви, биографиите — свързани с Централна Америка и освен това никой от екипажите на самолетите, които са сменяли, не е знаел за имението Таненбаум. Никой! Тук има някаква празнина.

— Пак ли кодови думи?

— Никакъв код не е. Празнина е незапълнено място.

— Алекс? — прозвуча отново гневният глас на Питър Холанд.

— Да, Питър?

— Местим ги оттам и дори и на теб няма да кажа къде. Сен Жак се вкисна, защото госпожа Купър и децата се били вече настанили, но му казах, че разполага само с час.

— Искам да поговоря с Джони — вмъкна Борн, като се наведе и повиши глас, за да го чуят.

— Приятно ми е да се запознаем, макар и само по телефона — отвърна Холанд.

— Благодаря ви за всичко, което правите за нас — бързо и искрено изрече Джейсън. — Наистина!

— Услуга за услуга, Борн. Тръгнахте да преследвате Чакала, а от някаква стара отвратителна шапка, за която никой не е и подозирал, изскочи голям гаден заек.

— Какво имате предвид?

— Една нова „Медуза“.

— Как вървят нещата? — прекъсна го Конклин.

— Проследяваме в двете посоки връзките между сицилианците и редица европейски банки. Смърди, където и да го пипнеш, но в онази влиятелна адвокатска фирма в Ню Йорк сега сме наблъскали повече жици, отколкото в някоя ракета на НАСА. Стесняваме кръга.

— Наслука! — пожела Джейсън. — Можеш ли да ми дадеш номера в Таненбаум, за да се обадя на Джон Сен Жак?

Холанд му го даде. Алекс го записа и затвори телефона.

— Телефонът е на твое разположение — каза Конклин, надигна се тромаво от стола до уредбата и се премести на края на масата.

Борн седна и се втренчи в множеството копчета пред себе си. Вдигна слушалката и набра една по една цифрите на номера, който Алекс беше записал в бележника си.

Размениха набързо поздрави. Джейсън задаваше въпросите си рязко, с властен глас.

— На кого каза за имението Таненбаум?

— Чакай, Дейвид — наежи се Сен Жак. — Какво имаш предвид?

— Точно това. Докато летяхте от Транкуилити до Вашингтон, на кого издрънка за Таненбаум?

— След като Холанд ми каза за него ли?

— Мили Боже, нали преди това не беше чувал за него!

— Не бях, уважаеми Шерлок Холмс.

— Тогава кой беше?

— Ти, уважаеми зетко.

— Какво?

— Добре ме чу. Всичко се развиваше с такава скорост, че сигурно съм забравил името на Таненбаум в момента, в който съм го чул, и ако е трябвало да си го спомня, със сигурност не е било с намерение да му правя реклама.

— Сигурно си го сторил! Има изтичане на информация, и то не от Лангли.

— Не и от мен! Виж какво, академико, може и да нямам титла, но не съм идиот! В другата стая са племенникът ми и племенницата ми и аз наистина искам да ги видя пораснали… Заради изтичането на информация ли се местим?

— Да.

— Каква е опасността?

— Огромна. Чакала.

— Господи! — избухна Сен Жак. — Само да ми се мерне това копеле, тежко му!

— По-полека, канадецо — каза Джейсън с омекнал глас. Гневът му се беше стопил, мъчеше се да разбере какво е станало. — Вярвам ти. Всъщност ти само ми описа мястото, а доколкото си спомням, аз ти казах кое е.

— Точно така. Спомням си добре, защото когато Причард ми каза, че ме търсиш, аз разговарях по другия телефон с Хенри Сайкс в Монсера. Помниш ли Хенри, помощникът на Губернатора?

— Разбира се.

— Молех го да наглежда Транкуилити, защото трябва да замина за няколко дни. Естествено, това му беше известно, защото той трябваше да разреши идването на американския хеликоптер. Много ясно си спомням, че ме попита къде отивам и аз казах — във Вашингтон. Никога не ми е идвало наум да му кажа за Таненбаум, а и Сайкс не настоя — сигурно му е станало ясно, че е нещо във връзка с онези ужасни неща, които се случиха. Струва ми се, че е професионалист в това отношение. — Сен Жак замълча, но преди Борн да може да каже нещо, той изохка: — О, Боже!

— Причард — допълни Джейсън. — Подслушвал е.

— Защо? Защо го е направил?

— Забравяш, че Карлос купи твоя губернатор и служителя по наркотиците. Сигурно са му стрували много, много пари. А на Причард вероятно е платил значително по-малко.

— Грешиш, Дейвид. Причард може да е и заблуден, и надут глупак, но не би се обърнал против мен за пари. Не те, а доброто име е от голямо значение на островите. И като изключим случаите, когато ме изкарва от търпение, му поддържам самочувствието в това отношение. Освен това му плащам добре за това, което върши, а той е изключително добър служител.

— Няма кой друг да е, зетко.

— Има само един начин да разберем. Сега съм тук, а не там и нямам намерение да заминавам.

— Какво си намислил?

— Да използвам Хенри Сайкс. Имаш ли нещо против?

— Не.

— Как е Мари?

— Как може да е при сегашните обстоятелства… Освен това, Джони, не искам тя да знае нито дума за всичко това, ясно ли е? Когато ти се обади, а тя сигурно ще го стори, просто й кажи, че всичко е наред и изобщо не споменавай за хода на Карлос.

— Разбирам.

— Всичко е наред, нали? Как са децата? Джейми как приема всичко?

— Може и да не ти хареса, но той се забавлява отлично, а госпожа Купър не ми дава дори да се доближа до Алисън.

— Не мога да кажа, че не ми харесва.

— Благодаря ти. А ти? Нещо ново?

— Пак ще ти се обадя — каза Борн и затвори телефона. — Всичко това е безсмислено, а това не е типично за Карлос — обърна се той към Конклин. — При него всяко нещо има смисъл. Оставя ми предупреждение, което ме побърква от страх, но няма начин да изпълни заплахата си. Какво ще кажеш за това?

— Искал е да те подлуди — отвърна Конклин. — Чакала няма начин да превземе толкова укрепена къща като Таненбаум. Посланието е целяло да те паникьоса — и успя. Иска да те накара да действаш прибързано и да започнеш да правиш грешки. Иска той да дърпа конците.

— Още една причина да изпратя Мари в Щатите, колкото е възможно по-скоро. Трябва да се върне! Искам я в непристъпна крепост, а не да обядва на открито в Барбизон.

— Днес съм по-склонен да се съглася с това, отколкото бях вчера. — Алекс млъкна. — Бе чул вратата да се отваря. Крупкин влезе. Носеше няколко компютърни разпечатки.

— Номерът, който ми дадохте, е прекъснат — каза той с леко недоверие.

— На кого е бил? — попита Джейсън.

— Това няма да ви хареса, както и на мен и бих ви излъгал, ако можех да измисля някаква правдоподобна история. Но не мога и не бива да постъпя така… Преди пет дни телефонът е бил прехвърлен от някаква очевидно несъществуваща организация на името на Уеб, Дейвид Уеб.

Конклин и Борн се втренчиха безмълвно в съветския офицер от разузнаването, но мълчанието беше заредено с електричество.

— Защо си сигурен, че информацията няма да ни хареса? — попита тихо Алекс.

— Добри ми стари противнико — заговори Крупкин също така тихо, — когато господин Борн изскочи от онзи ресторант на ужасите, стиснал кафявата хартия в ръка, той беше изпаднал в истерия. Когато се мъчеше да го успокоиш и да го накараш да се овладее, ти го нарече Дейвид… Чух име, което, искрено казано, не бих искал да знам.

— Забрави го!

— Ще направя всичко възможно, но има начини.

— Нямах предвид това — прекъсна го Джейсън. — Трябва да свикна с факта, че вие знаете за това. Ще се оправя. Къде е бил инсталиран този телефон, какъв е адресът?

— Според компютъра — в дом, принадлежащ на някаква организация, наречена „Благотворителки — Сестри на Магдалена“. Очевидно и тя е фиктивна.

— Съвсем не — поправи го Борн. — Тя съществува и сестрите съществуват. Всичко — до крайчеца на качулките им — е напълно законно. Освен това е или е била използвана като пощенска кутия.

— Приказно! — каза замислено Крупкин. — Много от превъплъщенията на Чакала са свързани с църквата. Великолепен, макар и често използван начин на действие. Говори се, че някога се е подготвял да стане свещеник.

— После църквата ви изпревари. Изхвърли го преди вас.

— Никога не подценявам Ватикана — засмя се Димитрий. — Най-накрая се оказа, че нашият безумен Йосиф Сталин не си е давал ясна сметка за приоритетите, след като е попитал колко батальона има Папата. Негово Светейшество не се нуждае от батальони. Той постига повече, отколкото Сталин някога е постигнал с всичките си чистки. Властта принадлежи на онзи, който внуши най-голям страх, не е ли така, Алексей? Всички принцове на този свят ползват страха по най-резултатен начин. В последна сметка всичко се върти около смъртта — страха от нея, преди или след. Кога ли всички ние ще пораснем и ще ги пратим по дяволите?

— Смърт — прошепна Джейсън. — Смърт на улица „Риволи“, в „Морис“. Сестрите на Магдалена… Божичко, съвсем бях забравил! Доминик Лавие! Тя беше в хотел „Морис“ — може би още е там. Беше ми казала, че ще работи с мен!

— Защо? — рязко попита Крупкин.

— Защото Карлос е убил сестра й, а тя е трябвало или да тръгне с него, или също да умре. — Борн се извърна към телефонната уредба. — Трябва ми телефона на „Морис“…

— Четири, две, шест, нула, три, осем, шест, нула — издиктува Крупкин, а Джейсън грабна един молив и записа цифрите в бележника на Алекс. — Чудесно място — някога е било известно като „Хотела на кралете“. Там най-много ми харесва скарата.

Борн набра номера и вдигна ръка, за да запазят тишина. Помоли да го свържат с мадам Бриел — името, на което се бяха спрели. Когато телефонистката отговори: „Един момент“ той кимна с облекчение към Алекс и Димитрий Крупкин. Госпожа Лавие вдигна слушалката.

— Да.

— Аз съм, мадам — каза Джейсън. Френският му беше със съвсем лек английски акцент. Хамелеона беше в стихията си.

— Икономът ви предположи, че ще ви намерим тук. Роклята ви е готова. Молим да ни извините за закъснението.

— Беше поръчана за вчера до обяд, глупак такъв! Исках да я облека снощи в Гран Вефур! Направо ме провалихте!

— — Хиляди извинения! Можем да ви я изпратим в хотела веднага.

— Говорите глупости! Сигурна съм, че икономката ми ви е казала, че съм тук само за два дни. Занесете я в апартамента ми на улица „Монтен“ и то до четири часа, защото в противен случай ще си получите парите след шест месеца!

Госпожата трясна слушалката.

На челото на Борн бяха избили капки пот.

— Вече съм отвикнал — каза той, като си поемаше дълбоко дъх. — Тя има апартамент на улица „Монтен“ и ще бъде там след четири часа.

— Коя, по дяволите, е тази Доминик? — почти изкрещя обърканият Конклин.

— Доминик Лавие — отвърна Крупкин. — Само че тя използва името на покойната си сестра — Жаклин. Представя се за сестра си от години.

— И това ли знаете? — извика слисаният Джейсън.

— Да, но не ни беше от полза. Хитростта можеше да се разгадае — външна прилика, няколкомесечно отсъствие, тук-таме козметична операция, добро организиране на нещата — нещо нормално в ненормалния свят на висшата мода. Кой на кого обръща внимание в тези повърхностни среди? Наблюдаваме я, но никога не ни е завела до Чакала. Липсва й директна връзка с него. Всичко, което му докладва, се филтрира; при всяко предаване на щафетата има каменна стена. Така действа Чакала.

— Не винаги — възрази Борн. — Един човек на име Сантос с кафене в Аржантьой — „Сърцето на войника“ се казваше — имаше връзка и ми я каза. Беше много специална.

— Беше? — вдигна вежди Крупкин. — Имаше? В минало време ли говорите?

— Мъртъв е.

— А кафенето в Аржантьой още ли процъфтява?

— Затворено е — призна Джейсън. Не звучеше като поражение.

— И връзката се прекъсна, нали?

— Да, но вярвам на думите му, защото го убиха заради това, което ми каза. Той се опитваше да се измъкне, също като тази Лавие, само че неговата връзка води обратно към началото. Към Куба, където Карлос някога спасил от екзекуция един подобен на себе си саможивец. Знаел е, че може да използва този човек, този внушителен великан, който можел да действа в света на човешките отрепки и да му бъде пръв помощник. Сантос наистина имаше директна връзка. Доказа го с това, че ми даде още някакъв номер, на който Чакала се обади. Много малко хора могат да сторят това.

— Приказно — каза Крупкин, като не сваляше очи от Борн. — Но както би попитал моят чудесен стар противник Алексей, който ви гледа със същото любопитство като мен, за какво намеквате, господин Борн? Думите ви са неясни, но вашите скрити обвинения излъчват заплаха.

— И то за вас, не за нас.

— Моля?

— Сантос ми каза, че само четирима души имат директна връзка с Чакала. Един от тях е на площад „Дзержински“. „На много високо място в Комитета“ — бяха думите на Сантос и, повярвайте ми, мнението му за вашия началник не беше добро.

Димитрий Крупкин имаше вид като че ли някой член на Политбюро го бе зашлевил насред Червения площад по време на първомайска манифестация. Пребледня като платно, очите му се изцъклиха.

— Какво друго ви каза Сантос? Трябва да знам!

— Само това, че Карлос има нещо общо с Москва, че има връзки с хора на високи постове. Беше му станало идея-фикс… Ако можете да откриете кой е човекът на площад „Дзержински“, ще направите огромен скок в кариерата си… Междувременно имаме само Доминик Лавие…

— По дяволите! — изрева Крупкин, прекъсвайки Джейсън.

— Това е лудост, макар и съвършено логична! Вие отговорихте на няколко въпроса, които изгаряха от толкова време съзнанието ми, господин Борн. Толкова пъти съм се доближавал близко, много близко… и — нищо! Е, господа, нека ви кажа, че игрите на дявола не са само за тези, които са затворени в ада. И други могат да ги играят. Божичко! Бил съм търкалян като топче ту от един, ту от друг човек. И всеки път съм бил все по-голям глупак! Не се обаждайте повече от този телефон!

Беше три и половина следобед московско време. Възрастен мъж в униформа на съветски офицер от армията вървеше бързо, колкото годините му позволяваха, по коридора на петия етаж на централата на КГБ на площад „Дзержински“. Денят беше горещ, а климатичната инсталация работеше както винаги едва-едва, затова генерал Григорий Родченко разкопча яката си — малка привилегия, която рангът му разрешаваше. Това не спря струйката пот, която се стичаше към врата по дълбоко набразденото му лице, но това, че шията му не бе пристегната от ивицата плат с червен кант, все пак малко го облекчаваше.

Стигна до асансьорите, натисна копчето и зачака с ключ в ръката. Вратата на дясната кабина се отвори и той с радост видя, че е празна. Това улесняваше нещата. Иначе трябваше, колкото и да му беше неудобно, да заповяда всички да излязат. Влезе, пъхна ключа в отвора над вратата и освобождаващият механизъм заработи мигновено. Асансьорът се стрелна надолу към най-ниските подземни етажи на сградата.

Вратата се отвори и генералът излезе. Дълбоката тишина го обгърна от всички страни. „След няколко минути няма вече да е така тихо“ — мина му през ум. Продължи по левия коридор и спря пред масивна стоманена врата, над която имаше метална табелка с надпис: ВХОД САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА.

„Ама че глупаво предупреждение“ — помисли си генералът, извади тънка пластинка и я пъхна бавно и внимателно в процепа отдясно. Без тази карта, а дори и с нея, ако се пъхнеше твърде бързо, вратата нямаше да се отвори. Чу се двойно прещракване и Родченко махна картата. Тежката гладка врата се завъртя назад и телевизионната камера засне влизането му.

Шумът, който идваше от десетките осветени кабинки в огромното, тъмно и с нисък таван помещение, подсказваше, че там кипи усилена работа. Комплексът беше с размерите на дворцова бална зала, но нямаше и следа от никаква украса. Виждаха се само хиляди устройства и апарати в черно и сиво, и няколкостотин души в снежнобели работни комбинезони, в кабинки с бели стени. Слава Богу, тук въздухът беше хладен, почти студен. Изискваше го апаратурата — това беше комуникационният център на КГБ. Тук през цялото денонощие пристигаше информация от всички кътчета на света.

Старият воин закрачи тежко по познатия път до най-крайната пътечка вдясно, после зави към последната кабинка в самия край на огромната зала. Вървя дълго и дишането му се учести, краката му се умориха. Генералът влезе в малкото помещение и кимна на оператора. Той го погледна и свали слушалките. На белия плот пред него имаше огромно електронно табло с безброй лостчета, избирателни дискове и клавиатура. Родченко се отпусна на стоманения стол до оператора и заговори, като едва си поемаше дъх.

— Имаш известие от Париж, така ли?

— Имам нещо, засягащо полковник Крупкин, генерале. В съответствие с вашите заповеди да следим телефонните разговори на полковника, включително и по международните линии, преди няколко минути получих една лента от Париж, която смятам, че трябва да прослушате.

— Ти, както винаги, си най-изпълнителен, за което съм ти много благодарен. Сигурен съм, че полковник Крупкин ще ни изпрати цялата информация, както обичайно, но нали знаеш колко е претрупан с работа.

— Не е необходимо да ми обяснявате, генерале. Разговорите, които ще чуете, са записани преди половин час. Заповядайте слушалките.

Родченко ги сложи и кимна на оператора. Той постави пред него бележник и остри моливи. После натисна един клавиш на таблото и седна срещу третия директор на Комитета, който, приведен напред, се беше вече заслушал. По едно време генералът започна да си води бележки, а само минути по-късно моливът му летеше по листа, записвайки всяка дума. Лентата свършваше и Родченко махна слушалките. Отправи суров поглед към оператора. Тесните му славянски очи бяха неумолими, бръчките по лицето му изглеждаха още по-дълбоки.

— Изтрий лентата и унищожи ролката — заповяда той и се надигна. — Нищо не си чул, както винаги!

— Както винаги, генерале.

— И както винаги ще бъдеш възнаграден.

Когато Родченко се върна в кабинета си, беше четири и седемнадесет. Седна на бюрото си и се задълбочи в бележките си. Беше невероятно! Невъзможно! И все пак — бе чул всичко със собствените си уши — тези думи и гласовете, които ги изричаха! Не онези за Монсеньора в Париж — сега той беше на втори план, пък и за броени минути можеше да се свърже с него, ако е необходимо. Това можеше да почака, но другото — не, нито секунда! Генералът вдигна слушалката и позвъни на секретарката си.

— Искам незабавна сателитна връзка с консулството ни в Ню Йорк. Да се включат всички възможни заглушители. По какъв начин бе станало? „Медуза“!