Ултиматумът на Борн

26

Борн бе минал два пъти покрай тихата тъмна редица от каменни къщи на булевард „Льофевр“ в бетонната пустош на петнадесети район. После и двата пъти се бе върнал обратно до Рю д’Алесия и откри едно кафене на тротоара. Отвън масите със свещи, чиито пламъци потрепваха под стъклените похлупаци, бяха запълнени най-вече с жестикулиращи, спорещи студенти от намиращите се наблизо Сорбона и Монпарнас. Наближаваше десет часът и келнерите с престилки започваха да стават раздразнителни. Повечето клиенти не бяха изпълнени с щедрост — както в сърцата си, така и в джобовете си. Джейсън искаше да изпие само едно силно еспресо, но постоянно навъсеното лице на приближаващия ce garson го увери, че щеше да си има неприятности, ако поръчаше само кафе. Затова добави и чаша от най-скъпия коняк, който можа да се сети.

Щом келнерът се върна при бара, Джейсън извади малкия си бележник и химикалката, затвори очи за момент, отвори ги и започна да скицира всичко, което бе останало в паметта му от редицата сгради. Имаше три групи, всяка от по две свързани къщи, които бяха разделени от тесни улички. Всеки двоен комплекс бе висок три етажа и до входовете отпред се стигаше по стръмни тухлени стъпала. От двата края на редицата имаше празни места, покрити с трошилка — останки от съборени съседни здания. Адресът на секретния телефон на Чакала, който бе на разположение само в подземните тунели за ремонтни нужди, отговаряше на крайната група вдясно и не беше трудно човек да си представи, че той сигурно заемаше цялото здание, ако не и цялата редица.

Келнерът пристигна с еспресото и коняка и едва когато Джейсън постави на масата банкнота от сто франка и махна с ръка за рестото, враждебното изражение на мъжа бе заменено с безразличие.

— Merci — смънка той.

— Има ли някъде тук телефон? — попита Борн и извади друга банкнота от десет франка.

Надолу по улицата, на петдесет-шестдесет метра — отвърна келнерът с очи, приковани в парите.

— Няма ли по-наблизо? — Джейсън извади от пачката още една банкнота от двадесет франка. — Трябва да се обадя съвсем наблизо, в съседния квартал.

— Елате с мен — каза келнерът, взе внимателно парите и поведе Борн през отворените врати на кафенето към касиерката, седнала на висок стол в далечния край на ресторанта. Жената имаше изтощено, жълтеникаво лице и изглеждаше раздразнена. Очевидно бе решила, че Борн е някой недоволен клиент.

— Дай му да ползва телефона — каза келнерът.

— Защо? — викна старата вещица. — Може да разговаря и с Китай.

— Ще се обадя съвсем наблизо и ще си платя.

Джейсън предложи една десетфранкова банкнота, а невинните му очи гледаха безизразно подозрителната жена.

— Уф, вземи — каза тя, подаде му телефонния апарат и сграбчи парите. — Кабелът е дълъг, така че можеш да отидеш до стената, както правят всички. Мъже! Мислят само за работа и за леглото.

Борн избра „Пон Роял“ и помоли да го свържат със стаята му, като очакваше, че Бернардин ще вдигне слушалката още при първото или второто позвъняване. Когато чу четвъртото, той се обезпокои; при осмото бе силно разтревожен. Бернардин не беше там! Нима Сантос!… Не, ветеранът от Втори отдел бе въоръжен и знаеше как да използва „възпиращите средства“. В най-лекия вариант би се разразила стрелба, а в най-тежкия стаята щеше да бъде разрушена от гранатата. Бернардин бе напуснал по своя воля. Защо?

Може да има няколко причини — помисли Борн, остави телефона и се върна на масата си отвън. Първата и най-желана бе да е получил новини от Мари… И тъй като не можа да се сети за друга, реши, че е най-добре да спре да мисли за Бернардин. Трябваше да се съсредоточи върху други неща, и то така усилено, както никога през живота си. Върна се към силното кафе и бележника. Всеки детайл трябваше да бъде точен.

Час по-късно Джейсън бе приключил с кафето и беше отпил глътка от коняка, а остатъка бе разлял на тротоара под мръсната, както обикновено, червена покривка. Тръгна си от кафенето и се отдалечи от Рю д’Алесиа. Зави надясно и закрачи бавно, както би вървял някой доста по-стар човек, към булевард „Льофевр“. Колкото повече приближаваше последния ъгъл, толкова по-силно дочуваше усилващите се и отслабващи звуци на сирени. Сирени! Сирените на парижката полиция, виещи на два тона! Какво ли бе станало? Какво ставаше! Джейсън заряза старческата походка и затича към края на зданието, което беше с лице към булеварда, и редицата от стари каменни къщи. Изведнъж към паниката му се прибавиха ужас, ярост и удивление. Какво правеха?

Пет патрулни коли се събраха пред редицата от каменни къщи и всички спряха пред сградата вдясно. Тогава се появи голям полицейски фургон и направи завой така, че застана точно пред двата входа на къщата. Прожекторът му се движеше във всички посоки и от него слезе група полицаи в черни униформи с автомати. Те коленичиха, готови за атака. Патрулните коли ги прикриваха частично. Явно подготвяха нападение.

Глупаци. Проклети глупаци! Да дадеш предупреждение на Карлос означаваше да изпуснеш Чакала! Убийствата бяха неговата професия, изплъзването — неговата мания. Преди тринадесет години бяха казали на Борн, че огромното убежище на Карлос във вилното селище на Витри-сюр-Сен имало повече фалшиви стени и скрити стълби от замъка на някой благородник от времето на Луи XIV. Фактът, че никой не успя да посочи чие имение бе неговото или на чие име се е водело, не означаваше, че тези доста правдоподобни слухове не са истина. И при наличието на три на външен вид разделени групи сгради на булевард „Льофевр“ бе съвсем разумно да се предположи, че те са свързани със скрити подземни тунели.

За Бога, кой беше направил това? Беше ли допуснал някаква ужасна грешка? Нима с Бернардин са били толкова тъпи, като решиха, че Втори отдел или Питър Холанд чрез базата на ЦРУ в Париж са пропуснали да организират подслушване на телефона му в „Пон Роял“, да подкупят или да завербуват оператори от различните смени на хотелската централа? Ако беше така, то тази тъпота се коренеше в нещо, което бе безспорно: беше почти невъзможно да се осъществи толкова бързо подслушване на телефон в един сравнително малък хотел, без това да бъде забелязано. Осъществяването му налагаше присъствието на непознат човек в сградата, а срещу евентуалните пръснати подкупи следеният обект би противодействал с още по-големи подкупи. Сантос? Да е поставил подслушватели в стаята с помощта на някоя камериерка? Едва ли. Свръзката на Чакала не би го разкрила, особено ако не е спазил договора. Кой? Как? Раздиран от въпроси, той гледаше с ужас и тревога сцената, която се разиграваше на булевард „Льофевр“.

— По нареждане на полицията всички, живеещи в сградата, трябва да я опразнят.

Думите, идващи от високоговорителя, прокънтяха на улицата.

— Имате една минута, след което ще предприемем насилствени мерки.

„Какви насилствени мерки? — изпищя мислено Борн. — Вие го изпуснахте. Изпуснахте го. Кой? Защо?“

Вратата над тухлените стъпала от лявата страна на зданието се отвори първа. През нея в потока светлина от прожектора излезе вцепенен от страх мъж. Беше нисък, доста пълен, по долна риза. Той разпери ръце пред лицето си и отвърна глава от ослепителния лъч.

— Какво става, господа? — извика човекът с треперещ глас. — Аз съм просто хлебар — добър хлебар, и не знам нищо за тази улица, освен че наемите са ниски. Това престъпление ли е според полицията?

— Заповедите ни не са за вас, господине!

— Не са за мен ли? Пристигате тук цяла армия, плашите съпругата и децата ми, карате ги да мислят, че това са последните им минути на този свят, и заявявате, че ние не ви интересуваме? Що за разсъждение е това? Сред фашисти ли живеем?

Побързайте — помисли си Джейсън. — За Бога, побързайте! Всяка секунда се превръща в минути за Чакала, когато бяга, в цял час!

Сега се отвори вратата над тухлените стъпала вдясно, от нея се появи монахиня в дълги черни църковни одежди и застана предизвикателно в рамката.

— Как смеете! — извика тя. В деловия й глас не се долавяше и следа от страх. — Време за вечерня, а вие си позволявате да нахлувате така! По-добре щеше да е, ако бяхте поискали опрощение на греховете си, вместо да прекъсвате онези, които се молят на Господа за своите!

— Добре казано, сестро — отвърна полицейският служител през високоговорителя, явно не останал трогнат от думите на монахинята. — Но ние имаме друга информация и с най-голямо уважение настояваме да претърсим дома ви. Ако откажете, ще трябва да изпълним заповедите без уважение.

— Ние сме Сестрите на Магдалена — Благотворителки! — възкликна монахинята. — Това са свещени помещения на жени, посветили себе си на Христа!

— Уважаваме вашата дейност, сестро, но все пак ще влезем вътре. Ако това, което казвате, е така, аз съм сигурен, че властите ще направят щедро пожертвование за вашето дело.

Губите си времето! — извика мислено Борн. — Той ще избяга!

— Тогава нека душите ви бъдат прокълнати за този грях? Щом искате — влизайте, нахлувайте в това свято място!

— Така ли, сестро? — попита по високоговорителя друг служител. — Не мисля, че каноните ви позволяват да осъждате нечии души на вечни мъки с толкова неубедително извинение… Тръгвайте, господин инспектор. Под одеждите може би ще намерите бельо, по-подходящо за „Фобур“.

Този глас му беше познат! Това беше Бернардин! Какво беше станало? Нима все пак Бернардин не беше приятел? Беше ли всичко игра, гладко изпълнена от един предател? Ако беше така, тази нощ щеше да има още една смърт!

Полицаите от взвода за борба с тероризма, облечени в черни униформи, изтичаха към основата на тухлените стълби с автомати, готови за стрелба. През това време жандармите преградиха булевард „Льофевр“ от север и юг. Червените и сини светлини на патрулните коли продължаваха да премигват, като че ли предупреждаваха всички извън сцената на действието: Стойте настрана.

— Може ли да се прибера? — извика хлебарят. Никой не му отвърна, затова дебелакът се затича и влезе през вратата, като стискаше с ръце панталоните си.

Към групата, която се готвеше да нахълта, се присъедини служител в цивилни дрехи — очевидно водачът на нападението. Той кимна с глава и затича заедно с останалите нагоре по тухлените стъпала и влезе през вратата, отворена от дръзката монахиня.

Джейсън остана на мястото си на края на зданието, притиснал тяло към каменната стена. От челото и врата му се лееше пот, а очите му бяха приковани към непонятната сцена, разиграваща се на булеварда. Вече знаеше кой, но защо? Беше ли истина? Беше ли всъщност човекът, на когото Алекс Конклин и самият той така вярваха, още един чифт очи и уши на Чакала? Господи, не искаше да го повярва!

Минаха десет минути и взводът и неговият водач започнаха да излизат. Няколко души се наведоха и целунаха ръка на истинската или фалшива игуменка. С появата им Борн разбра, че неговите и на Конклин инстинкти не са ги излъгали.

— Бернардин! — изрева служителят, докато отиваше към първата патрулна кола. — Край! С тебе е свършено! Излизай! Да не си посмял да разговаряш някога и с последния наемник от Втори отдел, дори и с чистача на тоалетните! Отлъчен си!… Ако имах тази власт, щях да те застрелям!… Международен убиец на булевард „Льофевр“! Приятел на отдела! Агент, когото трябва да защитаваме!… Някакъв си женски манастир, нещастен кучи сине! Мамка ти! Женски манастир!… Махай се от колата ми, смрадливо прасе! Махай се, преди да е гръмнал по грешка някой автомат и да ти е разпилял червата по улицата!

Бернардин се показа от патрулната кола. Залитна, не успя да запази равновесие с нестабилните си крака и се претърколи два пъти по асфалта. Джейсън изчака. Искаше му се да се втурне към приятеля си, но знаеше, че трябва да изчака. Патрулните коли и фургонът заминаха; Борн още не трябваше да се показва. Очите му гледаха ту към Бернардин, ту към предния вход на къщата на Чакала. А това наистина беше неговата къща — монахинята го беше доказала. Карлос не можеше да се раздели от изгубената си вяра. Постоянно я използваше за прикритие, но тя беше и нещо повече. Много повече.

Бернардин се скри със залитане в сенките на една чупка на витрината на отдавна изоставения склад, намиращ се от другата страна на булеварда. Джейсън изскочи от ъгъла и затича по тротоара, вмъкна се при него и сграбчи ветерана от Втори отдел, който се беше облегнал на стъклото и дишаше тежко.

— Какво стана, за Бога? — извика Борн, като подкрепяше Бернардин за двете рамене.

— Спокойно, mon ami — каза сподавено французинът. — Прасето, до което седях — без съмнение, политик, който гледа да попадне във вестниците, ме удари с все сила в гърдите, преди да ме изхвърлят от колата… Казах ти, че не познавам всички новаци, които се прикрепват към отдела. И вие имате същите проблеми в Америка, така че, моля те, не ми чети лекции.

— Това е последното нещо, което бих направил… Тази е къщата, Бернардин. Точно тук, пред нас!…

— Която също така е и капан.

— Какво?

— Потвърдихме го с Алекс. Телефонните номера бяха различни. Разбирам, че не си провел разговора си с Карлос, както ти беше казал.

— Не съм. Получих адреса и го исках повален. Има ли разлика? Това е къщата.

— О, това е мястото, където трябваше да отиде твоят господин Симон, и ако той наистина беше господин Симон, щеше да бъде отведен на друга среща. Но ако не се окажеше мосю Симон, а някой друг, тогава щеше да бъде застрелян и — още един труп в преследването на Чакала.

— Грешиш! — настоя Джейсън, като клатеше глава, после заговори тихо и бързо. — Може това да е заобиколен път, но все пак на края му е Карлос. Няма да позволи никому да ме убие, освен самият той. Такава е заповедта му.

— Както и твоята по отношение на него?

— Да. Аз имам семейство; той има своята легенда. Моето семейство ми стига, но Чакала се чувства във вакуум — за него вече нищо няма значение. Стигнал е до края. Единственият начин да продължи е да навлезе в моята територия — територията на Дейвид Уеб, и да премахне Джейсън Борн.

— Уеб? Дейвид Уеб? В името на всемогъщия Бог — кой е той?

— Аз — отвърна Борн, усмихнат отчаяно, и се облегна до Бернардин на витрината. — Страхотно, а?

— Страхотно? — извика бившият служител на Втори отдел. — Това е fou! Лудост, направо не е за вярване!

— Но трябва да повярваш.

— Ти си семеен човек с деца и вършиш такава работа?

— Алекс не ти ли е казал?

— Дори да го е направил, съм го помислил за част от играта — човек приема какво ли не. — Възрастният французин погледна по-високия си другар и поклати глава. — Наистина ли имаш семейство, от което не желаеш да избягаш?

— Дори напротив, искам да се върна при него колкото се може по-скоро. Те са единствените хора на земята, които истински ме вълнуват.

— Но ти си Джейсън Борн, Хамелеона-убиец! Целият престъпен свят потръпва, щом чуе името ти!

— О, хайде, това е малко прекалено, особено пък от теб.

— Въобще не е! Ти си Борн, вторият след Чакала…

— Не! — извика Джейсън, изведнъж забравил за Дейвид Уеб. — Той не може да се сравнява с мен! Ще го хвана! Ще го убия!

— Много добре, mon ami, много добре — каза успокояващо Бернардин. — Какво искаш да направя аз?

Джейсън Борн се обърна към витрината и пое дълбоко дъх няколко пъти. И тогава през мъглите на неяснотата се избистри стратегията на Хамелеона. Той се завъртя и погледна през улицата към каменната сграда.

— Полицията си отиде — каза тихо Борн.

— Така е, това ми е ясно.

— А ясно ли ти е, че от другите две здания не се показа никой? А много от прозорците светеха.

— Какво да ти кажа — бях прекалено зает. Не съм забелязал. — Бернардин повдигна вежди, внезапно спомнил си нещо. — На прозорците се виждаха лица — няколко лица.

— И никой не излезе.

— Съвсем понятно. Полиция… наоколо препускат въоръжени хора. Най-добре е човек да се скрие, не е ли така?

— Дори и след като полицията си е отишла заедно с оръжията и патрулните коли? Просто са се върнали към телевизорите и все едно че нищо не се е случило? Никой не излиза навън да сподели преживяното със съседите? Това е неестествено, Франсоа. Дори не е неестествено естествено. Било е дирижирано.

— Какво искаш да кажеш? Как е било дирижирано?

— Един човек излиза на входа и крещи в светлината на прожектора. Вниманието се привлича към него и така се изпаряват ценните секунди на минутата за предупреждение. После от другата страна се появява една монахиня, наметната с благочестиво възмущение — още изгубени секунди, а това са цели часове за Карлос. Наемният убиец има време да се организира и Втори отдел остава с празни ръце… И когато всичко свършва, нещата се връщат към нормалния си ход — една неестествена нормалност. Работата е свършена според предварително съставения план и затова липсва обикновеното любопитство — никакви хора на улицата, никаква възбуда, дори го няма обичайното всеобщо възмущение. Просто хората вътре споделят помежду си. Това не ти ли говори нещо?

Бернардин кимна.

— Предварително подготвена стратегия, осъществена от професионалисти — каза ветеранът — полеви офицер.

— Точно така мисля и аз.

— Но ти го забеляза, а аз не — възрази Бернардин. — Престани да се държиш вежливо, Джейсън. Толкова време съм бил извън нещата. И сега съм прекалено отпуснат, твърде стар и без въображение.

— Аз съм същият — каза Борн. — Само че за мен залогът е твърде висок и затова трябва да си наложа да мисля като човека, когото исках да забравя.

— Сега мосю Уеб ли говори?

— Предполагам.

— И докъде стигнахме?

— До един разлютен хлебар, една гневна монахиня и няколко лица на различни прозорци. При тези обстоятелства резултатът е незначителна печалба за нас, но положението няма да остане дълго същото. Съмнявам се дали ще продължи и до сутринта.

— Не те разбирам.

— Карлос ще закрие заведението, и то много бързо. Вече няма избор! Някой от преторианската му гвардия е издал местонахождението на парижкия му щаб и можеш да се обзаложиш на пенсията си — ако все още имаш такава, че сега се мъчи трескаво да се сети кой го е издал…

— Върни се! — извика Бернардин, сграбчи Джейсън за черното яке и го издърпа навътре в прикритието на тъмния склад. — Не се показвай! Залегни долу!

Двамата мъже се хвърлиха на земята и легнаха по очи на напукания тротоар. Лицето на Борн беше до ниската стена под витрината и главата му беше извърната така, че да може да вижда какво става на улицата. Отдясно се появи тъмна кола-фургон, но тя не беше полицейска. Беше по-лъскава, по-малка, като че ли по-широка, легнала към земята, и по-мощна. Единствената й ярка, ослепителна прилика с полицейския автомобил бе прожекторът… Но не, той не беше един — прожекторите бяха два, по един от всяка страна на предното стъкло, като двата лъча се въртяха назад-напред и претърсваха улицата от двете страни на колата. Джейсън взе пистолета от колана си, като знаеше, че Бернардин вече е извадил своя от джоба си. Лъчът на левия прожектор се стрелна над телата им.

— Страхотен си — прошепна Борн. — Но как я забеляза?

— По движещите се отражения на лампите в страничните прозорци — отвърна старият Франсоа. — За малко помислих, че се връща бившият ми колега, за да довърши, както се заканваше, работата си. Имам предвид да разпилее червата ми по асфалта… Боже мой, виж!

Фургонът мина покрай първите две здания и изведнъж свърна към бордюра и спря пред последната сграда, няма и на стотина метра от склада. Къщата бе най-далечната от тази с телефона на Чакала. Веднага щом колата закова на място, задната врата се отвори и оттам изскочиха четирима души с автомати. Двама застанаха до автомобила откъм страната на улицата, един мина по тротоара и отиде зад фургона, а последният се изправи застрашително край разтворените му врати с МАК-10, готов за стрелба. Мъждива жълтеникава светлина заля площадката над тухлените стъпала. Вратата се отвори и навън излезе мъж с черен шлифер. Спря за малко и огледа булеварда „Льофевр“ нагоре и надолу.

— Той ли е? — прошепна Франсоа.

— Не, освен ако не се е качил на високи токчета и не си е сложил перука — отвърна Джейсън и бръкна в джоба на якето си. — Щом го видя, ще го позная, защото го виждам всеки ден от живота си.

Борн извади една от гранатите, които бе взел от Бернардин. Остави пистолета си на земята и провери прекъсвача, като стисна нарязания стоманен овал и подръпна шпилката, за да се увери, че не е ръждясала.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита старият ветеран от Втори отдел.

— Мъжът горе е само примамка — отвърна Джейсън с мек, монотонен глас. — След секунди друг ще заеме мястото му, ще изтича надолу по стъпалата и ще влезе в колата или отпред, или през задните врати. Надявам се да е последното, но няма да има кой знае каква разлика.

— Ти си луд! Ще те убият! Каква полза ще има семейството ти от трупа ти?

— Въобще не разсъждаваш, Франсоа. Охраната ще изтича и ще се качи през задните врати, тъй като отпред няма място. Има голяма разлика между това да се качиш в автомобила и да скачаш от него. Най-малкото е по-бавно. Когато последният от тях влезе и се пресегне да затвори тези широки врати, аз ще хвърля гранатата вътре във фургона… И нямам никакво намерение да ставам труп. Ти стой тук!

Преди Бернардин да успее да възрази отново, Делта от „Медуза“ изпълзя на тротоара на тъмния булевард, разсичан от ярките неподвижни лъчи на прожекторите, които сега осветяваха колата от двете й страни. Всъщност това беше от полза за Борн. Горещата бяла светлина около фургона сгъстяваше тъмнината извън нея. Като се придвижваше в сенките на складовете, следващи един подир друг, все едно че си проправяше път през високата трева край делтата на Меконг, към осветения с прожектори двор на затвора, Джейсън продължи да лази бавно напред, използвайки паузите между всяко извръщане на задния пазач. Тогава Борн приковаваше очи в човека горе на тухленото стълбище.

Изведнъж се появи друга фигура. Това беше жена с малък куфар в едната ръка и голяма дамска чанта в другата. Тя заговори на мъжа в черния шлифер и вниманието на пазача се насочи към тях двамата. Борн запълзя бавно на лакти и колене, които се удряха тихо по паважа, докато стигна най-близката точка до колата, от която можеше да наблюдава сцената на стълбището с минимален риск да бъде забелязан. Видя, че двамата от охраната, които стояха на улицата, непрекъснато примигваха в лъча на ярката светлина и това го успокои. Положението беше толкова чисто, колкото можеше да бъде при тези обстоятелства. Всичко сега бе въпрос на синхрон, на точност и на целия опит, който можеше да повика на помощ, останал от времената, които често си спомняше доста неясно и смътно, или пък бяха отминали много отдавна. Сега беше длъжен да си припомни всичко. Инстинктът трябваше да му помогне през неясните мъгли на паметта му. Сега. Краят на кошмара идваше.

Започна се! Изведнъж последва особена активност около вратата и навън излезе трета фигура, която се присъедини към другите две. Мъжът бе по-висок от другия, на главата си имаше барета и в ръката си носеше чанта за документи. Очевидно издаваше нареждания, които засягаха и охраната при задните врати. Човекът изтича през тротоара и новопоявилият се хвърли чантата надолу през стъпалата. Мъжът мушна мигновено автомата под лявата си мишница и хвана с лекота кожената чанта във въздуха.

— Allez-vous-en. Nous partons! Vite!53 — извика вторият човек и показа с жест на другите двама на стълбището да тръгнат преди него към колата. Те го послушаха, като мъжът с шлифера се присъедини към охраната при задните врати, а жената придружи този, който издаваше нарежданията… Чакала? Беше ли това Карлос? Дали?

Борн отчаяно се молеше да е той и сигурно беше! Звукът от затварянето на вратата на автомобила откъм страната на тротоара бе последван от запалването на мощния двигател. И двете неща бяха сигнал. Останалите трима души от охраната се втурнаха от постовете си към задните врати на колата. Качиха се един по един след мъжа с черния шлифер, като повдигаха крак, хващаха се с ръце за металните рамки и с рязко напъване на мускулите скачаха вътре. Тогава се пресегнаха с две ръце за вътрешните дръжки на вратите…

Сега! Борн издърпа шпилката на гранатата, скочи на крака и затича към затварящите се врати така, както никога не бе тичал през живота си. Хвърли се, завъртя тялото си във въздуха, приземи се по гръб, като при това хвана лявото крило, и хвърли гранатата вътре. Пусковият механизъм остана в ръката му. Трябваше да избухне след шест секунди. Джейсън застана на колене и затръшна вратата с протегнати ръце. Последва залп от стрелба. И стана неочаквано чудо! Тъй като колата на Чакала бе бронирана, бе невъзможно куршумите да излязат навън! Стоманата не бе разкъсана никъде, а само се чуваше глухо думкане, свистенето на рикошетите… и писъците на ранените вътре.

Ослепително светещата кола се стрелна напред по булевард „Льофевр“ а Борн скочи и побягна към пустите складове на източната страна на улицата. Бе почти пресякъл широкото платно, когато стана невъзможното. Невъзможното!

Колата на Чакала избухна. Експлозията озари нощното небе на Париж и в този момент от най-близкия ъгъл с писъка на гумите се появи кафява лимузина. Прозорците й бяха отворени и през тях се виждаха мъже, стиснали автомати в ръцете си, които сееха куршуми във всички посоки, като стреляха оглушително и безразборно. Джейсън се хвърли в сенките на най-близката чупка във витрините и се сви като ембрион, приемайки не със страх, а с ярост факта, бе може би това бяха последните мигове от живота му. Беше се провалил. Беше провалил Мари и децата!… Но нямаше да умре по този начин! Скочи от циментовата площадка с пистолет в ръка. Щеше да убива, да убива! Това беше начинът на Джейсън Борн.

И тогава се случи невероятното. Невероятното! Сирена ли беше това? Полицията? Кафявата лимузина се стрелна напред, заобиколи горящите останки от фургона на Чакала и изчезна в тъмните улици точно когато патрулната кола се появи с виещи сирени от противоположната страна на тъмния булевард. Гумите й изсвириха и тя спря само на метри от пламъците на унищожения автомобил. „Вече нищо не разбирам!“ — помисли си Джейсън. Там, където преди имаше пет патрулни коли, сега се бе върнала само една. Защо? Но дори и този въпрос беше излишен. Карлос бе разработил стратегия, използваща не една, а седем, може би осем примамки и всички те имаха своите удължения. Всички бяха обречени на ужасна смърт от човека, ненадминат в самозащитата. Чакала бе изскочил от капана. Наемният убиец го бе надиграл отново, но не го беше убил. Щеше да има друг ден, друга нощ.

— Бернардин! — изкрещя служителят на Втори отдел, който преди по-малко от тридесет минути се бе отказал официално от своя колега.

Изскочи от колата и закрещя отново:

— Бернардин! Къде си?… Господи, къде си? Върнах се, стари приятелю, защото не можех да те зарежа] Боже мой, ти беше прав, вече се убеждавам лично в това! Ох, Господи, кажи ми, че си жив! Отговори ми]

— Но друг е мъртъв! — чуха се думите на Бернардин и мършавата му фигура се появи бавно откъм склада, на около седемдесет метра на север от Борн.

— Може би постъпих прибързано! — извика служителят, затича се към стария човек и го прегърна.

От патрулната кола излязоха останалите полицаи с автомати, вдигнати пред лицата им, и обкръжиха горящия фургон, но на значително разстояние от него.

— Обадих се на нашите хора по радиото да тръгнат насам! — добави служителят. — Повярвай ми, стари приятелю, върнах се, защото въпреки гнева си не можех да те оставя. Теб, моя стар другар… Нямах никаква представа, че онова прасе от вестника наистина се е нахвърлило върху теб и те е ударило. Щом ми го каза, аз го изхвърлих от колата!… Върнах се, нали виждаш? Но, Боже мой, въобще не очаквах нещо подобно!

— Ужасно e — каза ветеранът на Втори отдел, като при това стрелкаше поглед по булеварда и се оглеждаше.

Обърна особено внимание на множеството изплашени, напрегнати лица на прозорците на трите каменни сгради. С взривяването на фургона и изчезването на кафявата кола сценарият се бе пръснал като сапунен мехур. Слугите бяха останали без своя водач и бяха изпълнени с тревога.

— Грешката не е само твоя, стари ми приятелю — продължи той и в гласа му се долавяше извинение. — Посочих ви грешно здание.

— А-ха! — извика сътрудникът на Втори отдел с лекото тържество на самооправданието в гласа му. — Грешно здание, значи? Тази грешка все пак има значение за последствията, нали, Франсоа?

— Те щяха да са значително по-леки, ако не ме беше зарязал така прибързано, както самият ти съвсем уместно спомена. Вместо да ме послушаш като човек с голям опит, ти нареди да ме изхвърлят от колата, за да стана, щом си заминахте, свидетел на този ужас.

— Ние следвахме твоите заповеди! Претърсихме сградата — но грешната сграда!

— Ако бяхте останали обаче, само за едно кратко съвещание, всичко това можеше да бъде избягнато, а един мой другар щеше да бъде жив. Ще трябва да включа този извод в доклада си…

— Моля те, стари приятелю — прекъсна го сътрудникът. — Хайде да разсъдим заедно в името на доброто на отдела…

Този път причината за прекъсването бе пискливата поява на една пожарна. Бернардин вдигна ръка и отведе бившия си протестиращ колега на отсрещния тротоар на булеварда, уж за да се махнат от пътя на пожарникарите, а всъщност за да може да чуе Джейсън Борн разговора им.

— Щом дойдат нашите хора — продължи сътрудникът на Втори отдел с все по-властен глас, — ще изпразним сградите и ще задържим всички, живеещи в тях, за основен разпит.

— Боже мой — възкликна Бернардин, — не само че си некадърен, ами си и глупав!

— Какво?

— Сигурно си видял лимузината — кафявата лимузина?

— Да, разбира се. Шофьорът каза, че избягала.

— И това ли е всичко, което ти каза?

— Ами фургонът гореше и бях толкова зает да викам подкрепления по радиото…

— Погледни разбитите стъкла! — заповяда Франсоа и посочи към складовете встрани от мястото, където се криеше Борн.

— Погледни дупките по тротоара и улицата. Стрелба, стари ми друже. И тези, които стреляха, избягаха, убедени, че са ме убили!… Не казвай нищо и не прави нищо. Остави тези хора на мира.

— Говориш неясно…

— А ти се държиш като глупак. Ако има и най-слаба вероятност да бъде наредено поради някаква причина дори на един от тези убийци да се върне тук, не трябва нищо да му попречи. Изпрати хора във всяка къща, за да попитат дали всичко е наред и да обяснят, че според властите ужасните събития на булеварда са от криминално естество и че вече всичко е минало.

— Но дали е истина?

— Това е, което искаме те да си помислят.

В улицата се втурна линейка, последвана от още две патрулни коли, като всички бяха включили сирените си на максимална мощност. На двата ъгъла на пресечката с улица „Д’Алесиа“ се бяха струпали живеещите в околните сгради. Много от тях бяха намъкнали набързо някакви дрехи, а други бяха с нощното си облекло — протрити халати за баня и изтъркани пантофи.

— Дай време на тълпата да задоволи нездравото си любопитство — продължи Бернардин, — а после прати хора да я разпръснат. Изчакай да мине час и след като приключи работата по разчистването на останките от фургона и телата бъдат откарани, нареди на всички, с изключение на един човек, да се върнат в участъка. Този, който остане, ще дежури тук, докато приключи разчистването. Освен това, трябва да му бъде наредено да не пречи на никого, който иска да напусне сградите, ясно ли е?

— Нито думичка. Каза, че може някой да се е скрил…

— Знам какво казах — натърти бившият консултант на Втори отдел. — Това не променя нищо.

— Значи ти ще останеш тук?

— Да. Ще обикалям бавно и незабележимо из района.

— Разбирам… А какво ще стане с полицейския доклад? С моя доклад?

— Можеш да изложиш част от истината, но, разбира се, не всичката. Била ти е подадена информация — името на информатора не можеш да посочиш, че точно в определения час щяло да се случи нещо, свързано с подразделението на отдела за борба с наркотиците. Поел си начело на един полицейски контингент и не си намерил нищо, но скоро след това твоите високопрофесионални инстинкти са те накарали да се върнеш обратно на мястото. За жалост, било е твърде късно и ти не си успял да предотвратиш касапницата.

— Може дори да бъда похвален — каза сътрудникът и изведнъж се намръщи. — А твоят доклад? — попита тихо той.

— Ще помислим дали въобще е необходимо да го правя, нали? — отвърна възстановеният на длъжност консултант на Втори отдел.

Медицинският екип зави телата на жертвите и ги качи в линейката. През това време аварийната кола вдигна в огромния си контейнер това, което бе останало от взривения фургон. Почистиха платното, като няколко души отбелязаха, че не би трябвало да се стараят толкова, иначе никой няма да може да познае булеварда. След четвърт час работата беше привършена. Аварийната кола тръгна, а самотният патрулиращ се присъедини към екипа й, за да го оставят при най-близкия полицейски телефон след няколко пресечки. Бе минал четири часът сутринта и скоро зората щеше да обагри небето над Париж, преди да започне шумният човешки карнавал. Вече единствените признаци на живот на булевард „Льофевр“ бяха петте светещи прозореца в редицата от каменни сгради, контролирани от Карлос Чакала. В стаите зад тях имаше мъже и жени, на които не бе позволено да спят. Те трябваше да работят за своя Монсеньор.

Борн седна на тротоара, протегна крака и опря гръб на вътрешната стена на склада, намиращ се срещу сградата, където изплашеният, но свадлив хлебар и дръзката монахиня се бяха изправили срещу полицията. Бернардин се намираше в подобно място на около стотина метра по-надолу, точно срещу първата сграда, където бе спряла колата на Чакала за обречения си на смърт товар. Имаха твърда уговорка: Джейсън щеше да проследи и отвлече със сила лицето, което първо излезеше от която и да е сграда. Ветеранът на Втори отдел щеше да последва човека, който щеше да излезе втори, и щеше да разбере къде отива, но без да установява какъвто и да било контакт. Борн смяташе, че или хлебарят, или монахинята щяха да бъдат свръзката на убиеца, затова си избра северния край на редицата от здания.

Той бе отчасти прав, но не бе очаквал затруднения от страна на персонала и превозните средства. В пет часа и седемнадесет минути от южната страна на зданията се зададоха два велосипеда, карани от монахини в пълни църковни одеяния и бели шапки. Те спряха пред къщата, за която се предполагаше, че трябва да е местонахождението на Сестрите на Магдалена, и звъннаха с приглушените звънчета на кормилата. Вратата се отвори и от нея се показаха още три монахини, всяка с велосипед. Те слязоха по тухлените стъпала и се присъединиха към своите сестри-благотворителки. Монтираха внимателно седалките и процесията тръгна по улицата. Единственият успокоителен факт за Джейсън бе, че възмутената монахиня на Карлос остана най-отзад. Без да знае какво точно ще се случи, но твърдо убеден, че нещо трябва да се случи, Борн изскочи от скривалището си и се затича през тъмния булевард. Щом доближи сенките на празния парцел до къщата на Чакала, се отвори друга врата. Джейсън коленичи и видя как дебелият сприхав хлебар се спусна по тухлените стъпала като птица и пое на юг.

„Дойде редът и на Бернардин“ — помисли Борн, изправи се и затича след процесията от монахините на колела.

Уличното движение в Париж е една неизчерпаема загадка, независимо от часа на деня или нощта. Освен това, то подсигуряваше правдиви извинения за онзи, който желаеше да подрани или закъснее, да пристигне точно където трябва или обратното. Казано накратко, в увлечените в унищожителната си необузданост парижани зад воланите почти липсваха следи от цивилизованост. Може би в това отношение ги надминаваха само техните колеги от Рим и Атина. Същото важеше и за Сестрите на Магдалена и особено за досадната игуменка, която се държеше като квачка и караше сама най-отзад. При пресечката с Рю Льокурб в Монпарнас колона от камиони с продукти й попречи да продължи с религиозните си колежки. Тя им махна весело с ръка и свърна рязко в една тясна, странична улица, като изведнъж завъртя педалите по-бързо. Борн, който усещаше как пулсира раната на врата му, получена на остров Транкуилити, не усили крачка. Не беше необходимо. Върху зданието в началото на улицата имаше знак с бели букви, на който пишеше IMPASSE — улица без изход.

Той видя велосипеда, привързан към незапалена улична лампа и зачака в тъмнината на един вход на не повече от пет-шест метра встрани. Вдигна ръка и опипа топлата, влажна превръзка около врата си — кървенето бе слабо. Имаше късмет — навярно се бе разкъсал само един шев… Ох, Господи, краката му бяха толкова уморени. Не, „уморени“ не беше точно казано. Усещаше болка, която идваше от мускулите, ненатоварвани дълго време, а сега изведнъж пресилени. Ритмичното ходене и бяганията не бяха достатъчна подготовка за кляканията, тичането на зигзаг или внезапните спирания и тръгвания. Облегна се на каменната стена с очи, приковани в колелото, като дишаше тежко и се опитваше да пренебрегне мисълта, която се връщаше с вбесяващо постоянство в главата му: само преди няколко години той никога нямаше да забележи тази болка в краката. Просто нямаше да я има.

Звукът от свалянето на резе наруши предутринната тишина в тясната улица. Той бе последван от бързо изскърцване на тежката врата на входа, пред който се намираше заключеният велосипед. Залепил гръб до стената, Джейсън извади пистолета от колана си и видя как жената в дрехи на монахиня забърза към стълба с лампата. Тя се помъчи непохватно да пъхне на оскъдната светлина ключа в катинара. Борн слезе от тротоара и тръгна тихо и бързо напред.

— Ще закъснеете за ранната литургия — каза той.

Жената се завъртя, ключът падна на земята и тя мушна дясната си ръка между гънките на дрехата си. Джейсън се хвърли, сграбчи ръката й с лявата си ръка, а с дясната свали голямата бяла шапка. При вида на лицето, което се показа пред него, той ахна.

— Боже мой — прошепна, — това сте вие!