Ултиматумът на Борн

34

Луи Дефацио измъкна неохотно слабото си тяло от таксито на булевард „Масена“. Последва го по-едрият му, по-тежък и мускулест братовчед Марио от Ларчмънт, Ню Йорк. Застанаха на тротоара пред един ресторант, чието име бе изписано с червени букви напреко на оцветен в зелено прозорец — „Тетрацини“.

— Тук е — обяви Луис. — Те ще са в сепаре отзад.

— Доста е късно. — Марио погледна часовника си под светлината на уличната лампа. — Тук, в Париж, минава полунощ.

— Ще ни чакат.

— Все още не си ми казал имената им, Лу. Как да се обръщам към тях?

— Не е необходимо да ги назоваваш по име. Имената са без значение. Трябва само да показваш уважение. Ясно ли е?

— Наистина не е необходимо да ме поучаваш, Лу — укори го Марио с тихия си глас. — Но все пак, само за сведение, защо изобщо повдигна този въпрос?

— Той е дипломат от висока класа — обясни капо супремо, като се спря за миг и впери поглед в човека, който едва не беше убил Джейсън Борн в Манасас, Вирджиния. — Той действа извън Рим и високите правителствени среди, но има пряка връзка с доновете в Сицилия. Той и жена му са много, много ценени, разбираш ли какво искам да кажа?

— Донякъде — призна братовчедът. — Ако е чак толкова важна клечка, защо се е заел с такава слугинска работа като преследването на нашите обекти?

— Защото може да отиде там, където повечето от нашите палячовци не могат да припарят, нали разбираш. Освен това намерих начин да кажа на нашите хора в Ню Йорк кои са клиентите ни, особено един от тях, разбра ли ме? Доновете, като започнеш от Манхатън и свършиш с именията на юг от Палермо, говорят език, който използват само помежду си, знаеше ли това, братовчеде? Той се свежда до две заповеди: „Направи го“ и „Не го прави“.

— Мисля, че разбирам, Лу. Трябва да покажем уважение.

— Уважение — да, любезни ми братовчеде, но не и слабост, capisce? Никаква слабост? Думите трябва да потвърждават, че Лу Дефацио контролира и управлява цялата операция — от начало до край. Ясно ли е?

— Е, ако е такава работата, мога да се върна у дома при Ан-джи и децата — ухили се Марио.

— Какво?… Я млъквай! Само от тази работа ще изкараш годишна рента за цялата ти челяд.

— Ами те са ми само пет, Лу.

— Хайде да тръгваме. Помни: уважението си е уважение, но никакво приемане на кофти предложения.

Малката уединена столова беше миниатюрно копие на декора в „Тетрацини“. Всичко, което ги заобикаляше, беше италианско. Стените бяха покрити със стари, избелели тапети с изгледи от Венеция, Рим и Флоренция. Звучеше тиха музика — главно оперни арии и тарантели, осветлението беше дискретно и приглушено. Ако посетителите не знаеха, че са в Париж, можеха да си помислят, че са в Рим, на Виа Фраскати, в един от многобройните семейни ресторанти по тази старовремска улица.

В средата имаше голяма кръгла маса, застлана с червена покривка с богати дипли, и четири стола на еднакво разстояние един от друг. Покрай стената бяха наредени допълнителни столове. Използваха ги в случай на многолюдно съвещание на шефове или настаняваха на тях подчинените си, които обичайно бяха въоръжени. В единия край на масата седеше изискан мургав мъж с вълниста черна коса. От лявата му страна се беше настанила модно облечена дама на средна възраст с чудесна фризура. Пред тях имаше бутилка „Кианти Класико“, а грубите чаши с масивно столче не подхождаха на стила на вечерящите аристократи. На един стол зад дипломата беше поставено черно кожено куфарче.

— Аз съм Дефацио — представи се капо супремо от Ню Йорк, като затвори вратата. — Това е братовчед ми Марио, за когото може би сте чували. Този даровит човек ни е отделил от скъпоценното си време и се е откъснал от семейството си, за да се види с нас.

— Да, разбира се, Марио палача, esecuzione gardntio69 — сеещ смърт с всякакво оръжие. Седнете, господа.

— Няма нужда от такова описание. Просто съм си добър в занаята — отвърна Марио, като притегли към себе си един стол.

— Изразихте се като истински професионалист, синьоре — добави жената. Дефацио и братовчед му седнаха. — Желаете ли вино или нещо друго? — продължи жената.

— Не още — отвърна Луис. — Може би по-късно… Моят талантлив братовчед ми зададе един много добър въпрос. Как да ви наричаме? Например господин и госпожа Париж, Франция? Което всъщност показва, че истинските ви имена не са ми необходими.

— Граф и Графиня — така ни наричат — отвърна съпругът и разтегна устни в усмивка, която повече подхождаше на маска.

— Какво ти казах, братовчеде? Това са високопоставени хора… А сега ни осведомете какво става, господин Графе.

— Разбира се, сеньор Дефацио — отвърна римлянинът с глас, подобен на непроницаемата му усмивка, която междувременно бе напълно изчезнала. — Ще ви осведомя за настоящето, но ако зависеше от мен, бих ви оставил в далечното минало.

— Какви са тия шибани приказки?

— Лу, моля те! — прекъсна го тихо, но решително Марио. — Внимавай какво говориш.

— Ами той как ми говори, а? Кажи де, как? Да не иска да ме натика в някаква мръсотия?

— Попитахте ме какво се е случило, сеньор Дефацио и аз ви казвам — отвърна графът с все същия напрегнат глас. — Вчера по обед за малко да ни убият, синьор Дефацио. Не сме свикнали, нито пък ще търпим такова отношение. Знаете ли в какво сте се замесили?

— Вие?… Нацелиха ли ви?

— Ако питате дали са ни познали — за щастие не са. Ако бяха разбрали, вероятно сега нямаше да седим на тази маса!

— Синьор Дефацио — прекъсна го графинята, като с поглед се опита да го успокои, — това, което научихме е, че имате договор за сакатия и приятеля му — за доктора. Истина ли е?

— Да — предпазливо потвърди капо супремо, — що се касае до онзи случай, но той е разрешен, ако разбирате какво искам да кажа.

— Нямам никаква представа — ледено заяви графът. — Казвам ви това, защото мога да използвам помощта ви, за която, както ви казах, ще ви бъде платено наистина щедро.

— По какъв начин е „разширен“ договорът? — отново го прекъсна съпругата му.

— Ами трябва да премахнем и трети човек — един, с когото онези двамата са дошли да се видят тук.

Графът и графинята размениха светкавични погледи.

— Трети човек — повтори римлянинът и вдигна чашата до устните си. — Разбирам… Договор за трима души обикновено е много доходен. Колко доходен, синьор Дефацио?

— Ей, аз питам ли ви колко печелите на седмица в Париж? Да кажем, че е много и че числото е шестцифрено число, ако всичко върви по учебник.

— Шест цифри обхващат широк спектър — забеляза графинята. — Те също така показват, че всъщност договорът струва седем цифри.

— Седем… — Дефацио погледна жената със затаен дъх.

— Повече от милион долара — завърши графинята.

— Ами, виждате ли, за нашите клиенти е важно онези хора да напуснат този свят — каза Луис и отново си пое дъх, като разбра, че седем цифри не означават седем милиона. — Не питаме защо, само си вършим работата. В такава ситуация нашите донове са щедри, повечето пари са за нас и „нашата част“ се слави като ефикасна, нали Марио?

— Сигурен съм, че е така, Лу, но не се бъркам в такива неща.

— Нали ти плащат, братовчеде?

— Иначе нямаше да съм тук, Лу.

— Видяхте ли какво искам да ви кажа — обърна се Дефацио към аристократите от европейската мафия, които изобщо не реагираха, а гледаха втренчено капо супремо. — Ей, какво ви става? А, онова лошо нещо, което ви се е случило вчера? Какво беше станало? Видели са ви, нали? Разпознали са ви и някоя горила е изстреляла шепа куршуми, за да ви стресне, нали? Че какво друго може да бъде? Не са знаели кои сте, но сте били там — май доста често ви се е случвало — и затова малко са ви постреснали. Старият номер — да изкарваш акъла на чужденците, които виждаш повече от веднъж.

— Помолих те да говориш по-прилично, Лу.

— По-прилично ли! Вече губя търпение. Дайте да се разберем най-накрая!

— Направо казано — поде тихо графът, като отмина думите на Дефацио с вдигнати вежди, — вие твърдите, че трябва да убиете сакатия и приятеля му, доктора, а освен това — и един трети, наши така?

— Направо казано — правилно сте схванали.

— Имате ли някакви сведения за този трети — нещо повече от снимка или подробно описание?

— Ами да — той е някакъв правителствен подлизурко, който е бил изпратен навън преди години, за да се прави на убиец като Марио, представяте ли си? Но тези тримата са навредили на нашите клиенти, и то сериозно. Затова и ни предложиха договора. Ето това е цялата работа.

— Не сме сигурни — каза графинята, като отпи деликатно от виното. — Но може би вие не знаете.

— Какво не знаем?

— Че има някой, който желае смъртта на този трети много по-силно, отколкото вие — обясни графът. — Вчера на обед той е нападнал с оръжие някакво кафене извън града и е застрелял много хора, само защото онзи трети е бил вътре. Ние също бяхме там… Видяхме как охраната ги — го предупреди и третият се втурна навън. Понякога човек усеща, че ще се случи нещо. Ние си излязохме веднага, а кървавата баня започна само след минути.

— Проклятие! — изрече със задавен глас Дефацио. — Кое е това копеле, което иска да убива? Кажете ми!

— Вчера следобед и днес цял ден се опитвахме да разберем — поде жената, като се наведе напред и внимателно завъртя в ръцете си некрасивата чаша, като че ли тя беше оскърбление за чувствата й. — Вашите обекти никога не остават сами. Около тях винаги има хора, въоръжена охрана, и отначало не знаехме откъде се взимат. След това обаче на булевард „Монтен“ видяхме, че един съветски автомобил идва да ги вземе, после третият ви обект излезе придружен от офицер на КГБ. Сега вече смятаме, че знаем кой е.

— Само вие обаче можете да потвърдите това — намеси се графът. — Как се казва третият ви обект? Смятам, че имаме право да знаем.

— Защо пък не? Казва се Борн, Джейсън Борн — един човек, който е изгубил играта и сега шантажира клиентите ни.

— Точно така — промълви графът.

— И последно — добави жена му, — какво знаете за този Борн?

— Каквото ви казах. Действал е под прикритие по поръчение на правителството, обаче големите клечки във Вашингтон са го метнали. Той се впрегнал и започнал да пързаля нашите клиенти. Голям боклук, казвам ви.

— Никога ли не сте чували за Карлос Чакала? — попита графът и се облегна на стола, като гледаше изпитателно капо супремо.

— Ама, разбира се, че съм чувал и разбирам накъде биете. Казват, че този тип, Чакала, много му се заканил на Борн, а и Борн също. Ама мен това не ме интересува. Винаги съм си мислил, че тази игра на котка и мишка я има само в книгите и филмите, нали разбирате? А после ми казват, че той е истинският убиец. Какво ще кажете?

— Ами съвсем истински е — съгласи се графинята.

— Но както ви казах, това изобщо не ме засяга. Искам само да затрия онзи евреин, сакатия, а и оня скапаняк Борн. Наистина го искам!

Дипломатът и жена му се спогледаха и учудено свиха рамене. Графинята кимна и се обърна примирено към мъжа си:

— Реалността разби всичките ти художествени измислици.

— Моля?

— Робин Худ наистина е съществувал, но не е бил благородник от Локсли. Бил е груб саксонски вожд, който се е противопоставил на норманите — кръвожаден убиец и крадец, възхваляван само в легендите. Наистина е съществувал и Инокентий Трети — папа, който едва ли е бил божи човек и е провеждал жестоката политика на своя предшественик, Свети Григорий, който пък едва ли може да бъде наречен светец. Те разединили Европа и я потопили в реки от кръв. Борели се за политическа власт и за напълване на хазната на Свещената империя. Векове преди това е живял благородникът римлянин Куинтус Касиус Логинус, любимият регент на далечна Испания. Той също измъчвал и осакатявал стотици хиляди испанци.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Тези хора са били превърнати в литературни герои, господин Дефацио, в много варианти на това, което действително са били, но независимо от изопачаването на истината, те наистина са съществували. Така както съществува и Чакала и представлява смъртоносен проблем за вас. Както, за нещастие, е проблем и за нас, защото създава усложнения, които не можем да приемем.

— Какво? — Капо супремо зяпна и се втренчи в италианския аристократ.

— Присъствието на руснаците беше и тревожно, и загадъчно — продължи графът. — След това усетихме, че има някаква връзка, и вие я потвърдихте… Москва преследва Карлос от години с една-единствена цел — да го екзекутира, а в замяна на всичките си старания получава само труповете на ловците. По някакъв начин, Господ знае как, Джейсън Борн се е договорил със Съветите да преследват заедно общата си цел.

— За Бога, говорете или английски, или италиански, но с разбрани думи! Не съм учил в Харвард и не ми е трябвало, разбра ли, умнико.

— Чакала опустоши онази странноприемница вчера. Той е проследил Джейсън Борн, който е бил толкова глупав, че да се върне в Париж, за да убеждава руснаците да работят заедно. И Борн, и руснаците са глупаци, защото това е Париж и Карлос ще спечели. Ще убие Борн и другите ви обекти и ще се надсмее над руснаците. След това ще извести тайните отдели на всички правителства, че е спечелил, че той е господар, padrone maestro. Вие в Америка никога не сте знаели цялата история, а само отделни факти, защото интересът ви към Европа се изчерпва с въпроса за парите. Но ние сме били очевидци, следили сме я като омагьосани и сега сме хипнотизирани. Двама изпълнени с омраза стареещи убийци, които се опитват да си прережат гърлата.

— По-полека, умнико! — извика Дефацио. — Този боклук Борн е фалшификатор. Никога не е бил истински убиец!

— Много бъркате, синьоре — възрази графинята. — Може да не сте го виждали с пистолет на сцената, но това му е любимият инструмент. Питайте Чакала.

— Майната му на Чакала! — изкрещя Дефацио и се надигна от стола.

— Лу!

— Млъквай, Марио! Този Борн е мой, наш. Ние ще предадем трупа, ние ще снимаме и на снимката ще сме ние над онези тримата с десетина остриета, стърчащи от телата им, а в ръцете им ще държим за косите главите им, за да няма съмнение, че ние сме ги убили.

— Сега вие сте луд, pazzo — изрече графът мафиот с тих глас, който контрастираше с грубите крясъци на капо супремо. — И говорете по-тихо, моля.

— Тогава не ме дразнете…

— Той се опитва да изясни нещата, Лу — каза убиецът, братовчед на Дефацио. — Искам да чуя какво ще ни каже господинът, защото това може да се окаже решаващо за начина, по който ще действам. Седни, братовчеде. — Луис седна. — Моля, продължете, графе.

— Благодаря ви, Марио. Нали не възразявате да ви наричам Марио.

— Съвсем не, господине.

— Може би трябва да посетите Рим…

— Може би трябва да се върнем в Париж — отново изръмжа капо супремо.

— Много добре — съгласи се римлянинът, като се обръщаше и към Дефацио, и към братовчед му, но явно предпочиташе последния. — Можете да очистите и тримата с далекобойни пушки, но не можете да се доближите до телата. Съветската охрана няма да се различава от останалите хора наоколо и ако ви видят на опасно разстояние, ще открият огън по вас, защото ще смятат, че сте изпратени от Чакала.

— Тогава трябва да направим нещо за отклоняване на вниманието и за изолиране на обектите — заяви Марио, като облегна лакти на масата и впери умните си очи в графа. — Нещо неочаквано рано сутринта — например пожар в апартамента им, така че да ги накараме да излязат навън. И друг път съм го правил. Започва суматоха, пристигат пожарни, вият полицейски сирени, навсякъде паника. И точно тогава можем да отвлечем обектите и да си свършим работата докрай.

— Чудесна стратегия, Марио, но какво ще правиш със съветската охрана?

— Ще го премахнем — извика Дефацио.

— Вие сте само двамата — отвърна дипломатът, — а само в Барбизон са поне трима, да не броим хотела в Париж, където са отседнали сакатият и докторът.

— Ще вземем още хора — заключи капо супремо и вдигна ръка, за да изтрие потта, избила на челото му. — Най-напред ще ударим Барбизон, нали?

— Само вие двамата ли? — възкликна графинята и гримираните й очи се разшириха от изненада.

— Вие имате хора! — възкликна Дефацио. — Ще ни трябват няколко… Ще платя допълнително.

Графът бавно поклати глава и каза тихо:

— Няма да влизаме във война с Чакала. Така ми е наредено.

— Мръсни копелета!

— Интересна забележка. Още повече, че идва от вас — забеляза графинята с иронична усмивчица.

— Може би нашите донове не са щедри като вашите — продължи дипломатът. — Искаме да си сътрудничим, но само до определени граници.

— Никога вече няма да ви разрешат други пратки на стока в Ню Йорк, Филаделфия или Чикаго!

— Нека да оставим началниците ни да решават тези въпроси, съгласен ли сте?

Внезапно на вратата се почука — четири силни настоятелни хлопвания.

— Avanti! — извика графът и бръкна под сакото си. Дръпна автоматичния пистолет от колана си и го скри под висящия край на червената покривка. Усмихна се, като видя управителя на „Тетрацини“.

— Спешно е — каза дебелакът, приближи се бързо към безупречно облечения мафиот и му подаде някаква бележка.

— Grazie.

— Prego — отвърна управителят и изчезна също толкова бързо, колкото беше влязъл.

— Нетърпеливите богове на Сицилия май ви се усмихват — каза графът, като прочете бележката. — Това съобщение е от човека, който следи обектите ви. Те са извън Париж и са сами. По някакви неизвестни за мен причини са без охрана и са беззащитни.

— Къде са? — изкрещя Дефацио и скочи.

Без да отговори, дипломатът извади златната си запалка и запали хартията над пепелника. Марио се хвърли напред. Римлянинът пусна запалката на масата и бързо измъкна пистолета си.

— Най-напред да обсъдим цената — предложи той, като наблюдаваше как хартията се превръща в пепел. — Нашите донове в Палермо определено не са щедри като вашите. Говорете бързо, защото всяка минута е ценна.

— Копеле гадно!

— Дръжте се прилично. Колко, сеньор Дефацио?

— Казвам ви горната граница — отвърна капо супремо и се отпусна на стола с поглед, впит в овъглените останки от съобщението. — Триста хиляди американски долара и точка.

— Ама че лайно — възрази графинята. — Предложете нещо друго. Секундите стават минути, а вие не можете да си го позволите.

— Добре, добре! Удвоявам сумата.

— Плюс разходите — добави жената.

— За какви шибани разходи става дума?

— Братовчед ви Марио е прав — отбеляза дипломатът. — Моля, дръжте си езика пред жена ми.

— Майната ви…

— Предупредих ви, синьор. Разходите са още четвърт милион американски долара.

— Да не сте откачили!

— Колко сте вулгарен. Общата сума е милион и сто и петдесет хиляди долара, които трябва да бъдат изплатени по начин, който нашите куриери в Ню Йорк ви кажат. Ако не го сторите, тогава във върховете на Бруклин ще усетят липсата ви, синьор Дефацио.

— Къде са обектите? — попита победеният капо супремо, който явно страдаше от поражението си.

— На малко частно летище в Поанкаре, на около четиридесет и пет минути път от Париж. Чакат самолет, който поради лошото време се е приземил в Поатие. Очевидно не може да пристигне по-рано от час и четвърт.

— Носите ли всичко, което поискахме — попита Марио.

— Всичко е тук — отвърна графинята и посочи големия черен куфар на стола до вратата.

— Кола, бърза кола! — извика Дефацио, докато роднината му палач вземаше куфара.

— Отвън е — поясни графът. — Шофьорът знае къде да ви заведе. Ходил е и друг път до това летище.

— Хайде, братовчеде. Днес хем прибираме парите, хем ще можеш да си разчистиш сметките.

Частното летище в Поанкаре беше пусто. Само зад гишето в малката зала за пътниците седеше самотен служител, а в радиокулата имаше един авиодиспечер, нает за дежурствата. Алекс Конклин и Mo Панов изостанаха директно назад, докато Борн изведе Мари навън към водещата към летището врата в металната, висока до кръста стена. Наземните лампи очертаваха две кехлибарени ивици от двете страни на пистата. Бяха ги запалили преди броени минути в очакване на самолета от Поатие.

— Още малко остана — каза Джейсън.

— Всичко е толкова глупаво! — сопна се жената на Дейвид Уеб. — Всичко!

— Няма причини да оставаш. Напротив, трябва да заминеш. Да оставаш сама в Париж е неразумно. Алекс е прав. Ако хората на Карлос те открият, ще те вземат за заложница. Защо да рискуваме?

— Защото мога да се скрия някъде и защото не искам да съм на хиляди километри далеч от теб. Ще ми простите, че се тревожа за вас, господин Борн. Погрижете се за себе си.

Джейсън я погледна и беше благодарен, че в тъмнината тя не може да види ясно очите му.

— Тогава бъди разумна и помисли — изрече студено той, като изведнъж се почувства стар за такава очевидно престорена безсърдечност. — Знаеш, че Карлос е в Москва и че Крупкин е по следите му. Сутринта Димитрий ще ни изпрати там със самолет и тогава ще бъдем под закрилата на КГБ в най-затворения град в света. Какво повече можем да искаме?

— Преди тринадесет години си бил под закрилата на американското правителство в един малък жилищен квартал в Ийст Сайд в Ню Йорк, но не си имал кой знае каква полза от това.

— Има огромна разлика. Тогава Чакала знаеше точно къде отивам и кога ще бъда там. А сега дори не може да му мине през ум, че знаем, че е в Москва. Сега си има други, лични проблеми и си мисли, че сме в Париж — заповядал е на хората си да не престават да ни търсят.

— Какво ще правиш в Москва?

— Ще узнаем едва след като пристигнем, но каквото и да е, ще е по-добре от Париж. Крупкин е зает. Всеки високопоставен офицер на площад „Дзержински“ който говори френски, е под наблюдение. Каза ми, че френският е стеснил кръга на възможностите и че нещо трябва да го пробие. Нещо ще го пробие. Шансовете са на наша страна. И когато това стане, не мога да се страхувам, че си тук.

— Това е най-милото, което си ми казал през последните тридесет и шест часа.

— Сигурно. Трябва да бъдеш с децата и го съзнаваш. Ще бъдеш в безопасност, ще те пазят… а и децата имат нужда от теб. Госпожа Купър е страхотна, но не е майка им. Освен това брат ти сигурно вече е накарал Джейми да пуши от неговите кубински пури и да играе с него на „монопол“ с истински пари.

Мари погледна съпруга си в тъмнината. Нейният глас също прозвуча развеселено.

— Благодаря ти за шегата. Имам нужда от това.

— Вероятно е вярно — онова за брат ти, искам да кажа. Ако сред служителките има хубавици, много е възможно синът ни вече да е изгубил девствеността си.

— Дейвид!

Борн млъкна. Мари се изкикоти.

— Май наистина не мога да споря с теб — призна тя.

— Щеше да го направиш, ако аргументите ми не ги биваше, доктор Сен Жак. Това поне съм научил през последните тринадесет години.

— Все още възразявам срещу това лудешко връщане във Вашингтон! Оттук до Марсилия, после до Лондон, после до летище „Дълес“. Много по-просто е да се вземе самолет от „Орли“ до Щатите.

— Идеята е на Питър Холанд. Лично ще те посрещне, така че питай него. Не може да се каже, че е твърде разговорлив по телефона. Подозирам, че не иска да се свързва с френските власти, защото се страхува от изтичане на информация към хората на Карлос. Сама жена с обикновено име на един от пълните самолети вероятно е най-доброто решение.

— Повече време ще прекарам в чакалните, отколкото във въздуха.

— Вероятно. Затова си прикрий дългите крака и си носи Библия.

— Колко си мил — каза Мари и го погали по лицето. — Внезапно пак чух теб, Дейвид.

— Какво? — Борн отново не реагира на нежността й.

— Нищо… Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква? — безизразно запита Джейсън.

— Върни ми Дейвид.

— Хайде да видим какви са последните сведения за самолета — предложи Борн с рязък и безчувствен глас, хвана я за лакътя и я поведе обратно в залата.

Остарявам… и вече не мога да бъда същият. Хамелеона се изплъзва. Въображението ми вече не е каквото беше. Но не мога да се откажа! Не точно сега! Махай се от мен, Дейвид Уеб!

Щом влязоха в малката зала, телефонът иззвъня. Самотният чиновник вдигна слушалката.

— Oui?

След около пет секунди той отвърна:

— Merci — затвори телефона и се обърна към четиримата на френски. — Беше кулата. Самолетът от Поатие ще кацне след около четири минути. Пилотът моли да сте готова, госпожо, тъй като иска да изпревари фронта на лошото време, който се движи на изток.

— Ще бъда — съгласи се Мари и се втурна към Алекс Конклин и Mo Панов. Сбогуваха се набързо, прегърнаха се силно, изрекоха искрени думи. Борн отново изведе жена си навън.

— Изведнъж се запитах къде ли е охраната на Крупкин — попита тя, докато Джейсън отваряше вратата. После тръгнаха към осветената писта.

— Не ни трябва — отвърна той. — Съветската стана явна на булевард „Монтен“ и се предполага, че посолството е под наблюдение. Няма гардове, които да се втурват към колите, следователно от наша страна няма движение, което да бъде докладвано на хората на Карлос.

— Разбирам.

До тях долетя шумът на малък самолет, който направи кръг над летището и кацна на хиляда и двестаметровата писта.

— Много те обичам, Дейвид — извика Мари, за да заглуши рева на самолета, който се носеше към тях.

— И той те обича много — отвърна Борн. Образите се смесваха в съзнанието му. — Аз те обичам много.

Самолетът изникна пред тях между редицата кехлибарени светлини — бяла машина с форма на куршум, с къси, обърнати назад крила, подобна на разгневено насекомо. Пилотът направи кръг и спря. Самолетът се разтресе, автоматичната врата за пътниците се отвори, металната стълба се спусна към земята. Джейсън и Мари се затичаха към нея.

Внезапно от всички страни повя смъртоносен вятър, завихри се, обгърна ги и ги поведе в някакъв неспирен танц със смъртта. Стреляше се. Два автомата — един по-наблизо и един по-надалеч. Прозорците дрънчаха и се разпадаха, пронизителен зловещ писък изригна от залата, известявайки смъртоносно попадение.

Борн сграбчи с две ръце Мари през кръста, повдигна я и я напъха в самолета, после изкрещя на пилота:

— Затворете вратата и се махайте оттук!

— Mon Dieux! — изрева човекът в кабината. — Изчезвайте! — заповяда той на Джейсън да се отдалечи от вратата и стъпалата. Форсира двигателя и самолетът подскочи напред. Джейсън се хвърли на земята и погледна нагоре. Мари беше притиснала лице към стъклото и пищеше истерично. Машината се стрелна с грохот по пистата. Беше свободен.

Не и Джейсън. Беше облян от кехлибарените светлини и все едно че участваше в някакъв театър на сенките. Независимо къде стоеше, дали коленичеше, или лежеше, силуетът му се очертаваше еднакво ясно на жълтооранжевия фон. Затова измъкна пистолета, който му бе дал Бернардин, и започна да се хлъзга и извива като змия, пресичайки асфалта, приближавайки се до тревата отвъд оградата с вратата.

Стрелбата започна отново. Три отделни изстрела вътре в залата. Единият вероятно беше от пистолета на Конклин или от този на чиновника, ако беше въоръжен. Панов нямаше оръжие. Кого бяха ранили?… Нямаше време! Най-близкият автомат забълва огън — равномерен, продължителен и смъртоносен огън, който целеше едната стена на малката сграда и вратата.

Вторият автомат също откри огън. Ако се съдеше по звука, той се намираше на противоположната страна на залата. Само след секунди последваха два отделни изстрела, след втория се чу писък… пак от другата страна на сградата.

— Раниха ме! — гласът беше на мъж, който изпитва ужасна болка… от другата страна на сградата. Автоматът! Джейсън бавно се надигна в тревата и силно приведен се взря в тъмнината. Нещо помръдна. Той вдигна пистолета и стреля в движещата се мишена, скочи и се втурна през зоната около вратата, като се извръщаше и натискаше спусъка, докато се озова извън обсега на куршумите. Беше достигнал до източната страна на сградата, където пистата свършваше, а заедно с нея и кехлибарените светлини. Покатери се предпазливо на ниската ограда, която на това място беше успоредна на ъгъла на малката зала. Сивобелият чакъл на паркинга му помогна да види гърчещия се силует с автомат в ръцете. Човекът се опря на него и се надигна.

— Братовчеде! — извика той. — Помогни ми!

В отговор прозвучаха изстрели от западния край на сградата, в диагонал, отдясно на ранения.

— Боже Господи! — изкрещя отново той. — Ранен съм много зле!

Отново му отвърна огън от автомат, този път придружен от трясъка на счупени стъкла. Убиецът от западната страна беше разбил прозорците и унищожаваше всичко вътре.

Борн хвърли безполезния пистолет, хвана се за ръба на оградата и се прехвърли през нея. Падна на земята и болезнено удари левия си крак.

Какво ми стана? Защо ме боли? По дяволите?

Докуцука до ъгъла на сградата и надникна. Фигурата падна по гръб. Явно не можеше повече да се крепи на автомата. Джейсън опипа земята, намери голям камък и го запрати с все сила зад ранения. Камъкът се разби и парчетата заподскачаха по чакъла. Звукът приличаше на приближаващи стъпки. Убиецът конвулсивно се изправи и се повлече назад, като стискаше оръжието, което на два пъти се изплъзна от пръстите му.

Сега! Борн се втурна през камъните на паркинга и връхлетя върху въоръжения мъж. Отне му автомата и го стовари върху главата му. Ниският слаб мъж се просна неподвижен. Внезапно откъм западната страна вътре в залата отново затрещяха изстрели и отново се посипаха стъкла. Първият убиец, който беше по-близо, се приближаваше до жертвите си.

Трябва да го спра! — помисли си Джейсън. Едва дишаше, всеки мускул го болеше. Къде беше мъжът от вчера? Къде беше Делта от „Медуза“? А Хамелеона от „Тредстоун Седемдесет и едно“? Къде беше този човек?

Борн изтръгна автомата от безжизненото тяло на чакъла и се втурна към страничната врата на залата.

— Алекс! — изрева той. — Пусни ме да вляза! Имам оръжие!

Вратата се отвори с трясък.

— Божичко, жив си! — извика Конклин в тъмнината. Джейсън влетя вътре. — Mo е зле. Улучиха го в гърдите. Чиновникът е убит и не можем да се свържем с кулата. Трябва да са започнали с нея — Алекс затръшна вратата. — Лягай на пода!

Отвсякъде се чу стрелба. Борн застана на колене и отвърна на изстрелите, после се просна до Конклин.

— Какво стана? — извика Джейсън. Едва дишаше, гласът му бе напрегнат, потта се стичаше по лицето, очите му смъдяха.

— Чакала.

— Как е успял?

— Измами ни. Мен, теб, Крупкин и Лавие — а най-лошото — мен. Разпространил е, че заминава, без никакво обяснение. Не е споменал, че има някаква връзка с присъствието ти в Париж. Само това, че няма да го има няколко дни. Помислихме, че капанът е успял, всичко сочеше към Москва… Той ни хвана в примката, която бяхме приготвили за самия него. О, Боже, как ни омота! Трябваше да разбера, да прозра какво стои зад всичко това, било е толкова ясно… Съжалявам, Дейвид! О, Боже, колко съжалявам!

— Този отвън е той, нали? Иска сам да ни очисти — единствено това е от значение за него.

Внезапно през прозореца хвърлиха запалено фенерче. Силната му светлина ги ослепи. Борн моментално вдигна автомата и унищожи блестящия метален цилиндър. Светлината угасна, но твърде късно. Бяха ги видели.

— Ела тук! — изкрещя Алекс и като сграбчи Джейсън, приклекна зад гишето. Неясният силует, очертан в рамката на прозореца, посипа смъртоносен огън. После спря, чу се щракането на затвора.

— Трябва да зареди! — прошепна Борн, когато стрелбата прекъсна. — Стой тук!

Джейсън се изправи, спусна се към вратата и премина с трясък през нея, стиснал оръжието в дясната си ръка, тялото му беше приведено, напрегнато, готово да убива, ако изтеклите години не му попречеха! Не трябваше да му попречат!

Изпълзя през вратата, през която бе извел Мари, и се изтърколи на земята вдясно, като се запромъква покрай оградата. Вече беше Делта от сайгонската „Медуза“… Можеше да се справи! Само че тук нямаше джунгла за прикритие. Имаше обаче много неща, които можеше да използва: тъмнината, сенките, които от време на време се появяваха от безбройните облаци, закриващи луната. Използвай всичко! На това са те учили… преди толкова много, много години! Забрави ги, забрави времето! Трябва да успееш! Само на сантиметри от теб е онова животно, което желае смъртта ти и тази на жена ти и на децата ти. Смъртта им!

Бързината му се роди от чистата ярост, която го заля, обхвана го без остатък, и той разбра, че за да спечели, трябва да действа, без да се бави, с всички сили, които се таяха в него. Бързо се промъкна покрай оградата, очертаваща летището, после покрай залата, като се готвеше за мига, в който щеше да се покаже. Все още стискаше смъртоносния автомат, показалецът му беше на спусъка. На около десет метра от него имаше две дървета с големи корони, а пред тях — някакви диви храсти. Ако можеше да ги стигне, шансът щеше да е на негова страна, щеше да гледа „отвисоко“ Чакала в долината на смъртта, само ако се случеше да се озове зад убиеца, без да го видят.

Стигна храстите. И в същия момент чу страхотен трясък от счупени стъкла, последван от стрелба — толкова продължителна този път, че изглежда, целият пълнител свърши. Не бяха го видели! Фигурата на прозореца се отдръпна да зареди и цялото му внимание беше съсредоточено върху това, а не върху възможностите за евентуално бягство. Карлос също остаряваше и губеше финес, помисли си Джейсън Борн. Къде бяха искрите, неизбежни при тази операция? Къде бяха живите, пронизващи очи, които зареждаха в пълна тъмнина?

Тъмнина. Един облак закри жълтите лъчи на луната. Пълна тъмнина. Той се прехвърли през оградата, скри се зад храстите и се втурна към първото от двете дървета, където можеше да застане прав, да огледа и да прецени какво да направи.

Нещо не беше както трябва. Тази примитивност не беше присъща на Чакала. Убиецът беше изолирал сградата и цената беше висока, но липсваше финият подход в това смъртоносно съревнование. Вместо хитрост — груба сила, на която не можеше да се устои, но не и когато се използваше против човека с име Джейсън Борн, който се беше измъкнал от капана.

Фигурата при счупения прозорец бе изстреляла всичките си патрони, облегна се на стената на сградата и измъкна друг пълнител от джоба си. Джейсън напусна прикритието на дърветата и се втурна напред, като стреляше с автомата в земята пред убиеца, а после очерта рамка от куршуми около него.

— Край! — извика той, като се приближи до убиеца. — Мъртъв си, Карлос! Само едно натискане на спусъка и с теб е свършено — ако наистина си Чакала!

Човекът до счупения прозорец хвърли оръжието си.

— Не съм Чакала, господин Борн — изрече убиецът от Ларчмънт, Ню Йорк. — Срещали сме се и друг път, но не съм човекът, за когото ме взимате.

— Легни! — Убиецът се подчини и Джейсън се приближи.

— Разпери ръцете и краката! — И тази команда бе изпълнена.

— Повдигни главата!

Мъжът го послуша и Борн се взря в лицето му, което едва се виждаше под отблясъците от кехлибарената светлина на пистата.

— Виждате ли сега? — попита Марио. — Не съм този, за който ме взехте.

— Божичко! — прошепна Джейсън, като не вярваше на очите си. — Ти беше в онази алея в Манасас, Вирджиния. Опита се да убиеш Кактус, а после и мен!

— За това ме бяха наели, господин Борн.

— Ами авиодиспечера в кулата?

— Не убивам безразборно. Веднага щом като самолетът от Поатие получи разрешение за кацане, му казах да се маха… Извинете ме, но и жена ви беше в списъка ми. За щастие, това беше извън възможностите ми, защото е майка.

— Кой си ти, по дяволите?

— Току-що ви обясних, че работя на договор.

— Вече разбрах това.

— Вероятно не съм във вашата лига, но служа добре на организацията си.

— Господи, та ти си от „Медуза“!

— Чувал съм името, но това е всичко, което мога да ви кажа… Искам добре да ме разберете, господин Борн. Няма да оставя жена си вдовица и децата си — сираци, само заради някакъв договор. Това просто не може да стане. Те значат твърде много за мен.

— Полагат ти се сто и петдесет години затвор, и то само ако делото се гледа в някой щат, където смъртната присъда е отменена.

— — Не и на мен, господин Борн, заради нещата, които знам… За мен и семейството ми ще се погрижат добре — ще получим ново име, може би някоя хубава ферма в Дакота или Уайоминг. Знаех, че и този момент ще настъпи.

— А това, което се случи днес, копеле такова, е, че моят приятел лежи застрелян вътре! Ти си го направил!

— Тогава да сключим примирие?

— Какво имаш предвид?

— На половин километър оттук е колата ми, която е много бърза. — Убиецът от Ларчмънт измъкна някакво квадратно устройство от колана си. — Тя може да бъде тук след не повече от минута. Сигурен съм, че шофьорът знае къде е най-близката болница.

— Извикай я!

— Вече го направих, Джейсън Борн — каза Марио, като натисна бутона.

Вкараха Морис Панов в операционната. Луис Дефацио все още беше на носилката, тъй като раната му беше повърхностна. По силата на тайни преговори между Вашингтон и Ке д’Орсе престъпникът, известен само като Марио, беше взет под попечителството на американското посолство в Париж.

В чакалнята на болницата се появи доктор в бяла престилка. Конклин и Борн уплашено се надигнаха.

— Не мога да се преструвам, че новините са добри — поде на френски лекарят, — защото няма да отговаря на истината. И двата дроба на приятеля ви са пронизани, засегната е и сърдечната стена. Шансовете му да оживее са четиридесет на шестдесет, и то не в негова полза. Но все пак той има силна воля и иска да живее. Понякога именно това решава нещата. Какво друго да ви кажа?

— Благодаря ви, докторе — Джейсън се извърна.

— Трябва ми телефон — каза Алекс на хирурга. — Трябва да отида до нашето посолство, но нямам време. Сигурно ли е, че няма да ме подслушат или запишат?

— Смятам, че трябва да сте напълно спокоен — отвърна лекарят. — Дори не знаем как се прави това. Влезте в моя кабинет, моля.

— Питър?

— Алекс! — извика Холанд от Лангли, Вирджиния. — Всичко ли е наред? Мари излетя ли?

— На първия въпрос — не, не всичко беше наред, а що се отнася до Мари, можеш да очакваш паническо обаждане от нея веднага щом пристигне в Марсилия. Онзи пилот ще откаже дори да докосне радиото си.

— Какво?

— Кажи й, че сме добре, че Дейвид не е ранен…

— За какво говориш? — прекъсна го директорът на ЦРУ.

— Нападнаха ни, докато чакахме самолета от Поатие. Боя се, че Mo Панов е зле, толкова зле, че точно сега не бих искал да говоря за това. Сега сме в болницата и докторът не дава надежда.

— О, Божичко, Алекс, много съжалявам!

— Mo е боец, макар и по свой начин. Все още вярвам, че ще се оправи. Моля те, не казвай на Мари. Тя взима всичко много сериозно.

— Разбира се, че ще си мълча. Мога ли да направя още нещо за теб?

— Да, Питър. Да ми кажеш защо „Медуза“ е тук, в Париж.

— В Париж? Това противоречи на всичко, което знам, а аз знам ужасно много, по дяволите.

— Информацията ни е достоверна. Двамата убийци, които ни нападнаха преди час, са били изпратени от „Медуза“. Почти си го признаха.

— Не разбирам! — запротестира Холанд. — За Париж изобщо не сме мислили. Няма връзка със сценария.

— Напротив, има — възрази му бившият шеф. — Сам го каза. Нарече го „предчувствие, което се сбъдва“, помниш ли? Крайната фаза на логиката, която Джейсън разви като теория: „Медуза“ се съюзява с Чакала, а целта е Джейсън Борн.

— Там е работата, Алекс, че това беше само теория, хипотетично убедителна, но все пак теория — основа за солидна стратегия. Но тя не се сбъдна.

— Очевидно е точно обратното.

— Не и от тази страна. Доколкото знаем, „Медуза“ сега е в Москва.

— Москва ли? — Конклин едва не изпусна слушалката.

— Точно така. Бяхме се съсредоточили върху юридическата фирма на Оугълви в Ню Йорк и записахме всичко, което можахме. По някакъв начин, но не знаем точно как, Оугълви е бил предупреден и се измъкна от страната. Качи се на самолет на Аерофлот за Москва, а семейството му е на път за Маракеш.

— Оугълви? — прошепна едва чуто Алекс. Намръщи се, спомените му се понесоха назад в годините. — От Сайгон? Юрист от Сайгон?

— Точно така. Сигурни сме, че той ръководи „Медуза“.

— И си скрил тази информация от мен?

— Само името на фирмата. Казах ти, че имаме свои приоритети, а ти — твои. За нас „Медуза“ беше на първо място.

— И ти си един моряк — избухна Конклин. — Познавам Оугълви, по-точно — познавах го. Знаеш ли как му викаха в Сайгон? „Ледения Оугълви“. Беше най-многословната юридическа отрепка в цял Виетнам. Само с няколко призовки и малко проучване щях да открия съмнителните му дела като адвокат. Можеше да го прибереш за подкупване на военни съдии в няколко случая на убийство — за тези престъпления няма оправдание по никакви закони — нито цивилни, нито военни. Божичко, защо не ми каза?

— В интерес на истината, Алекс, никога не си питал. Ти само предположи, и то с основание, че няма да ти кажа.

— Добре, добре, всичко е минало, по дяволите! Утре или вдругиден ще получиш нашите двама от „Медуза“, така че се заеми с тях. И двамата искат да си спасят живота. Капо е боклук, но снайперистът му непрекъснато се моли за семейството си и това не е само за пред хората.

— Какво ще правиш? — настоя Холанд.

— Заминаваме за Москва.

— След Оугълви?

— Не, след Чакала. Но ако видя Брайс, ще му предам поздрави от теб.