Ултиматумът на Борн

35

Бъкингам Причард седеше до униформения си чичо Сирил Силвестър Причард, заместник-директор по имиграционните въпроси, в кабинета на сър Хенри Сайкс в резиденцията на правителството в Монсера. Освен тях, отдясно на заместник-директора седеше техният адвокат, най-добрият местен адвокат, когото Сайкс можа да убеди да се заеме с делото на племенника и чичото Причард, в случай че Губернаторът ги обвини, че са съучастници в терористични действия. Сър Хенри седеше зад бюрото и гледаше полузашеметен адвоката, някой си Джонатан Лемюел, който вдигна глава и очи към тавана, но не за да се наслаждава на полъха на тропическия вентилатор, а за да покаже, че не вярва на ушите си. Лемюел беше завършил право в Кеймбридж със стипендия като „момче от колониите“. Години наред бе трупал пари в Лондон, но в есента на живота си се бе върнал в родния Монсера, за да се радва на плодовете на своя труд. Всъщност сър Хенри бе убедил своя пенсиониран чернокож приятел да окаже съдействие на двама идиоти, които вероятно се бяха забъркали в сериозен международен въпрос.

Причината за изумлението на сър Хенри и на съчетания с раздразнение отказ на Лемюел да повярва, бяха разменените фрази между Сайкс и заместник-директора по имиграционните въпроси.

— Господин Причард, установихме, че вашият племенник е подслушал телефонен разговор между Джон Сен Жак и неговия шурей, американеца Дейвид Уеб. Освен това, вашият племенник Бъкингам Причард съвсем свободно и ентусиазирано призна тук, че ви се е обадил, за да ви предаде някои сведения, които са се обсъждали в този разговор. В отговор на това вие, от своя страна, сте подчертали, че незабавно трябва да се свържете с Париж. Вярно ли е?

— Съвършено вярно, сър Хенри.

— На кого се обадихте в Париж? Какъв е телефонният номер?

— Моля да ме извините, сър, но съм се заклел да пазя тайна. При този кратък и съвършено неочакван отговор Джонатан Лемюел вдигна слисано очи към тавана.

Сайкс възвърна спокойствието си и прекъсна кратката пауза, предизвикана от изненадата.

— Какво искате да кажете, господин Причард?

— Племенникът ми и аз принадлежим към една международна организация, в която участват и световните лидери, и сме се заклели да мълчим.

— Боже мой, този човек си вярва — промълви сър Хенри.

— О, за Бога — поде Лемюел, като наведе глава. — Телефонната ви служба не е кой знае колко сложна, особено що се касае до обществените телефони, които, предполагам, сте инструктирани да ползвате. Така че след ден-два номерът ще бъде открит. Защо просто не го дадете сега на сър Хенри? Очевидно на него му трябва спешно, а и вие няма да нанесете вреда никому.

— Ще навредим на нашите началници в организацията — това лично ми е изяснено и подчертано.

— Как се казва тази международна организация?

— Не зная, сър Хенри, това е част от тайната, не разбирате ли?

— Боя се, че вие не разбирате, господин Причард — заяви сър Хенри с пресекващ от вълнение глас.

— Не е така, сър Хенри, и ще ви го докажа! — прекъсна го заместник-директорът, като изгледа скептичния Сайкс, после изненадания адвокат и любимия си племеник, сякаш искаше да ги направи съучастници в тайната. — От една частна банка в Швейцария е била преведена телеграфически голяма сума пари на моята сметка в Монсера. Нарежданията бяха ясни, макар и не конкретни — парите трябва да се използват за изпълнение на задачите, които ми се поставят… Транспорт, забавления, квартира — бе ми казано, че имам пълна свобода на действие, но аз, разбира се, водя точна сметка на всички разходи, така както правя и в качеството си на втори по ранг служител по имиграционните въпроси… Кой, освен хора с огромно влияние, могат да се доверят до такава степен на човек, за когото са чували само благодарение на безупречната му репутация и завидно положение?

Хенри Сайкс и Джонатан Лемюел отново се спогледаха, но този път изненадата и неверието се бяха примесили с невероятен интерес.

— Извън това, да го наречем, задълбочено наблюдение на Джон Сен Жак, което несъмнено е изисквало и услугите на племенника ви, били ли са ви възлагани и други задачи?

— Всъщност, не, сър, но съм сигурен, че щом видят колко съм изпълнителен, лидерите ще ми поверят и други.

С леко движение на ръката Лемюел възпря пламналия Сайкс, който се канеше да каже нещо.

— Кажете ми — рече той тихо и спокойно, — на колко възлиза голямата сума пари от Швейцария? Размерът й няма правно значение, а освен това сър Хенри винаги може да се обади на вашата банка според законите на Кралската власт, така че моля ви да ни кажете.

— Триста лири стерлинги! — заяви по-възрастният Причард и в гласа му се четеше гордост от собственото му значение.

— Триста?… — Гласът на адвоката замря.

— Изумително, нали? — едва успя да промърмори Сайкс и се облегна назад.

— И на колко приблизително възлизат вашите разноски? — продължи Лемюел.

— Ще ви кажа, и то не приблизително, а точно — увери го заместник-директорът по имиграционните въпроси, като извади малък бележник от горното джобче на униформата си.

— Блестящият ми чичо винаги е точен — вмъкна Бъкингам Причард.

— Благодаря ти, племеннико.

— И все пак, колко? — настоя адвокатът.

— Точно двадесет и шест английски лири и пет шилинга или сто тридесет и два източнокарибски долара, според курса на Европейската общност…

— Изумително — повтори потресеният Сайкс.

— Пазя старателно всички разписки — продължи заместник-директорът, като все повече се разпалваше. — Заключил съм ги в сейфа си в дома си на Олд Роуд Бей и те показват следното: осем долара и осемнадесет цента за разговори с Транкуилити — за тях не съм използвал служебния телефон, двадесет и три долара и шестдесет и пет цента за международен разговор с Париж, шестдесет и осем долара и осемдесе, цента… вечеря за мен и племенника ми в ресторант „Вю Пойнт“ — служебна среща, естествено…

— Достатъчно — прекъсна го Джонатан Лемюел и изтри челото си от потта, избила въпреки безупречното действие на вентилатора.

— Готов съм да предоставя всички данни, когато е необходимо…

— Казах ви, че това е достатъчно, Сирил.

— Трябва да знаете, че отказах да използвам такси, когато шофьорът предложи да пише по-голяма сума в разписката, и здравата го разкритикувах в качеството ми на служебно лице.

— Стига! — прогърмя Сайкс, жилите на врата му бяха изпъкнали от напрежение. — Вие двамата сте изключителни глупаци! Самата мисъл, че Сен Жак е престъпник, е абсурдна!

— Сър Хенри — обади се по-младият Причард. — Видях със собствените си очи какво се случи в Транкуилити Ин. Беше ужасно! Ковчези на пристанището, параклисът — разрушен, правителствени кораби около мирния ни остров, дори изстрели, сър! Месеци ще минат, докато всичко отново заработи пълноценно!

— Точно така! — изрева Сайкс. — Да не би да мислите, че Джон Сен Жак нарочно е разрушил имотите и бизнеса си?

— И по-страшни неща са ставали в престъпния свят, сър Хенри — каза Сирил Силвестър Причард авторитетно. — Като служебно лице съм чувал какви ли не истории. Инцидентите, които племенникът ми описа, се наричат диверсионна тактика, използвана с цел да се създаде илюзията, че разбойниците са жертви. Всичко ми беше обяснено с най-малки подробности.

— Така ли? — изкрещя бившият бригаден командир от британската армия. — Чакайте тогава аз да ви обясня нещо друго. Били сте измамени от един международен терорист, който иска да завладее света! Знаете ли каква е общоприетата присъда за подпомагане и насърчаване на такъв убиец? Ще ви кажа кратко и ясно, в случай че не сте чували, в качеството ви на служебно лице, разбира се… Смърт чрез разстрел от цял взвод или, което е по-малко милостиво, публично обесване! Сега ще ми кажете какъв беше онзи проклет номер в Париж!

— При тези обстоятелства, сър Хенри — изрече заместник-директорът с възможно най-голямо достойнство, въпреки че разтрепераният племенник се беше вкопчил в лявата му ръка, а дясната му се тресеше, когато посегна да прибере бележника си, — ще ви го напиша… Трябва да поискате да говорите с Черния кос. И то на френски, сър Хенри. Аз говоря малко френски, сър Хенри.

Извикан от въоръжения служител на охраната, облечен като гост, пристигнал за уикенда, с бели панталони и широко бяло ленено сако, Джон Сен Жак влезе в библиотеката на новия им охраняван дом в имението на Чисапийк Бей. Пазачът, среден на ръст мускулест мъж с латиноамерикански черти, застана на прага и посочи телефона на голямото писалище от черешово дърво.

— Търси ви директорът, господин Джонс.

— Благодаря, Хектор — каза Джони и направи малка пауза. — Наистина ли е необходимо все още да ме наричате господин Джонс.

— Толкова, колкото и „Хектор“. Истинското ми име е Роджър… или Даниел. Както предпочитате.

— Разбрах. — Сен Жак се приближи до писалището и вдигна слушалката. — Холанд?

— Онзи номер, който приятелят ти Сайкс има, е параван, но върши работа.

— Говори на английски, както би казал шуреят ми.

— Номерът е на кафене на брега на Сена. Трябва да търсиш Черния кос, un oiseau noir, и някой ти го извиква. Ако черната птица е там, прави се връзка. Ако не е, опитваш пак.

— И каква работа върши според теб?

— Ще опитваме — пак и пак… Ще пуснем наш човек да действа.

— А ако не успее, тогава какво ще стане?

— Мога да ти Дам много кратък отговор.

— Върви по дяволите!

— Мари може да ти разкаже подробно.

— Мари?

— Скоро ще се върне. Побесняла е от яд, но все пак се чувства по-спокойна — като майка и съпруга.

— Защо е бясна?

— Без да й кажа, й бях купил билети за няколко дълги полета по обиколен маршрут за връщане.

— Защо, за Бога? — прекъсна го ядосано брат й. — Защо не й изпрати самолет, за да я вземе! За теб тя винаги е значела повече от целия ти проклет Конгрес или шибаната ти администрация, а за тях пращаш самолети къде ли не! Не се шегувам, Холанд!

— Не аз изпращам самолети — отвърна твърдо директорът на ЦРУ. — Други се занимават с това. Самолетите, които аз мога да изпратя, пораждат твърде много въпроси и възбуждат твърде голямо любопитство в чужбина. Това е всичко, което мога да ти кажа. Сигурността е по-важна от удобствата.

— Съгласен съм с теб, шефе.

Директорът замълча с очевидно раздразнение.

— Знаеш ли нещо? Не бих казал, че е кой знае колко приятно да се говори с теб.

— Сестра ми ме понася безропотно, което пък за мен е по-важно от твоето мнение. А защо казваш, че била по-спокойна — като съпруга и майка, нали така се изрази?

Холанд отново замълча — вече не беше ядосан, а внимателно подбираше думите си.

— Стана неприятен инцидент, който никой от нас не само не беше предвидил, но не беше и очаквал.

— Писна ми вече от такива идиотски извъртяни приказки от американските власти! — развика се Сен Жак. — Този път какво искаш да кажеш? Че си изпратил камион с американски ракети на агентите на Аятоллаха в Париж? Какво се е случило?

Холанд за трети път премълча, въпреки че тежкото му дишане се чуваше ясно.

— Знаеш ли, младежо, много лесно бих затворил телефона и да забравя за съществуването ти. Чудесно би се отразило на кръвното ми налягане.

— Виж какво, шефе, в края на краищата става дума за сестра ми и за онзи приятел, за който се омъжи и който смятам, че е страхотен. Преди пет години вие, копелета такива, повтарям — копелета такива, почти ги убихте в Хонконг и още по на изток. Не знам всичко, защото са или твърде почтени, или твърде тъпи, за да говорят за това, но и това, което ми е известно, е достатъчно, за да не ви поверя дори плащането на заплатите на келнерите по островите.

— Прав си — призна с по-мек тон Холанд, — но не съм бил там по онова време, ако това има някакво значение за теб.

— Няма значение! Цялата ви потайна система е такава. И ти щеше да направиш същото.

— Доколкото съм запознат с обстоятелствата, можеше и аз да сторя същото, а и ти, несъмнено, ако ги знаеше. Но това също е без значение. Вече е история.

— А днес е днес — вметна Сен Жак. — Какво се е случило в Париж? Какъв е този „неприятен инцидент“?

— Според Конклин, на едно частно летище в Поанкаре е била организирана засада, но се е провалила. Зет ти и Алекс не са били ранени. Само това мога да ти кажа.

— Това ми стига.

— Преди малко говорих с Мари. Тя е в Марсилия и утре към обяд ще си бъде у дома. Лично ще я посрещна и ще ни докарат до Чисапийк.

— Ами Дейвид?

— Кой?

— Зет ми!

— А… да, разбира се. Той е на път за Москва.

— Какво?

Реактивният самолет на Аерофлот забави ход и се отклони от пистата на московското летище „Шереметиево“. Пилотът плъзна машината по съседната писта за кацане и спря малко преди изхода. Прозвуча съобщение на руски, после на френски.

— Излизането от самолета ще се забави около седем минути. Молим да не ставате от местата си.

Информацията не бе придружена от никакви обяснения и онези пътници от Париж, които не бяха съветски граждани, продължиха да си четат, като предполагаха, че забавянето се дължи на повторна проверка на заминаващ самолет. Но онези, които бяха, а и няколко други, запознати със съветската процедура за пристигащите, знаеха какво става. Отделената със завеса предна част на огромния Ил, в която имаше само няколко места и бе предназначена за специални невидими пътници, се евакуираше — ако не напълно, то поне частично. В такива случаи към предния вход на самолета се прилепваше метална платформа със защитена стълбичка. На стотина метра по-нататък чакаше правителствена кола и докато гърбовете на тези слизащи специални пътници се мяркаха по пътя им към колите, стюардесите сновяха из салона, за да предотвратят евентуални снимки с фотоапарати. Тези пътници бяха собственост на КГБ и по причини, знайни само на Комитета, те не трябваше да бъдат видяни в залата за пристигащи от чужбина. Такъв беше и този случай в късния следобед в околностите на Москва.

Алекс Конклин слезе с накуцване по защитената стълбичка, последван от Борн с две огромни пътни чанти ръчен багаж. Димитрий Крупкин изскочи от автомобила и се отправи към тях, а стълбичката отново бе отделена от самолета и шумът на огромните двигатели започна да расте.

— Как е нашият приятел докторът? — запита съветският разузнавач, като крещеше, за да го чуят.

— Държи се! — изкрещя на свой ред Алекс. — Може и да не прескочи трапа, но се бори страшно!

— Вината е твоя, Алексей! — Самолетът се отдалечи и Крупкин сниши глас. — Трябваше да звъннеш на Сергей в посолството. Отрядът му беше готов да ви придружи където поискате.

— Всъщност си мислехме, че ако го сторим, ще дадем сигнал за тревога.

— По-добре такъв сигнал, който да ви предпази, отколкото покана за нападение — контрира го руснакът. — Хората на Карлос никога нямаше да посмеят да ви нападнат, щом сте под наша закрила.

— Не беше Чакала — отсече Конклин вече с нормалния си глас — ревът на самолета вече бе заглъхнал в далечината.

— Разбира се, че не е бил той — той е тук. Били са неговите убийци — изпълнявали са заповедите му.

— Не бяха нито неговите убийци, нито неговите заповеди.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти разкажа по-късно. Хайде да се махаме оттук.

— Почакай — Крупкин свъси вежди. — Най-напред ще поговорим, и на първо място, искам да ви кажа „добре дошли“ в Русия. Второ, ще ви бъда много благодарен, ако се въздържате да коментирате с когото и да било някои страни от начина ми на живот, докато съм си изпълнявал задълженията към моето правителство във враждебния, войнолюбив Запад.

— Знаеш ли, Крупи, ще те хванат някой ден.

— Никога. Обожават ме, защото захранвам Комитета с повече полезна информация за висшите кръгове в развратния, така наречен свободен свят, отколкото който и да е друг служител в чужбина. Освен това забавлявам шефовете си в същия този развратен свят много по-добре, отколкото който и да е служител където и да е. Сега, ако хванем Чакала в Москва, без съмнение ще ме направят член на Политбюро и ще ме обявят за герой.

— Тогава вече наистина ще можеш да крадеш.

— А защо не? Всички го правят.

— Бихте ли ми казали, ако не възразявате — прекъсна ги рязко Борн, като остави пътните чанти на земята, — какво се е случило? Какво успяхте да направите на вашия площад „Дзержински“?

— Немалко за тридесет часа. Ограничихме кръга на възможните хора на Карлос до тринадесет души. Всички отлично говорят френски. Следим всяка тяхна крачка — с хора и електронна техника. Знаем всяка минута къде са, с кого се срещат, с кого разговарят по телефона… Аз самият работя с двама редови комисари, които не говорят френски — те и на руски не се изразяват правилно, но така се получава понякога. Важното е, че са много надеждни и предани. По-добри ще са при залавянето на Чакала, отколкото ако трябва да победят отново нацистите. Много голяма работа свършиха при усилване на наблюдението.

— Наблюдението ти не го бива и ти го знаеш — каза Алекс. — Вмъкват се в дамски тоалетни, когато гонят някой мъж.

— Не и този път, защото лично съм ги избрал — настоя Крупкин. — Освен четирима от нашите, които са обучавани в Новгород, има и бегълци от Англия, Щатите, Франция и Южна Африка. И всички са били в разузнаването. Знаят, че ще загубят дачите си, ако правят шибани номера, както казвате вие на Запад. Наистина искам да ме изберат в Президиума, а дори и в Централния комитет. Могат да ме пратят на работа във Вашингтон или Ню Йорк.

— Където наистина ще можеш да крадеш — каза Конклин.

— Много си лош, Алексей, много лош. И все пак след пет-шест водки ми напомни да ти разкажа за един имот, който нашият шарже д’афер си взе на безценица във Вирджиния преди две години. А сега един предприемач му предлага десет пъти по-висока цена… Хайде, колата ни чака.

— Не вярвам на тези приказки — каза Борн и вдигна чантите.

— Добре дошли в истинския свят на суперразузнаването — засмя се Крупкин. — Поне от едната гледна точка е така.

— От всички — продължи той, когато се отправиха към автомобила. — Но докато пътуваме в служебната кола, ще прекратим разговорите, нали, господа? Всъщност имате запазен апартамент с две спални в хотел „Метропол“ на булевард „Карл Маркс“. Удобен е. И лично съм изключил всички подслушвателни устройства.

— Разбирам защо, но как успя?

— Комитетът, както знаеш, най-много се страхува да не изпадне в неловко положение. Обясних на хората по вътрешната сигурност, че това, което се запише, може да се окаже много конфузно за някои хора, които без колебание ще изпратят в Камчатка онези, които може да са прослушали лентите.

Стигнаха до колата. Шофьор в тъмнокафяв служебен костюм, съвсем същият като този, който Сергей носеше в Париж, отвори задната лява врата.

— Платът е същият — обясни Крупкин на френски, като забеляза реакцията на американците, — но за съжаление не и изпълнението. Накарах Сергей да го даде във „Фобур“ да му го поправят.

Хотел „Метропол“ представлява модернизирана сграда от предреволюционния период, построена в пищния архитектурен стил, предпочитан от царя, който е посещавал Виена и Париж в края на миналия век. Таваните са високи, мраморът — в изобилие, а гоблените — безценни. Разкошното фоайе представлява истинско предизвикателство към едно правителство, което разрешава на толкова вехто облечени хора да нахлуват в сградата. Величествените стени и искрящите изящни полилеи като че ли се взират високомерно в недостойните, осмелили се да проникнат в един свят, предназначен за други. Всичко това обаче не важеше за Димитрий Крупкин, чиято аристократична осанка се вписваше великолепно в тази обстановка.

— Другарю! — извика го тихо управителят, когато офицерът от КГБ се отправи с двамата си спътници към асансьора. — Спешно съобщение — добави той, доближи се бързо до Димитрий и пъхна някакво сгънато листче в ръката му. — Казаха ми да ви го предам лично.

— Благодаря — каза Крупкин, почака мъжът да се отдалечи и чак тогава разтвори бележката. — Трябва веднага да се обадя на „Дзержински“ — обърна се той към Борн и Конклин, които стояха зад него. — Това е вътрешният номер на втория ми директор. Трябва да побързаме.

Апартаментът, както и фоайето, принадлежеше на друго време, на друга епоха и на друг свят. Впечатлението се помрачаваше единствено от избелелите тъкани и далеч не съвършената реставрация на оригиналните мебели. Но тези несъвършенства само подчертаваха разликата между миналото и настоящето. Вратите на двете спални бяха една срещу друга. Между тях имаше огромен хол с меден бар-плот, на който бяха поставени няколко бутилки с напитки, които не се виждаха често в московските магазини.

— Налейте си питиета — каза Крупкин и се отправи към телефона върху някаква имитация на старинно писалище — странен хибрид от стилове. — О, извини ме, Алексей, забравих. — Ей сега ще поръчам чай или минерална вода…

— Не се притеснявай — каза Конклин, взе чантата от Джейсън и се отправи към спалнята. — Ще се изкъпя. Толкова беше мръсно в този самолет.

— Но нямаш нищо против цените на билетите, нали? — отвърна Крупкин, като повиши глас и в същото време набираше номера. — Между другото, неблагодарници такива, в чекмеджетата на нощните шкафчета съм ви оставил оръжие. Елате, господин Борн — добави той, — вие поне не сте въздържател, а и пътуването беше дълго. Освен това и разговорът ни може да се проточи. Вторият ми началник е доста многословен.

— Май ще пийна нещо — каза Борн и пусна чантата си до вратата на другата спалня. Доближи се до бара, избра бутилка с познат етикет и си наля. Крупкин подхвана някакъв разговор на руски. Борн не разбираше нито дума, затова се отправи към двата големи прозореца с изглед към широкия булевард, който наричаха „Проспект Маркс“.

— Добрий день… Да, да, почему?… „Садовая“ тогда. Двадцатъ минут. — Крупкин поклати отегчено и раздразнено глава и затвори телефона. Джейсън се извърна към руснака.

— Вторият ми началник не беше много словоохотлив, господин Борн. Този път предпочете бързината и заповедите.

— Какво имате предвид?

— Трябва веднага да тръгваме. — Крупкин погледна към спалнята и извика: — Алексей, излизай! Бързо. Опитах се да му обясня, че току-що пристигате — продължи офицерът от КГБ, като се извърна отново към Джейсън, — но той не искаше и да чуе. Дори му казах, че единият вече се къпе, а той само рече: „Да излиза и да се облича!“

Конклин излезе, накуцвайки, от спалнята. Ризата му беше разкопчана; изтриваше мокрото си лице с кърпа.

— Извини ме, Алексей, но трябва да тръгваме.

— Къде? Току-що влязохме.

— Имаме апартамент на „Садовая“ — това е московският Гран Булвар, господин Борн. Е, не е Шан-з-елизе, но все пак… Царете са знаели как да строят.

— Какво има там? — настоя Конклин.

— Там е големият началник — отвърна Крупкин. — Ще използваме това място като наш, да речем, щаб — малко и доста приятно допълнение към площад „Дзержински“. Само ние петимата ще знаем за него. Нещо се е случило и затова трябва незабавно да се преместим там.

— За мен е без значение — каза Джейсън и остави чашата си на бара.

— Допий си — каза Алексей и тромаво забърза към спалнята. — Трябва да си измия сапуна от очите и да си вържа отново онази скапана обувка.

Борн вдигна чашата си и отправи поглед към руснака, който се взираше след Конклин с особен и тъжен израз.

— Познавате го отпреди да си загуби крака, нали? — попита тихо Джейсън.

— О, да, господин Борн. От цели двадесет и пет, двадесет и шест години. Истанбул, Атина, Рим… Амстердам. Той беше забележителен противник. Разбира се, и двамата бяхме млади тогава, стройни и бързи, и бяхме страхотно погълнати от желанието да се покажем достойни за представата, която сами бяхме изградили за себе си. Толкова отдавна беше. И двамата бяхме невероятно добри. Всъщност той беше по-добър от мен, но не му казвайте, че съм ви го признал. Той винаги гледаше по-нашироко и по-нависоко от мен. Разбира се, това се дължеше на руското у него.

— Защо казахте „противник“? — попита Джейсън. — Човек свързва тези думи със състезания, а вие едва ли сте участвали в игри. Не беше ли той ваш враг?

Крупкин рязко извърна глава към Борн. Очите му бяха като стъклени. В тях нямаше никаква топлота.

— Разбира се, че ми беше враг, господин Борн, и за да ви стане още по-ясно — все още ми е враг. Моля ви да не тълкувате погрешно малките удоволствия, които си позволявам. Слабостите на човека могат да пречат на вярата му, но не я омаловажават. Наистина, не се радвам на удобствата на католическото изповядване на греховете си, след което да започна отново да греша, въпреки вярата си. Но аз наистина вярвам… Дедите ми, а също и бабите ми са били обесени, обесени, господине, за това, че са откраднали пилета от имението на един от князете Романови. Много малко, за да не кажа никои от моите прадеди, не са имали привилегията да получат макар и най-елементарни знания — тук изобщо не става дума за образование! Великата съветска революция на Карл Маркс и Владимир Ленин направи възможно началото на всичко. Милиони грешки са били направени — много от тях непростими, много други — жестоки, но началото е било положено. Самият аз съм потвърждение и на добрите дела, и на грешките.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Защото вие и мекушавите ви интелектуалци никога не сте разбирали това, което на нас ни стана ясно от самото начало. Das Kapital, господин Борн, предвижда икономическите и политическите стадии към едно справедливо общество, но той изобщо не говори за това как ще изглежда най-накрая една добре смазана правителствена машина. Само заявява, че то не може да бъде такова, каквото е било преди.

— Не съм специалист по тези въпроси.

— Не е необходимо да бъдете. След сто години може вие да станете социалисти, а пък ние, с малко повечко късмет, капиталисти, нали така?

— Кажете ми нещо — запита Джейсън, когато двамата с Крупкин чуха Конклин да спира водата в банята, — бихте ли могли да убиете Алекс — Алексей?

— Толкова, колкото и той би го сторил — с дълбоко съжаление — ако цената на информацията го налага. Ние сме професионалисти. Съзнаваме това, макар и неохотно в много случаи.

— Не мога да ви разбера и двамата.

— Не се и опитвайте, господин Борн, все още не сте достигнали до този момент. Вече сте близо, но все още не сте достигнали точката.

— Бихте ли ми обяснили, моля?

— Вие сте на пресечната точка, Джейсън — мога ли да ви наричам Джейсън?

— Разбира се.

— Вие сте на около петдесет години, нали?

— Точно така. Ще навърша петдесет и една след няколко месеца. И какво?

— Алексей и аз вече караме шестдесет — можете ли да си представите какъв скок във възрастта е това?

— Едва ли.

— Ще ви кажа какво имам предвид. Все още се смятате за млад човек, малко след юношеството, който си представя, че прави нещата така, както ги е мислил само секунди преди това, и в много отношения сте прав, владеете мускулите си, волята ви е налице, все още сте господар на тялото си. Но внезапно, така, както е силна волята ви и както е силно тялото ви, умът бавно и коварно започва да отхвърля необходимостта да вземе незабавно решение — и умствено, и физическо. С една дума — вече не ви пука толкова. Как смятате — проклятия или поздравления заслужаваме, че сме останали живи досега?

— Стори ми се, че току-що казахте, че можете да убиете Алекс.

— Не разчитайте на това, Джейсън Борн — или Дейвид Някой си.

Конклин се появи на прага, като силно куцаше, а лицето му потръпваше от болка.

— Пак ли не си я вързал както трябва? — запита Джейсън. — Искаш ли да…

— Не ми обръщай внимание — раздразнено го прекъсна Алекс. — Човек трябва да е акробат, за да може всеки път да слага това проклето нещо точно на мястото му.

Борн разбра и се отказа от всякакви опити да намести протезата. Крупкин отново погледна Алекс със същия израз на странна тъга и бързо каза:

— Колата е паркирана малко по-нагоре на „Свердловская“. Там е по-незабележима. Ще пратя някое момче от хотела да я докара.

— Благодаря. — Погледът на Конклин също изразяваше благодарност.

Разкошният апартамент на оживената „Садовая“ беше един от многото в старото каменно здание, което, както и „Метропол“ отразяваше великолепието на архитектурното разточителство на старата Руска империя. Апартаментите се използваха главно за гостуващи високопоставени лица и поради тази причина бяха наблъскани с подслушвателни устройства. Камериерките, портиерите и чистачките често бяха разпитвани от КГБ, когато не бяха назначени от самия Комитет. Стените бяха тапицирани с червен велур, тежките мебели напомняха за стария режим. Отдясно на огромната, богато украсена камина в гостната обаче имаше нещо, което би предизвикало ужас у всеки декоратор — голямо черно табло с телевизионен екран и няколко устройства за различни видове видеокасети.

Друго противоречие с обстановката и истинска обида за паметта на елегантните романовци беше един як мъж в измачкана униформа с разкопчано горно копче и мазни петна. Тъпото му лице беше пълно, посивялата коса — много късо подстригана, а липсващият зъб, заобиколен от потъмнелите му събратя, излъчваше отвращение към зъболекарите. Това беше лице на селянин с постоянно примигващи очички, изразяващи проницателност и ум. Мъжът беше Началник номер едно на Крупкин.

— Английският ми не е добър — заяви униформеният, като кимна на новодошлите, — но е разбираем. Освен това, за вас нямам име, нито длъжност. Наричайте ме просто полковник. Този чин е по-нисък от моя, но според всички американци, всички руснаци в Комитета са полковници, нали?

— Говоря руски — отвърна Алекс. — Ако ви е по-лесно, ще превеждам на английски на колегата си.

— Ха! — разсмя се полковникът. — Значи Крупкин не може да ви излъже, а?

— Не, не може.

— Добре. Той говори много бързо, нали? Дори на руски си изстрелва думите като куршуми.

— И на френски също, полковник.

— Като споменахте за френски — вмъкна Димитрий, — не може ли веднага да се заемем с нашия въпрос, другарю? Нашият сътрудник на „Дзержински“ каза веднага да дойдем тук.

— Да, веднага. — Офицерът от КГБ се приближи до черното като абанос табло, взе едно устройство за дистанционно управление и се обърна към останалите.

— Ще говоря на английски — добро упражнение… Елате. Гледайте. Всичко е на една касета. Всички материали са заснети от мъже и жени, избрани от Крупкин да следят нашите, които говорят френски.

— Хора, които не могат да бъдат компрометирани от Чакала — обясни Крупкин.

— Гледайте! — настоя селянинът полковник и натисна едно копче на дистанционното управление.

Екранът оживя. Първите кадри бяха неясни и откъслечни. Повечето бяха направени с ръчна видеокамера от прозорци на коли. Сцените вървяха една след друга — показваха определени хора, които крачеха по московските улици, качваха се в служебни коли, шофираха или ги караха с коли из града, а в някои случаи и извън града, по селски пътища. Всички тези мъже се срещаха с други мъже и жени, а камерата увеличаваше лицата им. Много снимки бяха направени в сгради — тогава бяха тъмни и неясни, поради недостатъчната светлина и неудобното положение на скритите камери.

— Тази е от скъпите курви! — изсмя се полковникът, когато в кадър се появи седемдесетинагодишен мъж, следващ много по-млада от него жена в асансьора. — Това е хотел „Солнечний“. Лично ще проверя сметките на генерала и ще открия верен съюзник, нали така?

Лентата с откъслечните, накъсани кадри продължаваше. Крупкин и двамата американци вече се бяха изморили от безкрайния и безинтересен запис. И точно в този момент на екрана се появи външна снимка на огромна катедрала и тълпи на паважа. Светлината подсказваше, че е късен следобед.

— Храмът „Василий Блажени“ на Червения площад — обясни Крупкин. — Сега е музей, и то много красив. От време на време някой фанатик, обикновено чужденец, изнася кратко богослужение. Никой не им пречи, въпреки че на фанатиците това им се иска.

Картината отново потъмня, за секунда фокусът рязко се люшна — камерата беше вече в храма, а тълпата блъскаше снимащия агент. После картината стана неподвижна, вероятно агентът се беше опрял на някоя колона. Фокусът сега беше се спрял върху възрастен мъж с побеляла коса, която контрастираше с лекия черен шлифер, с който беше облечен. Мъжът крачеше по една странична пътека, като замислено се взираше в редицата от икони и високите прозорци със стъклопис.

— Родченко — каза селянинът полковник с гърлен глас. — Великият Родченко.

Мъжът на екрана се приближи до големия каменен постамент в ъгъла на храма, където две дебели свещи хвърляха трепкащи сенки върху стените. Видеокамерата рязко се вдигна нагоре — агентът вероятно беше стъпил на малко столче или придърпана отнякъде кутия. Изведнъж образът се уголеми и стана по-ясен, обективът си пробиваше път през тълпите туристи. Белокосият се приближи до някакъв друг мъж в свещеническо облекло — оплешивяващ, слаб, със смугла кожа.

— Това е той! — изкрещя Борн. — Карлос.

После на екрана се появи трети човек и се доближи до първите двама.

— Божичко! — извика Конклин. Очите му бяха приковани на екрана. — Спрете тук! — Офицерът от КГБ веднага натисна копчето. Образът застина на едно място, макар и леко да потрепваше. — Третият! Познаваш ли го, Дейвид?

— И да, и не — промълви Борн, а образите от миналото изпълниха екрана на съзнанието му — експлозии, заслепяваща светлина и неясни фигури, бягащи из джунглата… После някакъв крещящ мъж, азиатец, прикован към ствола на едно дърво от множеството куршуми, изстреляни от автомат. Мъглата и объркването нараснаха, след това постепенно се разсеяха — в спомена му изникна стая в нещо като казарма, в нея имаше дълга маса и насядали около нея войници. Отдясно, на дървен стол, бе седнал някакъв мъж, който нервно се въртеше на мястото си. Без да знае как, изведнъж Джейсън позна мъжа — беше самият той! Само че беше много, много по-млад. Там имаше още някой в униформа, който сновеше нагоре-надолу като пор в клетка и яростно мъмреше седналия на стола — този, когото наричаха Делта Едно… Борн си пое дълбоко дъх, не откъсваше очи от екрана, от другия образ на онази гневно крачеща фигура, изникнала в паметта му.

— Съдебна зала в базов лагер на север от Сайгон — прошепна той.

— Това е Оугълви! — каза Конклин. Гласът му беше глух и като че ли идваше някъде отдалеч. — Брайс Оугълви… Божичко, всичко се връзва! „Медуза“ намери Чакала!