Ултиматумът на Борн

33

Брайс Оугълви, делови партньор на Оугълви, Спофорд, Крауфорд и Коен, се гордееше със самодисциплината си. Не само с външния израз на сдържаност, но и с хладното спокойствие, което налагаше на най-скритите си страхове в критични моменти. При все това, когато само преди петдесет минути влезе в канцеларията си и чу скрития си частен телефон да звъни, го прониза тревога, че го търсят толкова рано, и то по този телефон. После чу гласа на съветския генерален консул в Ню Йорк, който със силен акцент поиска да се срещнат веднага, и усети внезапна празнота в гърдите си. А когато руснакът му нареди — всъщност заповяда — да бъде след час в хотел „Карлайл“ апартамент 4-С, а не в апартамента на Тридесет и втора улица и булевард „Медисън“, където обикновено се срещаха, Брайс усети как празнотата в гърдите му се запълва от обгаряща болка. Слабо се бе противопоставил на предложената изненадваща и непредвидена среща, а отговорът на руснака превърна болката в огън, чиито пламъци тръгнаха нагоре към гърлото:

— Ще ти покажа нещо, което ще те накара от сърце да съжаляваш, че се познаваме, а не само че ще се видим тази сутрин. Бъди там!

Оугълви се облегна на седалката в колата, като силно притисна тапицерията и изпружи вдървените си крака на килимчето на пода. В ума му се въртяха неясни мисли за лично богатство, власт и влияние. Трябваше да се стегне! В края на краищата, той беше Брайс Оугълви, известният Брайс Оугълви, вероятно най-преуспяващият адвокат в цял Ню Йорк и на второ място след Рандълф Гейтс в областта на корпоративното и антимонополното право.

Гейтс! Самата мисъл за този мръсник го разведри. „Медуза“ бе поискала незначителна услуга от прочутия Гейтс, която нямаше да има последствия за него — да назначи един съвсем подходящ човек в някаква специална правителствена комисия, а той дори не благоволи да отговори на телефонните им обаждания! Обаждания, осъществени чрез друг, напълно приемлив източник — считания за безукорен, непредубеден началник на снабдяването на Пентагона — онзи задник, генерал Норман Суейн, който винаги искаше най-точна информация. Е, може би не само информация, но Гейтс нямаше как да знае за другото… Гейтс? Онази сутрин „Таймс“ беше написал нещо за него — че е отказал да участва в някакво изкупуване на акции, организирано против волята на акционерите. Какво ли точно беше?

Колата се плъзна по бордюра пред хотел „Карлайл“, където семейство Кенеди обичаше да отсяда при посещенията си в Ню Йорк, сега предпочитано място за тайните срещи на руснаците. Оугълви изчака униформеният портиер да отвори задната лява врата и чак тогава слезе. Обикновено не правеше така, защото смяташе, че закъснението е излишна превземка. Тази сутрин обаче нарочно се забави — трябваше да се овладее! Трябваше да бъде „леденият“ Оугълви, от когото противниците му в съда се страхуваха.

Изкачването с асансьора беше бързо, крачките му по покрития със син мокет коридор до апартамент 4-С — все по-бавни с приближаването до вратата. Известният Брайс Оугълви пое дълбоко и спокойно дъх, изправи се като свещ и натисна звънеца. След двадесет и осем секунди, които адвокатът отброи с раздразнение, съветският генерален консул отвори вратата. Беше слаб, среден на ръст, с остри черти, опъната бледа кожа, с големи кафяви очи.

Владимир Суликов беше на седемдесет и три години, жилав, кипящ от енергия — учен и бивш професор по история в Московския университет, убеден марксист и, колкото и да е странно, като се има предвид длъжността му, не беше член на комунистическата партия. В действителност, той не членуваше в никаква ортодоксална политическа организация. Предпочиташе пасивната роля на неортодоксална личност в едно колективистично общество. Това, както и изключителният му интелект му служеха добре — беше пращан на постове, на които някои хора с по-конформистко мислене нямаше да са дори наполовина толкова полезни. Комбинацията на тези качества, както и любовта му към физическата активност правеха Суликов да изглежда десет-петнадесет години по-млад. Държеше в напрежение тези, които разговаряха с него — излъчваше мъдрост, натрупана с годините, и я използваше с младежка жизненост.

Размениха кратък поздрав. Суликов само му протегна твърдата си студена ръка и му посочи едно тапицирано кресло. Самият той застана с ръце на гърба пред бялата мраморна камина. Приличаше на развълнуван професор пред черната дъска, който се кани едновременно да изпитва и да поучава досаден, спорещ студент.

— Да говорим делово — каза руснакът. — Знаете ли кой е адмирал Питър Холанд?

— Разбира се — директорът на Централното разузнавателно управление. Защо питате?

— От вашите ли е?

— Не.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Да, разбира се.

— Възможно ли е да се е присъединил към вас, без ти да знаеш?

— Със сигурност не. Дори не го познавам. А пък ако това е някакъв любителски разпит по съветски, приложете го на някого другиго.

— Несравнимият скъпарски американски адвокат отказва да отговори на простички въпроси!

— Отказвам да бъда обиждан. Направихте учудващо изявление по телефона. Бих искал да ми го разясните, ако обичате.

— Ще го сторя, господин съветник, повярвайте ми, но по своему. Ние, руснаците си пазим фланговете. Това е урок, който научихме от трагедията и победата при Сталинград — нещо, което на вас, американците, никога не ви се е налагало да преживеете.

— Участвам в друга война, както добре знаете — отбеляза студено Оугълви, — но ако учебниците по история казват истината, на вас руската зима ви е помогнала.

— Това трудно може да се обясни на стотиците хиляди замръзнали руски трупове.

— Безусловно. Съчувствам ви и ви се възхищавам. Но вие не ми дадохте обяснението, което поисках.

— Опитвам се само да изкажа една банална истина, младежо. Както се казва, обречени сме да повтаряме същите болезнени исторически грешки, които веднъж вече сме направили… Ние наистина пазим фланговете си и ако някой в дипломатическите среди смята, че сме въвлечени в международен скандал, ние просто стягаме редиците си. Това е прост урок за такъв ерудит като вас, господин съветник.

— Освен това — съвсем ясен и тривиален. А какво общо има адмирал Холанд с това?

— За него след малко… Първо да ви попитам за някого, който се казва Александър Конклин.

Поразен, Брайс Оугълви рязко се наведе напред.

— Откъде знаете това име? — попита той едва чуто.

— Има и още имена… Например Мортимър или Моше Панов, евреин, лекар. И най-накрая, господин съветник, мъж и жена, за които предполагаме, че са убиецът Джейсън Борн и жена му.

— Господи! — възкликна Оугълви. Целият се беше напрегнал, очите му се бяха изцъклили. — Какво общо имат тези хора с нас?

— Точно това трябва да узнаем — отвърна Суликов, като гледаше втренчено адвоката. — Очевидно познавате всичките, нали така?

— Ами да — всъщност не! — запротестира Оугълви. Лицето му пламтеше, говореше като в скоропоговорка. — Това е съвсем различно. Няма нищо общо с нашата дейност, в която сме хвърлили милиони и сме развивали цели двадесет години!

— И от която сте спечелили също милиони, ако позволите да ви напомня това, господин съветник.

— Вложили сме капитали на международните пазари! — извика адвокатът. — Това не се счита за престъпление в тази страна. Парите прелитат през океана само с едно натискане на клавиша на компютъра. Няма престъпление!

— Така ли? — Съветският консул вдигна вежди. — Преди да чуя това изказване, мислех, че си по-добър адвокат. Изкупувате компании из цяла Европа посредством сливания и подставени или несъществуващи корпоративни организации. Фирмите, които придобивате, често са снабдители на същите пазари и така полека-лека вие започвате да определяте цените между предишните конкуренти. Доколкото знам, това се нарича тайно споразумение между привидни противници в ущърб на трета страна и ограничаване на търговията — юридически термини, с които ние в Съветския съюз нямаме проблеми, защото цените ги определя държавата.

— Няма никакви доказателства за тези обвинения! — заяви Оугълви.

— Разбира се, след като има лъжци и безскрупулни адвокати, които да съветват лъжците. Това е много заплетено начинание, осъществявано по блестящ начин, от което и двамата спечелихме. Вие ни продадохте всичко, което искахме и което ни трябваше от години, включително и всеки по-важен артикул в поверителните списъци на вашето правителство, които фигурираха под толкова различни имена, че компютрите ни загряваха, докато им хванат края.

— Нямате никакви доказателства — натърти адвокатът от Уолстрийт.

— На мен доказателства не ми трябват. Интересуват ме само имената, които ви споменах: адмирал Холанд, Александър Конклин, доктор Панов и най-накрая Джейсън Борн и жена му. Разкажете ми за тях, моля.

— Защо? — попита умолително Оугълви. — Току-що ви казах, че нямат нищо общо нито с мен, нито с нашата уговорка!

— Ние смятаме, че могат и да имат. Нека започнем с адмирал Холанд.

— За Бога!… — Адвокатът тръсна глава, понечи да каже нещо, заекна и най-накрая заговори: — Добре, нека да е Холанд… Вербувахме един човек в ЦРУ — аналитик на име Десоул. Той се уплаши и поиска да скъса с нас. Естествено, не можехме да позволим това и го премахнахме, и то съвсем професионално. Така бяхме принудени да постъпим и с някои други, които смятахме, че са неуравновесени и заради това са опасни. Холанд вероятно е заподозрял нещо и е предположил, че се касае за нечестна игра, но не успя да се добере до нищо — професионалистите, които свършиха работата, както винаги не оставиха никакви следи.

— Чудесно — изрече Суликов, като не се помръдваше от мястото си до камината и не откъсваше поглед от развълнувания Оугълви. — Следващият — Александър Конклин.

— Бивш висш служител на ЦРУ. Свързан с психиатъра Панов, а двамата заедно — с този, когото наричат Джейсън Борн, и жена му. Знаят се от години, по-точно от Сайгон. Някои от нашите хора бяха разкрити и заплашени и Десоул стигна до извода, че този Борн, подпомогнат от Конклин, е виновен за разкритията.

— Как е могъл да го стори?

— Не знам. Ясно ми е само едно — че той трябва да бъде премахнат и нашите професионалисти се съгласиха с договора, по-точно с договорите, които им предложихме. Трябва да се отървем от всички.

— Споменахте Сайгон.

— Борн беше от старата „Медуза“ — тихо поде Оугълви. — Престъпник и неудачник, както повечето от онази сган. Можеше да се предположи нещо съвсем просто — че е познал някого, с когото е бил преди двадесет години. Но историята, която Десоул беше чул, е, че онзи негодник Борн — това не е истинското му име — всъщност е бил подготвен от ЦРУ и се е представял за международен наемен убиец, за да измъкнат от леговището му един друг убиец, когото наричат Чакала. В края на краищата, тази стратегия пропаднала и Борн бил пенсиониран. Дошло време да му подарят златен часовник за спомен и да му кажат: „Благодарим ти, стари приятелю, но всичко свърши.“ Само че той е искал много повече от това и започна да ни преследва… Разбирате ли сега? Двата въпроса са съвършено различни и между тях няма никаква връзка.

Руснакът пристъпи към Оугълви. Изглеждаше по-скоро загрижен, отколкото разтревожен.

— Наистина ли сте толкова сляп или толкова ограничен, та не виждате нищо друго, освен собственото си предприятие?

— Отхвърлям обвинението ви. За какво всъщност говорите?

— Връзката съществува, защото е била измислена и създадена с една-единствена цел. А вие сте само производно, нещо странично, което в даден момент е станало изключително важно за управляващите.

— Не… разбирам — прошепна пребледнелият Оугълви.

— Току-що говорихте за „някакъв убиец, когото наричат Чакала“, а преди това се изказахте за Борн като за някакъв незначителен мошеник, обучен да се представя за наемен убиец. Стратегията се провалила и затова той бил пенсиониран или, както казахте, „дошло му времето за златен часовник“, така ли е?

— Така ми казаха…

— А какво друго ви казаха за Карлос Чакала? А за човека, който се е подвизавал под името Джейсън Борн?

— Честно казано, съвсем малко. Двама застаряващи убийци — негодяи, които се дебнат един друг от години. А това изобщо не ме интересува. Единствената ми грижа е да запазим в тайна нашата организация.

— Все още не разбирате…

— Какво, за Бога?

— Когато си помислите кои са помощниците на Борн, излиза, че той не е такава измет, за каквато го вземате.

— Изяснете се, моля!

— Той използва „Медуза“, за да преследва Чакала.

— Невъзможно! Онази „Медуза“ беше унищожена в Сайгон преди много години!

— Очевидно той е на друго мнение. Бихте ли си махнали чудесното сако, за да си навиете ръкава и да ми покажете малката татуировка под мишницата?

— Това няма нищо общо! Просто почетен знак от една война, която никой не поддържаше, но ние трябваше да се бием!

— Хайде, хайде, господин съветник. Откъде да се биете? От кейовете и складовете в Сайгон? Когато ограбвахте своите и изпращахте куриери до швейцарските банки? За тези героични дела медали не се дават.

— Празни приказки! — възкликна Оугълви.

— Кажете това на Джейсън Борн, възпитаник на първата „Медуза“… О, да, господин съветник, той ви е търсил, намерил ви е и ви използва, за да се добере до Чакала.

— По какъв начин, за Бога?

— Честно казано, не знам, но прочетете това. — Генералният консул пристъпи бързо до бюрото, взе купчина напечатани на машина и закрепени с телче листа и ги подаде на Брайс Оугълви. — Това са разшифровани телефонни разговори, проведени преди четири часа в нашето посолство в Париж. Установили сме кой и с кого е говорил. Прочетете това, господин съветник. Ще се радвам да чуя компетентното ви мнение на юрист по този въпрос.

Прочутият адвокат, самият „леден“ Оугълви, сграбчи документа и бързо зачете. След последната страница лицето му бе смъртнобледо.

— Господи, та те знаят всичко! Канцелариите ми се подслушват! Как! Защо? Това е лудост! Организацията ни е непробиваема!

— Пак ви предлагам да кажете това на Джейсън Борн и неговият стар приятел и шеф от Сайгон Александър Конклин. Те ви откриха.

— Невъзможно! — изрева Оугълви. — Ние платихме или премахнахме всички в „Медуза“, които можеха дори да заподозрат за размаха на дейността ни. Божичко, та те не бяха толкова много. Бяха паплач, казвам ви, крадци от класа, търсени за престъпления из цяла Австралия и Далечния изток. Онези, които участваха в битките, ги познавахме, и се справихме с тях.

— Май сте пропуснали двама — отбеляза Суликов. Адвокатът отново погледна страниците. По слепоочията му се стичаше пот.

— Господи, загубен съм! — прошепна задавено той.

— Помислих си го — поде съветският генерален консул в Ню Йорк, — но реших, че все пак съществуват и други възможности. Разбира се, за нас има само една посока. Както по-голяма част от континента, нас ни управлява безмилостният частен капитал. Приличаме на агнета, поведени към жертвеника на алчността, а онзи американски картел, тези финансови разбойници, поставят в шах пазарите, като продават лошокачествени стоки и услуги на изкуствено надути цени, като ни представят фалшиви документи, че уж имат съгласието на Вашингтон да изпращат хиляди забранени артикули на нас и на сателитите ни.

— Копеле такова! — избухна Оугълви. — Вие, всички вие, ни помагахте във всяка стъпка. С вашето посредничество от източния блок бяха изнесени милиони; вие променихте маршрутите, преименувахте и дори пребоядисвахте кораби из цялото Средиземноморие, Егейско море, през Босфора до Мраморно море, да не споменавам пристанищата по Балтийско море!

— Докажете, господин съветник — засмя се тихичко Суликов. — Ако желаете, мога да вдигна голям шум около вашето бягство. Москва може само да се радва, че ще използва уменията и знанията ви.

— Какво? — ужаси се адвокатът.

— Не можете да останете тук нито час повече, освен ако не е абсолютно наложително. Прочетете това, господин Оугълви. Вас ви подслушват с електронни устройства. Следващата стъпка на властите ще бъде да ви арестуват.

— О, Боже!

— Можете да действате от Хонконг или Макао — там само ще се зарадват на парите ви, но след проблемите, които имат в момента заради пазарите в Китай, а и заради китайско-британския договор от 1897, едва ли ще харесат обвиненията, които ще ви бъдат отправени. За Швейцария и дума не може да става — вече има твърде много закони за двустранно сътрудничество в разни области, както ме осведоми Веско. А, Веско. Можете да отидете при него в Куба.

— Престанете! — изкрещя Оугълви.

— А освен това можете да дадете показания в полза на държавата. Има толкова неща за разясняване. Дори могат да намалят десет години от тридесетгодишната ви присъда.

— По дяволите, ще ви убия!

Вратата на спалнята внезапно се отвори и на прага се появи бодигардът на генералния консул. Ръката му беше заплашително пъхната под сакото. Адвокатът се олюля, после се свлече отново в стола си, като трепереше от безсилие, и хвана главата си.

— Такова поведение едва ли ще ви бъде от полза — отбеляза Суликов. — Сега е време да действате хладнокръвно, а не да се поддавате на емоции.

— Как можете да ми говорите така — изрече с пресекващ глас Оугълви. Идеше му да се разплаче. — С мен е свършено!

— Сурова присъда от такъв изобретателен човек като вас. Наистина мисля така. Вярно е, че не можете да останете повече тук, но разполагате с неизчерпаеми възможности. Действайте от позицията на силата. Поискайте отстъпки. Това е изкуството да оцелееш. В последна сметка, властите ще оценят приноса ви, както в случая с Боски, Левин и още десетки други, които изтърпяха минимални присъди, като играеха тенис и комар, а богатствата им останаха непокътнати. Опитайте по този начин.

— Как? — умолително запита адвокатът, като вдигна зачервените си очи към руснака.

— „Къде“ е първият въпрос — обясни Суликов. — Намерете неутрална страна, която няма договор за екстрадикция със Щатите, някоя, където властите могат да бъдат убедени да ви дадат временно убежище, за да можете да продължите да се занимавате с бизнеса си. Терминът „временно“ е, разбира се, изключително разтегливо понятие. Бахрейн, Емирствата, Мароко, Турция, Гърция — примамливите възможности не са малко. И във всичките има богати англоговорящи общности. Освен това, и ние вероятно ще можем да ви помогнем, съвсем дискретно, разбира се.

— И защо?

— Слепотата ви се връща, господин Оугълви. Естествено, не даром… Вие сте започнали една изключителна операция в Европа, която е непокътната и се развива. Ако я поставим под наш контрол, можем да извлечем значителна полза.

— О… Боже… — гласът на ръководителя на „Медуза“ заглъхна, той не сваляше поглед от генералния консул.

— Смятате ли, че имам избор, господин съветник?… Трябва да побързаме. Имаме много неща да уреждаме. За щастие, имаме цял ден на разположение.

Беше три и двадесет и пет следобед, когато Чарлс Касет влезе в кабинета на Питър Холанд в ЦРУ.

— Успех! — каза заместник-директорът на Управлението. — Макар и частичен — добави той, вече не толкова ентусиазирано.

— Фирмата на Оугълви ли? — попита директорът.

— Най-неочаквано — кимна Касет и сложи няколко купчини снимки на бюрото на Холанд. — Изпратиха ни ги преди час по факса от летище „Кенеди“. Следващите шестдесет минути бяха много тежки, повярвай!

— От „Кенеди“ ли? — намръщи се Холанд и заразглежда снимките, на които се виждаха потоци хора, които преминаваха през металните детектори в една от залите за международни полети. Около главата на един от мъжете имаше червено кръгче. — Какво е това?

— Това са пътниците на Аерофлот за Москва. Самолетите са съветски, разбира се. Рутинни снимки за сигурност на американци, които използват тези полети.

— Е, и? Кой е този?

— Самият Оугълви.

— Какво?

— Той тръгва в два часа за Москва. Полетът е без междинно кацане. Само че не е казал, че ще ходи там.

— Обясни ми.

— Звъняхме три пъти в кабинета му и всеки път ни даваха същия отговор. Извън страната е — в Лондон, в хотел „Дорчестър“. Само че ние знаем, че не е там. От „Дорчестър“ потвърдиха, че е направил резервация, но че не е пристигнал, затова приемат съобщенията, които идват за него.

— Не разбирам, Чарли.

— Това е само за заблуда и е скалъпено набързо. На първо място, защо трябва някой богаташ като Оугълви да пътува с Аерофлот? Можеше да вземе Конкорд до Париж и оттам с Ер Франс до Москва. Освен това, защо служителите му съобщават, че е заминал за Лондон, когато е тръгнал за Москва?

— Това за Аерофлот е ясно — обясни Холанд. — Това е държавна линия и той е под съветска закрила. За Лондон и „Дорчестър“ — също. Просто иска да се отърве от преследвачи — от нас, боже мой!

— Точно така. Затова Валентино се възползва от всички прекрасни апаратури в мазето и знаеш ли какво откри? Госпожа Оугълви и двете им деца са на път за Казабланка с полет на Роял Ел Марок, откъдето ще направят връзка за Маракеш.

— Маракеш… Ел Марок — Мароко, Маракеш. Почакай. В компютърните списъци, които Конклин ни накара да съставим за клиентите на онзи хотел в Мейфлауър, имаше една жена — една от тримата, които той свърза с „Медуза“. Тя е била в Маракеш.

— Възхищавам се на паметта ти, Питър. Тази жена и жената на Оугълви са били съквартирантки в Бенингтън в началото на седемдесетте години. Чудесни стари семейства. Тяхното родословие предполага, че поддържат тесни контакти и се съветват помежду си.

— Чарли, какво става, по дяволите!

— На семейство Оугълви им е било платено, за да се изпарят. Освен това, ако не греша и ако можем да проверим няколко стотици сметки, ще видим, че от Ню Йорк до кой знае къде са били преведени милиони.

— Е?

— „Медуза“ сега е в Москва, господин директор.