Ултиматумът на Борн

7

Мари Сен Жак-Уеб посрещна карибското утро, като се протегна в леглото и погледна към детското креватче. Алисън спеше дълбоко. Преди четири-пет часа малкото същество бе така изтерзано, че братът на Мари бе почукал на вратата и бе влязъл уплашен, за да попита дали може да направи нещо, макар да бе дълбоко убеден, че не е в състояние да помогне с каквото и да било.

— Освен да смениш някоя мръсна пелена.

— Дори не искам да мисля за това — отговори Сен Жак и напусна бързо стаята.

Сега Мари дочу гласа му. Тя знаеше, че той иска да го чуе. Приканваше сина й Джейми да се състезават в басейна и говореше толкова силно, че би могъл да бъде чут чак на големия остров Монсера. Мари изпълзя от леглото, отиде в банята и няколко минути по-късно излезе през вратата към вътрешния двор, издигащ се над басейна.

— Хей, Map! — извика загорелият й, красив и тъмнокос по-малък брат, застанал до сина и във водата. — Надявам се, че не сме те събудили. Точно възнамерявахме да поплуваме.

— И решихте за това да научат и британските крайбрежни патрули в Плимут.

— Е, хайде — девет часа е, късна утрин за островите.

— Здравей, мамо. Вуйчо Джон ми показа как да плаша акулите с тояга!

— Твоят вуйчо е пълен с много ненужни знания, които се надявам да не ти потрябват.

— На масата има кана с кафе, Map. А госпожа Купър ще ти приготви каквото искаш за закуска.

— Кафето ми стига, Джони. Нощес чух, че телефонът звъня. Дейвид ли беше?

— Да — отвърна брат й. — Трябва да поприказваме. Хайде, Джейми, излизаме. Хвани се за стълбата.

— А акулите?

— Ами ти ги победи всичките, приятел. Върви да пийнеш нещо.

— Джони!

— Портокалов сок, в кухнята има пълна кана.

Джон Сен Жак мина покрай басейна, изкачи стъпалата към кухненския двор, а племенникът му изтича в къщата.

Мари гледаше брат си, откривайки прилика между него и съпруга си. И двамата бяха високи и мускулести, а в походката им личеше безкомпромисност. Но там, където обикновено Дейвид печелеше, Джони нерядко губеше и тя не разбираше защо. Както и не разбираше защо Дейвид има такова доверие към по-малкия си зет, след като двамата по-големи изглеждаха много по-благонадеждни. Дейвид — а може би по-скоро Джейсън Борн? — никога не коментираше сериозно този въпрос. Просто го отминаваше със смях и казваше, че в Джони има нещо, което го привлича.

— Хайде да говорим открито — каза най-младият Сен Жак и седна. От него капеше вода. — Какъв е проблемът на Дейвид? Каза, че не може да говори по телефона, а нощес ти не беше съвсем във форма за продължителен разговор. Какво се е случило?

— Чакала… Това е, което се случи.

— Господи! След толкова години!

— След толкова години.

— Докъде е стигнало копелето?

— Дейвид е във Вашингтон и се опитва да разбере. Това, което се знае със сигурност, е, че е разкрил Алекс Конклин и Mo Панов по време на ужасите в Хонконг и Колон.

Тя му разказа за фалшивите телеграми и капана в увеселителния парк в Балтимор.

— Предполагам, че Алекс им е осигурил охрана или както там се нарича.

— Денонощно, сигурна съм в това. Освен нас и Макалистър, Алекс и Mo са единствените живи хора, които знаят, че Дейвид е бил… О, Господи, дори не мога да произнеса това име!

Мари остави чашата с кафе на масата.

— Спокойно. — Сен Жак се пресегна и потупа ръката й. — Конклин знае какво върши. Дейвид ми каза, че Алекс е бил най-добрият „полеви агент“, работил някога за американците.

— Ти не разбираш, Джони! — изкрещя Мари, като се опитваше да овладее гласа и чувствата си, но очите й оставаха неподвластни на този опит. — Не го е казал Дейвид, защото Дейвид Уеб не го е знаел никога! Това е бил Джейсън Борн и той се върна отново!… Леденостуденото чудовище, създадено от тях, се всели в Дейвид. Нямаш представа за това. За онзи поглед на разфокусираните му очи, които виждат невидими от мен неща. Или за тона на гласа — тих, смразяващ глас, който не познавам. Като че ли изведнъж се оказвам с някой непознат.

Сен Жак вдигна ръка и я накара да спре.

— Недей — каза й тихо той.

— Да не би децата? Джейми?… — Тя се огледа като обезумяла.

— Не, заради теб. Какво очакваш, че трябва да направи Дейвид? Да се свие в някоя ваза от династията Уинг или Минг и да се преструва, че няма никаква опасност за съпругата и децата му? Дали това ви харесва или не, мили дами, ние мъжете все още смятаме, че е наше задължение да пропъждаме големите зверове от пещерата.

— Откога малкият ми брат е станал такъв философ? — попита Мари, като гледаше изучаващо лицето на Джон Сен Жак.

— Това не е никаква философия, а нещо, което просто го знам. И така е с повечето мъже — моите извинения на феминистките.

— Не се извинявай. Повечето от нас знаят, че няма друг начин. Ще повярваш ли, че твоята по-възрастна и много учена сестра, която в Отава бе доста отговорен човек в областта на икономиката, все още пищи като луда, когато види мишка в кухнята и изпада в паника, ако това е плъх?

— Интелигентните жени са много по-искрени.

— Приемам това, което казваш, Джони, но ти не ме разбираш. Дейвид бе толкова добре през последните пет години и ставаше все по-добре с всеки изминал месец. Той никога няма да се излекува напълно — всичко го знаем. Бил е ранен твърде лошо, но бесовете — неговите лични бесове, бяха почти изчезнали. Самотните разходки из гората, след които се връщаше с разбити ръце от ударите по дънерите на дърветата; тихите, сподавяни сълзи късно вечер в кабинета, когато не можеше да си спомни какъв е бил или какво е направил и си мислеше най-лошите неща за себе си — всичко това си беше отишло, Джони! И в живота ни грееше слънце — разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, разбирам те — отвърна тъжно братът.

— Това, което става сега, може да ги върне и именно то ме плаши!

— Тогава нека се надяваме, че всичко ще свърши бързо.

Мари замълча и отново изгледа брат си.

— Почакай, братко, познавам те твърде добре. Опитваш се да приключиш въпроса.

— Да, така е…

— Ти и Дейвид — никога не можах да го разбера. Имаме двама по-големи братя — толкова стабилни, толкова добри във всичко. Може би не в интелектуално отношение, но в прагматично нямат грешка. И все пак, той се обърна към теб. Защо, Джони?

— Хайде да не навлизаме в тази тема — каза рязко Сен Жак и пусна ръката на сестра си.

— Но аз трябва да го разбера. Това е моят живот, той е моят живот! Не може да има никакви тайни, когато става въпрос за него — не издържам вече! Кажи ми — защо точно ти?

Сен Жак се отпусна назад на стола. Вдигна очи и в тях се четеше неизказана молба.

— Познавам те толкова добре. Помниш ли как преди шест-седем години напуснах нашата ферма, като заявих, че искам да се опитам да се оправя сам?

— Естествено. Тогава ти разби сърцата на мама и татко. Нека бъдем откровени — винаги си бил нещо като любимец…

— Винаги бях детето! — прекъсна я най-младият Сен Жак. — Трябваше да участвам в представлението с богати слабоумни, в което моите тридесетгодишни братя изпълняваха сляпо нарежданията на надутия, тесногръд френски канадец — нашия баща, чиито единствени достойнства бяха парите и заемите му.

— Той бе и нещо повече, но няма да споря — това е мнението на „детето“.

— Нямаш и право, Мари. Ти направи същото и понякога не се връщаше в къщи по цяла година.

— Имах работа.

— Аз също.

— Какво направи ти?

— Убих двама души. Две животни, които убиха една моя приятелка — изнасилиха я и я убиха.

— Какво?

— По-тихо…

— Боже мой, какво е станало?

— Не исках да се обаждам вкъщи, затова потърсих съпруга ти, моят приятел Дейвид, който не се отнасяше към мен като дете-идиотче. Тогава това ми се струваше най-правилно и беше най-доброто решение, което можех да взема. Правителството му бе задължено и затова в Джеймс Бей пристигна екип от умни хора от Вашингтон и Отава и аз бях обявен за невинен. Казаха, че е станало при самозащита и то беше точно така.

— Той никога не ми е споменал нито една дума…

— Аз го помолих.

— Значи това било… Все още не разбирам!

— Не е трудно, Map. Дейвид знае, че аз мога да убия и ще убия, ако смятам, че е необходимо.

В къщата иззвъня телефон. На кухненската врата се появи възрастна негърка.

— За вас е, господин Джон. Обажда се онзи пилот от големия остров. Казва, че е много важно.

— Благодаря ви, госпожо Купър — каза Сен Жак, стана от стола и бързо отиде до деривата край басейна.

Не разговаря дълго, погледна към Мари, затвори телефона и изтича при нея.

— Събирай багажа. Трябва да изчезнете оттук!

— Защо? Човекът, който ни докара, ли беше?

— Върнал се от Мартиника и току-що научил, че миналата нощ някой е разпитвал на летището за жена с две малки деца. От екипажите никой не е казал нищо, но това не е гаранция. Бързо.

— Боже мой, къде ще отидем?

— Първо в хотела, докато измислим нещо друго. Към него води само един път, по който патрулира моята собствена охрана. Никой не може да влезе, нито да излезе. Госпожа Купър ще ти помогне с Алисън. Побързай!

Докато Мари влизаше в спалнята, телефонът иззвъня отново. Сен Жак изтича по стълбата към басейна и стигна до него точно когато госпожа Купър се показа отново от кухнята.

— Обаждат се от правителствената сграда в Монсера, господин Джон.

— Какво искат, по дяволите?…

— Да ги попитам ли?

— Няма значение, ще се обадя. Помогнете на сестра ми да се оправи с децата и пренесете всичко, което донесоха със себе си в роувъра. Трябва да тръгнат веднага!

— О, колко жалко и лошо. Тъкмо бях почнала да опознавам дечицата.

— „Жалко и лошо“ е добре казано — промърмори Сен Жак, докато вдигаше слушалката. — Да?

— Здравей, Джон — каза главният помощник на кралския губернатор — един човек, който се бе отнесъл благосклонно към канадеца и му бе помогнал да се оправи в лабиринта на териториалните закони на колонията.

— Можеш ли да се обадиш по-късно, Хенри? Малко съм притеснен в момента.

— Страхувам се, че няма време, приятелю. Проблемът идва направо от външното министерство. Налага се да помогнем веднага и мисля, че това няма да ти попречи въобще.

— О!

— Както изглежда, в десет и половина с „Ер Франс“ през Антигуа пристигат един стар приятел и съпругата му. Правителството иска посрещане с червено килимче. Май старецът е повоювал доста, има куп награди и е работил с нашите момчета оттатък Ламанша.

— Хенри, наистина бързам. Какво общо има всичко това с мен?

— Добре, просто предполагах, че може да имаш повече идеи какво да направим. Може да използваме богатите ти канадски гости — някой френскоговорящ от Монреал, който е свързан със Съпротивата и който…

— Зарежи това. Нещо друго?

— Ще настаниш нашия герой и неговата дама в някой от най-добрите апартаменти, които имаш, заедно със стая за френскоговорящата медицинска сестра, която отделихме за тях.

— Само с едночасово предупреждение?

— Е, приятел, всички се пържим в един и същи огън, ако разбираш какво искам да кажа, а ти разполагаш с твоята толкова важна, но същевременно и капризна телефонна служба в известна степен благодарение на намесата на Короната, ако отново разбираш какво искам да кажа.

— Хенри, ти си ужасен. Толкова любезно риташ човек там, където боли. Как е името на нашия герой? И бързо, моля те!

— Казваме се Жан Пиер и Режин Фонтен, господин директор, ето паспортите ни — каза меко възрастният човека в кабинета със стъклени стени на служителя от имиграционната служба, до който бе застанал главният помощник на кралския губернатор. — Можете да видите съпругата ми ей-там — до бави той и посочи през прозореца. — Разговаря с госпожицата с бялата престилка.

— Моля ви, мосю Фонтен! — запротестира набитият чернокож служител със силен английски акцент. — Това е само една формалност, колкото да се ударят печатите. Така ви спестяваме сблъсъка с толкова много ваши поклонници. Из цялото летище плъзнаха слухове, че пристига един голям човек.

— Наистина ли? — Фонтен се усмихна и то приятно.

— О, нека това не ви безпокои, сър. Пресата не беше допусната. Знаем, че искате пълно спокойствие и то ще ви бъде осигурено.

— Наистина ли? — Усмивката на стария човек помръкна. — Трябваше да се срещна тук с един човек — мой сътрудник, с когото се налага да се посъветвам. Надявам се, че ще бъдете така мили да не му пречите да ме намери.

— Ще бъдете приветстван от една малка, подбрана група хора със съответно обществено положение и препоръки в залата за посрещане на високоуважавани гости, мосю Фонтен — каза главният помощник на губернатора. — Може ли да тръгваме? Всичко ще мине много бързо, уверявам ви.

— Наистина ли?

Всъщност церемонията продължи по-малко от пет минути, но и пет секунди щяха да са достатъчни. Първият човек, с когото се срещна куриерът — убиец на Чакала, бе самият кралски губернатор, окичен с ленти за отличия. Когато представителят на кралицата прегърна в галски стил героя на Франция, той прошепна в ухото на Жан Пиер Фонтен:

— Разбрахме къде са жената и децата. Изпращаме ви там. Инструкциите са в сестрата.

Останалото бе под очакванията на стария човек, особено отсъствието на пресата. Снимката му никога не бе попадала във вестниците, освен като на углавен престъпник.

Морис Панов — доктор по медицина, бе страшно ядосан, а той винаги се стараеше да овладява такива моменти, защото те не помагаха както на него, така и на пациентите му. Сега обаче, докато седеше зад бюрото в кабинета, му беше трудно да обуздае емоциите си. Дейвид Уеб не се беше обаждал. А трябваше — налагаше се да поговори с него. Имаше вероятност това, което ставаше, да заличи тринадесет години терапия — нима не можеха да го разберат?… Да, естествено, че не можеха, защото то не ги интересуваше. Имаха други приоритети и не се тормозеха от проблеми, излизащи извън тяхната сфера на действие. Но той не можеше да не се тревожи. Увреденият му мозък бе толкова деликатен, толкова застрашен от влошаване на състоянието му! Беше толкова лесно ужасите от миналото да вземат връх над настоящето. Това не трябваше да се случи с Дейвид! Той бе толкова близко до възвръщането към нормалното състояние, както никога (а кой, по дяволите е нормален в този побъркан свят). Можеше да продължи да работи много добре като преподавател. Вече успяваше да си припомни почти всичко, когато ставаше въпрос за работата му като учен и възвръщаше паметта си все повече с всяка измината година. Но всичко това можеше да бъде унищожено само от един акт на насилие, а насилието бе свързано с живота на Джейсън Борн. Проклятие!

Само това, че бяха позволили на Дейвид да остане при тях, бе достатъчно. Беше се опитал да обясни на Алекс потенциалните увреждания, които могат да настъпят, но Конклин бе повтарял неопровержимия си отговор: Не можем да го спрем. Така поне имаме възможност да го наблюдаваме, да го защитим. Сигурно е прав. „Те“ не си играеха, когато ставаше дума за защита — охраната в салона пред кабинета му и на покрива на зданието, да не говорим за новия въоръжен човек в приемната, както и за странния компютър, всичко свидетелстваше за тяхната загриженост. И все пак щеше да е много по добре за Дейвид, ако просто му бе дадено успокоително и бе изпратен на усамотения остров, а преследването на Чакала останеше за професионалистите… Изведнъж Панов се усети и разбра всичко: не съществуваше по-голям професионалист от Джейсън Борн.

Мислите на лекаря бяха прекъснати от телефона, който той не можеше да вдигне, докато не се включеха всички процедури за безопасност. Първо започваше проследяване на връзката. Скенер определяше дали по линията има включени подслушвателни устройства. Накрая самоличността на обаждащия се се потвърждаваше лично от Панов. Интеркомът избипка. Mo щракна ключето на неговото табло.

— Да?

— Всички системи са изчистени, сър — обяви временният служител от приемната. — Човекът от другата страна на линията заяви, че се казва Тредстоун, господин Д. Тредстоун.

— Ще приема разговора — каза Панов твърдо. — А вие можете да изключите всякакви други „системи“ на тази машина отвън. Разговорът е между лекар и пациент и е поверителен.

— Да, сър. Мониторът е ограничен.

— Какво е?… Няма значение. — Психиатърът взе слушалката и едва се сдържа да не изкрещи. — Защо не ми се обади преди, кучи сине!

— Не исках да получиш спиране на сърдечната дейност, това стига ли ти?

— Къде си и къде отиваш?

— В момента ли?

— И това ще ми е достатъчно.

— Чакай да видя. Наех кола под наем и сега съм на половин пресечка от една къща в Джорджтаун, собственост на председателя на Федералната търговска комисия и разговарям с теб от автомат.

— За Бога, защо?

— Алекс ще ти разкаже по-подробно, но това, което искам да направиш е да се обадиш на Мари на острова. Откакто напуснах хотела, опитах да се свържа няколко пъти, но не можах. Кажи й, че съм добре — съвсем добре, и да не се безпокои. Разбра ли?

— Разбрах, но не ти вярвам. Дори не звучиш както обикновено.

— Но не можеш да й го кажеш, докторе. Ако си ми приятел, не можеш да и кажеш нищо подобно.

— Спри, Дейвид. Тази глупост с раздвояването на личността не върви.

— Не й го казвай, не и ако си ми приятел.

— Ти тръгваш по спиралата, Дейвид. Не позволявай това да се случи. Ела при мен, нека поговорим.

— Нямам време, Mo. Лимузината на тлъстия котарак спира пред къщата му. Трябва да тръгвам на работа.

— Джейсън.

Връзката се разпадна.

Брендън Патрик Пиер Префонтен слезе от самолета по металните стъпала и се озова на летище „Блакбърн“ на Монсера под горещото карибско слънце. Беше малко след три следобед и ако не бяха хилядите долари, които носеше в себе си, щеше да се почувства отчаян. Беше забележително как наличието на стодоларови банкноти в различни джобове караше човек да се чувства в безопасност. Всъщност, той трябваше постоянно да си напомня, че дребните пари — банкнотите по петдесет, двадесет и десет долара, са в десния преден джоб на панталона му, за да не допусне някоя грешка и да изхвърли прекалено или да стане мишена на някой безскрупулен мошеник. За него бе жизнено важно да не прави впечатление, дори, ако може, да остане незабелязан. Да зададе незабелязано тук-там на летището важните си въпроси относно една жена и две малки деца, пристигнали с частен самолет вчера следобед.

Той бе много удивен и разтревожен, когато чу изключително прелестната чернокожа служителка от имигрантската служба, която остави телефона и му каза:

— Ще бъдете ли така любезен, сър, да дойдете с мен, моля?

Красивото й лице, веселият й глас и изключителната усмивка не успяха да премахнат страховете на бившия съдия. Твърде много криминални престъпници имаха същите достойнства.

— Нещо не е наред с паспорта ли, млада госпожице?

— Нищо такова, сър.

— Тогава какво има? Защо просто не ударите печатите и не ме пуснете?

— О, той е подпечатан и ви е разрешено влизане, сър. Няма никакъв проблем.

— Тогава защо?…

— Моля ви, елате с мен, сър.

Отидоха до голяма стая със стъклени стени. Отляво до вратата имаше надпис, чиито златни букви известяваха: ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОР НА ИМИГРАЦИОННАТА СЛУЖБА. Привлекателната служителка отвори вратата и покани усмихната възрастния посетител вътре. Префонтен влезе и изведнъж се уплаши, че може да го претърсят, да намерят парите и срещу него да бъдат повдигнати всякакви обвинения. Не знаеше кои острови са въвлечени в трафика на наркотици, но ако този бе един от тях, хилядите долари в джобовете му щяха мигновено да предизвикат подозрения. През ума му запрепускаха различни обяснения, докато служителката отиде до бюрото и подаде паспорта му на ниския, набит заместник по имиграционните въпроси. Жената хвърли последна ослепителна усмивка на Брендън и излезе през вратата, като я затвори след себе си.

— Господин Брендън Патрик Пиер Префонтен — каза служителят, като гледаше паспорта му.

— Не че има някакво значение — каза любезно Патрик, но с авторитет, — но обикновено господин се замества със „съдия“. Не вярвам, че това е важно при тези обстоятелства. Или може би е — вече не знам. Нима някой от моите служители е допуснал някаква грешка? Ако е така, ще ги накарам всичките да долетят, за да се извинят.

— О, не, сър… господин съдия, съвсем не — отвърна униформеният служител, препасан с широк колан, като говореше с ясно доловим английски акцент. Той стана от стола и протегна ръка през бюрото. — Всъщност, може да се окаже, че аз съм допуснал грешка.

— Е, хайде, полковник, на всички ни се случва понякога. — Брендън стисна ръката на служителя. — В такъв случай вероятно бих могъл да си тръгна. Трябва да се срещна с някого.

— Точно така каза и той!

Брендън пусна ръката му.

— Моля?

— Може би трябва да ви помоля… За дискретност, разбира се.

— Не ви разбирам. Бихте ли се изяснили, моля?

— Ясно ми е, че спазването на тайната — продължи служителят, — е от особена важност. Това ни беше обяснено, но винаги, когато можем да помогнем, ние се опитваме да бъдем в услуга на Короната.

— Изключително похвално, бригаден генерал, но се опасявам, че не ви разбирам.

Служителят снижи глас, макар това да бе излишно.

— Тази сутрин пристигна един голям човек, знаете ли това?

— Уверен съм, че на вашия красив остров пристигат много забележителни мъже.

— Спазването на тайната, а?

— Точно така — съгласи се бившият затворник и съдия. — Може ли да говорите по-ясно?

— Е, добре, той каза, че ще се срещне с някого, негов сътрудник, с когото трябва да се консултира, но след посрещането в съвсем тесен кръг — без никаква преса, разбира се, бе отведен към чартърния самолет, който отлетя за острова му. Очевидно не е успял да се срещне с лицето, с което трябваше да се види поверително. Сега по-ясен ли съм?

— Като бостънското пристанище по време на буря, генерале.

— Много добре. Разбирам ви напълно — тайната… Затова целият ни персонал е сигнализиран, че може би приятелят на големия човек ще го потърси тук, на летището и то дискретно.

— Разбира ce.

— Тогава се сетих за друга възможност — каза служителят и в гласа му се долавяше триумф. — Да предположим, че приятелят на големия човек също ще пристигне на нашия остров, за да се срещне с него.

— Умно.

— Не е лишено от логика. Дойде ми наум да поискам митническите декларации на пътниците от всички пристигащи самолети, като, разбира се, се съсредоточих на пътуващите в първа класа.

— Изключителна прецизност. И избрахте мен?

— Името, добри ми човече! Пиер Префонтен!

— Покойната ми благочестива майка без съмнение би се обидила, задето пренебрегнахте „Брендън Патрик“. И ирландците, подобно на французите, са особено чувствителни на такива неща.

— Но въпросът беше във фамилното име. Веднага го разбрах!

— Така ли?

— Пиер Префонтен!… И Жан Пиер Фонтен. Аз съм експерт по имиграционните процедури и съм изучавал различните методи в много страни. Вашето собствено име е един интересен пример, многоуважаеми господин съдия. Имигрантските вълни са следвали една след друга в Съединените щати — гърнето, в което са се претопили различни нации, раси и езици. По време на този процес имената са се променяли, комбинирани или просто са били грешно записвани от армията объркани, претоварени служители. Но често корените им оцелявали и такъв е и вашият случай. Фамилното име Фонтен станало в Америка Префонтен и сътрудникът на големия човек всъщност е един уважаван член на американския клон!

— Наистина изключително — промърмори Брендън, поглеждайки към служителя, като че ли очакваше в стаята да нахлуят няколко санитари с усмирителна риза. — Но не е ли възможно това да е просто едно съвпадение? Фонтен е едно доста срещано име в цяла Франция, а доколкото знам Префонтен са били съсредоточени най-вече в Елзас и Лотарингия.

— Да, разбира се — каза заместник-директорът и отново снижи глас, като може би му се искаше и да намигне. — И все пак, без каквото и да е предварително уведомяване изведнъж се обаждат от Ке д’Орсе в Париж, после от външното министерство в Лондон с куп инструкции — очаква се да падне от небето един голям мъж. Приемете го с уважение, отведете го без много шум в някой отдалечен курорт, известен с дискретността си — това също е изключително важно. На човека трябва да бъде осигурено пълно спокойствие… И все пак големият войник е неспокоен — трябва да се срещне поверително със свой сътрудник, когото не успява да намери. Може би този голям мъж има свои тайни — знаете, че е така с всички големи мъже.

Изведнъж хилядите долари в джобовете на Префонтен му се сториха много тежки. Вашингтонската операция Четири нула в Бостън, Ке д’Орсе в Париж, външното министерство в Лондон, това, че Рандълф Гейтс в пристъп на очевидна паника се раздели съвсем ненужно с една доста голяма сума пари. Картина, в която нещата се подреждаха странно, като най-странното от всичко бе присъствието в нея на уплашения, безскрупулен адвокат Гейтс. Участваше ли той във всичко това или той бе просто негово разклонение? Какво означаваше то?

— Вие сте един изключителен човек — каза бързо Брендън, като изтика на заден план мислите си. — Вашата проницателност е повече от изключителна, но, надявам се, разбирате, че поверителността е особено важна.

— Това е достатъчно, уважаеми господин съдия! — възкликна заместник-директорът. — Само ще допълня, че може би ще е добре вашата оценка на способностите ми да стигне до моите началници.

— Те ще научат това, уверявам ви… Къде точно отиде моят не много далечен и толкова изтъкнат братовчед?

— На един от малките външни острови, където хидропланите кацат на водата. Казва се Транкуилити, а името на курорта е Транкуилити Ин.

— Ще получите лична благодарност от вашите началници, бъдете сигурен.

— А аз лично ще ви освободя от митническите формалности.

Брендън Патрик Пиер Префонтен излезе объркан в терминала на летище „Блакбърн“ с куфара си от лакирана кожа. Объркан? По дяволите, той беше зашеметен! Не можеше да реши дали да хване следващия самолет за Бостън или… Очевидно краката му взеха решение вместо него. Разбра, че отива към едно гише под голяма морско синя табела с бели букви: ПОЛЕТИ МЕЖДУ ОСТРОВИТЕ. „Няма да стане нищо, ако поразпитам“ — разсъди той. А после щеше да си купи билет за следващия полет за Бостън.

На стената зад гишето имаше списък на прилежащите „Външни острови“, до който бе по-голямата колона с имената на добре познатите острови Лийуд ъри Уиндуърд, като се започне от Сейнт Китс и Невис и се стигне на юг до Гренъдийз. Транкуилити се намираше между Канада Кей и Тартъл Рок. Двама млади служители — една чернокожа жена и рус мъж, разговаряха тихо. Момичето се приближи.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Не съм много сигурен — отвърна колебливо Брендън. — Разписанието ми е твърде неустановено, но май се оказа, че имам приятел на остров Транкуилити.

— В хотела ли, сър?

— Да, очевидно. Дълго ли се пътува дотам?

— Ако времето е ясно, не повече от петнадесет минути. Но не съм сигурна дали ще има полет преди утре сутринта.

— Разбира се, че ще има, момичето ми — прекъсна я млад мъж с малки златни крилца, прикрепени на бялата риза. — Ще тръгна съвсем скоро с някои стоки за Джони Сейнт Джей — добави пилотът и пристъпи напред.

— Но той няма планиран полет за днес.

— Отпреди час вече има. Спешен.

В този момент и при тези думи очите на Префонтен се спряха с учудване на двете купчини кашони, които се движеха бавно по багажната лента на полетите между островите към външната товарна зона. Дори да бе имал време да спори сам със себе си, вече знаеше, че решението е взето.

— Бих желал, ако е възможно, да купя билет за този полет — каза съдията, като гледаше как изчезваха кутиите с бебешки храни „Гербърс“ и пелени „Памперс“ среден размер.

Беше намерил непознатата жена с малкото дете и бебето.