Ултиматумът на Борн

38

Безумие! Карлос връхлетя с все сила върху русия келнер, изхвърли го в коридора и преобърна масичката за сервиране — на покрития с мокет под се посипаха чинии и храна. Внезапно сервитьорът се метна наляво и неочаквано измъкна пистолет от колана си. Чакала или усети, или видя движението му с крайчеца на окото си, извъртя се назад и натисна спусъка на автомата. Град от куршуми прикова русокосия руснак към стената, като безмилостно надупчи главата и тялото му. В този безкраен ужасен миг големият мерник на пистолета на Борн се закачи за колана на панталона му. Борн дръпна и скъса плата, а очите на Карлос се вдигнаха рязко нагоре и се втренчиха в него. В погледа на Чакала се четеше гняв и тържество.

Джейсън измъкна оръжието си, като в същия миг се завъртя и отново се хвърли до стената на малката ниша, а в това време непрекъснатият огън на Чакала направи на парчета ярката броня на машината за пепси-кола и куршумите се забиха в дебелата пластмасова предна част на машината за лед. Борн се надигна и вдигна пистолета с пръст на спусъка. Едновременно с това се чуха и други изстрели, но не от автомат. Алекс стреляше от вътрешността на апартамента. Държаха Карлос под кръстосан огън! Възможно беше всичко да свърши в един хотелски коридор в Москва! Дано стане така! Дано!

Чакала нададе яростен вик — беше улучен. Борн отново се сви до стената, като за момент се разсея от бръмченето на машината за лед, която внезапно бе проработила. Приближи лице до ъгъла на коридора, но точно в този миг смъртоносната лудост в коридора пак изригна неудържимо. Подобно на обезумяло животно в клетка, раненият Карлос се въртеше на едно място и не преставаше да стреля, като че ли искаше да разруши някакви невидими стени. Два пронизително истерични писъка долетяха от дъното на коридора — крещяха мъж и жена, които бяха или само ранени, или вече умираха от някой заблудил се куршум в тази хаотична стрелба.

— Лягай! — изкрещя Конклин от отсрещната страна на коридора. Внезапната му команда явно бе предизвикана от нещо, което оставаше невидимо за Джейсън. — Прикрий се!

Борн се сви на кълбо, за да предпази главата си възможно най-добре. Ъгълът! Прилепи се към пода, когато първата експлозия разлюля стените, последва втора, много по-наблизо, много по-оглушителна, вече в самия коридор. Гранати!

Димът се смеси с откъртилия се от тавана гипс и натрошени стъкла. Пистолетни изстрели! Девет един след друг — автоматичен пистолет… Алекс! Джейсън се отдръпна от ъгъла на нишата и се хвърли към отвора. Конклин стоеше пред техния апартамент, зад него лежеше преобърнатата масичка за сервиране. Той измъкна рязко празния пълнител и трескаво пребърка джобовете си.

— Свършил съм ги! — извика гневно, като имаше предвид допълнителните боеприпаси, с които ги беше снабдил Крупкин. — Той избяга в другия коридор, а аз нямам нито една от проклетите гранати!

— Аз имам, а пък съм и много по-бърз от теб — каза Джейсън, като извади празния пълнител и пъхна нов, който бе измъкнал от джоба си. — Влез вътре и се обади на рецепцията. Кажи им да опразнят фоайето.

— Крупкин каза…

— Пет пари не давам какво е казал! Нареди им да изключат асансьорите, да барикадират всички изходи на стълбите и да не припарват на този етаж!

— Разбирам…

— Направи го!

Борн се втурна по коридора. Трепна, като наближи ранената двойка. Мъжът и жената бяха проснати на пода, лазеха и стенеха. Дрехите им бяха опръскани с кръв, но се движеха! Борн се обърна и викна на Алекс, който, накуцвайки, заобикаляше масичката за сервиране.

— — Повикай някого на помощ за тези тук! — нареди той. — Живи са! Използвай само този изход, чу ли? — И посочи една врата в дъното на коридора.

Преследването започна — усложнено и затруднено от факта, че за него вече се бе разчуло из всички крила на десетия етаж на „Метропол“. Не беше трудно да се досети човек, че зад тези затворени врати от двете страни на коридора изпаднали в паника хора бяха позвънили на рецепцията още в мига, когато са чули близката стрелба. Стратегическият план на Крупкин за нападателен отряд в цивилни дрехи се провали още при първите изстрели от оръжието на Чакала.

Къде беше той сега? В другия край на дългия коридор, в който беше влязъл Джейсън, имаше още един изход, но от двете му страни имаше поне седемнадесет-осемнадесет стаи за гости. Карлос не беше глупав, а сега, когато беше ранен, щеше да използва всички тактически ходове, които беше научил през дългия си живот, изпълнен с насилие и измъкване от смъртта, за да оцелее още веднъж, дори и само за да извърши убийството, което за него бе по-важно от живота му… Борн внезапно осъзна колко прецизен бе анализът му, защото той важеше и за самия него. Какво беше казал старият Фонтен на остров Транкуилити, в онзи отдалечен склад, от прозореца на който се взираха в шествието на свещениците, знаейки, че един от тях е купен от Чакала?… „Два остаряващи лъва, които се дебнат и не се интересуват кой друг ще бъде убит под кръстосания огън“ — това бяха думите на Фонтен, който бе пожертвал живота си, за да спаси човек, когото едва познаваше, защото собственият му живот бе свършил в момента, в който бе загубил любимата си съпруга. Джейсън закрачи предпазливо и безшумно по коридора към първата врата вляво, като се чудеше дали да постъпи по същия начин. Изпитваше безгранична жажда за живот — с Мари и децата им — но без нея и децата… щеше ли животът да има смисъл? Можеше ли наистина да се откаже от него само защото бе видял в друг човек нещо общо със себе си?

Нямаше време! Размишлявай, когато разполагаш със собствено време, Дейвид Уеб! Изобщо не ми трябваш, слабо и мекушаво копеле! Махай се от мен! Трябва да изкарам от скривалището му хищния звяр, когото преследвам от тринадесет години. Ноктите му са остри като бръсначи, свикнал е да убива — твърде често прави това, а сега иска да убие и теб. Махни се от мен!

Кървави петна! По тъмнокафявия мокет, под мъждукащата лампа на тавана лъщяха мокри капки. Борн ги попипа. Наистина бяха мокри и червени — кървави. Минаваха пред първата врата отляво, пред втората… после пресичаха коридора. Вече не бяха равномерни, а лъкатушеха и прекъсваха, сякаш зеещата рана е била отчасти запушена. Дирята подминаваше шестата врата отдясно, после седмата… и изведнъж лъскавите червени капки изчезнаха — не, не съвсем. Една тъничка, едва доловима нишка водеше наляво, а после пак се появяваше от другата страна на коридора! Бледо червено петно точно под дръжката на осмата врата отляво, на близо шест метра от изхода на коридора към стълбището. Карлос бе зад тази врата и държеше някого като заложник.

Сега всичко зависеше от точността — всеки миг и всеки звук бяха съсредоточени в едно — да го хване или да го убие. Борн дишаше равномерно и се мъчеше да овладее мускулните спазми, обзели цялото му тяло. Отново тръгна по коридора, този път в обратната посока. Стигна на около тридесет стъпки от осмата врата отляво и се извърна бързо, когато изведнъж чу приглушен хор от спорадични хлипания и викове, които се носеха иззад затворените врати на хотелския коридор. Чуваха се заповеди, формулирани доста по-успокоително от инструкциите на Крупкин: „Моля, не излизайте от стаите си! Не пускайте никого вътре! Нашите хора са предприели претърсване.“ Винаги казваха „нашите хора“ никога „полицията“ или „властите“ — тези думи предизвикваха паника. Паниката и отвличането на вниманието бяха неизменни съставни части на клопката за хора, вечните съюзници на щракващия капан.

Вдигна автоматичния пистолет и се прицели в един от богато украсените полилеи в коридора. Стреля два пъти, като едновременно с това крещеше яростно, а оглушителните експлозии се смесваха със сипещите се от тавана стъкла.

— Ето го! В черен костюм е!

Като нарочно тропаше с крака, Борн се понесе с големи крачки по коридора към осмата врата вляво, отмина я и още веднъж изкрещя:

— Изходът… изходът!

Спря и рязко стреля в още един полилей, а оглушителният шум заглуши липсата на шум от тропащи крака. Той се извъртя и притисна с все сила гръб в стената точно срещу осмата врата, отблъсна се и връхлетя върху нея. Тя зейна, а той влетя в стаята и се просна на пода с вдигнат и готов за стрелба пистолет.

Бе сбъркал! Разбра го моментално — бе попаднал в контра-капан! Чу или инстинктивно усети някъде да се отваря друга врата! Рязко се затъркаля надясно, а краката му блъснаха някаква лампа, поставена на пода, и я запратиха към вратата. Пред погледа му се мернаха възрастен мъж и жена, свити и вкопчени един в друг в най-отдалечения ъгъл.

Облечената в бяла роба фигура връхлетя в стаята като стреляше безразборно и оглушително с автоматичен пистолет. Като се метна към лявата стена, Борн отправи няколко изстрела към бялата маса. Знаеше, че поне за частица от секундата десният фланг на убиеца бе останал незащитен. Достатъчно беше!

Чакала бе улучен в рамото — дясното рамо! Оръжието буквално се изплъзна от пръстите му, когато той рязко вдигна ръка, а дланта му се разтвори неволно от пронизалия го куршум. Чакала обаче не се спря нито за секунда, рязко се извъртя обратно, окървавената му бяла роба се разтвори и се изду като платно на кораб, когато той сграбчи с лявата си ръка голямата рана в плътта си и с все сила ритна лампата в лицето на Борн.

Борн стреля отново, полузаслепен от летящия към него абажур на тежката лампа. Основата й се блъсна в оръжието му. Изстрелът отиде нахалост. Борн успокои ръката си и отново натисна спусъка, но чу само недвусмислено метално щракане, от което го втресе — пълнителят беше празен! С мъка клекна и посегна към страшния автоматичен пистолет, а облеченият в бяла роба Карлос се втурна през разбитата врата към коридора. Джейсън се опита да стане, но коляното му се огъна. Беше се изметнало под собствената му тежест. О, Боже! Допълзя до ръба на леглото и се хвърли напреки върху завивките, за да достигне телефона на нощното шкафче, но Чакала го бе раздробил с изстрелите си! Болният мозък на Карлос наистина беше използвал всякакви тактически и противодействащи ходове, които знаеше.

Чу се друг звук! Висок и рязък. Резето на вратата към стълбището бе дръпната с все сила, тежката метална врата се удари в бетонната стена на площадката. Чакала бе хукнал по стълбите надолу към фоайето. Ако на рецепцията бяха послушали Конклин, той беше вече в капан!

Борн се взря във възрастната двойка в ъгъла, трогнат от факта, че старецът прикриваше жената със собственото си тяло.

— Всичко е наред — изрече той с тих глас, за да ги успокои. — Вероятно не ме разбирате, защото не говоря руски, но сега сте в безопасност.

— И ние не говорим руски — отвърна сдържано мъжът на английски и, загледан в Джейсън, се опита да стане, изпънал шия. — Англичанин съм и преди тридесет години и аз щях да съм пред тази врата! Бил съм в Тридесета армия с генерал Монтгомери. Беше страхотен при Ел Алмейн — всъщност всички ние се проявихме тогава. Но, както се казва, възрастта ни съсипва.

— Не бих казал, генерале…

— О, не, само бригаден командир…

— Чудесно! — Борн прелази през леглото, като внимаваше за коляното си, макар вече да не го болеше. — Трябва ми телефон!

— Всъщност, вбеси ме проклетата му роба! — продължи ветеранът от Ел Алмейн. — Мамка му на онзи мръсник — извинявай, скъпа.

— За какво говорите?

— За бялата роба, момко! Сигурно е на Бинки — онова семейство, с което пътуваме заедно. Те са от другата страна на коридора. Май я е задигнал от онзи чудесен хотел „Бо Риваж“ в Лозана. Самата кражба е ужасна сама по себе си, но ако я е дал на тази свиня, е направо непростимо!

В следващия миг Джейсън бе сграбчил оръжието на Чакала и влетя в отсрещната врата. Веднага бе разбрал, че Бинки заслужава повече възхищение, отколкото бригадният командир признаваше. Другият мъж лежеше на пода, а от раните от гърлото и корема му бликаше кръв.

— Не мога с никого да се свържа! — изпищя една жена с оредяла сива коса; беше коленичила пред жертвата и истерично хлипаше. — Той се бореше като луд — все си мислеше, че свещеникът няма да стреля!

— Стискайте кожата около раните така, че да ги затворите! — изкрещя Борн и хвърли поглед върху телефона. Беше невредим! Хвърли се към него, но вместо да се свърже с рецепцията или телефонистката, набра номера на апартамента си.

— Крупкин! — извика Алекс от другата страна.

— Не, аз съм! Първо: Карлос тръгна по стълбите от коридора, в който влязох. Второ: някакъв мъж е прострелян — в същия коридор, седмата врата вдясно. Бързай!

— Колкото мога. Имам чиста линия за онзи кабинет.

— Къде, по дяволите, е групата на КГБ?

— Току-що пристигнаха. Крупкин се обади само преди секунди от фоайето, затова си помислих, че…

— Отивам на стълбището!

— Защо, за Бога?

— Защото Карлос е мой!

Джейсън се спусна към вратата, като изобщо не се спря да успокои изпадналата в истерия съпруга — нищо не му идваше на ум. Премина като ураган през изхода към стълбите. В ръката си стискаше пистолета на Чакала. Спря на седмото стъпало и събу обувките и чорапите. Усети студената повърхност на камъка върху стъпалата си и тя някак му напомни за джунглата, за допира на кожата до росните утринни шубраци. Този неясен, глупав спомен го накара да овладее страховете си — джунглата винаги е била приятел на Делта Едно.

Етаж по етаж слизаше надолу, като следваше непрекъснатите струйки кръв, вече по-широки, явно неудържими — последната рана бе твърде голяма, за да се спре кървенето само с притискане. Чакала се бе опитал два пъти да използва този начин — на петия и на третия етаж, пред вратите към коридора. Но веднага след това следваха тъмночервени ручейчета, защото и двете му ръце му трябваха, за да се опита да отключи.

Вторият етаж, после първият, а след него нямаше нищо! Карлос беше в капана! Някъде в сенките под него се спотаяваше смъртта на убиеца, която щеше да го освободи! Борн безшумно измъкна едно рекламно кибритче от „Метропол“, прилепи се до бетонната стена, откъсна една клечка и запали целия кибрит. Хвърли го през перилата, а в дясната си ръка стискаше оръжието, готово да изригне и посипе с куршуми всичко, което помръднеше долу!

Нищо не се случи — нищо! Циментовият етаж бе празен — там нямаше никой! Невъзможно! Джейсън се втурна по последните стъпала и задумка към фоайето.

— Что? — извика някой на руски. — Кто там?

— Американец съм! Работя с КГБ! Пуснете ме!

— Что?

— Разбирам — извика друг глас, — а вие трябва да знаете, че към вас ще са насочени много пистолети, когато отворя вратата, ясно ли е?

— Ясно — отвърна Борн и в последната секунда се сети да пусне на бетонния под оръжието на Карлос. Вратата се отвори.

— Да — каза съветския полицай, но веднага се поправи, като видя пистолета в краката на Джейсън. — Не! — изкрещя той.

— За нищо на света — задъхано се обади Крупкин, като пристъпи напред.

— Защо?

— Комитетът!

— Прекрасно. — Полицаят кимна раболепно, но не помръдна от мястото си.

— Какво правите? — запита Крупкин. — Фоайето е чисто и групата за нападение е по местата си.

— Той е бил тук! — прошепна Борн и напрегнатият тих глас като че ли направи още по-неясни думите му.

— Чакала? — удиви се Крупкин.

— Слезе по тези стълби. Не може да се е измъкнал през никой друг етаж! Всички врати към аварийния изход са залостени здраво отвътре. Само ключалката на шината отваря бравата.

— Кажи ми — обърна се на руски офицерът от КГБ към човека от хотелската охрана, — минавал ли е някой през тези врати през последните десет минути, откакто дадохме заповед да се затворят всички врати?

— Не — отвърна милиционерът. — Само една изпаднала в истерия жена в изцапана с кръв хавлия. Стрелбата я заварила в банята, тя се уплашила, паднала и се порязала. Мислехме, че ще получи удар, така пищеше. Веднага я заведохме в кабинета на сестрата.

Крупкин се извърна към Джейсън и отново заговори на английски.

— Само някаква жена е минала. Порязала се и изпаднала в паника.

— Жена? Сигурен ли е? Какъв цвят е била косата й? Димитри попита охраната и след като получи отговор, отново се обърна към Борн.

— Казва че била червеникава и доста къдрава.

— Червеникава? — пред очите на Борн изникна много неприятен образ. — Домофон? Не, рецепцията! Ела, може да имам нужда от помощ!

Последван от Крупкин, босият Борн прекоси фоайето и се приближи към някакъв служител на рецепцията.

— Говорите ли английски?

— Разбира се, дори много добре, господине.

— Дайте ми плана за десетия етаж. Бързо!

— Моля?

Крупкин преведе. На плота сложиха голяма папка и разгърнаха страниците.

— Тази стая! — посочи Джейсън към едно квадратче, като се опитваше да не изплаши още повече разтреперания служител. — Свържете се с нея по телефона. Ако линията е заета веднага изпратете всички там!

Крупкин отново преведе и пред Борн се появи телефон. Той набра номера и заговори:

— Обажда ви се този, който влезе във вашата стая преди няколко минути…

— О, да, разбира се, скъпи приятелю. Много ви благодарим! Докторът е тук и Бинки…

— Искам да знам нещо, и то веднага… Носите ли със себе си перуки, когато пътувате?

— Въпросът ви е доста нахален…

— Госпожо, нямам време за любезности. Трябва да знам! Носите ли?

— Ами да. Всъщност това не е тайна и всичките ми приятели знаят, и ми прощават измамата. Виждате ли, скъпи, имам диабет и косата ми е сива и ужасно рядка.

— Червена ли е една от перуките ви?

— Всъщност да. Много ми харесва да променям…

Борн трясна слушалката и се вгледа в Крупкин.

— Проклетото копеле се е измъкнало. Карлос е бил!

— Ела с мен! — изрече Крупкин и двамата хукнаха през празното фоайе към редиците служебни кабинети на „Метропол“. Стигнаха до вратата на лекарския кабинет и се втурнаха вътре. Това, което видяха, ги накара да потреперат. Дъхът им секна.

Около кушетката за прегледи и на пода се търкаляха развити бинтове и ролки лейкопласт, счупени спринцовки и шишенца с антибиотици. В стаята цареше пълен хаос. Но двамата мъже не забелязаха безпорядъка. Очите им бяха приковани към жената, която бе обслужила обезумелия си пациент. Сестрата на „Метропол“ седеше с отметната глава на стола си, гърлото й бе прерязано с хирургическа точност, а по безупречно бялата й престилка криволичеше струйка кръв. Лудост!

Застанал до масата в хола, Димитрий Крупкин разговаряше по телефона, докато Алекс Конклин седеше на тапицирания с брокат диван и разтриваше сакатия си крак, от който бе свалил ортопедичната обувка. Борн стоеше до прозореца и се взираше към булевард „Маркс“. Алекс отправи поглед към офицера от КГБ и на изпитото му лице се появи лека усмивка. Крупкин отвърна на погледа му и кимна. Двамата достойни противници изпитваха благодарност един към друг. Участваха в една безкрайна и по същество безсмислена война, в която се печелеха само битки, а философските противоречия оставаха все така неразрешими.

— Тогава считам, че имам уверенията ви, другарю — каза Крупкин на руски, — и, честно казано, ще настоявам да изпълните обещанието си… Разбира се, че записвам разговора ни! А вие не бихте ли сторили същото?… Чудесно! Разбираме се добре и сме наясно по отношение на задълженията си, така че нека да обобщя. Мъжът е сериозно ранен и всички таксита, болници и лекари в района на Москва са предупредени за това. Описанието на откраднатия автомобил е разпространено и всеки, който забележи човека или колата, ще докладва само на вас. Неизпълнението на тези инструкции води до Лубянка и това трябва да е ясно на всички… Добре! Разбрахме се с вас да ми се обадите веднага, след като получите някакви сведения, нали? Не се стряскайте, другарю. Знам добре, че сте по-старши от мен, но, в края на краищата, живеем в пролетарско общество, така ли е? Просто последвайте съвета на един изключително опитен ваш подчинен. Приятен ден… Не, не е заплаха, а просто израз, който научих в Париж — май е от американски произход… — Крупкин остави слушалката и въздъхна. — Сърби ме езикът да кажа нещо за нашата изчезваща, образована аристокрация.

— Не го казвай на глас — забеляза Конклин и кимна към телефона. — Май нищо извънредно не се е случило.

— Нищо, което да изисква незабавно действие, но затова пък извънредно интересно, дори увлекателно по някакъв злокобен начин.

— По което разбирам, че се касае до Карлос.

— За кого другиго? — Крупкин поклати глава, когато стоящият до прозореца Джейсън отправи поглед към него. — Отбих се в кабинета си, преди да се присъединя към групата за нападение, и намерих на бюрото си осем големи кафяви плика, от които само един беше отворен. Полицията ги открила на „Вавилова“ и като прочела съдържанието на първия, не пожелала да има нещо общо с тях.

— И какво съдържат? — разсмя се Алекс. — Държавна тайна, според която всички членове на Политбюро са педерасти?

— Вероятно не си далеч от истината — прекъсна го Борн.

— На „Вавилова“ се бяха събрали московските кадри на Чакала. Или им е показвал мръсотията, която е събрал за всеки от тях, или им е предоставил мръсотия за останалите.

— В този случай се касае за второто — потвърди Крупкин.

— Сбирка от най-абсурдни обвинения срещу ръководителите на основните ни министерства.

— Той притежава цели складове с такъв боклук. Това е обичайният начин, по който Карлос си купува достъпа до кръгове, в които не би могъл да проникне.

— Вероятно не съм се изразил достатъчно ясно, Джейсън — продължи офицерът от КГБ. — Когато казах, че са абсурдни, имах предвид точно това — че са невероятно налудничави.

— Той почти винаги бие в целта.

— Повечето сведения са като тези в най-евтините вестничета — нищо особено, но между безсмислиците има и абсолютно изопачени факти. Например Министерството на транспорта не се намира там, където е посочено в една от папките, а на една пряка по-далеч; някой си директор не е женен за упоменатата дама, а за друга. Спомената е тяхна дъщеря, която живее не в Москва, а в Куба, където е от шест години. Освен това мъжът, който е назован като ръководител на „Радио Москва“ и е обвинен в почти всички земни грехове, освен може би в сношения с кучета, почина преди единадесет месеца и знаехме, че тайно изповядва католицизма. Сигурен съм, че щеше да е много по-щастлив, ако беше станал истински благочестив свещеник… Тези крещящи фалшификации ги улових за минути, защото нямах много време, но съм сигурен, че има още десетки такива.

— Искаш да кажеш, че на Карлос са му изиграли номер? — попита Конклин.

— Прекалено очебийно е — въпреки че всичко е подредено така, че да вдъхва пълно доверие. Който и да му е предоставял тези мелодраматични „експозета“ е целял в тях да има „вградени“ неща, които да могат да се опровергаят.

— Родченко? — попита Борн.

— Не ми идва на ум друг. Григорий — въпреки, че никога не съм се обръщал към него по име, винаги съм го наричал Генерале — беше ненадминат стратег, човек, който винаги оцеляваше, а също и предан марксист. „Контрол“ бе за него ключова дума и ако е могъл да контролира печално известния Чакал в името на интересите на Родината, как ли го е окриляло това — него, стареца? И все пак Чакала го уби с куршуми в гърлото. Бил ли е предаден Родченко, или е бил разкрит по чиста непредпазливост? По какъв начин? Никога няма да узнаем. — Телефонът иззвъня и ръката на Крупкин се стрелна към слушалката. — Да? — заговори той на руски и направи знак на Конклин да завърже отново ортопедичната си обувка. — Слушайте ме много внимателно, другарю. Полицията не бива да предприема каквито и да било действия, а най-важното е да не бие на очи. Обадете се на една от необозначените ни коли да смени патрулната кола, ясно ли е?… Ще използваме честотата на Морей.

— Има ли напредък? — запита Борн, като се отдръпна от прозореца, след като Димитрий трясна слушалката.

— Максимален! — отвърна Крупкин. — Колата е била забелязана на улица „Немчиновка“. Движела се е в посока на Одинцово.

— Нищо не ми говори. Какво има в това Одинцово?

— Не знам точно, но предполагам, че той знае. Не забравяйте, че той отдавна познава Москва и околностите. Одинцово е индустриален краен квартал на около тридесет и пет минути път от града.

— По дяволите! — изкрещя Алекс, борейки се с ремъците на обувката си.

— Дай аз — предложи Джейсън с нетърпящ възражение глас, коленичи и бързо омота дебелите ленти груб плат. — Защо Карлос още ползва колата от „Дзержински“? — продължи Борн, обръщайки се към Крупкин. — Не е типично за него да поема такъв риск.

— Изглежда, че няма избор. Сигурно му е известно, че всички московски таксита са мълчалива армия на държавата, а той, в края на краищата, е тежко ранен и несъмнено без оръжие, защото иначе щеше да го почувстваш на гърба си. В момента не е в състояние нито да заплаши някой шофьор, нито да открадне кола… Освен това, доста бързо се е добрал до Немчиновското шосе, и това, че колата е била забелязана, е чиста случайност. Този път не е много оживен, което, предполагам, той също знае.

— Да се махаме оттук! — викна Конклин, раздразнен както от вниманието на Джейсън, така и от собствения си недъг. Той стана, залитна, гневно отблъсна ръката на Крупкин и се отправи към вратата. — Можем да говорим и в колата. Да не губим време!

— Морей, обади се, моля ти се — каза Крупкин на руски. Беше седнал на предната седалка до шофьора на групата за нападение, държеше микрофона до устата си, а ръката му бе на копчето за честотите на радиото в колата. — Морей, отговори, ако ме чуваш.

— Какво, по дяволите, говори този? — запита Борн, настанил се на задната седалка до Алекс.

— Опитва се да се свърже с колата без отличителни знаци на КГБ, която преследва Карлос. Превключва от една ултрависока честота на друга. Това е методът на Морей — обясни Конклин.

— Много малко радиоапарати могат да изпратят или да приемат такава честота — обади се кагебистът.

— И кога го отмъкнахте от нас?

— О, не, съвсем не от вас. Честно казано — от британците. Както винаги, Лондон не вдига много шум около тези неща, но в някои области са много по-напред и от вас, и от японците. Седят си те и вечерят в клубовете в Найтбридж, смучат си противните лули, преструват се на ни лук яли, ни лук мирисали и ни изпращат бегълци, които преди това са обучили в Олд Вик.

— Те също правят издънки — зае отбранителна позиция Конклин.

— Само в кипящите им от гняв откровения, но не и в действителност, Алексей. Доста време си бил настрани от тези неща. Ние и двамата сме загубили повече, отколкото тяхната служба, но те умеят да се справят с неудобни ситуации, а ние не успяхме да се научим на това заслужаващо уважение качество. Ние погребваме нашите „издънки“, както им казваш; твърде много се стараем да запазим благоприличие, но то често ни се изплъзва. Да не говорим пък, че исторически сме твърде млади в сравнение с тях. — Крупкин отново премина на руски. — Морей, обади се, моля те! Вече съм в края на скалата. Къде си, Морей?

— Спри там, другарю — чу се металически глас от високоговорителя. — Имаме връзка. Чувате ли ме?

— Звучиш така, като че ли си кастриран, но те чувам.

— Ти ли си, другарю Крупкин?

— Да не би да очакваш Папата? Кой си ти?

— Орлов.

— Добре! Знаеш какво да правиш, нали?

— Надявам се, че и ти, Димитрий.

— Защо ми говориш така?

— Защото от непоносимите ти заповеди няма никаква полза, затова. На два километра от сградата сме. Минах по тревата и се качих на едно възвишение. Колата е пред очите ни. Спряла е на паркинга и обектът е в нея.

— Каква сграда? Какво възвишение? За какво ми говориш?

— Оръжейният склад „Кубинка“.

Като чу това, Конклин рязко се наведе напред.

— Господи! — извика той.

— Какво има? — запита Борн.

— Стигнал е до оръжеен склад. — Алекс видя как Джейсън се намръщи в недоумение. — Там оръжията са несравнимо повече, отколкото в някой плацдарм за легионери и запасни офицери. Освен това, мястото е и сериозно място за обучение.

— Не е бил тръгнал за Одинцово — прекъсна го Конклин. — Складът е четири-пет километра по на юг, в покрайнините на града. Карлос познава това място.

— Тези обекти вероятно се охраняват много строго. Той не може просто така да отиде и да влезе.

— Сторил го е вече — поправи го кагебистът от Париж.

— Имам предвид забранените зони — складовете с оръжие.

— Точно това ме тревожи — продължи Крупкин, като въртеше микрофона в ръцете си. — След като е бил вече тук, а това е очевидно — какво ли знае за съоръженията и кого ли познава!

— Свържете се със склада и заповядайте да го спрат, да го задържат! — настоя Джейсън.

— Ами ако се свържа не с когото трябва, ако той вече се е сдобил с оръжие и ние го предизвикваме? Едно телефонно обаждане, една враждебна реплика и дори появата на необичаен автомобил може да предизвика страхотна касапница, в която да загинат десетки мъже и жени. Видяхме какво стори в „Метропол“ и на „Вавилова“. Той вече не се владее и е напълно полудял.

— Димитрий — прозвуча металическият глас от радиото, — нещо става. Човекът току-що излезе от някаква странична врата с чувал на гърба и се отправя към колата… Другарю, не съм сигурен дали това е същият човек. В него има нещо различно.

— В какъв смисъл? Дрехите ли?

— Не, облечен е в черен костюм, а дясната му ръка пак виси на черна превръзка, но… се движи по-бързо, с по-твърди крачки, изправен е.

— Искаш да кажеш, че не прилича на ранен, така ли?

— Може и така да се каже.

— Симулира — предположи Конклин. — Това копеле може едва да диша и пак да те убеди, че е способен да участва в маратон.

— С каква цел, Алексей? Защо изобщо да се преструва?

— Не знам, но ако твоят човек в колата може да го вижда, значи и той може да види колата. Може би просто ужасно бърза.

— Кажете ми какво става! — намеси се гневно Борн.

— Някой е излязъл от оръжейния склад с пълна торба и е тръгнал към колата — обясни Конклин на английски.

— Спрете го, за Бога!

— Не сме сигурни, че е Чакала — прекъсна го Крупкин. — Дрехите са същите, дори превръзката на ръката, но има физическа разлика…

— Тогава той иска да помислите, че не е той — натърти Джейсън.

— Какво?

— Той се поставя на ваше място, разсъждава също като вас и по този начин иска да ви надхитри. Може да знае, а може и да не знае, че е забелязан, а колата — проследена, но е длъжен да предположи най-лошото и да действа в съответствие с това. След колко време можем да сме там?

— Ако младият ми колега продължава все така лудешки да кара — след три-четири минути.

— Крупкин! — гласът просто изригна от радиото. — Четирима души излязоха от завода — трима мъже и една жена. Тичат към колата!

— Какво каза? — запита Борн. Алекс преведе и Борн се намръщи.

— Заложници? — тихо, като на себе си, прошепна Борн. — Той току-що се издаде. — Делта от „Медуза“ се наведе напред и бутна Крупкин по рамото. — Кажете на човека си да се махне оттам в момента, в който онази кола тръгне и той разбере накъде се е отправила. Кажете му да прави всичко така, че да го забележат, да натиска с все сила клаксона, когато минава покрай склада, а той при всички случаи ще мине оттам.

— Скъпи ми приятелю! — избухна съветският разузнавач. — Имате ли нещо против поне на мен да обясните защо издавате такива заповеди?

— Защото колегата ви беше прав, а аз сбърках. Човекът с превръзката не е Карлос. Чакала е вътре и чака преследвачите да се махнат, за да може той самият да вземе друга кола, ако изобщо има преследвачи.

— В името на незабравимия Карл Маркс, моля те да обясниш как стигна до това противоположно заключение?

— Лесно. Той допусна грешка… Дори и да можехте, сигурно не бихте стреляли по онази кола на пътя, нали?

— Точно така. Вътре има четирима души, без съмнение невинни съветски граждани, заставени да играят друга роля.

— На заложници, нали?

— Очевидно. Кога сте чували за хора, които с все сила сами се навират да станат заложници? Дори и да ги обстрелваха отвътре, все някой от тях щеше да се опита да избяга и да се скрие зад някоя от другите коли.

— Ама че работа…

— Но бяхте прав само за едно — Карлос наистина има свой човек в този оръжеен склад — онзи с превръзката. Възможно е да е просто невинен руснак, чиито брат или сестра са в Париж, но Чакала го държи по този начин.

— Димитрий! — изкрещя на руски металическият глас. — Колата просто излетя от паркинга!

Крупкин натисна копчето на микрофона и даде нареждания. Основното беше да се проследи колата дори и до финландската граница, ако е необходимо, но да се превземе без насилие. В случай на нужда да викат полицията. Последната заповед бе да преминат покрай склада и да натискат непрекъснато клаксона.

— За какъв дявол? — използва местния диалект Орлов.

— Защото свети Николай Чудотворец ми изпрати знамение! А освен това съм твой началник. Изпълнявай!

— Нещо ти хлопа, Димитрий.

— Какво предпочиташ — великолепна служебна характеристика или някоя, която ще те прати направо в Ташкент?

— Тръгвам, другарю.

— Всичко е в ход — каза колебливо Крупкин и върна микрофона в гнездото на таблото. — Ако трябва да избирам между откачен убиец и интелигентен хахо, който проявява някакво приличие, сигурно бих избрал второто. Противно на твърденията на най-изявените скептици. Бог може би съществува, все пак… Би ли искал да си купиш къща на брега на Женевското езеро, Алексей?

— Аз бих си пожелал къща — обади се Борн. — Ако днес остана жив и свърша това, което съм длъжен да сторя, ще ви питам за цената. Няма да се пазаря на дребно.

— Хей, Дейвид — намеси се Конклин. — Парите ги е спечелила Мари, а не ти.

— Тя ще ме послуша. По-точно — него.

— А сега какво ще правим, господин Някой?

— Дай ми всичките оръжия и амуниции от багажника и ме свали край пътя, точно преди оръжейния склад. Остави ме няколко минути да се оправя и отиди на паркинга. Там съвсем явно потърси колата и като видиш, че я няма, натисни газта до дупка и изчезвай!

— И да те оставя сам? — извика Алекс.

— Само така мога да го пипна. Това е единственият начин да се хване човек.

— Безумие! — изсъска Крупкин. Брадичката му трепереше.

— Не, Крупи, действителност — възрази Джейсън Борн. — Всичко е както в началото. Сами един срещу друг. Няма друг начин.

— Това са пубертетски изхвърляния! — изрева руснакът и удари с все сила по облегалката на седалката. — По-лошо — абсурдна стратегия. Ако си прав, мога да заобиколя склада с хиляди войници!

— А Карлос иска точно това. И аз бих го искал, ако бях на негово място. Не разбираш ли? Ако има бъркотия, би се измъкнал много по-лесно между многото хора. За нас това не е проблем — правили сме го толкова пъти. Тълпите и объркването ни пазят — това е детска игра. Осигуряваш си нож и униформа от нашите, хвърляш граната сред войниците, а след взрива се правиш на олюляваща се жертва — това е любителско представление за платените убийци. Повярвай ми, знам всичко това, защото и аз бях такъв против волята си.

— И какво смяташ, че можеш да свършиш сам, Батман? — запита Конклин, като яростно масажираше безпомощния си крак.

— Да издебна убиеца, който иска живота ми — и да го хвана.

— Шибан мегаломан такъв!

— Абсолютно си прав. Това е единственият начин да участваш в играта на убийства — единственото предимство.

— Лудост! — изкрещя Крупкин.

— И така да е. Имам право на малко лудост. Ако бях убеден, че цялата руска армия може да осигури оцеляването ми, щях да викам с все сила за помощ. Но тя просто не може. Начинът е само един… Спри колата и ме остави да си избера оръжие.