Ултиматумът на Борн

5

„Всичко е както преди, като че ли нищо не се е променило“ — помисли Джейсън Борн, съзнавайки, че неговото друго аз, наречено Дейвид Уеб, се отдръпва. Таксито го беше докарало в някога елегантните, а сега занемарени околности на западен Вашингтон и, както и преди пет години, шофьорът бе отказал да го чака. Тръгна по покритата с плочи буренясала пътека нагоре към къщата, като си мислеше, както и първия път, че е твърде стара и се нуждае от ремонт. Натисна звънеца и се запита дали е жив старият Кактус. Беше. Слабият възрастен негър с приятно лице и топли очи застана на вратата точно както преди пет години и погледна косо изпод зелената козирка. Дори първите му думи не се различаваха от думите, които беше произнесъл тогава.

— Шумозаглушители ли имаш на колата, Джейсън?

— Нямам нито кола, нито такси. Не поиска да остане.

— Сигурно е чул онези неприлични слухове, които се разпространяват от фашистката преса. Аз съм поставил тези гаубици само за да убедя съседите в приятелските си намерения. Влизай, често мисля за теб. Защо не се обади на стария човек?

— Телефонният ти номер го няма в указателя, Кактус.

— Сигурно е пропуснат.

Борн влезе в коридора и старецът затвори вратата.

— Имаш няколко бели кичура в косата, братко Зайко — продължи Кактус, като гледаше внимателно приятеля си. — Иначе не си се променил много. Може би някоя и друга бръчка по лицето, но те само показват наличие на характер.

— Освен това имам съпруга и две деца, чичо Ремъс. Момче и момиче.

— Знам. Mo Панов ме осведомява за всичко, макар че не ми каза къде се намираш, което хич и не искам да знам, Джейсън.

Борн премигна и бавно поклати глава.

— Все още забравям някои неща, Кактус. Извинявай. Наистина двамата с Панов бяхте приятели.

— О, добрият доктор ми се обажда поне веднъж в месеца и казва: „Кактус, мошеник такъв, облечи костюма си от Пиер Карден, обуй обувките си «Гучи» и излез да обядваме.“ Аз му отговарям: „Откъде у тази стара чернилка такива дрехи?“, а той продължава: „Сигурно притежаваш някой търговски център в най-добрата част на града.“… Е, имам части и парчета от скромни недвижими имоти, но никога не припарвам до тях.

Двамата се разсмяха и Джейсън се взря в тъмното лице и топлите черни очи пред него.

— Току-що си спомних нещо. Преди тринадесет години ти дойде да ме видиш в онази болница във Вирджиния… Беше единственият, освен Мари и онези копелета от правителството.

— Панов ме разбра, братко Зайко. Когато се занимавах с теб във връзка с подготовката ти за Европа, казах на Морис, че ако изучаваш нечие лице през обектива, не можеш да не откриеш някои неща за това лице, за този човек. Исках ти да разкажеш за нещата, които установих, че липсват, гледайки през обектива и Морис рече, че идеята ми не е лоша… И сега, след като приключихме с признанията, трябва да ти кажа, че наистина е хубаво, че те виждам. Но ако искам да бъда откровен с теб, трябва да ти заявя, че не се радвам, ако разбираш какво искам да кажа.

— Имам нужда от помощта ти, Кактус.

— В това се корени безпокойството ми. Преживял си твърде много и не би трябвало да си тук, освен ако не ти е било достатъчно. А според моето професионално мнение това няма да се отрази добре на лицето, в което се взирам през обектива.

— Трябва да ми помогнеш.

— Тогава сигурно имаш дяволски основателна причина, за да каже добрият доктор, че те бива за тази работа. Защото аз няма да се заловя с нещо, което би могло да те обърка още повече… В болницата срещнах няколко пъти твоята красива съпруга с тъмночервената коса — тя е невероятна, братко, и сигурно и децата ви са изключително хубави. Така че, сам разбираш, не мога да се забъркам в нещо, което би им навредило. Прости ми, но ти приличаш на привидение от миналото, от време, за което не искам да говорим, но което е в мислите ми.

— Именно заради тях се нуждая от помощта ти.

— Бъди по-ясен, Джейсън.

— Чакала стеснява кръга. Намери ни в Хонконг и сега е насочил мишената си към мен и семейството ми. Към съпругата и децата ми. Моля те, помогни ми.

Очите на стария човек се разшириха под зелената козирка и в уголемените му зеници се четеше гняв.

— Знае ли добрият доктор?

— Той е част от всичко. Може и да не одобрява това, което правя, но ако е честен пред себе си, трябва да разбере, че в крайна сметка въпросът е Чакала или аз. Помогни ми, Кактус.

Възрастният негър гледаше съсредоточено клиента си.

— В добра форма ли си, братко Зайко? — попита той. — Още ли се потиш редовно?

— Тичам по десет километра всяка сутрин и се занимавам с тренажора поне два пъти седмично в гимнастическия салон на университета…

— Това не съм го чул. Не искам да знам нищо за колежи и университети.

— Значи, не си чул нищо.

— Разбира се. Трябва да ти кажа, че изглеждаш много добре.

— Това е съзнателно, Кактус — каза тихо Джейсън. — Понякога просто телефонът изведнъж иззвънява: или Мари е закъсняла, или е навън с децата и не мога да се свържа с нея… Или на улицата ме спира някой непознат, за да ме попита за посоката и всичко се връща — той се връща. Чакала. Докато има вероятност да е жив, трябва да съм готов за сблъсък с него, защото Карлос няма да престане да ме търси. Най-голямата ирония е, че преследването се основава на едно предположение, което може и да не се окаже истина. Той смята, че мога да го позная, а аз не съм сигурен в това.

— Мислил ли си да му изпратиш съобщение?

— — Да пусна обява в „Уолстрийт Джърнъл“? „Скъпи стари приятелю Карлос: Имам новини за теб.“

— Не се смей, Джейсън, това не е невъзможно. Алекс би могъл да намери начин. Макар и сакат, главата му е наред. Смятам, че ключовата дума тук е лъкатушене.

— Което показва, че след като не е направил опит, за това има причина.

— Предполагам, че не мога да споря с този аргумент… Хайде да се залавяме за работа, братко Зайко. Какво имаш предвид?

Кактус го поведе към една врата в задната част на пълната със старинни мебели и пожълтели покривчици върху облегалките на креслата всекидневна.

— Студиото ми вече не е толкова изискано, но всичкото оборудване стои. Разбираш ли, аз съм нещо като полупенсиониран. Финансовите ми плановици разработиха страхотна програма за пенсиониране с големи данъчни предимства, така че натискът не е особено голям. Какво искаш от мен?

— Няколко мои разновидности, подкрепени с документи.

— Значи хамелеонът ще използва друга маска. Собствената си.

Джейсън спря щом доближиха вратата.

— Това е нещо, което бях забравил. Наричаха ме по този начин, нали?

— Хамелеона?… Сигурно е имало причина. Можело шест души да срещнат в лице нашия човек Борн, а после шестте описания да бъдат различни. Между другото — без всякакъв грим.

— Всичко това се връща, Кактус.

— Моля всевишния Бог да не го позволи, но ако то стане, бъди сигурен, че ще се върне напълно… Хайде, да влезем във вълшебната стая.

Три часа и двадесет минути по-късно магията бе готова. Дейвид Уеб, специалист по източни езици и култури, бил три години убиецът Джейсън Борн, имаше още две самоличности, потвърдени от паспорти, шофьорски книжки и карти за гласуване. И тъй като около територията на Кактуса нямаше надежда да намери такси, един безработен съсед с няколко златни вериги на врата и китките откара клиента на Кактус до центъра на Вашингтон с новия си кадилак „Аланте“.

Джейсън намери телефонен автомат в универсалния магазин „Гарфънкъл“ и се обади на Алекс във Вирджиния. Каза му двете имена и избра едното за хотел „Мейфлауър“. Конклин щеше да му осигури стая официално чрез управата, в случай, че поради летния сезон се окажеха проблеми с резервацията. След това Лангли трябваше да задейства процедурата Четири нула, да се постарае максимално и да подсигури на Борн материалите от които се нуждаеше, като му ги достави в стаята колкото можеше по-скоро. По приблизителна оценка, за това щяха да бъдат необходими три часа, без гаранции както за времето, така и за достоверността. Въпреки това, след като Алекс препотвърди информацията по втора пряка линия с ЦРУ, Джейсън си помисли, че поне два от тези три часа щяха да минат преди да отиде в хотела. Трябваше да си попълни един малък гардероб. Хамелеона влизаше в ролята си.

— Стийв Десоул ми каза, че започва да върти лентите си и да сверява нашите данни с тези от армейските банки с данни и от военноморското разузнаване — каза Конклин, щом отново се върна към разговора с Борн. — Питър Холанд ще помогне, той е президентско протеже.

— Протеже? Това е малко странен израз за теб.

— Както и самата задача.

— О?… Благодаря ти, Алекс. Как са нещата при теб? Някакъв напредък?

Конклин замълча, а щом заговори, в гласа му се долавяше страх. Беше овладян, но все пак се долавяше.

— Как да ти кажа… Не съм подготвен за това, което научих.

Доста време съм бил извън играта. Страхувам се, Джейсън… Извинявай… Дейвид.

— Първото беше добре. Разговаря ли с…

— Не споменавай никакви имена — прекъсна го бързо и решително разузнавачът в оставка.

— Разбирам.

— Едва ли — възрази Алекс. — Щом аз не разбирам. Ще ти се обадя.

След тези загадъчни думи Конклин затвори рязко.

Борн направи бавно същото и се намръщи замислен. Сега пък Алекс звучеше мелодраматично, а за него не бе характерно да разсъждава или да действа по този начин. Самообладанието беше основното му качество, сдържаността — негово олицетворение. Това, което беше научил, го бе разстроило дълбоко… Толкова, че на Борн му се беше сторило, че Конклин вече не се доверява на процедурите, установени от самия него, и дори на хората, с които работеше. В противен случай щеше да бъде по-ясен. Вместо това, поради причини, които Джейсън не можеше да проумее, Александър Конклин не искаше да говори за „Медуза“ или за това, което беше научил, разравяйки измами, трупани двайсет години… Беше ли възможно?

„Няма време! Няма смисъл, не сега“ — разсъди Борн и огледа огромния магазин. Конклин каза, че ще се обади. И ще го направи. През това време Хамелеона трябваше да си набави няколко маскировки. От бельото до горното облекло и всичко между тях. Не трябваше да остане никаква вероятност да се появи някой знак от пералня, от химическо чистене, никакви микроскопични химически остатъци от прах за пране, продаван само в даден район — нищо. Бе заложил твърде много. Ако се наложи, щеше да убие за семейството на Дейвид… О, Боже мой! Заради моето семейство!… И нямаше да живее с последствията от това убийство или убийства. Там, където отиваше, нямаше правила. В кръстосания огън можеше да загинат и невинни.

Мари, аз ще го спра! Обещавам ти, че ще го изтръгна от вашия живот. Ще хвана Чакала и на негово място ще остане един мъртвец. Той никога няма да се докосне до вас отново — ще бъдете свободни.

О, Господи, кой съм аз? Mo, помогни ми!… Не, Mo, недей! Аз съм това, което трябва да бъда. Хладнокръвен и все по-хладнокръвен. Скоро ще бъда като лед… чист, прозрачен лед.

И не ме безпокойте повече! Имам работа.

Къде, по дяволите, е мъжкият отдел? След като приключи с покупките, ще отиде в мъжката тоалетна и ще смени всяка дреха върху тялото си. После ще обикаля улиците на Вашингтон, докато намери някоя решетка на канал на по-скрито място. Хамелеона също се връщаше бързо.

Беше седем часа и тридесет и пет минути вечерта, когато Борн остави бръснарското ножче. Бе махнал всички етикети от новите дрехи, като окачваше всяка една в килера, с изключение на ризите. Тях остави да се овлажнят на парата в банята, за да изчезне мириса на ново. Отиде до масата, където му бяха оставени бутилка уиски, газирана вода и купа с лед. Спря, докато минаваше покрай бюрото с телефона. Ужасно му се искаше да се обади на Мари, но знаеше, че тя и децата бяха пристигнали благополучно. Беше се обадил на Джон Сен Жак от един телефонен автомат в „Гарфънкъл“.

— Уморени са, Дейви. Висели са над огромния остров почти четири часа, докато се оправи времето. Ще събудя сестра си, ако искаш, но заспа веднага след като накърми Алисън.

— Недей, ще се обадя по-късно. Предай й, че съм добре и се грижи за тях, Джони.

— Добре. При теб всичко наред ли е?

— Обясних ти, че съм добре.

— Естествено, че така ще кажеш, както и тя. Но Мари не е просто единствената ми сестра — тя е любимата ми сестра и затова мога да позная, когато тази жена е истински разтревожена.

— Именно заради това трябва да се погрижиш за нея.

— Все пак смятам да поговоря с нея.

— Няма страшно, Джони.

За няколко минути бе отново Дейвид Уеб, реши Джейсън, докато си наливаше уиски. Това не му хареса. Беше грешка. След час Джейсън Борн отново бе налице. Бе разговарял със служителя от „Мейфлауър“ за резервацията.

— А, да, господин Симон! Разбрахме, че пристигате да вземете участие в разискванията срещу тези ужасни ограничения в облагането с налози за делови пътувания и забавления. Да ви върви като по вода, както казват. Тези политици ще ни разорят!… Нямаше стаи с две легла, затова си позволихме да проявим самоинициатива и ви осигурихме апартамент, разбира се без допълнително заплащане.

Седна с чаша в ръка на един стол и се загледа невиждащо в стената. Нямаше какво да прави, освен да чака и да мисли.

След броени минути тихо потропване на вратата сложи край на очакването. Джейсън прекоси бързо стаята и отвори вратата. Беше шофьорът, който го посрещна на летището. Човекът от ЦРУ носеше малко куфарче. Подаде го на Борн.

— Всичко е вътре, включително пистолет и кутия с патрони.

— Благодаря.

— Искате ли да проверите?

— Ще правя това цяла нощ.

— Почти осем часът е — каза агентът. — Вашият контрольор ще ви потърси в единадесет. Ще имате време да се оправите.

— Моят контрольор ли?

— Ами, така му казваме, нали…

— Да, разбира се — отвърна Джейсън. — Бях забравил. Благодаря ви още веднъж.

Човекът си тръгна и Борн отиде с куфарчето до бюрото. Извади пистолета и кутията с патрони. После взе купчината с няколкостотин компютърни разпечатки, събрани в папки. Някъде из тези страници имаше име, което свързваше един мъж или жена с Карлос Чакала. Това бяха информационните разпечатки за всеки гост, намиращ се в момента в хотела, включително и тези, които са се отписали през последните двадесет и четири часа. Към всяка разпечатка беше подадена цялата допълнителна информация, намерена в данните на ЦРУ, военното Г-2 и военноморското разузнаване. Вероятно имаше десетки причини, поради която тя можеше да се окаже безполезна, но все пак това беше някакво начало. Ловът беше започнал.

Петстотин мили на север, в един друг хотелски апартамент, на третия етаж на бостънския „Риц-Карлтън“ също се чу потрепване по вратата. От спалнята се втурна висок мъж, чийто добре скроен костюм на тесни райета го правеше да изглежда още по-висок от своите метър и деветдесет. Олисялата му глава, с пригладена около слепоочията прошарена ивица коса, приличаше на черепа на зализан остаряващ благородник от някой кралски двор, в който крале, принцове и разни претенденти за трона се вслушват в мъдрите му съвети, раздавани без съмнение с ангелско изражение на лицето и с напевния глас на пророк. Начинът, по който се втурна към вратата, издаваше уязвено безпокойство и все пак от него се излъчваше чувство на превъзходство. Беше важен и могъщ, и го съзнаваше. Всичко това беше в пълен контраст с вида на стария човек, който влезе в стаята. Нямаше нищо забележително в ниския, немощен възрастен посетител. По-скоро от него лъхаше поражение.

— Влизай. Бързо! Донесе ли необходимата ми информация?

— О, да, да — отвърна човекът с унило лице. Измачканият му костюм и яка очевидно бяха преживели и по-добри дни, но преди десетина години. — Чудесно изглеждаш, Рандълф — продължи старецът със слаб глас, като разглеждаше домакина и разкошния апартамент. — И колко разкошно е това място, толкова подходящо за такъв велик професор.

— Информацията, моля — настоя Рандълф Гейтс от Харвард, експерт по антитръстово право и високоплатен консултант на множество промишлени компании.

— О, само един момент, стари ми приятелю. От толкова време не съм припарвал до хотелски апартамент, да не говорим откога не съм отсядал в такъв… Как се промениха нещата с годините. Често чета за теб, гледах те по телевизията. Ти си толкова… ерудиран, Рандълф, точно това е подходящата дума, но дори тя е недостатъчна. Ти си това, което казах преди малко — „велик“. Точно така — велик и ерудиран. Толкова виден и властен.

— Знаеш, че можеше да бъдеш на същото положение — прекъсна го нетърпеливия Гейтс. — За жалост, ти търсеше преки пътища там, където те не съществуваха.

— О, имаше ги в изобилие. Просто избрах грешните.

— Разбирам, че нещата не са се развили добре за теб…

— Не разбираш, Ранди, а знаеш. Защото твоите шпиони те информират.

— Само се опитвах да те намеря.

— Да, точно това ми обясни по телефона. Същото ми казаха и онези хора от улицата, на които са били задавани въпроси, нямащи нищо общо с моето местопребиваване.

— Трябваше да знам дали те бива. Не можеш да ме виниш за това.

— Мили Боже, разбира се, че не. Не и като имам предвид какво ме накара да направя, какво мисля, че ме накара да направя.

— Само да играеш ролята на куриер, това е всичко. Сигурно не възразяваш за парите.

— Да възразявам? — каза посетителят с остър смях. — Искам да ти кажа нещо, Ранди. Човек може да бъде лишен от адвокатски права на тридесет или четиридесет години и пак да успее да се оправи. На когато си на петдесет и когато съдебният ти процес е следен от националната преса и е приключил със затвор, не можеш да си представиш как всички възможности пред теб изчезват, дори ако си добър професионалист. Превръщаш се в парий и не успяваш да продадеш нищо друго, освен съобразителността си. Уверих се в това през последните двадесетина години. Алджър Хис се справи по-добре с поздравителните картички.

— Нямам време да се отдавам на спомени. Информацията, моля.

— О, да, разбира се… Е, добре, най-напред получих парите на ъгъла на „Комънуелт“ и „Дартмут“ и, разбира се, записах имената и отличителните белези, които ми даде по телефона…

— Записа ли ги? — попита рязко Гейтс.

— Изгорих ги веднага, щом ги запомних наизуст — научих някои неща от положението, в което изпаднах. Обадих се на инженера в телефонната компания, който се зарадва извънредно на твоята, извинявай — на моята щедрост, и отнесох неговата информация на онзи отвратителен частен детектив. Но като имам предвид методите му, смятам, че той е човек, който може да използва моите таланти.

— Моля те — прекъсна го прочутият юрист. — Фактите, а не преценките ти.

— Често те съдържат и някои факти, професоре. Сигурно разбираш това.

— Ако ми се наложи, ще потърся мнението ти. Но не и сега. Какво разбра човекът?

— На основата на това, което ми каза — сама жена с деца, без да се уточни броят им, и на данните, осигурени от един недобре платен механик от телефонната компания, а именно — стесняване на областта, в която да се търси местоположението чрез кода и първите три цифри на един номер, мошеникът-детектив започна работа при безумно висок хонорар на час. За мое удивление, тя даде резултат. И всъщност, с помощта на това, което е останало от юриста у мен, смятам, че можем да постигнем едно скромно, неписано споразумение за сътрудничество.

— Дяволите да те вземат, кажи какво е установил той?

— Добре, както споменах, часовата му ставка направо не беше за вярване — имам предвид, че тя накърни собствения ми предварителен хонорар и аз мисля, че трябва да направим едно уточнение. Не си ли съгласен?

— За какъв се мислиш, по дяволите? Изпратих ти три хиляди долара! Петстотин за телефониста и хиляда и петстотин за онзи нещастен слухар-подлизурко, който се нарича частен детектив…

— Само защото вече не фигурира в обществената ведомост на полицейския отдел, Рандълф. И той като мен е претърпял крах, но очевидно върши добра работа. Ще преговаряме ли или да си тръгвам?

Професорът по право гледаше вбесен опозорения, лишен от професионални права стар адвокат.

— Как смееш!

— Скъпи ми Ранди, ти наистина вярваш на твоите вестници, а? Много добре, ще ти кажа защо се осмелявам да говоря така, арогантни ми стари приятелю. Гледал съм те, слушал съм те как разясняваш твоите мъчноразбираеми интерпретации на сложни правни въпроси, нахвърляйки се на всяко сносно постановление на съда в тази страна през последните тридесет години, при положение, че нямаш и най-бегла представа какво е да си беден и да гладуваш. Ти си любимец на роялистите, мой прозрачен приятелю, и би заставил средния гражданин да живее в общество, в което тайната е отживелица, свободната мисъл е потъпкана от цензурата, богатите стават още по-богати, а бедните едва оцеляват. И ти глаголстваш по такива неоригинални, средновековни възгледи, за да успееш да се наложиш като човек с изключителен интелект, незачитащ общоприетите норми, който обаче носи нещастие. Искаш ли да продължавам, доктор Гейтс? Честно казано, мисля, че избра погрешния низвергнат тип за мръсния си договор.

— Как… как смееш? — повтори обърканият професор, като пръскаше слюнки и крачеше величествено към прозореца. — Не искам да те слушам повече!

— Сигурно, Ранди, сигурно. Но когато бях доцент в правния факултет, а ти беше едно от моите момчета — едно от най-добрите, но не и от най-блестящите, ти не слушаше много внимателно. Затова ти предлагам да слушаш сега.

— Какво, по дяволите, искаш? — изрева Гейтс.

— По-скоро въпросът е какво искаш ти, не е ли така? Информацията, за която не си ми заплатил необходимото. А тя е толкова важна за теб, нали?

— Трябва да я имам.

— Винаги беше толкова неспокоен пред изпит…

— Млъкни! Платих ти. Сега искам информацията.

— В такъв случай се налага да поискам още пари. Смятам, че този, дето ти плаща — който и да е той, може да си го позволи.

— Нито долар повече.

— Тогава си тръгвам.

— Чакай! Още петстотин долара.

— Пет хиляди или си отивам.

— Това е смешно!

— Ще се видим след двадесет години…

— Добре… Добре, пет хиляди.

— О, Ранди, толкова си прозрачен. Точно затова не си сред най-блестящите, а си просто човек, който умее да използва устата си, за да прави впечатление на много интелигентен… Десет хиляди, доктор Гейтс. Или още сега тръгвам към най-шумния бар по мой вкус.

— Не можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога. Сега съм доверен правен консултант. Десет хиляди. Как предпочиташ да ги платиш? Не вярвам да ги имаш в себе си, така че мога ли да разчитам на добрата ти воля?

— Имаш думата ми…

— О, Ранди, глупости.

— Добре. Утре сутринта ще изпратя сумата в Пета бостънска банка. На твое име. С банков чек.

— Много мило от твоя страна. Но ако ми бъде попречено да получа парите, моля те, кажи на твоите хора, че съм оставил писмо в един мой приятел, в което съм описал подробно всичко случило се. То трябва да се изпрати на Масачузетския главен адвокат с обратна разписка, в случай, че с мен се случи нещо.

— Това е абсурдно. Информацията, моля те.

— Е, добре. Трябва да знаеш, че си се забъркал в нещо, което, както личи по всичко казано, е изключително тайна държавна операция — това е главният извод… Въз основа на предположението, че всеки, комуто се налага да напусне спешно някое място, би го направил с най-бързия възможен транспорт, нашият детектив отиде на летище „Лоуган“, нямам представа в качеството си на какъв. Въпреки това, той успя да получи митническите декларации от всички самолети, излетели от Бостън вчера сутринта, като се започне от първия полет в шест и половина, чак до десет часа. Както навярно си спомняш, това съответства на данните, които ми даде.

— И?

— Търпение, Рандълф. Каза ми нищо да не записвам, затова трябва да разказвам последователно. Докъде бях стигнал?

— До митническите декларации.

— Нашият детектив напусна бързо и отиде в контролната кула на „Лоуган“, където намери един продажен контрольор на полетите, който не беше на смяна и провери разписанията. Въпросният реактивен самолет е въведен в компютъра като категория Четири нула, което, за удивление на детектива, се оказа, че означавало операция с разрешение на правителството и с максимална секретност. Никакви митнически декларации, никакви имена на пътуващите на борда, само трасе за избягване на пътуващите търговски самолети и местоназначение.

— Което е?

— Блакбърн, Монсера.

— Това ли е всичко?

— Това е, професоре. И като имаме предвид факта, че въпросният самолет е бил със секретност Четири нула, което аз съвсем случайно споменах в писмото си до главния държавен адвокат, мисля, че си заработих десетте хиляди долара.

— Махай се оттук — каза заплашително професорът.

— Дори няма да ме почерпиш, за да ми помогнеш да спазя навика си?… Мили Боже, сигурно имаш поне половин дузина неразпечатани бутилки.

— Вземай една и се махай!

— Благодаря ти и, вярвай ми — ще го направя. — Старият съдия отиде до масата от черешово дърво край стената, върху която на два сребърни подноса се мъдреха бутилки с уиски и коняк. — Да видим — продължи той, взе няколко бели салфетки от плат и обви с тях две бутилки, а после и трета. — Ако ги стисна здраво под мишница, ще изглежда, че нося пране. Благодаря ти, Ранди — каза съдията, излезе в коридора и се обърна. — Не забравяй банковия чек в Пета бостънска утре сутринта. Петнадесет хиляди.

— Как така петнадесет?

— Можеш ли да си представиш какво би казал главният адвокат, само ако разбере, че си общувал с мен? Довиждане.

Рандълф Гейтс затръшна вратата и се затича към телефона в спалнята. Избра централата.

— Искам да разговарям с Париж — каза Гейтс.