Ултиматумът на Борн

41

Илич Рамирес Санчес се изкачи по стъпалата към входа на миниатюрния модел на църквицата на Пасео ел Прадо в „Мадрид“. Спря се в тъмнината пред вратата и щракна два пъти с пръсти. В лявата си ръка носеше брезентовата торба. Иззад една имитация на колона пристъпи набит мъж на около шестдесет години. Далечната светлина на уличната лампа едва осветяваше фигурата му. Беше в униформа на генерал-лейтенант от испанската армия с три реда лентички на куртката. Носеше кожен куфар. Вдигна го и заговори на испански — езика на зоната.

— Да влезем в църковната канцелария. Там можеш да се преоблечеш. Тази униформа не ти е по мярка и направо си просиш куршума от някой снайперист.

— Чудесно е да говориш отново на родния си език — каза Чакала, като последва мъжа в мъничката църква и тромаво се извърна, за да затвори вратата. — Длъжник съм ти, Енрике — добави той, като огледа празните редици пейки и бледите пламъчета, които потрепваха пред олтара и проблясващото златно разпятие.

— От тридесет години си ми длъжник, Рамирес, но нямам кой знае каква полза от това — засмя се тихо военният и закрачи по пътеката между редовете.

— Нима не поддържаш връзки с роднините си в Куба? Не знаеш ли, че дори сестрите и братята на Фидел не живеят добре като тях?

— Дори и самият смахнат Фидел, но него такива неща не го интересуват. Казват, че сега се къпел по-често, а за него и това е напредък. Но ти говориш за семейството ми в Куба. А аз, незаменими международни убиецо? Нито яхта, нито елитни клубове — срамота! Ако не те бях предупредил, преди тридесет години щеше да си екзекутиран в същата тази зона. Спомням си, че избяга точно от тази идиотска кукленска църква, преоблечен като свещеник — фигура, която обикновено смущава руснаците, пък и повечето хора.

— Липсвало ли ти е нещо, откакто утвърдих позициите си? — Те влязоха в малка стаичка с ламперия по стените, където мнимите прелати се подготвяха за обредите. — Нима съм ти отказал нещо? — добави Карлос и остави тежката брезентова торба на пода.

— Шегувам се, разбира се — възрази Енрике с добродушна усмивка и погледна Чакала. — Къде ти е чудесното чувство за хумор, печално известни ми приятелю?

— Умът ми е зает с други неща.

— Сигурно е така. Честно казано, винаги си бил много щедър към роднините ми и ти благодаря за това. Майка ми и баща ми изживяха живота си в мир и спокойствие. Бяха доста озадачени от анонимните дарове, разбира се, но съществуването им беше много по-охолно, отколкото на всичките им познати… Каква лудост. Революционери, отхвърлени от собствените си революционни водачи.

— Бяхте заплаха за Кастро, както и Че. Това е вече минало.

— Много вода изтече оттогава — съгласи се Ернесто и погледна внимателно Карлос. — Доста си остарял, Рамирес. Какво стана с онази гъста коса и онова красиво и силно лице с ясни очи?

— Няма да говорим за това.

— Така да е. Аз дебелея, ти слабееш. Нека си поговорим за друго. Сериозна ли е раната ти?

— Мога да се справя с всичко, което възнамерявам — поточно, което трябва да направя.

— Рамирес, какво още искаш? — попита внезапно военният. — Той е мъртъв! По радиото Москва приписа заслугата за гибелта му на себе си, но когато ти се свърза с мен, разбрах, че ти си го убил. Джейсън Борн е мъртъв! Врагът ти напусна този свят. Не изглеждаш добре; върни се в Париж и се лекувай. Ще те изведа по същия начин, по който те вкарах. Ще отидем във „Франция“ и ще ти разчистя пътя. Ще те представя като куриер от коменданта на „Испания“ и „Португалия“ с поверително съобщение до площад „Дзержински“. Това често се прави. Затова дори няма да има нужда да рискуваш и да убиваш още един пазач.

— Не! Трябва да им дам урок!

— Нека тогава ти го кажа по друг начин. Когато ми се обади, направих каквото поиска, защото общо взето си ми изплатил дълговете си отпреди тридесет и пет години. Но сега се появяват други рискове и не съм сигурен дали искам да ги поема.

— На мен ли говориш така? — извика Чакала и съблече униформата на мъртвия пазач. Дясното му рамо бе стегнато в чисти бели бинтове, по които нямаше и следа от кръв.

— Стига с това театро — кротко изрече Енрике. — Сега говоря на един млад революционер, с когото бягахме от Куба, заедно с един невероятен спортист на име Сантос… Как е той, всъщност? Беше истинска заплаха за Фидел.

— Добре е — отговори безизразно Карлос. — Заедно държим „Сърцето на войника“.

— Все още ли се грижи за английската си градина?

— Да.

— Трябваше да стане озеленител или да отглежда цветя. А аз щях да бъда чудесен агроном — така се запознахме със Сантос, както знаеш… Политиката промени живота ни, нали?

— Политическите ангажименти го промениха. Фашистите объркаха живота на всички.

— А сега искаме да станем като фашистите. Те, от своя страна, искат да заимстват от нас, комунистите, това, което не им се вижда толкова ужасно.

— Какво общо има това с мен, твоят Монсеньор?

— Хайде, стига глупости, Рамирес. Благодарение на поста ми тук и на това, че досега съм се прикривал, трите ми деца учат в Московския университет. Искам да завършат. Освен това, скоро ще се пенсионирам и ще получа малка дача на Черно море. Не мога да рискувам всичко това.

— Разбирам — каза Карлос и се доближи до куфара, който Енрике беше поставил на масата за обреди.

— Надявам се. През всичките тези години си се грижил за роднините ми така, както аз самият не можех, а аз ти служех възможно най-добре. Свързах те с Родченко, дадох ти имена в министерства, където гъмжи от слухове — слухове, които лично Родченко е проучил заради теб. Както виждаш, аз също съм правил непрекъснато нещо за теб. Но нещата се промениха. Вече не сме онези млади луди глави, които си търсят идеи — идеи вече не ни трябват. Ти го разбра по-рано от мен.

— Моята идея е жива — прекъсна го рязко Чакала. — Това съм самият аз, и тези, които ми служат.

— Служих ти…

— Ти ми го каза ясно. Даваш си сметка, че сме си били взаимно полезни. Но сега се чудиш дали да продължаваш да ми помагаш, нали?

— Трябва да се пазя. Защо дойде тук?

— Казах ти. Да дам урок, да оставя послание.

— Това едно и също ли е?

— Да. — Карлос отвори куфара. В него имаше риза от груб плат, португалска шапка, панталони с връв, вместо колан, и рибарска брезентова раница.

— Защо си донесъл такива дрехи?

— Защото се носят свободно, а не те бях виждал от години — всъщност от началото на седемдесетте в Малага, струва ми се. Не можех да се реша да ти поръчам дрехи по мярка и се радвам, че не го сторих — не си такъв, какъвто те помня, Рамирес.

— А ти не си напълнял много оттогава — парира го убиецът. — Само малко си закръглил коремчето, но иначе и двамата сме почти еднакво високи и имаме почти еднакви фигури.

— Е, и? Какво имаш предвид?

— Почакай… Променили ли са се много нещата откакто бяхме заедно тук?

— Постоянно се менят. Получаваме снимки и още на следващия ден пристигат строителни групи. На „Прадо“ в тукашния Мадрид има нови магазини, нови надписи, дори нови улични шахти — така, както е в истинския. В „Лисабон“ и на кейовете покрай „Залива“ и „Река Тугус“ също са направени промени като в истинските. Загубени сме, ако нещо не е автентично. Кандидатите, като се обучат тук, са буквално у дома си, където и да ги изпратят. Понякога ми минава през ум, че всичко е прекалено, но си спомням колко спокоен се чувствах, като получих първата си задача във военноморската база в Барселона. Веднага се хванах за работа, защото вече имах психическата нагласа — нямаше големи изненади.

— Говориш за това, което бие на очи — вметна Карлос.

— Разбира се, за какво друго?

— За постройки, които по-рядко се променят и са по-незабележими.

— Например?

— Складовете за материали и за гориво, пожарни и други, които не са част от копираните декори. Все още на същите места ли са?

— Общо взето — да. Със сигурност знам за основните складове за материали и тези за гориво с подземните цистерни. Повечето са все още на запад от района на „Сан Рок“.

— А как се минава от една зона в друга?

— Това е променено. — Енрике измъкна малка пластинка от джоба на куртката си. — На всеки граничен пункт има компютъризиран регистриращ уред, който разрешава влизане след вкарването на тази карта.

— Не се ли задават някакви въпроси?

— Само в Генералния щаб на Новгород, ако се наложи.

— Не разбирам.

— Ако такава карта се загуби или бъде открадната, за това незабавно се изготвя рапорт и вътрешните кодове се заличават.

— Разбирам.

— А аз не! Защо ми задаваш тези въпроси? Защо си тук? За какъв урок и за какво послание говориш?

— Районът на „Сан Рок“? — запита Карлос, като че ли си припомни нещо. — На три-четири километра на юг от тунела, нали? Едно крайбрежно селце?

— Да, оттам се отива за „Гибралтар“.

— А следващата зона е „Франция“, разбира се, после следва „Англия“ и най-накрая най-голямата — „Съединените щати“. Да, сега ми е ясно. Всичко си спомних.

Чакала се извърна и ръката му потъна в джоба на панталоните.

— На мен нищо не ми е ясно — каза заплашително Енрике.

— А трябва. Отговори, Рамирес. Защо си тук?

— Как смееш да ме разпитваш по този начин? — продължи Карлос, все още с гръб към отдавнашния си помощник. — Как изобщо някой от вас си позволява да задава въпроси на Монсеньора от Париж?

— Чуй ме, скапано попче. Или ще ми отговориш, или се махам оттук и след броени минути ще си вече мъртъв Монсеньор!

— Много добре, Енрике — отвърна Илич Рамирес Санчес, все още с лице към покритата с ламперия стена на стаичката.

— Посланието ми ще бъде съвършено ясно и ще разтърси из основи Кремъл. Карлос Чакала не само ще убие оня самозванец Джейсън Борн на съветска земя, но ще остави знак, който ще напомня на цяла Русия, че Комитетът е извършил колосална грешка, като не се е възползвал от изключителните му способности.

— Хайде стига с твоите мелодрами, Рамирес — засмя се тихо Енрике. — И как ще им напомниш, как ще предадеш височайшето си послание?

— Съвсем просто — отвърна Чакала и се обърна. В ръката си държеше пистолет със заглушител. — Трябва да си разменим местата с теб.

— Какво?

— Ще подпаля Новгород. — Карлос изстреля един-единствен куршум в гърлото на Енрике. Искаше колкото се може по-малко кръв върху куртката.

Облечен в камуфлажни дрехи с отличителните знаци на майор върху раменете на куртката си, Борн успешно минаваше за един от военните, които кръстосваха американската зона по време на нощния патрул. Според Бенджамин, не повече от тридесет души покриваха всичките двадесет квадратни километра. В „градските зони“ те обикновено ходеха пеша, на двойки. В „селските“ райони караха военни коли. Младият инструктор беше докопал джип.

От апартамента ги заведоха във военен склад на изток от реката, където документите на Бенджамин им осигуриха достъп и желания джип. Пазачите наблюдаваха с изненада как мълчаливият Борн бе пременен в бойна униформа, как му дадоха карабина с щик, стандартен автоматичен пистолет калибър 45 и пет пълнителя, с които се снабдиха само след като нищо неподозиращите подчинени на Крупкин в Генералния щаб на зоната получиха необходимите инструкции по телефона. След като излязоха, Борн се оплака:

— Какво стана със сигналните ракети и онези три-четири гранати? Съгласихте се да ми дадете всичко, което поискам, а не половината.

— Ще ги получите — отвърна Бенджамин, като даде газ и излезе от паркинга на склада. — Сигналните ракети са в автомобилния парк, а гранатите не са част от обикновеното техническо снабдяване. Складирани са в стоманени хранилища в дъното на всички тунели — под тези с оръжията за извънредни ситуации. — Младият инструктор хвърли поглед към Борн. Светлината на фаровете на открития джип освети леката усмивка, проблеснала на лицето му. — В случай на евентуално нападение от НАТО.

— Ама че глупост. Ние бихме дошли по въздуха.

— Не и при въздушна база, където самолетите излитат за деветдесет секунди.

— Побързай, тези гранати ми трябват. Ще имаме ли проблеми, за да ги получим?

— Не, ако Крупкин все така успешно си върши работата.

А Крупкин пак беше на ниво. В тунела получиха сигналните ракети и останалите боеприпаси. Четири руски гранати бяха преброени и предадени на Бенджамин срещу подписа му.

— А сега накъде? — попита той, когато войникът в американска униформа се върна в бетонното караулно помещение.

— Не са американско масово производство — отбеляза Джейсън, като слагаше една по една гранатите в джобовете на куртката си.

— Но не са и за обучение. Тези зони не са с военна ориентация, а са предимно цивилни. Ако тези гранати бъдат използвани, то няма да е с учебна цел… Къде отиваме сега?

— Най-напред провери в щаба дали не се е случило нещо на някой граничен пункт.

— Устройството ми щеше да се обади…

— Не вярвам на устройства, а на думи — прекъсна го Джейсън. — Свържи се по радиото.

Бенджамин се подчини, заговори на руски и използва кодовете, които само висшият състав знаеше. От другата страна долетя троснат отговор на руски. Младият инструктор свали микрофона и се обърна към Борн.

— Няма нищо — каза той. — Само няколко доставки с гориво между зоните.

— Какви са тези доставки?

— Главно петролни. Някои зони имат по-големи резервоари от останалите и военнотехническото обезпечаване налага рутинно преразпределение, докато основните доставки не бъдат получени.

— Това нощем ли става?

— Много по-добре е, отколкото денем улиците да се задръстват от камиони. Не забравяй, че всичко тук е в умалени мащаби. Освен това ние караме по обиколни пътища, но в централната част има поддържащ персонал, който чисти магазини, канцеларии и ресторанти и се готви за следващия ден. Големите камиони само ще пречат.

— Боже, това наистина е Дисниленд… Добре, карай към „испанската“ граница.

— За тази цел трябва да минем през „Англия“ и „Франция“. Не че има кой знае какво значение, но не говоря нито френски, нито испански. А вие?

— Френски свободно, а испански задоволително. Нещо друго.

— Май е по-добре да продължите.

Чакала закова грамадната цистерна на „западногерманската“ граница. Нямаше намерение да продължи по-нататък. Там оставаха най-северните зони: „Скандинавия“ и „Холандия“. Те бяха по-малки и тяхното разрушаване не можеше да се сравнява с това на по-предните зони, а факторът време ги спаси. Сега всичко зависеше от синхрона. „Западна Германия“ щеше да пламне първа и да подхване огромния пожар, който щеше да погълне всичко. Карлос оправи грубата португалска риза, която прикриваше испанския генералски кител, и когато лостовият излезе от караулното, му заговори на руски, като използваше същите думи, с които си бе послужил и на останалите гранични пунктове.

— Не ме карай да говоря глупавия ви език тук. Разнасям бензин и не си губя времето из класните стаи! Ето ми пропуска.

— И аз едва се оправям с немския, другарю — засмя се постовият, пое малката плоска карта и я пъхна в процепа на компютъризираното устройство. Тежката желязна бариера се вдигна: лостовият върна пропуска и Чакала профуча през миниатюрния „Западен Берлин“.

Понесе се по тясното копие на Курфюрстендам до Будапестерщрасе, където намали и отвъртя кранчето. Горивото шурна по улицата. Карлос бръкна в отворената брезентова торба на съседната седалка, измъкна малките пластмасови бомби с часовников механизъм и, както бе направил във всички южни зони до „фашистката“ граница, ги запрати през смъкнатите прозорци от двете страни на цистерната, към основата на дървените сгради, които, по негово мнение, щяха по-лесно да пламнат. После бързо подкара към сектора „Мюнхен“, към речното пристанище „Бремехавен“ и най-накрая стигна до „Бон“ и умалените посолства на „Бад Годесберг“, като наводняваше с бензин улиците и разпръскваше бомбите. Погледна часовника си.

Време беше да се връща. Имаше на разположение не повече от петнадесет минути преди първите взривове в цяла „Западна Германия“. Те щяха да бъдат последвани от експлозии в общите зони „Италия — Гърция“, „Израел — Египет“ и „Испания — Португалия“ в интервал от осем минути, изчислен така, че да предизвика максимален хаос.

Нямаше начин пожарните команди да се справят с пламтящите улици и сгради в различните сектори на зоните на север от „Франция“. Щяха да повикат помощ от съседните зони, но пожарните щяха да бъдат извикани обратно след първите взривове на собствената им територия. Проста формула за космически хаос — за фалшивата вселена, наречена Новгород. Граничните порти щяха да увиснат безпомощно, всички щяха да карат като обезумели, а за да бъде пълно опустошението, геният Илич Рамирес Санчес, който, поради грешките на същия този Новгород, се беше появил в света на терора под името Карлос Чакала, трябваше да се озове в „Париж“. Не в своя Париж, а в „Париж“ на омразния Новгород. Щеше да го опожари така, както маниаците от Третия Райх не са и мечтали. След това щеше да дойде ред на „Англия“ и накрая — на най-голямата зона в презрения, затворен, измислен Новгород. В нея щеше да остави триумфалното си послание — в „Съединените американски щати“, които бяха създали измамника убиец Джейсън Борн. Изявлението щеше да е кристално ясно, като водата на алпийски поток, който отмива кръвта на една унищожена фалшива вселена.

Аз извърших това сам. Враговете ми са мъртви, а аз съм жив.

Карлос прерови брезентовата торба. Останали бяха най-смъртоносните оръдия, открити в арсенала на „Дубинка“. Двадесет ракети, реагиращи на инфрачервени лъчи, всяка една от които беше в състояние да вдигне във въздуха паметника на Вашингтон. Веднъж изстреляна, тя щеше да търси източниците на огъня и да си свърши работата. Доволен, Чакала затегна кранчето, извърна се и забърза към граничната порта.

Сънливият техник в Генералния щаб примигна и се втренчи в зелените букви на екрана пред себе си. Изглеждаше безсмислено, но всичко си беше наред. Само дето „комендантът“ на испанската зона беше пресякъл пет пъти северната граница към „Германия“ а сега се връщаше във „Франция“. На два пъти преди това, когато се получиха кодовете, изискващи максимум внимание, техникът беше позвънил на вратите на „Израел“ и „Италия“. Бяха му отвърнали, че е преминала само цистерна с гориво. Същото беше казал и на някакъв упълномощен инструктор на име Бенджамин, но сега се зачуди. Защо ли такъв високопоставен служител караше цистерна?… От друга страна, защо не? Новгород беше просмукан от корупция, както се говореше. Може би „комендантът“ издирваше корумпираните или използваше нощта за своя изгода. Независимо от това, тъй като нямаше никакви рапорти за открадната карта, а и компютрите не възразиха, най-добре беше да си мълчи. Пък и не се знае кой ще е следващият му началник.

— Voici ma carte — каза Борн на постовия на граничния пункт и му подаде компютъризирания си пропуск. — Vite, s’il vous plaît!70

— Да… oui — отвърна постовият и се отправи бързо към централното пропускателно устройство. В това време огромна цистерна мина в другата посока и пресече границата с „Англия“.

— Не прекалявай с френския — забеляза Бенджамин, седнал на мястото до Джейсън. — Тези момчета се стараят много, но не са лингвисти.

Постовият се върна, козирува и желязната бариера се вдигна. Джейсън даде газ и за секунда мярна в светлината на прожекторите умаленото копие на Айфеловата кула. Далеч вдясно оставаха Шан-з-Елизе с дървена репродукция на Триумфалната арка — достатъчно висока, за да не я сбъркат с нещо друго. Умът на Борн разсеяно се върна към онези невероятни, ужасни часове, когато двамата с Мари бяха препускали из цял Париж и отчаяно се бяха опитвали да се намерят… Мари. Божичко, Мари! Искам да се върна. Пак искам да съм Дейвид! Той и аз — сега сме толкова по-стари. Той вече не ме плаши и не ме ядосва… Кой? Кой от нас? О, Боже!

— Полека. Намали — каза Бенджамин и докосна Джейсън по рамото.

— Какво има?

— Спри! — извика младият инструктор. — Спри край пътя и изключи двигателя.

— Какво става?

— Не знам точно. — Бенджамин отметна глава и се вгледа в ясното небе и блещукащите звезди. — Няма облаци — произнесе загадъчно той. — Няма буря.

— И не вали. И какво? Искам да стигна до испанската зона!

— Ето пак…

— За какво, по дяволите, говориш? — Ив този миг Борн чу… някъде далеч се разнесе гръм, въпреки че нощта беше ясна. После долетя друг силен тътен, после още един и още, и още…

— Виж там! — извика младият руснак от Лос Анджелис и се изправи, като сочеше на север. — Какво е това?

— Пожар, младежо — тихо и неуверено изрече Джейсън.

Той също се изправи и се взря в пулсиращата жълта светлина, която заливаше небето в далечината. — Имам чувството, че е от испанската зона. Той най-напред беше обучаван тук и затова се е върнал — да взриви това място! Това е отмъщението му!… Слизай, трябва да отидем дотам!

— Бъркаш — прекъсна го Бенджамин и се тръсна на седалката, а Борн завъртя стартера и даде газ — „Испания“ е на десетина километра оттук. Тези пламъци идват от много по-далеч.

— Покажи ми най-краткия път — каза Джейсън и натисна педала на газта докрай.

Инструкторът бързо въртеше глава на всички страни и от време на време командваше на висок глас:

— Завий! Сега надясно! Направо по пътя!

Профучаха през „Париж“ и поеха на север към „Марсилия“, „Страсбург“ и много други места, заобикаляха градски площади, прекосяваха старинни улици и умалени квартали, докато най-накрая пред тях изникна „испанската“ граница. С приближаването й бумтежът се чуваше все по-отчетливо, а небето ставаше все по-яркожълто. Охраната на портата неистово въртеше телефоните и портативните си радиостанции, воят на сирените се смесваше с виковете и писъците, а полицейските коли и пожарните изникваха кой знае откъде и профучаваха по улиците на „Мадрид“ към следващата северна граница.

— Какво става? — изкрещя Бенджамин, като скочи от джипа, и изоставил преструвките на новгородското обучение, заговори на руски. — Аз съм от ръководството — добави той и плъзна пропуска си в пропускателното устройство, което вдигна бариерата пред него.

— Кажете ми!

— Веднага, другарю! — обади се някакъв офицер от прозореца на караулното. — Невероятно!… Като че ли целият свят е полудял! Най-напред „Германия“ — там из всички улици има взривове и пожари, а сградите са целите в пламъци. Земята трепери и ни казаха, че е някакво огромно земетресение. После същото стана в „Италия“ — „Рим“ пламти като факла, а в „Гърция“ „Атина“ и пристанището на „Пирея“ са обхванати от пламъци. Експлозиите продължават, по улиците има пожари!

— Какво казват в Генералния щаб?

— Не знаят какво да кажат! Онова за земетресението си беше чиста глупост! Всички са в паника, издават заповеди, а после ги отменят. — Телефонът в караулното зазвъня. Офицерът го вдигна и се заслуша. В последния миг изкрещя с все сила: — Лудост, чиста лудост! Сигурен ли си?

— Какво има? — изрева Бенджамин и се хвърли към прозореца. — „Египет“ — викаше той с все сила, притиснал слушалката към ухото си. — Израел! „Кайро“ и „Тел Авив“ — навсякъде гори, навсякъде има бомби! Никой не може да се справи с разрушенията, камионите се блъскат един в друг по тесните улици; пожарните кранове са вдигнати във въздуха, водата шурти по канавките, но улиците са все още в пламъци… Дървените сгради са на път да се превърнат в отломки, а някакъв идиот звъни и пита дали табелките с надпис „Пушенето забранено“ са поставени където трябва! Идиоти! Всички са идиоти!

— Връщай се! — изкрещя Борн, който беше вкарал джипа през граничната порта. — Той е някъде тук! Карай, а аз ще…

Джейсън бе прекъснат от оглушителна експлозия някъде пред тях, в центъра на Пасео ел Прадо в „Мадрид“. Взривът беше невероятен. Към озареното от пламъци небе полетяха дървени отломки и камъни. След това самата Пасео като че ли се превърна в жива, туптяща огнена стена — пламъците запълзяха напред, завиха наляво и излязоха на пътя, който водеше към границата.

— Виж! — изкрещя Борн, наведе се и плъзна ръка по паважа, после помириса пръстите си. — Господи! — изрева той. — Целият път е подгизнал от бензин!

На около тридесет метра от джипа последва взрив. По металната му решетка се изсипа дъжд от камъни и пръст, а пламъците плъзнаха бързо напред.

Пластични бомби — помисли си Джейсън, после кресна на Бенджамин, който тичаше към джипа:

— Връщай се! Накарай всички да се махнат оттам! Онзи мръсник е засипал всичко с пластични бомби! Тръгвай към реката!

— Идвам с теб! — извика младият руснак и сграбчи дръжката на вратата.

— Извинявай, малкия — извика Борн. — Това е само за големи. — Даде газ и рязко изви джипа назад към зейналата порта. Бенджамин се търколи на земята.

— Какво правиш?! — изкрещя той с все сила след отдалечаващия се джип.

— Цистерната за гориво, проклетата цистерна! — прошепна Джейсън, докато с все сила навлизаше в „Страсбург, Франция“.

Но най-страшното се случи в „Париж“ — къде другаде, ако не в Париж! Огромното копие на Айфеловата кула избухна с такава сила, че земята се разтресе. Ракети? Снаряди? Чакала беше откраднал реактивни снаряди от оръжейния склад на „Кубинка“! Само след секунди някъде далеч зад него се чу първата експлозия. После се заредиха една след друга, а по улиците лумнаха пламъци. Навсякъде! Цяла „Франция“ бе разрушена из основи по начин, който лудият Адолф Хитлер е можел само да си представя в най-извратените си помисли. Ужасени мъже и жени се лутаха по улиците, пищяха, падаха и отправяха горещи молби към боговете, които техните лидери бяха отрекли.

„Англия“! Трябваше да отиде в „Англия“ а после в „Америка“, където, както непогрешимо му подсказваше инстинктът, всичко щеше да свърши — по един или друг начин. Трябваше да намери камиона, каран от Чакала, и да унищожи и двамата. Можеше да го стори! Карлос мислеше, че е мъртъв, и това беше ключът към нещата, защото Чакала щеше да направи същото, което той, Джейсън Борн, щеше да направи, ако беше на мястото на Карлос. Когато разрухата, която беше предизвикал, достигнеше своя апогей, Чакала щеше да остави камиона и щеше да пусне в ход всички средства, за да избяга от Париж — в истинския Париж. Там армията му от старци щеше да разнесе мълвата за триумфа на своя Монсеньор над въздесъщите руснаци, които нямаше да повярват на ушите си. Карлос щеше да остави камиона някъде близо до тунела. Джейсън не се съмняваше в това.

Това, което видя, когато профуча през „Лондон“, „Ковънтри“ и „Портсмут“ можеше да се сравни само с документалните кадри от Втората световна война, показващи касапницата, причинена във Великобритания от Луфтвафе. Но жителите на Новгород не бяха британци — въздържаността беше отстъпила на масовата истерия, никой не мислеше за другите, а гледаше да си спаси кожата. Когато внушителните копия на кулата Биг Бен и на Парламента се срутиха сред пламъци, а самолетните фабрики на „Ковънтри“ бяха обхванати от бушуващ пожар, улиците се изпълниха от истерично крещящи, ужасени тълпи, които се носеха с все сила към река Волхов и корабостроителниците на „Портсмут“. Хвърляха се от умалените кейове в бурно течащите води, но там ги посрещаха магнезиевите вериги с разтърсващите и ослепителни светкавици на електрическите удари, които ги превръщаха в безжизнени трупове, плувнали към следващите метални капаци под и над гибелната повърхност. Тълпите се заковаваха на място, гледката ги изпълваше с паника. После се втурваха обратно към миниатюрното копие на „Портси“. Охраната беше напуснала постовете си и в нощта се беше възцарил хаос.

Борн включи фаровете на джипа и подкара по пътеките и по-малко оживените улици — на юг, все на юг. Грабна една сигнална ракета от пода, дръпна връвта и започна да я тика — съскаща, заплашителна, заслепяваща и пръскаща искри — в ръцете и лицата на истерично мятащите се хора, които се опитваха да се качат на джипа. Видът на несекващия пулсиращ пламък, който беше толкова близо до очите им, бе достатъчен. Те изпищяваха и се отдръпваха с ужас — вероятно мислеха, че съвсем близо до тях е избухнала друга бомба.

Насипан с чакъл път! Портите към американската зона бяха не по-далеч от сто метра… Насипан с чакъл? Напоен с бензин!

Пластичните бомби още не бяха избухнали, но несъмнено това беше въпрос на мигове — огнена стена щеше да погълне джипа и водача му! Джейсън натисна газта докрай и полетя към портата. Там нямаше никой, а желязната бариера беше спусната. Удари спирачките и закова на място, като отчаяно се надяваше, че някоя искрица няма да изхвръкне и да подпали чакъла. Остави бълващата огън ракета на металния под и бързо извади две гранати от джобовете си — гранати, с които ужасно не му се искаше да се раздели — дръпна предпазителите и ги изпрати към портата. Мощните експлозии вдигнаха във въздуха бариерата и моментално подпалиха чакъла. Стремително напредващите пламъци вече бяха готови да го обгърнат! Нямаше избор — изхвърли горящата ракета и се понесе през огнения тунел към последната, най-голяма зона в Новгород. В същия миг бетонната будка на караулното на „английската“ граница хвръкна във въздуха — навсякъде се разлетяха камъни, отломъци от стъкло и метал.

На път за границата с „Испания“ Джейсън беше толкова напрегнат, че не беше обърнал почти никакво внимание на умалените модели на градовете, които прекосяваха, нито на най-кратките пътища към тунела. Просто бе изпълнявал нарежданията на младия Бенджамин, изричани с висок и заповеднически тон. Все пак си спомни, че калифорнийският възпитаник непрекъснато наричаше панорамния път „Път номер Едно“. Това бяха, разбира се, улиците най-близо до река Волхов, която на свой ред се превръщаше ту в крайбрежието на щата Мейн, ту в река Потомак във „Вашингтон“ или северното крайбрежие на Лонг Айлънд Саунд, където се намираше военноморската база в „Ню Лондон“.

Лудостта беше засегнала и „Америка“. Полицейски коли с виещи сирени се носеха из улиците, мъже крещяха по радиостанциите, полуоблечени или облечени хора изскачаха от домовете и магазините, като с писъци съобщаваха за страшното земетресение, което ги беше сполетяло тук, на този ръкав на Волхов, и беше по-страшно дори от онова в Армения. Дори и да бяха абсолютно убедени, че всичко това е дело на разрушителен саботаж, лидерите на Новгород не можеха да разкрият истината. Всички в „Америка“ се готвеха и учеха за неочакваното, но никой не знаеше, че то ще изглежда така.

Това стана ясно около десет минути след като голяма част от „Великобритания“ беше разрушена. Борн беше достигнал умаления „Вашингтон“, когато огромният пожар избухна. Първи бе обхванат от огъня дървеният модел на купола на Капитолия, който полетя в озареното с жълта светлина небе, а детонацията от взрива се забави само частици от секундата. Мигове след това сякаш гигантски багер помете с грохот паметника на Вашингтон от мястото му в зеления парк, а след още няколко секунди моделът на Белия дом се срути сред пламъци. Експлозиите обаче бяха някак си приглушени и не много ярки, защото „Пенсилвания Авеню“ също гореше.

Сега вече Борн знаеше къде е. Тунелът се намираше между „Вашингтон“ и „Ню Лондон, Кънектикът“. Беше на не повече от пет минути път! Джейсън подкара джипа към успоредната на реката улица, а там отново гъмжеше от ужасени и изпаднали в истерия хора. Полицаите крещяха по високоговорителите — най-напред на английски, после на руски и предупреждаваха за ужасните последици, ако някой се опита да преплува реката. Прожекторите се въртяха във всички посоки и осветяваха носещите се по повърхността на водата трупове на тези, които се бяха опитали да сторят това в северните зони.

— Тунелът, тунелът! Отворете тунела!

Крясъците на възбудените тълпи се превърнаха в скандиране, което не можеше да бъде пренебрегнато. Подземният тунел щеше всеки момент да бъде нападнат. Джейсън скочи от заобиколения от хора джип, като напъха в джобовете си останалите три сигнални ракети. Запробива си път през блъскащите се, смазващи се тела, като яростно и често безрезултатно си служеше с лакти и рамене. Оставаше само едно средство — измъкна една от ракетите и дръпна предпазителя. Бликащият огън имаше ефект — горещината и пламъците бяха като катализатори. Борн се затича през тълпата, като размахваше юмруци и тикаше в ужасените лица срещу себе си искрящата, ослепяваща ракета. Достигна брега и се изправи срещу кордона от стражи, облечени в униформи на американски войници. Това беше лудост, безумие! Целият свят беше откачил!

Не! Там! В оградения паркинг се виждаше цистерната! Борн проби кордона на стражите, като държеше високо магнитната си карта-пропуск и се завтече към военния с отличителните знаци на най-високопоставен — полковник с висящ на кръста му автомат. Той беше не по-малко уплашен от другите.

— Тук съм под името Арчи. То е на магнитната карта и можете веднага да проверите. Дори и сега няма да говоря на родния ни език, а само на английски! Ясно ли е? Дисциплината си е дисциплина!

— Тогда? — изкрещя офицерът, като явно имаше предвид положението в момента. В следващият миг обърна на английски с влудяващ бостънски акцент: — Разбира се, че знаем за вас — извика той, — но какво мога да сторя? Този бунт е като стихия!

— Някой минавал ли е през тунела през последния половин час?

— Никой, абсолютно никой! Заповядано ни е на всяка цена да задържим тунелите затворени!

— Добре… Сега вземете високоговорителя и разпръснете тълпите. Кажете им, че кризата е отминала, че няма опасност.

— Как мога да направя това? Навсякъде има пожари, навсякъде има взривове!

— Това скоро ще свърши.

— Откъде знаете?

— Знам! Направете както ви казах!

— Изпълнете каквото ви казва! — прогърмя глас зад Борн. Беше Бенджамин. Лицето и ризата му бяха плувнали в пот. — По дяволите, надявам се, че знаеш какво говориш!

— А ти откъде се взе?

— Знаеш откъде, а „как“ е вече друг въпрос. Опитвах се на всяка цена да измъкна от Генералния щаб един хеликоптер, поръчан от апоплектика Крупкин от болничното му легло в Москва.

— Апоплектик — не е лошо за един руснак…

— Кой си ти, та да ми нареждаш, хлапак такъв? — изкрещя офицерът от охраната.

— Провери ме, приятелче, само по-бързичко — отвърна Бенджамин, като му подаде картата си. — Иначе ще ги накарам да те преместят в Ташкент — там природата е прекрасна, но тоалетните са общи… Мърдай, задник такъв!

— Виж какво калифорниецо, тук аз…

— Затваряй си устата!

— Той е тук! Ето я цистерната — Джейсън посочи огромния камион, пред който пръснатите по оградения паркинг коли и микробусчета изглеждаха като джуджета.

— Цистерната ли? Как ти дойде на ум? — учуди се Бенджамин.

— Резервоарът й събира четиридесет и пет тона гориво. Като прибавим и пластичните бомби, разпръснати на стратегически места… Колко им трябва на улиците и на тези постройки от старо кухо дърво?

— Слушайте! — прогърмяха многобройните високоговорители около тунела, като призоваваха към внимание. Експлозиите наистина бяха започнали да намаляват. Полковникът се покатери на покрива на ниското бетонно караулно помещение. В ръката си стискаше микрофон, фигурата му се очертаваше под ослепителните лъчи на мощните прожектори. — Земетресението свърши — извика той на руски, — и въпреки че щетите са огромни и пожарите ще продължат през цялата нощ, кризата отмина!… Останете на брега на реката, а нашите другари ще направят всичко възможно да ви снабдят с необходимото… Това са заповедите на началниците ни, другари. Не ни давайте повод да използваме сила, умолявам ви!

— Какво ти земетресение? — извика един мъж накъде в паникьосаното множество. — Вие казвате, че е земетресение, така съобщавате на всички ни, но изглежда мислите със задниците си. Преживял съм вече едно земетресение, но това не е същото. Това е въоръжено нападение!

— Да, да! Нападение е!

— Нападат ни!

— Това е чуждо нашествие!

— Отворете тунела и ни пуснете, или трябва да ни застреляте до един! Отворете тунела!

Протестиращият хор зазвуча от всички страни на отчаяната тълпа. Охраняващите не мърдаха от местата си, щиковете им бяха извадени и закрепени към пушките. Полковникът продължи да говори. Лицето му се беше изкривило, а в гласа му се прокрадваха нотки, близки до истерията на обезумелите слушатели.

— Чуйте ме и си отговорете на един въпрос! — изкрещя той. — Казвам ви това, което на мен самия ми казаха — че това е земетресение. Знам, че е вярно и ще ви кажа защо мисля така… Да сте чули поне един изстрел? Това исках да се запитате. Не, нямаше никакъв изстрел! Тук, както и във всички други зони, има полицаи, войници и инструктори, които са въоръжени. На тях им е наредено да отбиват със сила всякакви неоправдани прояви на насилие, да не говорим за въоръжено нападение! Досега никъде не е имало престрелки…

— За какво говори? — обърна се Джейсън към Бенджамин.

— Опитва се да ги убеди, че е било земетресение. Не му вярват — мислят, че някой ни е нападнал. Той им казва, че не е вярно, защото не е имало престрелки.

— Престрелки ли?

— Това му е доказателството. Никой срещу никого не стреля, а ако е било въоръжено нападение, просто няма начин да е така. Няма изстрели, значи няма и нападение.

— Стрелба ли?… — Борн внезапно сграбчи младия руснак.

— Кажи му да спре! За Бога, спри го!

— Какво?

— Той подсказва на Чакала как да започне, за да свърши това, което е намислил!

— За какво говориш?

— Стрелба… престрелка, объркване!

— Не! — изпищя някаква жена, която си проби път през тълпата и закрещя на офицера, застанал под кръстосващите се лъчи на прожекторите. — Експлозиите са от бомби! Пуснали са ги отгоре!

— Глупости — отвърна й на руски полковникът. — Ако беше бомбардировка, небето щеше да гъмжи от наши изтребители от Белопол!… Експлозиите идват изпод земята, пламъците — също. Причината са подземните газове… — Това бяха последните думи в живота на съветския офицер.

Автоматичен откос затрещя иззад сенките на паркинга около тунела и преряза руснака. Безжизненото му тяло рухна на покрива на караулното, а оттам се свлече на земята зад него и изчезна от погледите на хората. И без това обезумялата тълпа освирепя. Редиците от униформените „американски“ войници се разкъсаха и ако преди цареше само хаос, сега разрушителната тълпа стана неудържима. Тесният преграден подстъп към тунела беше буквално щурмуван, връхлетелите го фигури се блъскаха, удряха с юмруци, прескачаха се, тичаха с все сила към подземния тунел. Джейсън дръпна младия инструктор настрани от панически препускащите орди, като нито за миг не откъсваше поглед от потъналия в мрак паркинг.

— Можеш ли да управляваш механизмите на тунела? — извика той.

— Да, като всички от висшия персонал — това е част от задълженията ни.

— А желязната врата, за която ми каза?

— Разбира се.

— Къде е устройството за управление?

— В караулното.

— Бързо там! — изкрещя Борн, като извади от джоба си една от трите останали му сигнални ракети и я подаде на Бенджамин. — Имам още две ракети от тези и две гранати… Когато видиш, че хвърлям ракетата над тълпата, наклоняваш вратата на тази страна — само на тази страна, ясно ли е?

— Защо?

— Аз определям правилата, Бен! Направи го! После запали твоята ракета и я хвърлям през прозореца, за да знам, че си го сторил.

— А после?

— Нещо, което няма да ти хареса, но трябва да го направиш… Вземи пистолета от полковника и заплаши тълпата, стреляй в нея, ако трябва, но я върни на улицата. Стреляй на къси откоси в земята, пред хората или над тях. Направи това, което сметнеш за добре, дори и да раниш няколко души. Трябва да постигна целта, независимо от цената. Трябва да го открия, а най-вече да го отделя от другите, които се опитват да се измъкнат оттук.

— Проклет маниак! — прекъсна го Бенджамин. Вените бяха изпъкнали на челото му. — Така мога да убия много хора! Ти си луд!

— В този момент съм най-трезвомислещият човек, когото си виждал — прекъсна го рязко и бързо Джейсън, загледан в носещите се покрай него, изпаднали в паника жители на Новгород. — Няма нито един здравомислещ генерал в съветската армия — същата онази армия, която си възвърна Сталинград, — който не би се съгласил с мен… Това се нарича „предварително пресметнати загуби“ и този термин е обусловен от много сериозни причини. Той означава, че сега ще платиш много по-малко от това, което ще получиш, отколкото ако трябва да плащаш по-късно.

— Искаш твърде много! Тези хора са мои другари и приятели — те са руснаци. Ти би ли стрелял в тълпа американци? Само с едно движение на ръцете си да убия десетина души! Рискът е твърде голям!

— Нямаш избор. Ако Чакала се добере до мен, а аз ще усетя, ако го стори, ще хвърля граната и ще убия двадесет.

— Мръсно копеле!

— Така е, Бен. Когато се касае за Чакала, наистина съм такъв. Не мога да му разреша повече да живее — светът не може повече да го търпи. Действай!

Младият инструктор на име Бенджамин заплю Джейсън в лицето, после се извърна и с мъка си запробива път към караулното и скритото зад него тяло на убития полковник. Джейсън почти несъзнателно изтри лицето си с опакото на ръката, а вниманието му бе приковано изцяло върху оградения паркинг. Погледът му се мяташе от една сянка към друга, като се опитваше да разбере откъде дойде автоматният откос, въпреки че знаеше, че е безпредметно — Чакала сигурно вече бе променил позицията си. Преброи девет превозни средства освен цистерната, паркирани до оградата: две комбита, четири лимузини и три фургона. Всички бяха американски марки или поне ги имитираха. Карлос се криеше зад някоя от колите или зад самата цистерна, макар че това беше най-малко вероятното — тя беше най-далеч от отворената врата на оградата, през която се минаваше за караулното, а от там за тунела.

Джейсън приклекна и запълзя напред. Достигна ниската ограда, а зад него оглушителната врява и хаосът продължаваха. Всяко мускулче на ръцете и краката му го болеше, навсякъде чувстваше спазми, навсякъде! Не мисли за тях, изхвърли ги от съзнанието си. Вече си толкова близо, Дейвид! Продължавай. Джейсън Борн знае какво да прави. Вярвай му!

А-а-а! Той се прехвърли през оградата. Дръжката на прибрания в ножницата щик се заби в бъбрека му. Не, няма болка! Вече си много близо, Дейвид — Джейсън. Послушай Джейсън!

Прожекторите — някакво погрешно натиснато копче ги караше да се мятат като обезумели и да правят резки кръгове — заслепяващо, неспирно! Къде би отишъл Карлос? Къде би се скрил? Блуждаещите лъчи проникваха навсякъде. Изведнъж, през един вход, който Джейсън не можеше да види от другия край на оградения паркинг, влетяха две полицейски коли с виещи сирени. От всяка врата изскочи по един човек и противно на очакванията му, всички се хвърлиха към оградата зад превозните средства и като притичваха от една кола към друга се насочиха към отворената врата, към караулното и тунела.

Настъпи рязка промяна в пространството и времето. И в хората! Последните четирима от втората кола изведнъж станаха трима — а само след няколко секунди се появи и четвъртият. Но не беше същият — униформата беше различна! В нея забеляза нещо червено и оранжево, а офицерската фуражка с козирка имаше златен кордон. Самата козирка беше по-голяма, а върхът на фуражката — по-заострен от тези в американската армия. Какво му напомняше? И изведнъж Борн се сети. Това беше испанска униформа! Точно така! Карлос беше проникнал през испанската зона и тъй като говореше перфектно руски, използваше униформата на висш офицер, за да избяга от Новгород.

Джейсън скочи с изваден пистолет и се втурна през посипаната с чакъл площадка, а с лявата си ръка бръкна в джоба на куртката, за да извади предпоследната сигнална ракета. Дръпна предпазителя и запокити горящата пръчка над колите и извън оградата. Бенджамин нямаше да я види от караулното помещение и нямаше да я сбърка със сигнала за затваряне на вратата на тунела. Онзи сигнал щеше да последва съвсем скоро, но сега беше още рано за него, дори и с няколко секунди.

— Это срочно! — изрева панически един от бягащите мъже, като се извъртя и видя съскащата, заслепяваща ракета.

— Скорее! — извика друг и се втурна покрай тримата му спътници към изхода. Под светлината на безумно въртящите се на всички страни прожектори Борн преброи седем фигури, които се откъснаха от последната кола и се смесиха с тълпата на входа на тунела. Осмият не се появи. Испанската офицерска униформа не се виждаше никъде. Чакала беше в капана.

Сега! Джейсън измъкна последната си ракета, дръпна рязко предпазителя и с все сила я запрати към караулното, над потока от бягащи мъже и жени. Направи го, Бен! — крещеше той наум, като вадеше последната си граната от джоба на куртката. Веднага!

И като отговор на горещата му молба, от тунела се дочу гръмотевичен тътен, истерични възгласи, придружени от писъци и вопли, се носеха във въздуха и всичко се превърна в стенещ хаос. Прозвучаха два бързи оглушителни автоматни откоса, а след тях — неразбираеми команди на руски по високоговорителите… Нов откос, после същият глас продължи по-високо и властно. Тълпата забележимо, макар и за миг, се укроти, а веднага след това разцепи въздуха с крясъците си. Борн с учудване съгледа под светлината на мятащите се прожектори фигурата на Бенджамин, стъпил на покрива на караулното. Младият инструктор викаше нещо по микрофона, призовавайки тълпата да следва указанията му. И каквито и да бяха те, хората им се подчиняваха! Постепенно, а после все по-бързо, множеството започна да променя посоката и накрая като един се втурна обратно на улицата! Бенджамин запали своята ракета и я размаха, като сочеше на север. Изпращаше на Джейсън отговор на сигнала му. Тунелът беше затворен и тълпите се разпръснаха — и то без нито един убит. Бенджамин бе намерил правилния начин на действие!

Борн се просна на земята, а очите му напрегнато се взираха под паркираните коли. Искрящият огън отгоре осветяваше откритото пространство… И изведнъж ги видя — крака в ботуши! Зад третия автомобил отляво, на около двадесет метра от отвора в оградата, който водеше към тунела. Карлос беше негов! Най-накрая се виждаше краят на историята! Нямаше време за губене! Направи каквото трябва и то бързо! Сграбчи гранатата в дясната си ръка, стисна пистолета в лявата, надигна се и хукна напред. На около десет метра от колата отново се просна на земята, изви се настрани и метна гранатата зад автомобила. В мига, в който тя се отдели от ръката му, разбра каква ужасна грешка бе сторил! Краката зад колата не се помръдваха — ботушите стояха все там, защото бяха само ботуши! Борн се хвърли надясно и се затъркаля лудешки по острите камъчета, като предпазваше лицето си и се стараеше да свие тялото си колкото се може повече.

Експлозията беше оглушителна, смъртоносните отломъци се замяркаха в бясно въртящите се светлини на прожекторите на фона на нощното небе, а късчета метал и стъкло се забиха в гърба и краката на Джейсън. Движи се, движи се! — крещеше вътрешният му глас. Той застана най-напред на колене, после се изправи сред дима и пламъците на горящия автомобил. В същия миг чакълът зад него изригна и Борн бясно се устреми на зиг-заг към прикритието на микробусчето, което се оказа най-близо. Беше ранен в рамото и в бедрото! Успя да се скрие зад микробуса в момента, в който голямото предно стъкло бе отнесено от изстрелите.

— Не си достоен противник за мен! — изкрещя Карлос Чакала, а автоматът трещеше в ръцете му. — Никога не си бил! Ти си измамник!

— Добре де! — изрева Борн. — Ела тогава и ме хвани! Джейсън се метна към вратата на шофьора, дръпна я и се втурна зад микробуса. Сви се и притисна лице към ръба. Колтът беше прилепен до бузата му. В момента, в който Карлос прекъсна стрелбата, изгасна с последно съскане и сигналната ракета зад оградата. Борн разбра — Карлос беше видял отворената врата и за секунди се бе поколебал какво да прави… Метал се удари в метал — дулото на пистолет блъсна вратата и я затръшна. Сега!

Джейсън връхлетя иззад ръба на микробуса и изстрелът му изби оръжието от ръцете на Чакала. Една, две, три — гилзите летяха във въздуха… и изведнъж спряха! Спряха, а вместо гърмежи се чу ужасно прещракване — оръжието засече и пълнителят не превъртя. Карлос се хвърли на земята за оръжието си. Лявата му ръка беше неподвижна и кървеше, но дясната беше все още силна и сграбчи пистолета като лапа на побесняло животно.

С рязко движение Борн измъкна щика от ножницата и скочи напред, като замахна с острието към ръката на Чакала. Късно! Карлос вече стискаше оръжието си! Джейсън се хвърли върху него и стисна с лявата си ръка горещото дуло. Дръж, дръж! Не го пускай! Извърти го! По посока на часовниковата стрелка! Използвай щика — не, недей! Пусни го! Дръж с двете ръце! Противоречивите команди се блъскаха в съзнанието му. Каква лудост. Беше останал без дъх и без сили, очите му не можеха да гледат в една точка — рамото. Чакала, както и самият Борн, беше ранен в дясното рамо.

Дръж! Мери се в рамото, не пускай! С последен напън, който го остави без дъх, Борн с все сила дръпна нагоре и отхвърли Карлос назад, притисна го към микробуса и заудря с юмруци в ранената област. Чакала закрещя и изпусна оръжието, а в следващия миг го ритна под колата.

Отначало Джейсън не разбра откъде идва ударът — имаше чувството, че лявата половина на черепа му се разцепва. После съобрази, че сам си беше виновен — беше се подхлъзнал на оплискания с кръв чакъл и се беше стоварил върху металната решетка на микробуса. Но това нямаше значение, нищо нямаше значение!

Карлос Чакала бягаше! Невероятното объркване наоколо му даваше стотици възможности да се измъкне от Новгород. Значи всичките му усилия са били напразни!

Но му оставаше още една граната. Борн я извади и я запрати зад микробуса в центъра на паркинга. Последва взрив и Джейсън се изправи. Надяваше се, че граната ще накара Бенджамин да държи района под око.

Като се олюляваше и пристъпваше с усилие, Джейсън се отправи към вратата в оградата, която водеше към караулното и тунела. Боже мой, Мари, не успях! Толкова съжалявам. Напразно. Всичко е било напразно. И тогава като че цял Новгород му се изсмя в лицето — той съзря, че някой бе отворил желязната врата на тунела и бе осигурил на Чакала желания път към свободата.

— Арчи? — Учуденият глас на Бенджамин се извиси над останалите звуци. Младият руснак изскочи от караулното и се втурна към Борн. — Всемогъщи Боже, мислех си, че си мъртъв!

— И затова отвори вратите и остави палача ми да се измъкне! — едва можа да извика Джейсън. — Защо не изпрати и лимузина да го вземе?

— Погледни по-внимателно, професоре — предложи задъханият Бенджамин, като се спря пред Борн и заоглежда смазаното му лице и изцапаните му с кръв дрехи. — Недовиждаш от старостта.

— Какво?

— Врати ли искаш? Ето ти ги.

И инструкторът изкрещя на руски някаква команда към караулното. Само след секунди огромната желязна врата се спусна и закри входа на тунела. Борн не я беше виждал в такова положение преди, но тя изглеждаше някак странно — изкривена и издута.

— Стъкло — обясни Бенджамин.

— Стъкло ли? — слиса се Джейсън.

— Във всеки край на тунела има стъклени стени, дебели двадесет сантиметра, които са затворени херметически.

— Какво говориш?

Но обяснения не се наложиха. Изведнъж в тунела заприиждаха гигантски вълни, които се разбиваха в стените на огромен аквариум — тунелът се пълнеше с водите на река Волхов. Ненадейно в растящата бушуваща стихия се мярна нещо — някакъв предмет… някакво тяло! Борн се вцепени, очите му щяха да изскочат от шока, устата му се отвори, но оттам не излезе нито звук. С последни сили се затича напред, като силно залиташе. На два пъти дори се свлече на колене, но постепенно крачките му ставаха все по-бързи и накрая Джейсън се втурна към масивната стъклена стена, която преграждаше входа. Прилепи ръце към стъклото и се облегна на него. Само на сантиметри пред очите му се разиграваше зловеща сцена — трупът на Карлос Чакала, облечен в гротескна униформа, се удряше непрестанно в железните пръчки на вратата, чертите на смуглото му лице бяха изкривени от ненавист, очите му бяха като стъклени топчета, в които се беше запечатало проклятие към смъртта, която го бе изненадала.

Джейсън Борн не сваляше студения си поглед от него; устата му бе здраво стисната; лицето му бе лице на убиец, победил друг убиец. Полека-лека обаче изразът му омекна, устните му се отпуснаха — това вече беше Дейвид Уеб, човекът, от чийто гръб се бе смъкнало бремето на един омразен свят.

— С него е свършено, Арчи — отбеляза Бенджамин, застанал до Джейсън. — Никога вече няма да видиш това копеле.

— Ти наводни тунела — простичко каза Борн. — Как разбра, че е той?

— Ти нямаше автомат, а той имаше. Честно казано, си помислих, че предсказанието на Крупкин се сбъдва, че ти си мъртъв, а убиецът ще се измъкне безпрепятствено. Така си мислех, а униформата на Карлос го потвърди. Изведнъж всичко, което стана след „испанската“ зона, ми се изясни.

— Как разпръсна тълпата?

— Казах им, че насам са пратени салове да ги прекарат през реката и че ще спрат на около две мили на север… А Крупкин ми поръча да те изведа оттук. И то веднага. Да тръгваме, площадката за хеликоптери е на повече от половин километър оттук. Ще идем с джипа. Побързай, за Бога.

— Крупкин ли ти нареди така?

— И то от болничното си легло — побеснял от яд.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да го знаеш. Някой от богоизбраните, Крупкин не знае кой точно, се е разпоредил да не излизаш оттук при никакви обстоятелства. Направо казано, нямаше начин да се измъкнеш, но в началото никой не подозираше, че проклетият Новгород ще пламне целият. Това ще бъде нашата защита.

— Нашата ли?

— Не аз съм твоят палач — друг е. Тази заповед не е стигнала до мен, а в сегашната бъркотия няма и да стигне.

— Почакай! Къде ще ме отведе хеликоптерът?

— Стискай палци, професоре, и се надявай, че Крупкин и американският ти приятел знаят какво правят. С хеликоптера ще идеш до Йелск, а оттам със самолет до Зомош, през полската граница, където неблагодарният сателит очевидно е разрешил на ЦРУ да си установи подслушвателен пост.

— Божичко, там е все още територия на съветския блок!

— Подразбира се, че приятелите ти ще са готови да те посрещнат. На добър час.

— Бен — каза Джейсън, като гледаше изпитателно младежа, — защо правиш това. Пренебрегваш категорична заповед…

— Не съм получавал никаква заповед! — прекъсна го руснакът. — А дори и да съм — не съм послушен робот. Ти имаше задача и постигна целта си… А освен това има и шанс за майка ми…

— Повече от шанс — прекъсна го Борн.

— Хайде да тръгваме! Губим време. Йелск и Зомош са само началните пунктове. Чака те дълго и опасно пътуване, Арчи.