Ултиматумът на Борн

29

Мари наблюдаваше съпруга си, който сновеше с отмерени, но изпълнени със силно напрежение крачки, между писалището и облените в светлина завеси на двата прозореца с изглед към моравата пред Оберж дез Артист в Барбизон. Селската странноприемница беше същата, която Мари помнеше, но в паметта на Дейвид Уеб нямаше и следа от нея и когато й го каза, тя затвори очи, чувайки един глас отпреди години: „Най-важното за него е да избягва всякакво голямо напрежение — имам предвид стреса, който човек изпитва, когато се измъква на косъм от смъртта. Ако го видите, че изпада в такова състояние, а вие няма начин да не го забележите, спрете го! Прелъстете го, ударете го, плачете, крещете… правете каквото ви дойде наум, но го спрете!“ — Морис Панов, скъпият приятел, докторът, който така всеотдайно се бе заел с лечението на съпруга й.

Тя пусна в ход прелъстяването само минути след като останаха сами. Беше грешка. Самото докосване беше нелепо, мъчително и за двамата. Изобщо не бяха възбудени. Но това не ги притесни. Лежаха прегърнати, разбираха се без думи.

— Страхотни „сексманиаци“ сме, нали? — каза Мари.

— Справяли сме се и по-добре и сигурно пак ще го правим — промълви нежно Дейвид Уеб. — В следващия момент вече действаше като Джейсън Борн — отдръпна се и стана. — Налага се да направя един списък — каза той припряно, отправяйки се към старовремската маса до стената, която служеше и за писалище, и за телефонна масичка. — Трябва да знам къде се намираме и къде отиваме.

— А аз трябва да се обадя на Джони на острова — добави Мари, изправи се и поглади полата си. — След това ще се чуя и с Джейми. Ще го успокоя и ще му кажа, че ще се върнем скоро.

Тръгна към масата, но се спря — пътят й бе преграден от съпруга й — не, това не беше Дейвид, а Борн.

— Не — каза той тихо и поклати глава.

— Как можеш да ми говориш така! — възрази Мари и в погледа й пробягна майчин гняв.

— Преди три часа на Риволи всичко се промени. Всичко. Не разбираш ли?

— Разбирам само, че децата ми са на хиляди километри далеч от мен и възнамерявам да се свържа с тях. А на теб това ясно ли ти е?

— Напълно, но не мога да ти го разреша — отвърна Джейсън.

— Върви по дяволите, господин Борн!

— Ще ме изслушаш ли?… И двамата ще говорим с Джони и Джейми, но не оттук и не докато са на острова.

— Какво?

— След малко ще се обадя на Алекс и ще му кажа всички да се махат оттам, включително и госпожа Купър, разбира се.

Мари се втренчи в съпруга си, внезапно прозряла истината.

— О, Боже, Карлос!

— Да. От днес на обед той знае със сигурност само едно място — Транкуилити. И ако вече не са му съобщили, скоро ще научи, че Джейми и Алисън са с Джони. Вярвам на брат ти и на личната му гвардия, но въпреки всичко искам да са изчезнали от острова, преди там да се е мръкнало. Не ми е известно дали Карлос има осведомители на телефонната централа на острова, които могат да проследят един разговор от там до тук. Единственото нещо, което с положителност знам, е, че телефонът на Алекс е абсолютно безопасен. Затова сега не можеш да позвъниш на Джони оттук.

— Тогава обади се на Алекс, за Бога! Какво чакаш?

— Не съм сигурен, не съм решил… къде да изпратя децата. — За момент в очите на съпруга й се мярна паника — в очите на Дейвид Уеб, а не на Джейсън Борн.

— Алекс със сигурност има нещо предвид, Джейсън — изрече Мари, като го гледаше втренчено. — Веднага му се обади!

— Да… да, разбира се. Веднага. — Замъгленият безизразен поглед на Джейсън се избистри и той посегна към слушалката.

Александър Конклин не беше във Виена, щат Вирджиния, САЩ. Отговори монотонният глас на телефонен секретар, който го оглуши като гръм.

— Постът, на който звъните, е закрит.

Той поръча още два разговора със същия номер, като отчаяно се надяваше, че френската централа е объркала нещо. И всеки път — зашеметяващ гръм:

— Постът, на който звъните, е закрит.

Тогава той закрачи — от масата до прозорците и обратно.

Открехваше завесите отново и отново, надзърташе тревожно и нервно навън и само след секунди отново се съсредоточаваше върху списъка с имена и адреси, който непрестанно растеше. Мари му предложи да обядва, той изобщо не я чу. Тя продължи да го наблюдава от другия край на стаята.

Бързите, резки движения на съпруга й напомняха голяма разтревожена котка — гладка, гъвкава, напрегната и готова за изненади. Така се движеше Джейсън Борн, по-рано наричан Делта от „Медуза“, а не Дейвид Уеб. Тя си спомни историята на болестта, записана от Mo Панов в самото начало на лечението на Дейвид. Много страници бяха изпълнени с невероятно различаващи се описания на хора, които твърдяха, че са виждали човека, наричан Хамелеон, но в онези, които заслужаваха внимание, се отбелязваше едно и също — котешката подвижност на „убиеца“. По онова време Панов търсеше ключ към самоличността на Джейсън Борн, тъй като тогава разполагаше само с едно първо име и разпокъсани видения на мъчителна смърт в Камбоджа. Mo често се учудваше гласно дали физическата сръчност на пациента му се дължи само на атлетизъм, или е резултат и на още нещо. Колкото и да е странно, не намираше друго обяснение за нея.

Мари си спомни едва доловимите физически разлики между двамата мъже, които съчетаваше в себе си нейният съпруг. Те я очароваха и едновременно с това я отблъскваха. И двамата бяха мускулести и изящни, и двамата бяха в състояние да се справят с трудни задачи, изискващи добра физическа подготовка, но докато при Дейвид силата и подвижността идваха от непринуденото чувство за умение и сръчност, то тези на Джейсън бяха изпълнени с вътрешна злоба, нямаше я радостта от постигнатото — имаше само враждебна целенасоченост. Когато тя спомена за това пред Панов, той отвърна:

— Дейвид не можеше да убива. Борн може. Обучен е за това.

Въпреки това, на Mo му беше приятно, че тя е забелязала различните „физически прояви“, както нарече наблюденията й.

— За теб те са още един показател — каза й той. — Щом видиш пред себе си Борн, превърни го отново в Дейвид, колкото може по-скоро. Ако не можеш, обади ми се!

Сега обаче не можеше да го превърне в Дейвид. В името на децата, заради себе си, а и заради самия Дейвид, тя не посмя да опита.

— Излизам за малко — заяви Джейсън, застанал до прозореца.

— Не можеш да го сториш! — изкрещя Мари. — За Бога, не ме оставяй сама.

Борн се намръщи и сниши глас. Дълбоко в него все още тлееше неразрешим конфликт.

— Просто ще тръгна по магистралата да търся телефон, това е всичко.

— Вземи ме със себе си. Моля те! Не мога повече да стоя сама.

— Добре… Всъщност имаме нужда от някои неща. Ще намерим някой търговски комплекс и ще купим дрехи, четки за зъби, самобръсначка… каквото се сетим.

— Искаш да кажеш, че не можем да се върнем в Париж.

— Можем и вероятно ще се върнем в Париж, но не в нашите хотели. Паспортът ти у теб ли е?

— Паспортът, парите, кредитните карти — всичко е било в чантата. Не знаех това, докато ти не ми я даде в колата.

— Помислих си, че не е добре да я оставиш в „Морис“. Тръгвай! Първо трябва да намерим телефон.

— На кого ще звъниш?

— Най-напред на Алекс.

— Нали току-що се опита.

— В апартамента му. Бил е изхвърлен от прикритието си във Вирджиния. После ще се свържа с Mo Панов. Хайде!

Потеглиха отново на юг, към градчето Корбей-Есон, където на няколко километра от шосето имаше сравнително нов търговски център. Многолюдните магазини загрозяваха френския провинциален пейзаж, но за бегълците бяха приятна гледка. Джейсън паркира колата и като много други съпрузи, излезли на пазар късно следобед, те закрачиха из главния магазии, като през цялото време трескаво търсеха с очи обществен телефон.

— По дяволите! Да няма нито един по магистралата! — процеди през зъби Борн. — Какво си въобразяват, че ще правят хората, ако катастрофират или им се спука гума?

— Ще чакат полицията — отвърна Мари. — Освен това е имало един, но е разбит. Сигурно затова няма други — не, ето един!

Джейсън отново изтърпя вбесяващата процедура за поръчка на разговор с чужбина от местните телефонистки, които се дразнеха, че трябва да звънят на международния клон на централата. А после последва нов гръм — далечен, но неумолим.

— Говори Алекс — прозвуча записът от другата страна. — Ще отсъствам за кратко време. Ще посетя едно място, където беше извършена печална грешка. Обадете се след пет-шест часа. Сега е девет и половина сутринта, източно време. Край, Джино.

Борн беше поразен; умът му трескаво работеше. Окачи слушалката и се втренчи в Мари.

— Нещо е станало и трябва да разбера какво е то. Последните му думи бяха: „Край, Джино.“

— Джино ли? — Мари присви очи срещу светлината, отново ги отвори и погледна съпруга си. — Алфа, Браво, Чарли — заизрежда тихо тя, после добави: — Алтернативна военна азбука? — И бързо продължи: — Фокстрот, Голд, Индия, Джино! Джино започва с Д, също както и Джейсън. Какво каза още той?

— Че отива на някакво място…

— Хайде да тръгваме — прекъсна го тя, като забеляза учудените лица на двама мъже, които чакаха за телефона, стисна го за ръката и го издърпа от кабината. — Не можа ли да го каже по-ясно? — попита тя, когато се вляха в тълпата.

— Записът казваше:… където бе извършена печална грешка.

— Какво каза?

— Той каза да се обадя след пет-шест часа. Отишъл е на мястото на печалната грешка… Печална? Божичко, та това е Рамбуйе!

— Гробището ли?

— Където той се опита да ме убие преди тринадесет години. Точно така! Рамбуйе!

— Как така след пет-шест часа? — възрази Мари. — Няма значение кога е оставил съобщението — не може да прелети до Париж и да отиде с кола до Рамбуйе — и всичко за пет часа. Нали е тръгнал от Вашингтон?

— Разбира се, че може. И двамата сме го правили преди. С военен самолет от военна база Андрюс и под дипломатическо прикритие лети до Париж. Питър Холанд го е изхвърлил, но му е направил прощален подарък. Веднага се е разделил с него, но го е наградил, затова, че му е доставил „Медуза“. — Борн рязко вдигна ръка и погледна часовника на китката си. — На островите няма още пладне. Хайде да потърсим друг телефон.

— Джони? Транкуилити? Наистина ли мислиш…

— Не мога да спра да мисля — прекъсна я Джейсън, като се втурна отново напред, стиснал ръката на Мари, която, препъвайки се, едва го застигаше.

— Сладолед — каза той, поглеждайки надясно.

— Сладолед ли?

— Вътре има телефон — отговори той. Двамата забавиха ход и приближиха към огромните прозорци на една patisserie59 с червено знаме на входа, на което имаше реклама за най-различни видове сладолед.

— Вземи ми един ванилов — каза той, докато влизаха в препълнения салон.

— Какъв ванилов?

— Какъвто и да е.

— Няма да можеш да чуеш…

— Той ще ме чуе, това е важното. Отивай и ме остави и мен да си свърша работата!

Борн стигна до телефона и моментално разбра защо не го използваха — шумът в сладкарницата беше непоносим.

— Mademoiselle, s’il vous plait, c’est urgent!60

След три минути, затиснал с длан лявото си ухо, Джейсън изпита внезапно облекчение, като чу в слушалката гласа на най-досадния служител в Транкуилити Ин:

— На телефона е господин Причард, помощник-управител на Транкуилити Ин. Телефонистката ми каза, че се обаждате по спешност, господине. Бих ли могъл да се осведомя за естеството на…

— Млъкнете! — изкрещя Джейсън, надвиквайки шума в сладкарницата в Корбей-Есон, Франция. — Извикайте на телефона господин Сен Жак! Веднага! Обажда се зет му.

— О, колко ми е приятно да ви чуя, господине! Толкова неща се случиха откакто заминахте. Прекрасните ви дечица са с нас и красивото момче играе на плажа с мен, господине, и всичко е…

— Господин Сен Жак, моля! Веднага!

— Разбира се, господине. Той е горе…

— Джони?

— Дейвид, къде си?

— Няма значение. Махнете се оттам! Вземете децата и госпожа Купър и изчезвайте!

— Знам всичко, Дейвид. Алекс Конклин се обади преди няколко часа и каза, че някой си Холанд ще се свърже с теб…

— Така е. Обади ли ти се?

— Да. Около двадесет минути след като говорих с Алекс. Каза ми, че ще ни вземат с хеликоптер днес около два следобед и че му трябва време да изпрати военна машина. Наемането на госпожа Купър беше моя идея. Онова кретенче, синът ти, казва, че не знае как се сменят пелени, приятелю… Дейвид, какво става, по дяволите? Къде е Мари?

— Добре е. Ще ти обясня по-късно. Сега прави това, което ти казва Холанд. Каза ли ти къде ще ви отведе?

— Право да ти кажа — не искаше. Но никой шибан американец не може да ми заповяда, нито пък на децата ти — децата на моята сестра канадка! И му го казах право в лицето.

— Браво, Джони! Хубаво е да се сприятелиш с директора на ЦРУ.

— Хич не ми пука за него. У нас това съкращение го разчитаме като Caught in the Act61 и му го казах!

— Ставаш все по-мил… А той какво ти отговори?

— Каза, че отиваме в една сигурна къща във Вирджиния, а аз пък му обясних, че и тук сме си на сигурно място, че имаме ресторант и обслужване по стаите, плаж и десет души охрана, които могат да му уцелят топките от двеста метра.

— Толкова си тактичен… А той как реагира?

— Ами, разсмя се. После ми обясни, че на онова място има двадесет души охрана, които могат да ми светнат едната топка от четиристотин метра, че там има кухня, обслужване по стаите и телевизор за децата и че аз не мога да си позволя такова нещо.

— Звучи много убедително.

— Така си е. Но той ми каза и нещо, което наистина ме убеди, че не мога да им предложа такова нещо — че там не се пускат странични хора. Ставало дума за старо имение във Фейърфакс, подарено на правителството от богат посланик, който имал повече пари от цяла Отава. Мястото има собствено летище и четирикилометров път, който се отделя от магистралата.

— Знам къде е — каза Борн, примигвайки от шума в сладкарницата. — Това е имението Таненбаум. Прав е — това е най-добрата от всички охраняеми къщи. Той ни харесва.

— И преди малко те попитах: къде е Мари?

— С мен е.

— Значи те е намерила!

— По-късно ще ти обясня, Джони. Ще ти се обадя във Фе-йърфакс.

Джейсън окачи слушалката. Жена му с мъка си проправяше път през тълпата. Връчи му розова пластмасова кофичка със синя пластмасова лъжичка.

— Децата? — запита тя, като повиши глас, за да я чуе. Очите й искряха.

— Всичко е наред. По-добре, отколкото очаквахме. Алекс е стигнал до същото заключение като мен относно Чакала. Питър Холанд ще ги отведе с хеликоптер до безопасна къща във Вирджиния. Взимат и госпожа Купър.

— Слава Богу!

— Слава на Алекс! — Борн погледна розовата пластмасова кофичка със синя лъжичка. — Какво е това, по дяволите? Нямаха ли ванилов?

— Това е сънди с горещ фондан. Беше за един до мен, но той в това време така крещеше на жена си, че му го взех.

— Не обичам горещ фондан.

— Тогава и ти започни да крещиш на жена си. Тръгвай, трябва да купим дрехи.

В ранния следобед карибското слънце сипеше жар върху Транкуилити Ин. Джон Сен Жак слезе по стъпалата във фоайето на хотела, със спортна чанта в дясната си ръка. Кимна на господин Причард, с когото бе разговарял по телефона само преди секунди, и му обясни, че трябва да замине за няколко дни и ще се обади веднага, щом като пристигне в Торонто. Всички останали служители бяха уведомени, че му се налага спешно да отпътува. Джон Сен Жак заяви, че храни пълно доверие в управителя и неговия неоценим помощник, господин Причард, и предположи, че под тяхното вещо ръководство няма да възникнат никакви проблеми. Транкуилити Ин всъщност е почти изцяло закрит. Но в случай че възникнат трудности, господата трябва да се свържат с господин Хенри Сайкс в резиденцията на правителството на Големия остров.

— Няма нищо, с което да не мога да се справя — отвърна Причард. — Групите по ремонта и поддръжката дори и във ваше отсъствие ще продължат да се трудят все така упорито.

Сен Жак излезе през стъклените врати на кръглото здание и се отправи към първата вила надясно, която беше най-близо до каменните стъпала към кея и двата плажа. Госпожа Купър и децата бяха вътре и чакаха да дойде хеликоптерът за презокеански полети от военноморския флот на САЩ. Щеше да ги отведе до Пуерто Рико, откъдето щяха да се качат на самолет до военната база Андрюз, близо до Вашингтон.

През огромните прозорци господин Причард наблюдаваше работодателя си да изчезва зад вратите на вила Едно. В същия миг чу растящия шум от голям вертолет, който бръмчеше оглушително във въздуха над хотела. След малко той закръжи над водата и се сниши, очаквайки пътниците си. Очевидно те бяха чули това, което бе чул и той, съобрази господин Причард, като видя Сен Жак, стиснал за ръка малкия си племенник, да излиза от вилата. Зад него крачеше непоносимо високомерната госпожа Купър с увитото в одеяло бебе на ръце. Следваха ги двама от любимите им стражи, които носеха багажа им. Причард се пресегна под тезгяха за телефона с директната линия и набра някакъв номер.

— Кабинетът на заместник-директора по имиграционните въпроси. Говорите лично с него.

— Уважаеми чичо…

— Ти ли си? — прекъсна го служителят от летище Блакбърн, като веднага сниши гласа си. — Какво научи?

— Уверявам ви, че е от изключителна важност. Чух всичко по телефона!

— И двамата ще бъдем щедро възнаградени. Казаха ми го от най-високо място. Било възможно онези хора да са тайни терористи, а Сен Жак да им е водачът. Можели да измамят дори Вашингтон! Какво да предам, блестящи ми племеннико?

— Ще ги отведат в някаква „сигурна“ къща във Вирджиния. Била известна като имението Таненбаум и, ще повярвате ли, имала собствено летище.

— Вярвам на всичко, щом се отнася до тези зверове.

— Не забравяйте да споменете името и длъжността ми, уважаеми чичо!

— Нима бих направил друго нещо, бих ли могъл да постъпя иначе? Ще станем героите на Монсера! Но помни, интелигентни ми племеннико, всичко трябва да се пази в пълна тайна. Заклехме се да мълчим, никога не забравяй това! Помисли си само! Избрали са ни да помогнем на могъща международна организация. Всички световни лидери ще узнаят за нашия принос!

— Сърцето ми се пръска от гордост… Мога ли да знам как се казва тази августейша организация?

— Ш-ш-шт! Няма име. Това е част от тайната. Парите се превеждат от Швейцария директно по банков път с помощта на компютър. Това е доказателството.

— Свещена е нашата отговорност — добави Причард.

— И е добре платена, мой доверени племеннико, а това е само началото. Аз лично проверявам всеки самолет и изпращам манифестите на известен хирург в Мартиника, представяш ли си? Разбира се, в момента задържаме почти всички полети — такава е заповедта от Правителството.

— А американския военен хеликоптер? — запита със страхопочитание Причард.

— Ш-ш-шт! Това също е тайна. Всичко е тайна.

— Но е много шумна и явна тайна, уважаеми чичо. Хората са излезли на плажа и го наблюдават.

— Какво?

— Тук е. Господин Сен Жак и децата се качват в този момент. С тях е и онази ужасна госпожа Купър…

— Трябва веднага да се обадя в Париж — прекъсна го имиграционният служител и затвори телефона.

— Париж? — повтори господин Причард. — Това ме окриля! Каква чест за нас!

— Не му казах всичко — призна с тих глас Питър Холанд, поклащайки глава. — Исках… бях го решил… но всъщност очите и собствените му думи изразяваха намеренията му. Каза ми, че ще ни разпердушини за нула време, ако това би помогнало на Борн и жена му.

— И ще го направи — кимна Чарлс Касет. Седеше на стола пред директорското бюро и държеше компютърна разпечатка от отдавна невадена секретна папка. — Като прочетеш това, ще разбереш. Преди много години в Париж Алекс наистина се е опитал да убие Борн, своя най-добър приятел. Искал е да му изпрати куршум в главата — но всъщност го е подозирал несправедливо.

— Конклин в момента лети за Париж, заедно с Морис Панов.

— Това е твой проблем, Питър. Не бих постъпил така, без да поставям никакви условия.

— Не можах да му откажа.

— Разбира се, че можеше. Но не искаше.

— Дължахме му го. Той ни даде „Медуза“ и оттук нататък, Чарли, само това е от значение за нас.

— Разбирам, директор Холанд — студено изрече Касет. — Предполагам, че поради някакви затруднения в чужбина сега се опитвате да проследите обратно връзките, които водят до някаква местна конспиративна организация, и че, без съмнение, това трябва да стане преди да са се усетили пазителите на националното съгласие — Федералното бюро за разследване.

— Да не би да ме заплашваш, отрепка такава?

— Разбира се, Питър. — Леденото изражение на Касет се смени от спокойна, тънка усмивка. — Нарушавате закона, господин директоре. Това е непростимо, старче, както биха казали предшествениците ми.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — извика Холанд.

— Да прикриеш един от нашите — един от най-добрите, които някога сме имали. Не само искам, а настоявам за това.

— Ако си мислиш, че ще му дам всичко, включително и името на адвокатската кантора на „Медуза“ на Уолстрийт, значи си напълно откачил! Тя е най-важното за нас!

— За Бога, върни се отново във военния флот, адмирале! — изрече отново студено и безизразно заместник-директорът. — Ако допускаш, че ти предлагам такова нещо, значи не си научил кой знае какво на този стол.

— Хайде, стига, умнико! Това вече ми мирише на неподчинение.

— Разбира се, защото не съм ти подчинен — но това не ти е флотът. Не можеш нито да ме наругаеш, нито да ме обесиш на реята, нито да ме лишиш от дажбата ром. Можеш само да ме уволниш, а ако го направиш, много хора ще се чудят защо, което, разбира се, няма да бъде добре за Управлението. Но не е необходимо да стигаш дотам.

— За какво, по дяволите, говориш, Чарли?

— Ами, на първо място, изобщо нямам предвид онази адвокатска кантора в Ню Йорк, защото си прав, че тя е нашият крайъгълен камък. А Алекс с неговото безкрайно въображение може да се рови и да създава заплаха, докато не стигне до там, където започват накълцаните документи и където завършват писмените дири.

— Мина ми нещо такова през ума…

— Значи отново си прав — прекъсна го Касет и кимна. — Затова ще държим Алекс настрани от крайъгълния ни камък — колкото е възможно по-далеч от нас, но ще му подхвърлим нещо — например нещо реално, с което да се заеме и чиято стойност ще оцени.

— Не разбирам нито дума — проговори Холанд след кратко мълчание.

— Ще разбереш, ако познаваш Конклин по-добре. Сега му е ясно, че между „Медуза“ и Чакала има връзка. Как нарече това? Предсказание, което се сбъдва?

— Казах, че стратегията е толкова изпитана и логична, че няма начин да не започва да се сбъдва. Десоул беше неочакваният катализатор, който ускори развитието на нещата — той и това, което се е случило в Монсера, каквото и да е то… Какво нещо с реална стойност имаш предвид?

— Връзка, Питър. Щом знаеш какво знае Алекс, не можеш да го оставиш да препуска из Европа отвързан, нито пък да му дадеш името на онази адвокатска кантора в Ню Йорк. Имаме нужда от връзка, която да води него, така че да получим представа каква е целта му — а ако е възможно, дори повече от представа. Трябва ни някой като приятеля му Бернардин, който да бъде и наш приятел.

— Къде ще намериш такъв човек?

— Имам кандидат… Надявам се, че не ни подслушват.

— Бъди сигурен — отговори Холанд с гневна нотка. — Не вярвам в тези глупости и освен това кабинетът ми се проверява всяка сутрин. Кой е кандидатът?

— Човек от съветското посолство в Париж — отвърна спокойно Касет. — Мисля, че можем да се споразумеем с него.

— Двоен агент ли е?

— Съвсем не. Той е офицер от КГБ, който има само една-единствена цел. Да намери Карлос. Да убие Карлос. Да запази Новгород.

— Новгород?… Онзи град от американски тип в Русия, където Чакала е получил първоначалната си подготовка?

— Изкарал половината, после избягал, след като се усетили, че е маниак, и са се опитали да го очистят. Само че там няма само американска зона — това често се греши. Има също и английска, и френска зона, а освен това израелска, холандска, испанска, западногерманска и Бог знае още колко други. Десетки квадратни километри, отрязани от горите по течението на река Волхов, осеяни със зони, в които, като влезеш, можеш спокойно да се закълнеш, че влизаш в различни страни — ако можеш да влезеш, но всъщност не можеш. Също като фермите за отглеждане на арийци — това, което нацистите в Германия наричаха Lebensborn. Новгород е една от най-строго охраняваните тайни на Москва. Руснаците искат да хванат Чакала също толкова силно, колкото и Джейсън Борн.

— И мислиш, че ще убедиш това приятелче от КГБ да ни сътрудничи и да ни информира за Конклин, ако установят контакт?

— Поне ще се опитам. В края на краищата, имаме обща цел, а зная, че Алекс ще го приеме, защото му е ясно колко силно Съветите искат да го видят умрял.

Холанд се приведе напред.

— Казах на Конклин, че ще му помогна по всякакъв начин, който не компрометира преследването на „Медуза“… Той каца в Париж след час. Да му оставя ли инструкции на дипломатическото гише да се свърже с теб?

— Кажи му да търси Чарли Браво Плюс Едно — отвърна Касет, изправи се и остави на бюрото компютърната разпечатка. — Не съм сигурен какво точно ще мога да му съобщя след час, но ще се заема веднага с въпроса. Имам сигурен канал до руснака благодарение на наш прекрасен „консултант“ в Париж.

— Дай му награда.

— Тя вече поиска… или по-точно ме изтормози за това. Ръководителка е на най-чистата служба от придружителки в града — момичетата се преглеждат всяка седмица.

— Да вземем да ги наемем всичките — усмихна се директорът.

— Мисля, че седем от тях вече са на щат, господине — отговори заместник-директорът със сериозен глас, който контрастираше на присмехулно вдигнатите му вежди.

Доктор Морис Панов едва се крепеше на краката си. Снажен сержант от морската пехота в колосана лятна униформа взе куфара му и му помогна да слезе по металната стълба на самолета, снабден с дипломатически документи.

— Как всички успявате да изглеждате толкова представителни след такова отвратително пътуване? — учуди се психиатърът.

— Само след някой и друг свободен час в Париж никой вече няма да изглежда представителен, господине.

— Някои неща никога не се променят, сержант… И слава Богу! Къде е онзи сакат престъпник, който беше с мен?

— Откараха го за една депеша, господине.

— Ще се върне ли? Какво означава тази непонятна дума?

— Не е толкова страшна, докторе — засмя се пехотинецът, отвеждайки Панов до малка моторизирана кола с униформен шофьор и американското знаменце отстрани. — Докато се готвехме да кацнем, кулата предаде на пилота, че за него има спешно съобщение.

— Помислих си, че е отишъл до тоалетната.

— Сигурно и това е направил, господине — сержантът сложи куфара отзад в багажника и помогна на Mo да се качи в колата. — Полека, докторе, вдигнете си крака малко по-нагоре.

— А, не, не аз съм без крак, а той.

— Казаха ми, че сте бил болен, докторе.

— Да, ама не в проклетите си крака… Извини ме, младежо, не исках да те обидя. Просто не обичам да летя в такива „етажерки“ на почти двеста километра височина. Не бих казал, че от Тремон Авеню в Бронкс са излезли много космонавти.

— Шегувате ли се, докторе?

— Защо?

— Ами аз съм от Гардън, срещу зоологическата градина! Казвам се Флайшман, Морис Флайшман. Приятно ми е да видя съсед от Бронкс.

— Морис ли? Морис, морският пехотинец? Сигурно съм си говорил с родителите ти. Да си жив и здрав, Mo. Благодаря ти за грижите.

— Поправяйте се, докторе, и като видите пак Тремон Авеню, да го поздравите от мен!

— Разбира се, Морис — обеща Морис, вдигна ръка, а малката дипломатическа кола се стрелна напред.

След четири минути, придружен от шофьора, Панов тръгна по дългия сив коридор, който осигуряваше на правителствени лица от нации, акредитирани от френското външно министерство, свободно влизане във Франция, без обичайните имиграционни формалности. Влязоха в голям салон, където мъже и жени се бяха събрали на групички и разговаряха тихо помежду си. В стаята звучаха различни езици. Mo разтревожен видя, че Конклин не е тук, и се извърна към придружаващия го шофьор. В това време до тях се приближи млада жена, в униформа на стюардеса.

— Docteur? — попита тя, като се обърна към Панов.

— Да — изненада се Mo. — Но се страхувам, че френският ми доста куца, ако изобщо е останало нещо от него.

— Това е без значение, господине. Вашият спътник помоли да почакате тук, докато дойде. Беше сигурен, че няма да е повече от няколко минути… Моля, седнете. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Бърбън с лед, ако обичате — отговори Панов, като се отпусна в креслото.

— Разбира се, господине. — Стюардесата се отдалечи, а шофьорът сложи до Mo куфара му.

— Трябва да се върна при колата си — каза дипломатическият придружител. — Тук ще се погрижат за вас.

— Чудя се къде ли отиде моят приятел? — замислено каза Панов, като погледна часовника си.

— Вероятно да говори от някой външен телефон. Хората пристигат, получават съобщения на гишето и хукват като луди да търсят обществен телефон — не обичат да говорят от тези тук. Руснаците винаги вървят най-бързо, а арабите — най-бавно.

— Сигурно заради различния климат в страните им — предположи лекарят с усмивка.

— Не си залагайте стетоскопа, ако се басирате — разсмя се шофьорът и приятелски помаха с ръка за сбогом. — Погрижете се за себе си, господине, и си починете. Изглеждате изморен.

— Благодаря ви, младежо. Довиждане.

„Изморен съм — мислеше си Панов, докато придружителят се отдалечаваше по сивия коридор. — Много съм изморен, но Алекс беше прав. Ако беше дошъл тук сам, никога нямаше да му го простя… Дейвид! Трябва да го намерим! Пораженията за него могат да бъдат ужасни, но никой не разбира това. Само едно движение може да предизвика срие в крехкия му, увреден разсъдък, да го върне тринадесет години назад — към времето когато, както той смята, убийствата са били негов занаят!“

Чу глас. Някой се бе надвесил над него и му говореше нещо.

— Извинете ме… Питието ви, докторе — любезно каза стюардесата. — Колебах се дали да ви събудя, но вие се размърдахте и ми се стори, че изстенахте от болка.

— Няма нищо, мила, просто съм изморен.

— Разбирам, господине. Непредвидените полети могат да бъдат много изморителни, а ако са и дълги, и неудобни, става още по-лошо.

— И за трите неща познахте, госпожице — съгласи се Панов и взе питието си. — Благодаря ви.

— Американец сте, нали?

— Как познахте? Не нося нито каубойски ботуши, нито хавайска риза.

Жената се засмя очарователно.

— Познавам шофьора, който ви доведе. Той е охрана на американците. Много е приятен и много привлекателен.

— Охрана ли? Като в полицията?

— О, да, почти, но никога не употребяваме тази дума… А, ето и вашият спътник се връща. — Стюардесата снижи глас. — Може ли да ви питам нещо набързо, докторе? Той има ли нужда от инвалидна количка?

— За Бога, не. Той си ходи така от години.

— Много добре. Приятно изкарване в Париж, господине. Жената се отдалечи, а Алекс се провря, накуцвайки, през няколко групички бъбрещи европейци до мекото кожено кресло на Панов. Седна и тромаво се приведе напред. Личеше, че е разтревожен.

— Какво има? — попита Mo.

— Току-що говорих с Чарли Касет във Вашингтон.

— Нали той е човекът, когото харесваш и на когото вярваш.

— Най-добър е, когато установи личен контакт или поне получи информация за лични, човешки неща, тоест когато сам вижда и чува, а не само чете разпечатки или материали на екрана на компютъра, без да задава въпроси.

— Да не би случайно отново да навлизате в моята територия, доктор Конклин?

— Миналата седмица отправих същото обвинение към Дейвид, а знаеш ли какво ми отговори? Че сме в свободна страна и въпреки образованието ти, нямаш изключителното право върху здравия разум.

— Mea culpa62 — кимна в знак на съгласие Панов. — Предполагам, че твоят приятел е сторил нещо, което не одобряваш.

— Направил е нещо, което той самият не би одобрил, ако разполагаше с повече информация за човека, с когото го е сторил.

— Звучи съвсем фройдистки и дори необмислено от медицинска гледна точка.

— Май и от двете по малко. Сключил е неразрешено споразумение с някой си Димитрий Крупкин от руското посолство, тук, в Париж. Ще работим с местното КГБ — ти, аз, Борн и Мари — когато и ако ги намерим след около час в Рамбуйе.

— Какво говориш? — промълви изумен Mo.

— Дълга история. Нямам време да ти я разкажа. Москва иска главата на Чакала. Вашингтон не може да се грижи за нас и да ни пази, затова Съветите временно ще действат като глава на семейството, ако загазим.

Панов се намръщи и поклати глава, като че ли чуваше някаква много странна информация.

— Предполагам, че не си си представял нещата по този начин, но в това има известна логика и даже удобство — каза той след малко.

— Само така изглежда, Mo. Не и с Димитрий Крупкин. Познавам го. А Чарли — не.

— Така ли? Да не е един от лошите?

— Крупи да е лош? Не, не…

— Крупи ли?

— Говоря за времето в края на шестдесетте, когато бяхме млади и енергични — били сме заедно с него в Истанбул, после в Атина, в Амстердам… Крупкин не е злонамерен, работи като звяр за Москва и с посредствения си мозък прави страхотни неща — много повече, отколкото осемдесет процента от палячовците в нашия бранш. Но има проблем. Принципно е на погрешна страна, живее не в това общество, в което трябва. Неговите родители трябваше да последват моите, когато болшевиките взеха властта.

— Забравих, че родителите ти са руснаци.

— Много е полезно да знаеш езика, когато имаш работа с Крупи. Безпогрешно улавям нюансите в това, което казва. Той е типичен капиталист. Той, също както икономическите министерства в Пекин, не само обича парите — обладан е от желание да ги има, а заедно с тях и всичко, което могат да му дадат. Ако не го контролират и не могат да го усетят, лесно може да бъде купен.

— От Чакала ли?

— Видях как в Атина го купиха гръцки предприемачи, които продаваха допълнителни писти на Вашингтон, когато знаеха, че комунистите ще ни изхвърлят. Платиха му да мълчи. После го наблюдавах как посредничи при продажбата на диаманти в Амстердам между търговците на Нюмаркет и вилния елит на Москва. Една нощ се бяхме запили в Катенгат и го попитах: „Крупи, какви ги вършиш, по дяволите?“ Знаеш ли какво ми отговори? Така, както беше издокаран в дрехи, които аз не мога да си позволя, ми каза: „Алексей, ще направя каквото мога, за да те надхитря и да помогна на Върховния съвет да стане световен властелин, но междувременно, ако искаш да си починеш, мога да ти предложа чудесна къща на Женевското езеро.“ Ето, това ми каза той, Mo.

— Забележително. Разбира се, ти каза всичко това на приятеля си Касет…

— Разбира се, че не съм — прекъсна го Конклин.

— Защо, за Бога?

— Защото очевидно Крупкин никога не е споменавал пред Чарли, че познава мен. Касет може да се е уговорил, но условията определям аз.

— Какви? Как?

— Дейвид — Джейсън — има повече от пет милиона на Каймановите острови. Само с трохичка от тази сума ще накарам Крупи да работи само за нас, ако това ни е необходимо.

— Което значи, че не се доверяваш на Касет.

— Не е така — възрази Алекс. — Гарантирам за Чарли с живота си, но просто не съм убеден, че този въпрос трябва да е в неговите ръце. Той и Питър Холанд си имат своите приоритети, а ние — нашите. Техният е „Медуза“. Нашият — Дейвид и Мари.

— Господа? — Стюардесата се бе върнала и се обръщаше към Конклин. — Колата ви пристигна, господине. На южния изход е.

— Сигурна ли сте, че е за мен?

— Извинете ме, господине, но портиерът каза, че е за господин Смит, който има проблеми с крака.

— Има право.

— Повиках носач да вземе багажа, господа. Доста е далеч. Той ще ви чака на изхода.

— Много ви благодаря — изправи се Конклин и бръкна в джоба си за пари.

— Pandon, monsieur — спря го стюардесата, — не ни е разрешено да приемаме пари.

— Права сте. Бях забравил… Куфарът ми е зад гишето, нали?

— Там, където го остави охраната ви, господине. След няколко минути ще бъде на изхода заедно с този на доктора.

— Още веднъж ви благодаря. И извинете за бакшиша — отвърна Алекс.

— Плащат ни много добре, господине, но все пак ви благодаря за вниманието.

Закрачиха към вратата към главния изход на летище Орли.

— Тя откъде знае, че си доктор? — запита Конклин. — Да не би да си я свалял?

— Ами. Малко ще ми е трудно да пътувам всеки ден дотук и обратно.

— Откъде тогава? Изобщо не съм споменавал, че си доктор.

— Тя познава момчето от охраната, което ме доведе до салона. И то доста добре, струва ми се. С прелестен френски акцент ми каза, че бил „много привлекателен“.

Ориентирайки се по знаците в препълнената зала, те се отправиха към южния изход.

Но и двамата не забелязаха изискания мъж с матова кожа, вълниста черна коса и големи черни очи, който излезе забързано от дипломатическия салон. Погледът му бе прикован върху двамата американци. Мъжът бързо прекоси залата, провирайки се през тълпата, докато застана в диагонал пред Конклин и Панов, близо до стоянката за таксита. После измъкна крадешком малка снимка от джоба си и сякаш за да се убеди в нещо, поглеждаше ту нея, ту излизащите пътници от Съединените щати. На снимката беше доктор Морис Панов в бяла лекарска престилка и със замръзнал, неестествен израз на лицето.

Американците се показаха на изхода. Чернокосият мъж — също. Американците се огледаха за такси. Чернокосият даде знак на някаква частна кола. От едно такси слезе шофьор, приближи се към Конклин и Панов и ги заговори с тих глас. В това време се появи носачът с багажа им и двамата американци се качиха в таксито.

Непознатият, който ги следваше, се вмъкна в частния си автомобил. От таксито го деляха две коли.

— Лудост! — каза мъжът на италиански на модно облечената жена на средна възраст, която седеше на шофьорското място. — Ужасно! Три дни чакаме, оглеждаме всички пристигащи американски самолети и точно когато решаваме да се откажем, се оказва, че онзи глупак от Ню Йорк е този, който ни трябва. Те са!… Аз ще карам. Ти излез и се свържи с нашите там. Кажи им да се обадят на Дефацио да отиде в другия си любим ресторант и там да чака да му се обадя. Да не си тръгва, докато не му наредим.

— Ти ли си, старче? — попита стюардесата от дипломатическия салон. Говореше по телефона от гишето.

— Аз съм — отвърна треперещ глас от другата страна. — И камбанен звън отеква завинаги в ушите ми.

— Значи наистина си ти.

— Казах ти вече. Давай нататък.

— На списъка, който получихме миналата седмица, имаше слаб, накуцващ американец на средна възраст, по всяка вероятност придружаван от лекар. Така ли е?

— Така. Е?

— Минаха през нас. Обърнах се към спътника на сакатия с „докторе“ и той ми отговори.

— Къде отидоха? За мен е жизненоважно да знам!

— Не стана ясно, но скоро ще науча достатъчно, за да разбереш това, старче. Носачът, който отнесе багажа им на южния изход, ще даде описанието и регистрационния номер на колата, която ги посрещна.

— В името на Бога, позвъни ми пак с информация.

На около пет хиляди километра от Париж, Луис Дефацио седеше сам на една маса в дъното на ресторант „Трафиканте“ на Проспект Авеню в квартал Бруклин, Ню Йорк. Довърши късния си обяд и леко попи устните си с яркочервената салфетка, като се мъчеше да изглежда както обикновено добродушен, макар и малко покровителствен. Но всъщност му се искаше да сдъвче салфетката, а не да докосва с нея устните си. Maledetto!63 Почти два часа вече седеше в „Трафиканте“ — цели два часа! Освен това, докато дойде дотук от ресторант „Графола“ в Манхатън, бяха минали четиридесет и пет минути. Значи бяха минали повече от два часа и течеше трети час откакто онова педи в Париж беше видяло два от обектите. Колко време можеше да отнеме на онези две bersaglios64 да се придвижат от летището до града и да се настанят в хотел? Цели три часа ли? Не, освен ако онзи педал от Палермо не беше тръгнал с кола за Лондон, което не беше невъзможно, особено ако човек знае що за стока са ония от Палермо.

И все пак Дефацио знаеше, че е прав! Това, което психиатърът евреин беше казал, след като го бяха упоили, показваше, че двамата с онзи експризрак имат само един път — към Париж, при тяхното добро приятелче — онзи мним убиец… После Николо и психиатърът изчезнаха и всичко отиде по дяволите. Евреинът ще се скрие, а Ники ще печели време. Но Николо нямаше да проговори — ясно му беше, че лошо го чака ако го стори, където и да отиде. Освен това Ники не знаеше нищо конкретно, което адвокатите да не могат да замажат като незначително бръщолевене на една отрепка. А психиатърчето знаеше само, че е било в някаква ферма, ако изобщо помнеше. Виждало бе само Николо, и то когато не беше на себе си.

Но Луис Дефацио знаеше, че е прав. И точно затова в Париж го чакаха седем милиона долара. Седем милиона! Мили Боже! Можеше да даде на онези педали от Палермо повече, отколкото изобщо са очаквали и пак да отнесе цял куп пари.

Един стар келнер, чичо на Трафиканте, се приближи до масата и Дефацио затаи дъх.

— Викат ви на телефона.

Както винаги, капо супремо отиде до обществения телефон в края на тесния тъмен коридор пред мъжката тоалетна.

— Ню Йорк на телефона — изрече Дефацио.

— Тук Париж, синьор Ню Йорк. Това също е лудост!

— Къде беше? Да не си откачил и да си ходил до Лондон, Англия. Чакам цели три часа!

— Обикалях по разни тъмни селски пътища, които ми скъсаха нервите. А сега съм на едно невъзможно място!

— Къде точно?

— Използвам телефона на пазача и плащам за това почти сто американски долара, а онзи френски buffone65 само наднича през прозореца да не би да открадна нещо — може би паничката с вечерята, знае ли човек?

— За един педал приказваш доста сносно. На какво е пазач този? За какво говориш?

— На едно гробище съм. На около четиридесет километра от Париж. Да ти кажа…

— Гробище ли? — прекъсна го Луис. — За какъв дявол?

— Защото твоите двама познати дойдоха тук направо от летището, глупако! В момента има нощно погребение с процесия със свещи, които скоро ще угаснат от дъжда… Но ако твоите двама познати са долетели само за да присъстват на тази варварска церемония, значи въздухът на Америка е пълен със замърсители, които увреждат мозъка! Не сме се пазарили за такива scioccheze66, Ню Йорк. Имаме си друга работа.

— Отишли са там, за да се срещнат с големите клечки — тихо, като на себе си, каза Дефацио. — А по въпроса за работата, ще ти кажа, че ако искаш отново да работиш с нас, Филаделфия, Чикаго или Лос Анджелис, ще правиш това, което аз ти наредя. Освен това ще получиш страхотно възнаграждение, ясно ли ти е?

— Признавам, че това звучи по-разумно.

— Стой настрана да не те забележат, но не ги изпускай от очи! Разбери къде отиват и с кого се виждат. Ще пристигна колкото може по-бързо, но трябва да мина през Канада или Мексико, за да се убедя, че не ме следят. Ще дойда утре вечер или вдругиден сутринта.

— Чао — каза Париж.

— Omertà67 — отвърна Луис Дефацио.