Ултиматумът на Борн

18

Стивън Десоул, пазителят на свръхсекретните тайни на Централното разузнавателно управление, измъкна туловището си от шофьорската седалка. Застана сред пустия паркинг на малкия търговски център в Анаполис, Мериленд, осветяван единствено от неоновите лампи на магазина към затворената бензиностанция, зад чийто прозорец спеше огромна немска овчарка. Десоул оправи очилата си с метални рамки и погледна часовника си. Едва можа да види светещите му стрелки. Доколкото успя да определи, беше между три и петнадесет и три и двадесет сутринта. Което означаваше, че е подранил. Това беше добре. Трябваше да подреди мислите си. Не успя да го стори, докато шофираше, тъй като острата му кокоша слепота изискваше пълна концентрация, а бе немислимо да наема такси или шофьор.

Информацията се състоеше най-вече от… Е, добре, това беше само едно име, при това съвсем обикновено име. „Името му е Уеб“ — каза човекът, който му се беше обадил. „Благодаря“ — бе отговорил той. Беше му дадено най-общо описание, което подхождаше на няколко милиона мъже, така че Десоул бе благодарил отново на информатора и бе затворил телефона. Но тогава в недрата на аналитичния му мозък, представляващ по професия и подготовка склад както за съществени, така и за случайни данни, запремигва алармена светлина. Уеб, Уеб… амнезия? Клиника във Вирджиния преди доста години. От някаква болница в Ню Йорк бе докаран с хеликоптер един мъж, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Медицинското му досие беше така засекретено, че не можеше да бъде показано дори в Овалния кабинет. Все пак специалистите от следствието често разговаряха по тъмните ъгли с желание както да се разтоварят от натрупалото се в тях раздразнение, така и да впечатлят някой слушател. Тогава бе чул за неподатливия на лечение вироглав пациент, страдащ от амнезия, когото те наричаха Дейви, а понякога просто използваха рязкото, остро, изпълнено с враждебност Уеб — бивш член на покритата с позорна слава сайгонска „Медуза“, човек, когото подозираха, че симулира загуба на памет… Загуба на памет? Алекс Конклин им беше казал, че човекът от „Медуза“, когото бяха подготвили за дълбоко законспириран таен агент, преследващ Карлос Чакала — агентът-провокатор, наречен от тях Джейсън Борн, е изгубил паметта си. Изгубил паметта си и едва не изгубил живота си, тъй като ръководителите му не повярвали на историята с амнезията! Това е човекът, когото бяха наричали Дейви… Дейвид. Дейвид Уеб беше Джейсън Борн на Конклин! Не би могло да бъде другояче!

Дейвид Уеб! Той е бил в дома на Норман Суейн в нощта, когато бяха съобщили в Управлението, че горкият рогоносец Суейн е посегнал на живота си. Самоубийство, за което не бе съобщено във вестниците по причини, непонятни за Десоул! Дейвид Уеб. Джейсън Борн от старата „Медуза“. Конклин. Защо?

Тъмнината в далечния край на паркинга бе разцепена от предните фарове на приближаваща се лимузина, която свърна и направи полукръг към аналитика от ЦРУ, като го накара да затвори очи — светлината, пречупена през дебелите стъкла на очилата му, бе нетърпимо болезнена. Трябваше да разясни на тези хора своите разкрития. За него те означаваха нещо, което щеше да му осигури път към един живот, за който той и жена му бяха само мечтали. Пари. Не бюрократичните трохи, а истински пари. Образование в най-добрите университети за техните внуци, вместо щатските колежи и изпросената стипендия, вървяща ръка за ръка с държавната заплата на бюрократа — бюрократът, който беше толкова по-добър от всички останали край него, че бе достоен за съжаление. Десоул Тихия вол, както го наричаха. Но не му плащаха за опитността. Същата опитност, заради която не можеше да отиде на работа в частния сектор и която го обвързваше с толкова много правни ограничения, че не можеше да я приложи никъде другаде. Някой ден онези от Вашингтон щяха да разберат. Този ден нямаше да настъпи, докато е жив — дължеше това на шестте си внуци. Новата „Медуза“ му кимна щедро и съучастнически и неговата горчивина заговори.

Разсъди, че решението му не е по-неетично от това на десетките членове на персонала на Пентагона, които ежедневно напускаха Арлингтън и отиваха в прегръдките на корпорациите на техни стари приятели от отбранителната промишленост. Както му беше казал веднъж един полковник от армията: „Ще работиш сега, а ще ти бъде платено по-късно.“ Господ е свидетел, че Стивън Десоул работи цял живот самоотвержено за страната си, но тя не му отвърна със същото. Въпреки това, мразеше името „Медуза“ и почти никога не го използваше, защото то беше символ от друго време — злокобен и подвеждащ. От измамите и продажността на бароните-разбойници изскочиха големите петролни и железопътни компании, но сега те вече не бяха онова, което бяха някога. Може „Медуза“ да е била родена от корупцията на опустошения от войната Сайгон, но онази „Медуза“ вече не съществуваше; тя беше заменена с десетина различни имена и компании.

— Ние не сме чисти, господин Десоул, и никой контролиран от Америка международен конгломерат не е — каза човекът, който го беше наел. — Освен това, истина е, че търсим нещо, което някои могат да нарекат нечестно икономическо предимство, основаващо се на поверителна информация. Тайни, ако искате. Виждате ли, налага ни се да го правим, тъй като нашите конкуренти в Европа и Далечния изток по същество разполагат с такава информация. Разликата между тях и нас е, че техните правителства ги поддържат, а нашето — не… Сделки, господин Десоул, сделки и печалба. Това са основните цели, които трябва да преследваме. Може „Крайслер“ да не харесва „Тойота“ но проницателният господин Якока не призовава Токио да бъде нападнат по въздуха. Поне засега. Той намира начини да обедини усилията си с японците.

„Да!“ — размисли Десоул, щом лимузината спря на няколко метра от него. Това, което бе направил за „корпорацията“, както предпочиташе да я нарича, съпоставено с онова, което направи за Компанията, може да се смята дори за великодушно. Все пак, печалбата е много по-желателна от бомбите… а внуците му щяха да отидат в най-изисканите училища и университети в страната. От лимузината излязоха двама мъже и тръгнаха към него.

— Как изглежда този Уеб? — попита Албърт Армбрустър, председател на Федералната търговска камара, докато вървяха по края на паркинга.

— Имам само описанието на градинаря, който се е бил скрил зад оградата на около десетина метра.

Десоул разказа това, което бе успял да сглоби.

— Кои са най-близките хора на този Борн-Уеб, с кои работи? — попита непознатият сътрудник на председателя — нисък набит мъж с проницателни тъмни очи и черни вежди под черната коса.

— Те са двама. Единият е куц и е бивш полеви офицер. Казва се Конклин, Александър Конклин. Другият е психиатър — Морис Панов.

— Къде са те? — попита отново мъжът, който беше един от нюйоркските шефове на мафията.

— О, невъзможно е да се доберете до който и да е от двамата, нито да разговаряте с тях. Те са стриктно охранявани.

— Не питах за подробностите, paisan, попитах къде се намират те.

— Ами Конклин живее във Виена в сграда, собственост на Управлението, в която не може да проникне никой, а службата и апартаментът на Панов са под денонощно наблюдение.

— Ще ми дадеш адресите, нали?

— Разбира се, но ви гарантирам, че никой от двамата няма да поиска да разговаря с вас.

— О, ще бъде жалко. Та ние просто търсим един юнак с десетина имена, искаме да попитаме нещо и предлагаме сътрудничество.

— Няма да клъвнат.

— А може би ще успея да ги подмамя — каза мъжът от Ню Йорк, бръкна в джоба си и извади малко бележниче и химикалка. — Напиши адресите на шпионина в оставка и на евреина-психиатър. Веднага!

— Трудно ми е, почти нищо не виждам — оплака се Десоул и започна да пише, като наклони малкия бележник към светлината, идваща от неоновите лампи на бензиностанцията.

— Трябва да вървим — каза Армбрустър, като гледаше как капо супремо прибира бележничето и химикалката. — Бъди спокоен, Стивън — допълни той, очевидно потиснал гнева си и тръгна към лимузината. — Запомни — не съществува нищо, с което да не можем да се справим.

— Да, господин Армбрустър. Но може ли да ви попитам нещо? Наред ли е всичко с банковата сметка в Берн? Мога ли веднага… в случай че, нали разбирате — в случай че…

— Естествено, Стивън. Единственото, което трябва да направиш, е да отидеш там и да напишеш собственоръчно номерата на сметката. Това замества подписа ти, онзи, който е в досието ти, нали помниш?

— Да, да, ясно.

— Вероятно сега тя възлиза на повече от два милиона.

— Благодаря. Благодаря ви… сър.

— Ти го заслужи, Стивън. Лека нощ.

Двамата мъже седнаха спокойно отзад в лимузината. Шофьорът оттатък стъклената преграда запали мотора и Армбрустър погледна мафиота.

— Къде е другата кола?

Италианецът включи лампичката за четене и погледна часовника си.

— Вече е паркирана на по-малко от миля надолу по пътя от бензиностанцията. Моят човек ще тръгне след Десоул и ще кара след него, докато всичко бъде наред.

— Знае ли какво трябва да прави?

— О, хайде, той не е сукалче. Монтирал е върху колата си толкова мощен прожектор, че може да бъде видян чак в Маями. Ще се изравни с него, ще включи светлините на максимално и ще завърти ръчката. Твоят подлизурко за два милиона ще бъде заслепен и извън играта, а ние ще изплатим само четвърт от сумата за свършената от него работа. Денят е твой, Алби.

Председателят на Федералната търговска камара се отпусна в сянката на лявата задна седалка и се загледа през прозореца в тъмните картини, прелитащи покрай тях отвъд цветното стъкло.

— Искаш ли да се договорим? — попита капо супремо.

— Какво? — изстреля Армбрустър, извърна се и погледна спокойното сицилианско лице на спътника си.

— Добре ме чу, само че аз използвах неправилната дума, за което се извинявам. Ще ти назова сума, която не подлежи на преговори, а ти можеш да я приемеш или отхвърлиш.

— Предлагаш договор? За Уеб?

— Не — отвърна мафиозът, като бавно поклащаше глава. — За героя, наречен Джейсън Борн. По-чистичко е да убиеш някого, който вече е мъртъв, нали?… И тъй като току-що ти спестихме милион и половина, цената на договора е пет.

— Пет милиона?

— Цената за отстраняване на проблеми от особена важност е висока. А на тези от категорията на опасните е още по-висока. Пет милиона, Алби, като половината, както обикновено, са платими в рамките на двадесет и четири часа.

— Но това е възмутително!

— Тогава откажи. Но после ще се върнеш и цената вече ще е седем и половина; а ако пак се откажеш и пак се върнеш, тя отново ще се удвои. Петнадесет милиона.

— Каква гаранция имаме, че въобще ще успеете да го откриете? Нали чу Десоул. Той е със секретност четири-нула, което означава, че е недосегаем, законспириран.

Главатарят на мафията бръкна усмихнат в джоба си и извади малкото бележниче.

— Близките приятели са най-добрите източници на информация, Алби. Попитай мърльовците, написали всички онези криминалета. Имам два адреса.

— Няма и да успееш да припариш покрай тях.

— Хей, стига вече. Да не мислиш, че си имаш работа със стария чикагски главатар и неговите животни? С бясното куче Капоне и Нити, нервния спусък? Сега във ведомостите си имаме опитни хора. Гении. Учени, факири на електрониката — доктори. Когато свършим с шпионина и евреина, те няма да разберат какво е станало. Но ще имаме Джейсън Борн, героят, който не съществува, защото вече е мъртъв.

Албърт Армбрустър кимна и се обърна мълчаливо към прозореца.

— Ще затворя за шест месеца, ще сменя името и преди откриването ще започна рекламна кампания в списанията — каза Джон Сен Жак, застанал до прозореца, а лекарят шиеше раната на зет му.

— Никой ли не остана? — попита Борн и трепна от болка, седнал в един стол, облечен в хавлия за баня, докато докторът правеше последния шев на врата му.

— Разбира се, че има останали. Седем луди канадски двойки, включително и старият ми приятел, който в момента ти боде гърлото. Ще повярваш ли, искаха да организират доброволна бригада за ред и нравственост и да преследват лошите хора.

— Идеята беше на Скоти — прекъсна го спокойно докторът, съсредоточил вниманието си върху раната. — Мен не ме брой. Твърде стар съм.

— Също и той, но не го осъзнава. После реши да обявим порядъчна награда в размер на сто хиляди за информация, която да ни даде следа, и така нататък! Накрая успях да го убедя, че колкото по-малко се говори за случилото се, толкова по-добре.

— Престани да бъдеш толкова загадъчен.

— Ще поговорим по-късно.

— Говори каквото искаш, Джон — прекъсна го лекарят. — Привършвам, почти не ви обръщам внимание, а дори и да чуя нещо, мисля, че имам право на това.

— Ще бъда кратък — каза Сен Жак, като минаваше вдясно от стола. — Кралският губернатор. Ти беше прав, поне трябва да призная, че беше прав.

— Защо?

— Докато промиваха раната ти, пристигнаха новини. Лодката на губернатора е намерена разбита в един от най-опасните рифове оттатък Антигуа, по средата на разстоянието до Барбуда. Никакви признаци на оцелели хора. Плимут предполага, че става въпрос за шквал, излязъл откъм южен Невис, но е трудно да се приеме. Важни са обстоятелствата.

— А именно?

— С него е бил обичайният екипаж от двама души. Оставил ги е в яхт-клуба, като е заявил, че иска да бъде сам. Но казал на Хенри, че излиза да хване пасажа от големи риби…

— Което означава, че е трябвало да тръгне с екипаж — прекъсна го канадския лекар. — О, извинявам се.

— Да, така е — съгласи се собственикът на Транкуилити Ин. — Не можеш да ловиш големите рибоци и същевременно да управляваш лодка — поне губернаторът не би могъл. Страхуваше се дори да свали очи от картите.

— Но можеше да ги разчита, нали? — попита Джейсън. — Имам предвид картите.

— Не бе кой знае какъв навигатор, но се оправяше дотолкова, доколкото да не попада в неприятни ситуации.

— Било му е наредено да излезе сам — каза Борн. — Заповядано му е да отиде с лодката на среща на място, което наистина е изисквало от него да не сваля очи от картите. — Изведнъж Джейсън осъзна, че вече не усеща пъргавите пръсти на доктора. Стоеше покрай него и гледаше надолу. — Какво става? — попита Борн и вдигна очи нагоре. Устните му се извиха в усмивка.

— Свърших — каза канадецът.

— Благодаря — каза Джейсън. — Благодаря ти за всичко. Канадецът кимна и излезе, като затвори решително вратата след себе си. Борн се обърна към зет си.

— Наистина е добър приятел, Джони.

— Всъщност е малко досаден, но е страхотен като лекар. Това е най-хуманната му проява досега… Значи смяташ, че Чакала е наредил на губернатора да се срещнат някъде край брега на Антигуа, получил е информацията, която му е трябвала, убил го е и го е хвърлил на акулите.

— И за повече достоверност разбил лодката му в рифовете — допълни Джейсън. — Може би е притиснал педала на газта и е установил курс към рифовете с умерена скорост. Трагедия в морето и — една връзка към Карлос изчезва. А то е жизненоважно за него.

— Това е също нещо, което ме озадачава — каза Сен Жак.

— Не съм навлизал там, но знам, че секторът от рифове на север от Фалмут, купен от губернатора, се нарича Дяволската уста и съвсем не е място, което човек може да види по рекламите. Карибците го избягват и никой досега не се е похвалил с броя на жертвите и на лодките, разбили се в него.

— И?

— И ако приемем, че Чакала е казал на губернатора къде да се срещнат — очевидно на място, близко до Дяволската уста, как, по дяволите, е узнал Карлос за него?

— Двамата ти командоси не ти ли казаха?

— Какво имаш предвид? Изпратих ги веднага при Хенри, за да му дадат пълен отчет, докато ние тук се грижехме за теб. Нямаше никакво време да седим и да разговаряме и освен това смятах, че всяка секунда е ценна.

— Значи Хенри вече знае и може би е изпаднал в шок. За два дни изгуби две лодки за борба с наркотиците и може би само за едната ще му бъде платено. А все още не знае нищо за шефа си, уважаемия кралски губернатор, лакея на Чакала, който направи хората от Форин Офис на глупаци, като им пробута един незначителен човек за почитания герой на Франция. Тази нощ жиците между правителствената сграда и Уайтхол ще прегреят.

— Още една лодка за борба с наркотиците? Какво искаш да кажеш? Какво знаеше Хенри, какво са му казали моите хора?

— Преди минути ти попита откъде Чакала знае за рифовете покрай брега на Антигуа, наречени Дяволската уста.

— Така е, доктор Уеб, помня въпроса си. Откъде?

— Той е имал трети свой човек тук, това е, което твоите кралски командоси вече са казали на Хенри. Един русокос кучи син, който оглавява патрулите за борба с наркотиците в Монсера.

— Той? Рикман? Британският Ку Клус Клан? Рикман, за когото правилата не важат и който е истинска напаст за всекиго, дето се бои да му викне? Мили Боже, Хенри няма да повярва на това!

— Защо не? Ти току-що описа съвсем правдоподобно един ученик на Карлос.

— Може и така да е, но това е толкова неправдоподобно. Той е истински светец — сбирки сутрин за произнасяне на молитви преди работа, с които умоляваме Господ да му помогне в борбата със Сатаната, никакъв алкохол, никакви жени…

— Савонарола?

— От това, което помня от уроците по история, бих казал, че да.

— Тогава пък аз бих казал, че е абсолютно подходящ за Чакала. А Хенри ще повярва, когато водещият му кораб не се върне в Плимут и телата на екипажа изплуват на брега, или просто не се появят на молитвите.

— Така ли е избягал Карлос?

— Да. — Борн кимна и посочи кушетката пред него, от която го отделяше масичка за кафе със стъклен плот. — Седни, Джони. Трябва да поговорим.

— За това, което направихме.

— Не за това, което се случи, братко, а за това, което предстои.

— И какво предстои? — попита Сен Жак и седна на кушетката.

— Аз заминавам.

— Не! — извика Джони и скочи на крака, като че ли подхвърлен от електрически ток. — Не можеш!

— Трябва. Той знае имената ни, къде живеем — всичко.

— И къде отиваш?

— В Париж.

— По дяволите, не! Не можеш да постъпиш така с Мари! Нито с децата, за Бога! Няма да те пусна!

— Не можеш да ме спреш.

— Господи, Дейвид, изслушай ме! Ако във Вашингтон са прекалено стиснати или не им пука, вярвай, че в Отава хората са други. Сестра ми работеше за нашето правителство и то не захвърля хората си, защото не иска да си има главоболия или поради това, че ще му струва прекалено скъпо. Аз познавам доста хора като Скоти, като доктора и още други. Няколко думи от тях и в Калгари ще ти бъде подсигурена крепост. Никой няма да може да те докосне!

— И мислиш, че моето правителство не е готово да направи същото? Нека да ти кажа нещо, братко. Във Вашингтон има хора, които рискуват живота си заради Мари, децата и мен. Съвсем безкористно, без никакво възмездие за тях или правителството. Ако исках безопасен дом, където никой да не може да ни докосне, може би щях да намеря някое имение във Вирджиния с коне, прислуга и цял взвод въоръжени войници, които да ни пазят денонощно.

— Тогава отговорът е в това. Действай!

— И за какво, Джони? За да живеем в наш собствен затвор? За да не могат децата ни да посещават домовете на техни приятели и да ходят на училище, придружавани от охрана, ако въобще ходят, а не минат на самообучение? И никакви преспивания и боеве с възглавници, никакви съседи? Да се взираме с Мари един в друг, да поглеждаме през прозорците към светлината на прожекторите, да чуваме стъпките на охраната и да се ослушваме, щом някой от тях случайно се изкашля или кихне? Или да изтрещява изстрел, защото, да ме прости Господ, някое зайче е влязло в градината? Това няма да е живот, а агония. Със сестра ти не бихме могли да го понесем.

— Нито пък аз. Не и по начина, по който го описа. Но какво можеш да направиш в Париж?

— Мога да го намеря. Мога да го заловя.

— Но той има своя войска там.

— А аз имам Джейсън Борн — каза Дейвид Уеб.

— Не можеш да ме залъжеш с това!

— Знам, но все пак изглежда, че номерът минава… Направи ми тази услуга, Джони. Прикрий ме. Кажи на Мари, че се чувствам прекрасно, че не съм ранен и нямам следа към Чакала, която единствено старият Фонтен можеше да ми подсигури. Което всъщност е истина. Едно кафене в Аржантьой, наречено „Сърцето на войника“. Кажи й, че Алекс Конклин също ще пристигне в Париж и че разчитам на всякаква помощ от Вашингтон.

— Но това не е така, нали?

— Да. Затова Чакала ще разбере веднага. Той има уши на всички нива на Ке д’Орсе. Единственият начин е да действам соло.

— Не мислиш ли, че тя ще разбере?

— Ще подозира, но не може да бъде сигурна. Ще накарам Алекс да й се обади и да потвърди пред нея, че поддържа връзка с цялата тайна тежка артилерия в Париж. Но най-напред ще й кажеш ти.

— Защо е тази лъжа?

— Не би трябвало да ме питаш, братко. Вече достатъчно е преживяла с мен.

— Добре. Ще й кажа, но тя няма да ми повярва. Винаги съм бил прозрачен за нея. Още когато бях дете, щом погледнеха тези огромни кафяви очи, много често ядосани, но не като тези на братята ни, не… Просто не мога да ти опиша — в тях нямаше отвращение, понеже хлапето е „порта“. Разбираш ли ме?

— Това се нарича загриженост. Тя винаги е била загрижена за теб — дори когато си бил „порта“.

— Да, Мари е страхотна.

— Дори нещо повече. Обади й се след няколко часа и ги върни тук. За тях това е най-безопасното място.

— А ти? Как ще стигнеш до Париж? Връзките с Антигуа и Мартиника са ужасни и понякога са изцяло резервирани няколко дни предварително.

— И без това не мога да ползвам тези полети. Трябва да пристигна тайно и под чуждо име. Един човек във Вашингтон ще измисли как. Трябва да го направи.

Александър Конклин изкуцука от малката кухня в апартамента на ЦРУ във Виена с лице и глава, от които капеше вода. В доброто старо време, преди дните, удавени в произведенията на спиртните фабрики, щом нещата почнеха да стават прекалено трудни, и то прекалено бързо, той напускаше спокойно кабинета си — където и да се намираше, и се отдаваше на един неизменен ритуал. Намираше най-добрия ресторант за бифтеци, поръчваше си две сухи мартинита и дебел къс недоизпечено месо с възможно най-мазните картофи от менюто. Съчетанието между усамотението, ограниченото количество алкохол, кървавото парче месо и най-вече — мазните картофи, му действаше толкова успокоително, че всички изтощителни, сложни противоречия, изпълнили трескавия му ден, се избистряха и разумът му вземаше връх. Връщаше се в кабинета си, независимо дали той беше в приятен апартамент на Бегрейвия Скуеър в Лондон или в някой бардак в Катманду, с множество решения в главата. Веднъж бе споменал за това гастрономическо явление на Mo Панов, който бе изкоментирал кратко: „Ако не загинеш заради лудата си глава, то това ще стане заради стомаха ти.“

Но сега, поради посталкохолния вакуум и различни други пречки, като високия холестерин и тъпите малки триглицериди, каквото и да представляваха те, трябваше да търси друг изход. И той дойде съвсем случайно. Една сутрин по време на разпитите на иранските контри, които за него се бяха превърнали в най-забавното предаване, телевизорът му угасна. Включи вбесен портативното радио, което не бе ползвал от месеци, а може би и от години — телевизорът имаше вградена радиокомпонента, също повредена по това време. Но батериите на радиото отдавна бяха изтекли и образували бял налеп. Отиде до кухненския телефон, като знаеше, че телевизионният техник, комуто бе направил няколко услуги, щеше да дотърчи веднага, щом му позвъни. За жалост, обаждането му само отприщи една изпълнена с неприязън реч, произнесена от съпругата на техника, която се разкрещя, че съпругът й, „чукачът на клиентки“, е избягал с някаква „похотлива богата черна кучка от Ембаси Роу!“ (Заир, както се установи после по документи от Пуерта Валярта.) Конклин се втурна в кухнята, усещайки как апоплексията му се усилва. Отиде до мивката, тъй като на перваза на прозореца над нея стояха хапчетата му за регулиране на кръвното налягане, и пусна студената вода. От крана изригна към тавана мощна струя, която обля цялата му глава. По дяволите! Шокът го поуспокои и той си спомни, че кабелната телевизия щеше да препредаде тази вечер целите разпити. Повика съвсем щастлив водопроводчика, излезе и си купи нов телевизор.

И от тази заран винаги, когато собственият му бяс или светът го побъркваха, той навеждаше глава в кухненската мивка и я подлагаше на студената вода. Така беше направил и тази сутрин. Тази проклета, шибана сутрин!

Десоул! Убит при злополука на безлюден селски път в Мериленд в четири и половина същата сутрин. Какво, по дяволите, беше правил Стивън Десоул, човек, в чиято шофьорска книжка е посочено ясно, че страда от кокоша слепота, на някакъв черен път извън Анаполис в четири и половина сутринта? И след това в шест часа се обади Чарли Касет — един разярен Чарли Касет, който обикновено бе доста хладнокръвен, и му каза, че ще пипне главнокомандващия на НАТО и ще му поиска обяснение за секретната факс-линия между него и мъртвия началник на тайните отчети, който не беше жертва на злополука, а на убийство! Освен това ще е най-добре един полеви офицер в оставка, наречен Конклин, да му каже всичко, което знае за Десоул и Брюксел, и за цялата тази история, иначе така нареченият полеви агент в оставка и неговият неуловим приятел Джейсън Борн да не разчитат повече на нищо. И тогава, като връх на всичко, позвъни Айвън Джакс. Черният лекар от Ямайка каза, че иска да върне тялото на Норман Суейн там, където е било намерено, защото не желаел да се забърка в нов провал в Управлението. „Но не става въпрос за Управлението“ — извика наум Конклин. Не можеше да обясни на Айвън Джакс истинската причина, поради която бе потърсил помощта му. „Медуза“. И Айвън Джакс не можеше просто така да върне тялото в Манасас, тъй като по нареждане на федералните власти, а всъщност — по нареждане на един полеви агент в оставка, използващ съответните кодове, на което нямаше право, полицията бе запечатала имението на генерал Норман Суейн без всякакви обяснения.

— Какво да правя с тялото? — изрева Джакс.

— Дръж го на студено, предполагам, че така би желал Кактус.

— Кактус? Бях с него цяла нощ в болницата. Ще се оправи, но не знае какво, по дяволите, става, нито пък аз.

— Ние, хората от тайните служби, не винаги можем да обясняваме всичко — каза Алекс и се намръщи, докато изговаряше тези глупави думи. — Ще ти се обадя.

И така — той бе отишъл в кухнята и бе поставил главата си под течащата студена вода. Какво ли още имаше да се случи? И, естествено, телефонът иззвъня.

— Печени киселици — рече Конклин със слушалка на ухото.

— Изведи ме оттук — каза Джейсън Борн. В гласа му нямаше и следа от Дейвид Уеб. — Трябва да отида в Париж!

— Какво се е случило?

— Той избяга, ето какво стана, и аз трябва да пристигна в Париж нелегално — никакви имиграционни власти, никакви митници. Оплел ги е всичките и не мога да му позволя да ме проследи… Алекс, слушаш ли ме?

— Десоул беше убит миналата нощ, убит при злополука, която не е била никаква злополука, около четири часа сутринта. „Медуза“ засяга обръча.

— Не ми пука въобще за „Медуза“! За мен това е история и ние направихме ненужен удар. Искам Чакала и имам откъде да започна. Мога да го намеря, да го хвана!

— И ме оставяш с „Медуза“…

— Ти каза, че искаш да стигнеш по-високо и че ми даваш само четиридесет и осем часа, докато го направиш. Придвижи часовника напред. Времето изтече, така че иди още по-високо, само ме измъкни оттук и ме хвърли в Париж.

— Ще искат да разговарят с теб. — Кои?

— Питър Холанд, Касет или някой друг… Министърът на правосъдието, Господи, самият президент.

— За какво?

— Ти, а не аз, разговаря надълго и нашироко с Армбрустър, със съпругата на Суейн и с онзи сержант, Фланаган. Аз само използвах няколко кодови думи, които отприщиха Армбрустър и посланик Аткинсън в Лондон, но те не казаха нищо съществено. А ти получи пълна представа за картината. Затова трябва да говорят с теб.

— И да зарежа Чакала?

— Само за ден, най-много за два.

— По дяволите, не мога да се съглася. Защото няма да стане така и ти го знаеш! Веднъж завърнал се, аз се превръщам в тяхна материална собственост, разкарвана от един закрит разпит на друг. А ако откажа да им сътруднича, ще бъда арестуван. Невъзможно е, Алекс. Имам собствена последователност на приоритетите и начело на нея е Париж!

— Чуй ме — каза Конклин. — Има неща, които мога да контролирам, и други, които не мога. Нуждаехме се от помощта на Чарли Касет и той ни я осигури. Но Чарли не е човек, комуто можеш да се довериш. Той знае, че смъртта на Десоул не е злополука — човек с кокоша слепота не предприема петчасово пътуване в четири часа сутринта, и освен това знае, че на нас ни е известно много повече относно Десоул и Брюксел от това, което му казваме. Ако искаме да разчитаме на помощта на Управлението, а тя ни е необходима, за да можем да те качим на някой военен или дипломатически полет за Франция и един Господ знае какво още, докато си там, не мога да пренебрегна Касет. Ще ни настъпи и според разбиранията си ще бъде прав.

Борн мълчеше. Чуваше се само дъхът му.

— Разбирам положението. Кажи на Касет, че ако ни осигури всичко, за което помолим отсега нататък, ще му дадем… не, аз ще му дам достатъчно информация за Министерството на правосъдието — искам ти да останеш колкото може по-чист. Така то ще може да тръгне след някоя от най-големите риби в правителството, като предположим, че правосъдието не е част от Горгона… Ако искаш, добави, че ще включа местонахождението на едно гробище, което може да се окаже поучително.

Беше ред на Конклин да запази мълчание за малко.

— Може да поиска повече от това, като се имат предвид сегашните ти действия.

— О?… Разбирам. За всеки случай, ако стане така, че загубя. Добре, можеш да му кажеш също, че щом пристигна в Париж, ще наема стенограф и ще издиктувам всичко, което знам, всичко, което съм научил и ще го изпратя на теб. Вярвам, че Свети Алекс ще им го предаде. Може би по една-две страници, за да запазим отзивчивостта им.

— Ще се оправя с това… А сега да поговорим за Париж. Доколкото си спомням, Монсера е близо до Доминика и Мартиника, нали?

— Разстоянието и до двете се взема за по-малко от час, а Джони познава всеки пилот на големия остров.

— Мартиника е френска и може би трябва да опитаме оттам. Познавам хора от Втори отдел. Тръгвайте и ми се обади от терминала на летището. Дотогава ще съм уредил всичко.

— Добре… Още едно нещо, Алекс, последно. Мари. Тя ще се върне с децата днес следобед. Обади й се и й кажи, че мога да разчитам на цялата ни тежка артилерия в Париж.

— Ах, ти!

— Направи го!

— Разбира се, че ще го направя. Ако оцелея до края на деня, довечера ще бъда на вечеря y Mo Панов. Ужасен готвач е, но се смята за еврейската Джулия Чайлд14. Иска ми се да го осведомя за всичко, което стана. Ако не го направя, ще бъде бесен.

— Разбира се. Без него и двамата сега щяхме да сме в звуконепроницаеми килии и да дъвчем каишите, с които щяхме да сме вързани.

— Ще се чуем по-късно. Късмет.

На следващия ден в десет часа и двадесет и пет минути сутринта вашингтонско време Морис Панов, придружен от охраната си, излезе от болницата „Уолтър Рийд“ след един психиатричен сеанс с армейски лейтенант от запаса, страдащ от последиците на едно учение, проведено в Джорджия, отнело преди осем седмици живота на двадесетина новобранци, намиращи се под негово командване. Mo не можеше да направи кой знае колко. Човекът се бе престарал във военен стил и трябваше да живее със съзнанието за вината си. Фактът, че бе финансово облагодетелстван чернокож и възпитаник на Уест Пойнт, не му помагаше. Повечето от загиналите новобранци са били също чернокожи и освен това не са били от заможни семейства.

Като прехвърляше наум какви възможности има в случая на този пациент, Панов погледна човека, който го охраняваше, и изведнъж се сепна:

— Вие сте нов, нали? Мислех, че познавам всички ви.

— Да, сър. Често ни прехвърлят със съвсем кратко предизвестие и така ни държат постоянно изправени на нокти.

— Очакването, основаващо се на навика, може да притъпи вниманието на всеки. — Психиатърът продължи през тротоара, край който обикновено го очакваше бронираната му кола. Беше друга машина.

— Това не е моята кола — каза той озадачен.

— Влизай вътре — нареди му охраната и вежливо отвори вратата.

— Какво?

От колата се протегнаха чифт ръце, сграбчиха го и някакъв неуниформен мъж го дръпна на задната седалка. Човекът, който го охраняваше, го последва и Mo се оказа притиснат между двамата. Този, който беше вътре, дръпна крепоненото сако и го свали от рамото му. Вдигна късия ръкав на лятната му риза и заби в ръката му иглата на спринцовка.

— Лека нощ, докторе — каза войникът с отличителни знаци на медицинския корпус върху реверите на униформата си. — Обади се в Ню Йорк — допълни той.