Ултиматумът на Борн

Епилог

Те вървяха по осветения от луната бряг, като понякога се докосваха. Изпитваха притеснение от интимността, като че ли светът, който ги бе разделил, все още не ги бе изпуснал от ужасната си орбита и постоянно ги дърпаше към огненото си ядро.

— Ти носеше пистолет — меко каза Мари. — Не знаех, че изобщо имаш. Мразя пистолетите.

— Аз също. Не съм сигурен, че съзнавах, че имам. Той просто си беше там.

— Рефлекс или импулс?

— И двете, предполагам. Няма значение. Не го използвах.

— Но ти се искаше, нали?

— И за това не съм сигурен. Ако имаше опасност за теб и децата, сигурно щях да го използвам, но не мисля, че стрелям безразборно.

— Сигурен ли си, Дейвид? Ако ти се струва, че има опасност за нас, би ли вдигнал пистолета, за да стреляш по сенки?

— Не, не стрелям по сенки.

Стъпки. По пясъка! Вълни, чийто плисък издава нечие неканено присъствие, някакво прекъсване на естествения ритъм — шумове, които Джейсън Борн познаваше от десетки плажове! Той бързо се извъртя и рязко събори Мари на земята, извън предполагаемия обсег на изстрелите. Самият той остана свит, стиснал здраво пистолета си.

— Моля те, не ме убивай, Дейвид — каза Морис Панов и лъчът от фенерчето му освети мястото. — Ще бъде безсмислено.

— Божичко, Mo! — извика Уеб. — Какво правиш тук?

— Опитвам се да те открия, това е всичко… Би ли помогнал на Мари, ако обичаш?

Уеб подаде ръка на съпругата си и я изправи на крака. И двамата бяха полузаслепени от фенерчето.

— Господи, ти си бил двойният агент! — извика Джейсън Борн и вдигна пистолета си. — Следил си всяко мое движение!

— Какъв съм бил? — изрева психиатърът и захвърли ядно фенерчето си. — Ако наистина си го мислиш, пречукай ме, гадино!

— Не зная, Mo. Нищо не знам вече…! — Дейвид отметна глава като от силна болка.

— Тогава си изплачи болката, копеле такова! Плачи, както никога досега не си плакал! Джейсън Борн е мъртъв, кремиран в Москва и няма какво повече да говорим за него! Или ще приемеш това, или не искам повече да имам нищо общо с теб! Ясно ли ти е, арогантно, невероятно създание! Ти направи каквото трябваше и всичко вече е минало!

Уеб се свлече на колене, сълзите бликнаха от очите му. Трепереше и не можеше да промълви нито дума.

— Ще се оправим, Mo — каза Мари, като коленичи до съпруга си и го прегърна.

— Сигурен съм — обяви Панов и кимна, осветен от лъчите на падналото фенерче. — Два живота в едно съзнание — никой от нас не може да си представи какво значи това. Но с това вече е свършено. Завинаги.