Ултиматумът на Борн

32

Мари намръщено слушаше гласа на съпруга си по телефона и кимаше на Панов, който беше в другия край на стаята.

— Къде си сега? — попита тя.

— На Плаза Атене — отвърна Борн. — Ще се върна след няколко часа.

— Какво се е случило?

— Някои усложнения, но има и напредък.

— Това нищо не ми говори.

— Няма какво толкова да се каже.

— Как ти се видя този Крупкин?

— Чудак. Заведе ни в съветското посолство и говорих с брат ти по една от техните линии.

— Какво?! Как са децата?

— Чудесно. Всичко е наред. Джейми се забавлява отлично, а госпожа Купър не разрешава на Джони дори да докосне Алисън.

— Което означава, че брат ми не иска да се занимава с Алисън.

— И така може да се каже.

— Какъв е номерът? Искам да им се обадя.

— Холанд сега ще инсталира една сигурна линия. След около час вече ще знаем номера.

— Което значи, че лъжеш.

— Така да е. Трябва да си с тях. Ако ми се наложи да се забавя, ще ти се обадя.

— Чакай, Mo иска да говори с теб…

Телефонът прекъсна. Като видя как Мари реагира на внезапното прекъсване на разговора, Панов бавно поклати глава.

— Няма нищо! — каза той. — Аз съм последният човек, с когото той би искал да говори.

— Той се е променил, Mo. Вече не е Дейвид.

— Изцяло е погълнат от нещо друго, с което Дейвид не може да се справи — тихо изрече Панов.

— Това е най-страшното нещо, което някога съм те чувала да казваш!

— Може и така да се окаже — кимна психиатърът.

Сивият ситроен беше паркиран на няколко десетки метра в диагонал на украсения с навес вход на блока на модния булевард „Монтен“ в който се намираше апартаментът на Доминик Лавие. Крупкин и Борн седяха на задната седалка, а Конклин отново на мястото до шофьора. Така му беше по-удобно заради ръста и сакатия му крак. Почти не си говореха. Взираха се нетърпеливо в стъклената врата на сградата.

— Сигурен ли си, че ще успеят? — попита Джейсън.

— Убеден съм само в това, че Сергей е страхотен професионалист — отвърна Крупкин. — Обучен е в Новгород и френският му е безупречен. Освен това има такива документи за самоличност, че би заблудил и Паспортната секция на Втори отдел.

— А другите двама? — настоя Борн.

— Просто мълчаливи помощници, които се подчиняват и помагат на шефа си. Те също са незаменими в своята област… Ето го, идва!

Видяха Сергей да излиза през стъклената врата и да завива наляво. След секунди прекоси широкия булевард и се отправи към ситроена. Доближи колата, заобиколи я и седна на волана.

— Всичко е наред — каза той, като изви глава назад. — Госпожата не се е върнала. Апартаментът й е номер двадесет и първи, втори етаж, вдясно. Проверихме го внимателно — няма подслушвателни устройства.

— Сигурен ли си? — запита Конклин. — Тук няма място за грешки, Сергей.

— Нашите уреди са най-добрите — усмихна се сътрудникът на КГБ. — Не ми е удобно да ви го казвам, но Сентръл Електроник Корпорейшън ги разработи по договор с Лангли.

— Две точки в наша полза — отбеляза Алекс.

— Минус други дванадесет, заради това че позволихте технологията да бъде открадната — завърши Крупкин. — Освен това съм сигурен, че преди години на нашата госпожа Лавие може да са й зашили микрофони в дюшека…

— Проверихме го — вмъкна Сергей.

— Благодаря, но това, което имах предвид, е, че Чакала едва ли е в състояние да подслушва всичките си сътрудници в цял Париж. Става твърде сложно.

— Къде са другите двама? — запита Борн.

— В коридорите на фоайето, господине. След малко ще отида при тях. На съседната улица ни чака кола, с която сме в радиовръзка, разбира се… А сега ще ви закарам до блока.

— Чакайте — прекъсна го Конклин. — Как ще влезем? Какво ще кажем?

— Вие няма нужда нищо да казвате, господине. Ние вече сме обяснили, че сте упълномощени тайни сътрудници на френската СВДКШ…

— На какво? — прекъсна го Джейсън.

— На Службата за външна документация и контрашпионаж — отвърна Алекс. — Най-близка по дейност до Лангли.

— А Втори отдел какъв е?

— Специално звено — отговори машинално Конклин, като мислеше за нещо друго. — Според някои е елитен корпус, според други — нещо друго… Сергей, а те няма ли да направят проверка?

— Те вече провериха, господине. След като показах на портиера и помощника му служебната си карта, им дадох и един нерегистриран телефонен номер, откъдето им потвърдиха нареждането на Службата и моите пълномощия. След това им описах вас тримата и ги помолих да не ви задават никакви въпроси, а просто да ви осигурят достъп до апартамента на госпожа Лавие… Сега ще ви закарам дотам. Това ще направи по-голямо впечатление на портиера.

— Понякога и най-простите неща вършат работа, стига да са потвърдени авторитетно — забеляза Крупкин, докато ситроенът пресече широкия булевард и се спря пред белия жилищен блок.

— Махни колата оттук, за да не се вижда, Сергей — нареди офицерът от КГБ и посегна към дръжката на вратата. — И ми дай радиото, ако обичаш.

— Заповядайте. — Сътрудникът протегна към Крупкин миниатюрен електронен предавател. — Ще дам сигнал, когато съм готов.

— С всички ли имам връзка по това радио?

— Да, другарю. Под сто и петдесет метра честотата не може да се засече.

— Да тръгваме, господа.

Влязоха в мраморното фоайе. Крупкин кимна на униформения портиер пред гишето. Джейсън и Алекс крачеха отдясно на руснака.

— La porte est ouverte68 — каза портиерът, като избягваше да ги гледа в очите. — Няма да се показвам, когато госпожата се върне — продължи той на френски. — Не съм разбрал как сте влезли, но отзад има служебен вход.

— За официално посещение обаче сме избрали този — отвърна Крупкин, като гледаше право пред себе си и крачеше към асансьора с останалите.

Апартаментът на госпожа Лавие беше истинско свидетелство за света на висшата мода. Стените бяха отрупани със снимки на известни модни дизайнери, присъстващи на важни ревюта и събития, а също и оригинални рисунки от прочути създатели на модата. Мебелите бяха със съвършено изчистени линии в ярки цветове — предимно червено, червено и наситено зелено. Столовете, диваните и масите само бегло напомняха за предназначението си — по-добра работа вероятно биха свършили в някоя космическа ракета.

Като по даден знак Конклин и руснакът незабавно започнаха да проверяват масите, ровеха се из написаните на ръка бележки, повечето от които бяха пръснати около седефения телефон на някаква извита, масивна тъмнозелена маса.

— Ако това е бюрото, къде, по дяволите, са чекмеджетата или дръжките?

— Това е най-новата мода от Льоконт — отвърна Крупкин.

— Тенисистът ли? — прекъсна го Конклин.

— Не, Алексей, мебелният дизайнер. Само натискаш и те изскачат.

— Занасяш ме.

— Опитай.

Конклин така и направи. Едно едва забележимо чекмедже изхвръкна напред от някаква почти невидима цепнатина.

— По дяволите…

Миниатюрното радио на Крупкин изведнъж се обади с две пронизителни бипвания от вътрешния му джоб.

— Сигурно Сергей се е върнал — каза Димитрий и извади уреда. — На линията ли си, другарю? — продължи той, като говореше в апарата.

— Не само аз — долетя спокойният глас на сътрудника, придружен от леко пукане. — Госпожа Лавие току-що влезе в сградата.

— А портиерът?

— Никъде не се вижда.

— Добре. Край… Алексей, махни се оттам. Лавие се качва.

— Да не искаш да се скриеш? — пошегува се Конклин, докато прелистваше един бележник с телефонни номера.

— Бих предпочел да не предизвиквам враждебност от самото начало, а сигурно така ще стане, ако те види да й се ровиш в личните неща.

— Добре де, добре. — Алекс върна бележника в чекмеджето и го затвори. — Но ако не поиска да ни помогне, ще взема тази малка черна книжка.

— Ще помогне — обади се Борн. — Казвам ви, че иска да се измъкне, а това може да стане само ако Чакала е мъртъв. Парите са на второ място — не че са без значение, но най-важното е да се измъкне.

— Пари ли? — учуди се Крупкин. — Какви пари?

— Предложих да й платя и ще го сторя.

— А парите съвсем не са на заден план за госпожа Лавие, уверявам ви — добави руснакът.

В хола се чу как ключът се завъртя в ключалката. Тримата мъже се обърнаха към вратата, през която влезе изненаданата госпожа Лавие. Учудването беше мимолетно и не наруши спокойствието й. С извитите си вежди тя приличаше на царствен манекен. Прибра, без да бърза, ключовете в обшитата с мъниста чанта, хвърли поглед към натрапниците и заговори на английски.

— Е, Крупи, трябваше да се досетя, че и ти си замесен в цялата бъркотия.

— А, ето те и теб, прелестна Жаклин, или ако искаш да оставим преструвките, Доми?

— Крупи? — възкликна Алекс. — Доми?… Да не сте роднини?

— Другарят Крупкин е един от най-известните офицери от КГБ в Париж — каза Лавие, като се отправи към дългата червена маса зад белия копринен диван, на която сложи чантата си. — Познанството с него е необходимо условие в някои среди.

— Това си има предимствата, скъпа Доми. Не можеш да си представиш каква дезинформация ми предлага Ке д’Орсе в тези кръгове. Веднъж като я опиташ и вече ти е ясно, че е лъжлива. Между другото, разбрах, че си се срещнала с високия ни американски приятел и дори си преговаряла с него и затова мисля, че е редно да те представя на колегата му… Госпожо, да ви представя господин Александър Консоликов.

— Не ти вярвам. Той не е руснак. Една немита мечка би се усетила отдалече.

— А ти ме срази, Доми! Но имаш право. Роднинските чувства ме подведоха. Той може и сам да се представи, ако иска.

— Казвам се Конклин, Алекс Конклин, и съм американец, госпожо Лавие. Въпреки че нашият общ приятел Крупи е донякъде прав — моите родители бяха руснаци и аз говоря перфектно езика, така че не му се удава да ме заблуди, когато сме в компания на руснаци.

— Смятам, че това е чудесно.

— Е, поне е интригуващо, ако познавате добре Крупи.

— Аз съм смъртно ранен — възкликна Крупкин. — Но моите рани са без значение за тази среща. Ще работиш ли с нас, Доми?

— Да, Крупи. Кълна се, че ще работя за вас! Искам само Джейсън Борн да изясни предложението, което ми направи. С Карлос съм като затворено в клетка животно, но без него съм само една старееща полуизоставена куртизанка. Искам той да плати за смъртта на сестра ми и за всичко останало, което ми стори, но не искам да спя на улицата, в калта.

— Каква е вашата цена? — попита Джейсън.

— Напишете я — поясни Конклин, поглеждайки Крупкин.

— Почакайте — каза Лавие, приближавайки се към бюрото. — След няколко години ставам на шестдесет и ако Чакала го няма и ако не заболея смъртоносно, ми остават още петнадесет-двадесет години живот. — Тя се наведе над бюрото, написа една цифра на бележника си, откъсна листчето, изправи се и погледна високия американец. — Заповядайте, господин Борн. Не мисля да се пазаря. Смятам, че цената е справедлива.

Джейсън вдигна хартийката и прочете цифрата — 1 милион щатски долара.

— Справедлива е — каза той и върна листчето на Лавие. — Само добавете как и къде искате да ви се изплати и ще направя необходимото, веднага щом излезем оттук. Парите ще са на посоченото място още утре сутринта.

Застаряващата куртизанка погледна Борн в очите.

— Вярвам ви — каза тя, наведе се отново към бюрото и добави останалите инструкции. После се изправи и върна листчето на Борн. — Сделката е сключена, господине, и дано Господ унищожи врага ни, защото иначе сме загубени.

— Говорите като една от Сестрите на Магдалена.

— Говоря като уплашена до смърт жена. Борн кимна.

— Имам няколко въпроса — каза той. — Искате ли да седнем?

— Да. Но искам и цигара. — Лавие се отправи към дивана, отпусна се върху възглавниците и протегна ръка за чантата си на червената маса. Извади пакет цигари, издърпа една и взе златната запалка от масичката за кафе. — Ужасен навик, но в някои моменти много помага — каза тя, щракна запалката и пое дълбоко дима. — Какви са въпросите ви, господине?

— Какво се случи в хотел „Морис“? Как се случи?

— Заради жената, предполагам, че беше вашата жена… Както се бяхме разбрали, вие и приятелят ви от Втори отдел бяхте на такова място, че когато Карлос дойде да ви хване в капана си, да можете да го застреляте. Но по някакви непонятни за никого причини вашата жена започна да пищи, точно когато пресичахте улица „Риволи“ — останалото знаете… Как можахте да ми кажете да взема стая в „Морис“, след като знаехте, че тя е там?

— Отговорът е прост — не знаех, че тя е там. Какво е положението в момента?

— Карлос все още ми се доверява. Казва, че за всичко е виновна онази жена, съпругата ви, както разбрах, и че грешката не е моя. В края на краищата вие бяхте там, което доказва моята вярност. Ако не беше офицерът от Втори отдел, щяхте да сте мъртъв.

Борн отново кимна.

— Как можете да се свържете с него?

— Не мога лично. Никога не съм могла, а и не съм искала. Той предпочита по друг начин, чековете ми пристигат навреме, така че нямам причина да искам личен контакт.

— Но ви чух да му пращате сведения.

— Така е, но никога лично. Обаждам се на неколцина старци в евтини кафенета — имената и номерата се сменят всяка седмица — и само няколко души знаят за какво всъщност говоря. Но тези, които разбират, веднага се обаждат на други, които също звънят някому. Известията се предават по такъв начин. И то много бързо, бих добавила.

— Нали ви казах — натърти Крупкин. — Всяка щафета завършва с някакво фалшиво име и мръсно кафене — истинска каменна стена!

— И все пак сведенията достигат до целта си — повтори Конклин думите на Лавие.

— И все пак Крупи е прав. — Застаряващата, но все още привлекателна дама смучеше нервно цигарата си. — Пътищата са толкова заплетени, че практически не могат да бъдат проследени.

— Това не ме тревожи — каза Алекс, имайки предвид нещо, което убягваше на другите. — Дадохте ни ясно да разберем, че сведенията стигат бързо до Карлос.

— Така е.

Конклин погледна втренчено Лавие.

— Искам да изпратите възможно най-бързо послание до Чакала. Да му кажете, че трябва да говорите лично с него. Че е нещо спешно, което не можете да доверите на никого другиго, освен на него.

— И какво е то? — избухна Крупкин. — Какво може да е толкова важно, че Чакала да се съгласи? Също както и на господин Борн, капаните са му станали мания, а при сегашните обстоятелства всяко искане за лична среща направо мирише на клопка!

Алекс поклати глава и закуцука до прозореца, отново дълбоко се замисли. Очите му гледаха напрегнато и съсредоточено. И изведнъж бавно се разшириха, втренчиха се на улицата под прозореца. „Господи, това може да свърши работа“ — прошепна той.

— За какво говориш? — учуди се Борн.

— Бързай, Димитрий! Обади се във вашето посолство и ги накарай да изпратят тук най-голямата и най-красивата дипломатическа лимузина, с която руският пролетариат разполага!

— Какво?

— Направи го! Бързо!

— Алексей…?

— Веднага!

Силата и настоятелността на Конклин подействаха. Руснакът бързо се приближи до седефения телефон и набра някакъв номер, като не откъсваше въпросителния си поглед от Алекс — все така втренчен надолу в улицата. Лавие извърна очи към Джейсън, но той само поклати с недоумение глава. Крупкин заговори по телефона — кратки отривисти изречения на руски.

— Готово — каза офицерът от КГБ и остави слушалката. — А сега трябва да ме убедиш, че имаш изключително важна причина за това.

— Москва — отвърна Конклин, все още загледан през прозореца.

— Алекс, за Бога…

— За какво говориш? — изрева Крупкин.

— Трябва да махнем Карлос от Париж — отговори Конклин и се извърна към тях. — Най-добре е да го пратим в Москва. — И преди някой от изненаданите мъже да реагира, се извърна към Лавие. — Казвате, че той все още ви вярва?

— Няма причина да не е така.

— Тогава само две думи ще са достатъчни: „Москва. Спешно.“ Това е в основата на известието, което ще му пратите. Кажете го по какъвто начин искате, но добавете, че положението е толкова критично, че може да разговаряте само с него.

— Но аз никога не съм го правила. Познавам мъже, които са го виждали и които, когато са пияни, се опитват да го опишат, но аз изобщо не знам как изглежда.

— Още по-добре — прекъсна я Конклин и се обърна към Борн и Крупкин. — В този град той държи всички карти, всички до една. Има оръжие, неуловима мрежа от убийци и куриери и хиляди места, в които може да се скрие или от които може да изскочи. Париж е неговата територия, неговото убежище. Можем да се въртим слепешком из целия град цели дни, седмици и дори месеци, без да постигнем нищо, докато в един момент вие с Мари се окажете на мушката му… Можеш да прибавиш и мен, и Mo към този сценарий. Лондон, Амстердам, Брюксел, Рим — всеки един от тях е по-добър за нас отколкото Париж, но Москва е най-добра. Странно е наистина, че това е единственият град, който има хипнотично влияние върху него, а в същото време е най-негостоприемен.

— Алексей, Алексей! — извика Димитрий Крупкин. — Трябва да откажеш пиенето — съвсем си си загубил ума! Да приемем, че Доми наистина се свърже с Карлос и му предаде това, което предлагаш. Да не би да мислиш, че заради нещо „спешно“ в Москва той ще вземе първия самолет за там? Това е лудост!

— Можеш да заложиш и последната рубла — да, вярвам в това — отговори Конклин. — Това известие трябва само да го убеди да се свърже с Доми. Когато го стори, тя ще пусне бомбата… Ще каже, че току-що е узнала нещо, което може да предаде само на него, а не по каналния ред.

— И какво, за Бога, ще е то? — попита Лавие, като измъкна нова цигара и моментално я запали.

— КГБ в Москва затяга обръча около човека на Чакала на площад „Дзержински“. Засега се е стеснил около десет-петнадесет висши офицери. Ако го открият, Чакала ще е неутрализиран в Комитета — дори още по-лошо — информаторът му, който знае твърде много за него, ще бъде предаден за разпит на „Лубянка“.

— Но как е узнала тя това? — попита Джейсън.

— Кой може да й го е казал? — намеси се и Крупкин.

— Но истината е такава, нали?

— Както и наличието на ваши суперсекретни станции в Пекин, Кабул и, прости нахалството ми, на канадския остров Принц Едуард, но вие не ги правите публично достояние — възрази Крупкин.

— Не знаех за остров Принц Едуард — призна Алекс. — Но както и да е, има случаи, когато разгласяването не е необходимо, а е важно само да се намерят средства да се направи информацията правдоподобна. Преди няколко минути не разполагах с такива средства, а само с чистата истина, но тази празнина току-що бе запълнена… Ела насам, Крупи — само ти засега — и застани отстрани на прозореца. Погледни от ъгъла през края на завесата.

Руснакът направи така, както му се каза — приближи се до Конклин и открехна крайчеца на дантелената завеса откъм стената.

— Какво виждаш? — попита Алекс, като сочеше към старата, невзрачна кафява кола, паркирана малко по-надолу на булевард „Монтен“. — Май не подхожда много на квартала, нали?

Крупкин изобщо не отвърна, измъкна миниатюрното радио от джоба си и натисна копчето.

— Сергей, на около осемдесет метра от входа на блока има кафява кола…

— Знаем, господине — прекъсна го помощникът му. — Държим я под око и ако сте забелязали, колата с подкреплението е паркирана от другата страна. В кафявата кола седи някакъв старец, който само гледа през прозореца.

— Има ли радиотелефон?

— Не, но ако излезе от колата, ще го проследим, така че той няма да може да се обади отвън, освен ако не дадете други нареждания.

— Нямам други нареждания. Благодаря ти, Сергей. Край. — Руснакът погледна Конклин. — Ти видя стареца — каза той.

— Един с гола глава — потвърди Алекс. — Не е глупак. И друг път е вършил това и знае, че го следят. Не може да излезе, за да не изпусне нещо, и ако има телефон, значи на „Монтен“ има и други като него.

— Чакала — каза Борн и пристъпи напред, но се спря, като си спомни нареждането на Конклин да не се приближава до прозореца.

— Ясно ли ти е сега? — обърна се Алекс към Крупкин.

— Разбира се — призна с усмивка служителят от КГБ. — Затова ти трябваше биеща на очи лимузина от посолството ни. След като си отидем, на Карлос ще му съобщят, че е пристигнала съветска дипломатическа кола да ни вземе, а каква е единствената възможна причина да бъдем тук, освен за да разпитаме госпожа Лавие? Разбира се, в явното ми идване тук съм бил придружен от някакъв висок мъж, който може да е, може и да не е Джейсън Борн. Но е имало и един по-нисък човек със сакат крак — това доказва, че високият все пак е бил Джейсън Борн… Нашето ужасно съюзяване е било разкрито и наблюдавано, и, разбира се, по време на твърдия разпит, на който сме подложили госпожа Лавие, страстите са се разгорели и се е споменало за информатора на Чакала на площад „Дзержински“.

— Което съм знаел само аз, благодарение на срещите си със Сантос в „Сърцето на войника“ — добави Джейсън. — И така, Доминик е наблюдавана от доверено лице от армията старци на Карлос — той ще потвърди нейната информация… Трябва да призная, Алекс, че сложните ти замисли са все така коварни.

— Говориш като един професор, който някога познавах… Мислех, че ни е напуснал.

— Така е.

— Само за известно време, надявам се.

— Браво, Алексей. Запазил си стила си. Можеш да се въздържиш, когато се наложи, колкото и да ми е мъчно… Залагаш на нюансите, нали?

— Не винаги — възрази Конклин и поклати глава. — В повечето случаи се касае за глупави грешки. Например на нашата нова колежка Доми, както мило я наричаш, й било казано, че все още й се доверяват, но се оказва, че не е така — поне не напълно. Изпращат един старец да наблюдава апартамента й — нищо специално, само малка застраховка — в кола, която не се връзва с ягуарите и ролс-ройсовете на тази улица. В случая изплащаме малката застрахователна полица и залагаме на късмет на голямата — Москва.

— Нека поразсъждаваме малко — каза руснакът. — Както често е било повтаряно между посветените, преди години в Новгород сме обучили един луд. Много отдавна щяхме да сме му пуснали куршум в главата, ако не ни се беше изплъзнал. Ако неговите методи бъдат одобрени от някое законно правителство, особено от двете суперсили, могат да доведат до конфликти, недопустими от когото и да било. И все пак в началото той беше истински революционер, с главно Р, а ние, най-истинските революционери в света, се отрекохме от него… Това беше върховна несправедливост, според него, и той никога няма да я забрави. Винаги ще се стреми да се сгуши в майчината пазва, защото истинското му раждане е било там, в Москва… Господи, като си помисля само колко хора е убил в името на борбата против „агресорите“ и как е трупал богатства от това! Направо отвратително!

— Но вие сте го отхвърлили и той иска да поправите това. Иска да получи признание, че е станал незаменим убиец — такъв, за какъвто сте го подготвяли — каза безизразно Джейсън. — Маниакалното му ero е в основата на всичко, което сме замислили с Алекс… Сантос ми каза, че той непрекъснато се хвалел с кадрите, които възпитавал в Москва. „Само за Москва говори — станало му е идея-фикс“ — това са думите на Сантос. Той знаеше, макар и не по име, само за един конкретен човек на Карлос — законспирираният висш служител на КГБ. Но според Карлос той имал и други хора на отговорни длъжности в различни важни отрасли и им пращал пари години наред от името на „Монсеньора“.

— Чакала смята, че формира ядро поддръжници в нашето правителство — забеляза Крупкин. — Въпреки всичко той смята, че може да се върне. Наистина е маниакален егоист, но никога не е разбирал руския начин на мислене. Може временно да подкупи няколко опортюнисти — циници, но те ще се подсигурят и ще го изоставят. Никому не се иска да свърши в Лубянка или в сибирския Гулаг. Гнездото на Чакала ще изгори до основи.

— Още една причина да се втурне към Москва и да загаси локалните пожари — каза Алекс.

— Какво имаш предвид? — попита Борн.

— Пожарът ще започне с разобличаването на човека на Чакала на „Дзержински“ и той го знае. Единственият начин да предотврати това е да стигне до Москва и да вземе решение. Неговият информатор или трябва да се измъкне от лапите на службите за вътрешна сигурност, или Чакала ще бъде принуден да го убие.

— Забравих да ви кажа нещо — прекъсна го Борн. — Сантос ми каза, че повечето от руснаците, на които Карлос плаща, говорят френски. Търсете някого по върховете на Кремъл, който говори френски.

Радиото на Крупкин отново се намеси с две пронизителни пиукания, които сакото му не можеше да заглуши. Руснакът го измъкна и попита:

— Какво има?

— Не знам как и защо, другарю — прозвуча напрегнатият глас на Сергей, — но автомобилът на посланика току-що спря пред сградата. Кълна ви се, че не знам какво е станало.

— Аз го повиках.

— Но нали всички ще видят флагчето на посолството!

— Включително и един старец, който седи нащрек в кафява кола, предполагам. След малко слизаме. Край. Колата е долу, господа — обърна се Крупкин към останалите. — Къде и кога ще се видим, Доми?

— Довечера — отвърна Лавие. — Има представление в Галери д’Ор на Рю Паради. Едно младо парвеню, което иска да стане рок-звезда или нещо такова, но в момента е много на мода и ще бъде пълно.

— До довечера тогава… Да тръгваме, господа. Противно на навиците си, ще трябва да сме много забележими на улицата.

Тълпата се движеше под сноповете светлина. Оглушителната музика долиташе от една странична зала, където организаторите, проявявайки милост към посетителите, бяха настанили рок-състава, за да е по-далеч от централния изложбен салон. Ако не бяха картините по стените и малките прожекторчета, които ги осветяваха, човек можеше да си помисли, че е попаднал в дискотека, а не в една от най-елегантните парижки галерии. С няколко кимвания Доминик Лавие успя да накара Крупкин да се придвижи до ъгъла на голямата зала. Любезните усмивки и изблиците на смях прикриваха тихия им разговор.

— На старците са им казали, че Монсеньора ще отсъства няколко дни. Те обаче трябва да продължат да търсят високия американец и сакатия му приятел и да си записват къде са ги забелязали.

— Добре си си свършила работата.

— Когато предадох информацията, той не каза нито дума. Но самото му дишане издаваше страхотна ненавист. Направо се смразих.

— Тръгнал е за Москва — каза руснакът. — Вероятно през Прага.

— Какво ще правите сега?

Крупкин отметна глава и се засмя тихо и престорено. После я погледна и с усмивка отговори:

— Москва.