Ултиматумът на Борн

16

Следобедното слънце бе увиснало неподвижно и изгаряше небето и земята — едно обгърнато в огън кълбо, чиято единствена цел като че ли бе да изпепели всичко под него. Изглежда че така нареченото „компютърно разследване“, предложено от канадския индустриалец Ангъс Маклиъд, бе потвърдено. Пристигнаха множество хидроплани, за да откарат изплашените двойки. И въпреки че периодът от време, през който вниманието на обикновените хора остава приковано към някаква неприятна случка, е определено повече от две минути и половина, той със сигурност не надхвърля няколко часа. Почиващите бяха разбрали, че през бурята преди зазоряване се беше случило нещо ужасно — някакъв страшен акт на отмъщение. В него беше участвал и един мъж, носещ в себе си дълбока и трайна вражда към старите си врагове, един убиец, който отдавна вече беше отлетял от острова. С отстраняването на грозните ковчези и на изкараната на брега повредена моторница, с успокоителните думи по правителственото радио и ненатрапчивото присъствие на въоръжената охрана, която се появяваше от време на време и се стараеше да не бие на очи, започна да се възвръща усещането, че нещата са наред. Разбира се, не напълно, тъй като между тях имаше една опечалена фигура, но човекът не се виждаше наоколо и както им бяха казали — щеше скоро да си замине. И въпреки целия ужас, съдържащ се в мълвата, който съвсем естествено бе преувеличен от свръхсуеверните местни жители, все пак той не беше техен. Това беше акт на насилие, който нямаше нищо общо с тях, и животът трябваше да продължава въпреки всичко. В хотела останаха седем двойки.

— Божичко, та ние плащаме по шестстотин долара на ден.

— Никой не преследва нас…

— Говориш глупости! През другата седмица започва отново еднообразната отегчителна работа, така че трябва да се насладим…

— Не, сладка Бърли, няма да публикуват имената ни — обещаха ми…

Под изгарящото неподвижно следобедно слънце малкото опетнено парче земя в Карибско море се върна към обичайното си настроение, а смъртта избледняваше бавно в паметта на хората с всяко нанасяне на плажно масло и всеки следващ пунш с ром. Нещата не бяха съвсем както преди, но плискащите се синьозелени води примамиха няколко души да навлязат в тях и да потопят телата си в хладния течен ритъм на мокрото постоянство. Постепенно на Транкуилити Ин се възцари спокойствие, почти освободено от всякакво напрежение.

— Ето там! — извика героят от Франция.

— Къде? — изкрещя Борн.

— Четиримата свещеници. Там, долу на пътеката, вървят един след друг.

— Те са чернокожи.

— Цветът не означава нищо.

— Беше облечен като свещеник, когато го видях в Париж, край Ноли-сюр-Сен.

Фонтен свали бинокъла и погледна Джейсън.

— Църквата „Светото причастие“? — попита тихо.

— Не помня… Кой от тях е той?

— Видял си го в дрехи на свещеник?

— Да. Тоя мръсник също ме видя. Разбра, че го бях познал! Кой от четиримата е?

— Не е сред тях, мосю — каза Жан Пиер и бавно вдигна бинокъла към очите си. — Това е още една carte de visite. Карлос действа. Той е цар на геометрията. За него няма прави линии, само странични ходове, и то на много нива.

— Това ми звучи адски ориенталски.

— Значи тогава ви е ясно. Минало му е през ума, че може би не сте в онази вила и ако е така, иска да разберете, че го знае.

— Ноли-сюр-Сен…

— Всъщност не. В момента не може да е сигурен. Беше сигурен при църквата „Светото причастие“.

— И как се предполага, че трябва да постъпя?

— Какво мисли за това Хамелеона?

— Очевидно, че не трябва да правя нищо — отвърна Борн с очи, приковани към хората долу. — А той няма да го приеме, тъй като явно несигурността му е твърде голяма. Вероятно ще си каже, че съм по-добър, отколкото е предполагал. Moia да го вдигна във въздуха с някоя ракета, а това означава, че е някъде наоколо.

— Смятам, че сте прав.

Джейсън се наведе, взе портативната радиостанция от перваза на прозореца и натисна бутона.

— Джони?

— Да?

— Виждаш ли онези четирима свещеници на пътеката?

— Да.

— Прати някой от охраната да ги доведе във фоайето. Нека им каже, че собственикът иска да разговаря с тях.

— Но те не идват насам, а само минават оттук, за да предложат молитви на опечалените. Обади ми се викарият от града и аз им дадох разрешение. Всичко е наред, Дейвид.

— По дяволите — отвърна Джейсън Борн. — Направи каквото ти казах.

Хамелеона се завъртя на столчето и разгледа нещата в склада. Слезе от поста си и отиде до едно бюро, над което имаше окачено огледало. Извади автоматичния пистолет от колана си, разглоби го, взе едно парче и го подаде на Фонтен.

— След като минат пет минути, щом изляза оттук, присветвай от време на време с това на прозореца.

— Ще го правя край прозореца, мосю.

— Правилно — Джейсън поомекна и дори леко се усмихна. — Изведнъж се сетих, че всъщност нямаше нужда да предлагам това.

— И какво смятате да правите?

— Това, което и той. Ще стана турист, един „гост“ на Транкуилити Ин, който скита из Монсера. — Борн отново се пресегна за радиостанцията си. — Иди до магазина за мъжки дрехи във фоайето и ми купи три различни тропически сака, чифт сандали, две или три шапки с широки периферии и сиви или жълтеникавокафяви къси панталони. После изпрати някого до магазина за рибарски принадлежности да вземе една макара, петдесеткилограмово влакно, нож за чистене на риба… и две сигнални ракети. Ще се срещнем на стъпалата, които водят насам. Побързай.

— Значи няма да ме послушате — каза Фонтен, свали бинокъла и погледна Джейсън. — Мосю Хамелеона отива на работа.

— Да, отива на работа — повтори Борн и остави радиостанцията на перваза.

— Но ако убият вас, Чакала или и двамата, може да умрат и други, да бъдат избити невинни хора…

— Но не заради мен.

— Има ли значение? Има ли значение за жертвите и техните семейства кой е виновният?

— Аз не съм избрал обстоятелствата, старче, друг ги е определил.

— Можете да ги промените.

— Същото важи и за него.

— Но той няма съвест…

— А ти се смяташ за голям авторитет в това отношение.

— Приемам укора ви, обаче не забравяйте, че аз изгубих нещо, което бе много ценно за мен. И може би заради това долавям във вас съвест — в част от вас.

— Пази се от лицемерни реформатори — Джейсън тръгна към вратата, на която висяха военна куртка с ленти за отличия и офицерска шапка с козирка. — Освен всичко останало, те са и досадни.

— Няма ли да наблюдавате пътеката, докато свещениците бъдат задържани? На Сен Жак ще му е необходимо известно време, докато достави нещата, за които го помолихте.

Борн спря, завъртя се и погледна хладно многословния французин. Искаше да изчезне, да се махне от този стар, стар човек, който говореше твърде много и казваше твърде много. Но Фонтен беше прав. Щеше да е глупаво, ако не наблюдава какво става долу. Нечия неуместна, необичайна реакция, някой внезапен, стреснат поглед в неочаквана посока — точно дребните неща, ненадейните, неволни, прецизно неточни малки движения посочват толкова често къде е замаскирана връзка, представляваща фитила, който води към взривоопасния капан. Джейсън се върна мълчаливо към прозореца, взе бинокъла и го вдигна пред очите си.

Към шествието от четирима свещеници, вървящи по пътеката, приближи полицейски служител, облечен в кафеникаво-червеникавата униформа на Монсера. Очевидно беше смутен, докато почтително разговаряше с наобиколилите го божи служители, като кимаше учтиво и сочеше вежливо към стъклените врати на фоайето. Очите на Борн се движеха из зрителното поле и бързо изучаваха чертите на всеки от духовниците.

— Виждате ли това, което и аз? — тихо попита той французина.

— Четвъртият, свещеникът, който беше последен — отвърна Фонтен. — Разтревожен е, за разлика от другите. Уплашен е.

— Бил е купен.

— С тридесет сребърника — съгласи се французинът. — Ще отидете, и разбира се, ще го задържите.

— Разбира се, че не — поправи го Джейсън. — Той е точно там, където ми трябва. — Борн грабна радиостанцията от перваза. — Джони?

— Да?… Аз съм в магазина. Качвам се след няколко минути.

— Тези свещеници — познаваш ли ги?

— Само онзи, дето казва, че е викарий. Понякога идва тук за волни пожертвувания. Всъщност, те не са истински свещеници, Дейвид, по-скоро са „служители“, в религиозен смисъл. Много религиозен и много местен смисъл.

— Викарият там ли е?

— Да. Той е винаги начело.

— Добре… Малка промяна в плана. Занеси дрехите в твоя кабинет, а после иди при свещениците. Кажи им, че един служител от правителството иска да се срещне с тях и да направи волно пожертвование в отплата на техните молби.

— Какво?

— Ще ти обясня по-късно. Сега побързай. Ще се видим във фоайето.

— Искаш да кажеш — в кабинета ми, нали? Донесох дрехите, които ми нареди.

— Те ще ми потрябват по-късно — може би около минута след това. Веднага, щом сваля униформата. Имаш ли камера в стаята?

— Три или четири. Гостите все ги забравят…

— Сложи всички при дрехите — прекъсна го Джейсън. — Отивай! — Борн мушна радиостанцията в колана си, а после размисли. Извади я и я подаде на Фонтен. — Дръж, тази е за теб. Ще взема друга, за да поддържаме контакт… Какво става долу?

— Четиримата отиват към вратите на фоайето, нашият свещеник се оглежда. Сега е истински разтревожен.

— Накъде гледа? — попита Борн и грабна бинокъла.

— Във всички посоки — за жалост това не може да помогне.

— Проклятие!

— Вече са при вратите.

— Трябва да се приготвя…

— Ще ви помогна. — Старият французин стана от столчето и отиде до закачалката при вратата. Свали куртката и шапката. — Ако възнамерявате да направите това, за което предполагам, че се готвите, постарайте се да застанете така, че зад гърба ви да има стена, и не се обръщайте. Съветникът на губернатора е малко по-пълен от вас и ще трябва да съберем куртката отзад.

— Доста те бива в тези работи, а? — каза Джейсън и протегна ръце, за да му надене Фонтен куртката.

— Немските войници бяха обикновено по-пълни от нас, особено ефрейторите и сержантите — нали разбирате, от толкова кренвирши. Ние си имахме наши номера. — Изведнъж Фонтен ахна, като че ли обзет от гърч, а после се приведе напред и погледна Борн в очите. — Господи!… Та това е ужасно! Губернаторът…

— Какво?

— Кралският губернатор!

— Какво за него?

— На летището всичко стана толкова бързо, така внезапно! — извика старият французин. — И това, което последва — жена ми, убийството… Още не мога да си го простя!

— За какво говориш?

— Онзи човек във вилата, офицерът, чиято униформа носите. Той е негов съветник!

— Знаем го.

— Но това, което не знаете, мосю, е, че първите инструкции, които получих, дойдоха от Губернатора.

— Инструкции?

— От Чакала. Той осъществява контакта.

— О, Боже мой! — прошепна Борн и се втурна към столчето, на което Фонтен беше оставил радиостанцията. Пое си дълбоко дъх и я взе, а мислите му препускаха лудо из главата. — Джони?

— За Бога, ръцете ми са пълни, отивам към кабинета си, а онези проклети калугери са във фоайето и ме чакат. Какво, по дяволите, искаш от мен сега?

— Успокой се и ме слушай внимателно. Доколко познаваш Хенри?

— Сайкс? Човекът на губернатора?

— Да. Срещал съм го няколко пъти, но не знам какво представлява, Джони.

— Познавам го добре. Ти нямаше да имаш покрив над главата си, а аз нямаше да имам Транкуилити Ин, ако не беше той.

— Поддържа ли връзка с губернатора? Имам предвид точно сега — дали уведомява губернатора за това, което става тук? Помисли, Джони. Важно е. В онази вила има телефон. Той би могъл да се свърже с дома на губернатора. Дали го е направил?

— Имаш предвид със самия губернатор?

— Или с когото и да било там.

— Не го е направил, повярвай ми… Всичко е толкова тихо, че дори и полицията не знае какво става. А що се касае до губернатора, на него му е представен най-общ сценарий без имена, без нищо конкретно. Казано му е само, че се подготвя някакъв капан. Сега се намира на лодката си и не желае да знае каквото и да било, преди всичко да е свършило… Такива били заповедите му.

— Обзалагам се, че наистина е така.

— Защо питаш?

— Ще ти обясня по-късно. Побързай!

— Ще престанеш ли да го повтаряш?

Джейсън остави радиостанцията и се обърна към Фонтен.

— Всичко е ясно. Губернаторът не е от армията стари хора на Чакала. Той е друг вид наемник, може би като адвоката Гейтс от Бостън — просто купен или изплашен, но не и духовно обвързан.

— Сигурен ли сте? Сигурен ли е зет ви?

— Човекът е в морето с лодката си. Операцията му е описана само в най-общи линии и нарежданията му са да не му се казва нищо, преди всичко да е свършило.

Французинът въздъхна.

— Жалко, че умът ми е толкова стар и задръстен. Ако си бях спомнил навреме, можехме да го използваме. Хайде, обличайте куртката.

— Как бихме могли да го използваме? — попита Борн и отново протегна ръце.

— Той вече е в gradins — как го казвате вие?

— Сред публиката. Извън играта е, сега е само наблюдател.

— Познавам много хора като него. Те искат Карлос да загуби; той също. Това е единственият начин да се освободи от него, но е прекалено уплашен, за да посмее да вдигне ръка срещу Чакала.

— Как тогава можем да го привлечем на наша страна? — Джейсън закопча куртката, докато Фонтен се оправяше с колана и набираше дрехата отзад.

— Как може Хамелеона да задава такъв въпрос?

— Доста време съм бил извън играта.

— А, да — каза французинът и дръпна рязко колана. — И аз се харесах на този човек.

— Млъкни… Как?

— Très simple, monsieur. Ще му кажем, че Чакала знае, че вече е на наша страна — аз ще му го кажа. Най-добре е това да бъде направено от емисар на Карлос.

— Наистина те бива.

Борн глътна стомаха си, щом Фонтен го завъртя и започна да оправя реверите и лентите на куртката.

— Просто съм човек, който оцелява — нито по-добър, нито по-лош от другите, освен що се касае до жена ми. В това отношение бях по-добър от повечето хора.

— Обичаше я много, нали?

— Дали съм я обичал? О, предполагам, че обикновено така се смята, макар рядко да съм го изразявал. Вероятно нещата опират до удобството на познатото, въпреки че трудно може да се говори за голяма страст. Не трябва да довършваш изречението, за да те разберат, а само един поглед е в състояние да предизвика смях, без да е казана думичка дори. Предполагам, че това идва с годините.

За момент Джейсън остана неподвижен, странно загледан във французина.

— Иска ми се да имам годините, които си изживял, старче, много, много го искам. Годините, които съм прекарал с жена ми, са пълни с… рани, които никога няма да заздравеят, които не могат да заздравеят, докато нещо вътре не се промени, премахне или изчезне. Ето как стоят нещата.

— Тогава вие сте твърде силен, твърде упорит или твърде глупав!… Не ме гледайте така. Казах ви, че не се страхувам от вас или от когото и да било. Но ако е истина това, което казвате, и нещата са наистина така, тогава предлагам да оставите настрана всички мисли за обич и да се съсредоточите върху омразата си. Тъй като не мога да се разбера с Дейвид Уеб, ще трябва да се постарая да подстрекавам Джейсън Борн. Изпълненият с ненавист Чакал трябва да умре и само Борн може да го убие… Ето шапката и слънчевите очила. Стойте с гръб към някоя стена, иначе ще изглеждате като армейски петел с опашка в цвят каки, вдигната, за да пуснете merde8.

Без да отвърне, Борн нагласи шапката и очилата си и излезе. Тръгна надолу по широкото дървено стълбище, като едва не се сблъска с негъра сервитьор в бяло сако, който идваше от изхода на втория етаж с поднос в ръка. Тогава Джейсън дочу тих шум от разкопчаване на цип, долови с крайчеца на окото си едно внезапно движение и това го накара да се обърне. Сервитьорът извади от джоба си електронен сигнализатор! Джейсън се завъртя, хвърли се нагоре, ръцете му хванаха тялото на момчето и изтръгнаха прибора, а подносът падна на стълбищната площадка. Възседна младежа, като с една ръка стискаше сигнализатора, а с другата го хвана за гърлото и зашепна съвсем тихо, почти без глас:

— Кой те накара да направиш това? Кажи!

— Хей, ще те пребия! — изкрещя младокът, като се гърчеше. Успя да освободи дясната си ръка и заби юмрук в лицето на Борн. — Не искаме никакви лоши мон тука! Нашият шеф е най-добрият! Няма да ме уплашиш! — Сервитьорът заби коляно в слабините на Джейсън.

— Ах ти, кучи сине! — извика Хамелеона, хвана се за тестисите, които го боляха нетърпимо и зашлеви с лявата си ръка няколко плесници по лицето на младежа. — Аз съм негов приятел, негов брат. Ще спреш ли?… Джони Сен Жак е мой брат! И по-точно зет — ако това има някакво значение за теб!

— О! — възкликна огромният сервитьор, който очевидно бе добър атлет. В големите му, объркани очи се долавяше възмущение. — Ти си онзи господин, който е със сестрата на шефа, Джей?

— Неин съпруг съм. Кой си ти, по дяволите!

— Аз съм сервитьор на втори етаж, сър. А скоро ще бъда на първи, защото съм много добър. А освен това съм страхотен борец — баща ми ме е научил как да се бия, макар че вече е стар, също като теб. Искаш ли още да се бием? Мисля, че ще те победя! Косата ти побелява…

— Млъкни!… За какво е сигнализаторът? — попита Джейсън и слезе от младежа, като държеше малкия кафяв прибор.

— Не знам… сър! Станаха разни лоши работи. Казано ни е да натиснем бутоните, ако видим хора, които тичат по стълбището.

— Защо?

— Ами асансьорите, сър. Нашите много бързи елеватори. Защо трябва гостите да използват стълбището?

— Как се казваш? — попита Борн, докато наместваше шапката и очилата си.

— Ишмаел, сър.

— Както в „Моби Дик“?

— Не познавам такъв човек, сър.

— Може би ще го опознаеш.

— Защо?

— Не знам. Доста добре се биеш.

— Не виждам никаква връзка… сър.

— Нито пък аз. — Джейсън стана. — Искам да ми помогнеш, Ишмаел. Ще го направиш ли?

— Само ако вашият брат ми разреши.

— Ще разреши. Той е мой брат.

— Трябва да го чуя от него, сър.

— Много добре. Съмняваш се в мен.

— Да, сър, така е — отвърна Ишмаел, застана на колене, събра съдовете от подноса, като отделяше счупените от здравите. — Нима бихте се доверили на човек с побеляла коса, който тича по стълбите, нахвърля се върху ви и казва неща, които всеки би могъл да ти каже?… Ако искате — ще се бием и победеният ще трябва да каже истината. Ще се бием ли?

— Не, няма нужда и не се натискай. Не съм чак толкова стар, а ти не си чак толкова добър, млади човече. Остави подноса и ела с мен. Ще обясня всичко на господин Сен Жак, който, отново ти напомням, е мой брат — брат на моята съпруга. По дяволите, зарежи тези неща. Тръгвай!

— Какво искате да направя, сър? — попита сервитьорът, изправи се и последва Джейсън.

— Слушай ме — каза Борн, спря на стъпалата над площадката, водеща към първия етаж, и се озърна. — Тръгни пред мен, иди във фоайето и застани до входната врата. Престори се, че правиш нещо — изпразни пепелниците или измисли нещо друго, и се оглеждай наоколо. Аз ще дойда след малко и ще отида при Сен Джей и четиримата свещеници, които са с него…

— Свещеници? — прекъсна го удивеният Ишмаел. — Духовници ли, сър? Четирима? Какво правят тук, мон? Още лоши неща ли ще стават? Пак ли магии?

— Дошли са да се молят, за да спрат лошите неща — никакви магии вече. Но за мен е важно да поговоря насаме с един от тях. Щом излязат от фоайето, може свещеникът, с когото искам да се видя, да се отдели от останалите, за да бъде сам… или пък да се срещне с някого. Мислиш ли, че ще можеш да го проследиш, без той да те види?

— Ще ми нареди ли господин Сен Жак да го направя?

— Ще го накарам да погледне към теб и да кимне с глава.

— Тогава ще го сторя. По-бърз съм от мангуста и подобно на нея знам всяка пътечка на Транкуилити. Щом хване в някоя посока, аз ще знам накъде отива и ще бъда там преди него… Но как ще разбера след кой свещеник да тръгна? Може не само един да се отдели.

— Ще разговарям с всеки един от тях поотделно. Той ще бъде последен.

— И така ще разбера кой е.

— Бързо схващаш — каза Борн. — Прав си, те може да се разделят.

— Аз наистина мога да мисля, мон. В нашия клас в Техническата академия на Монсера съм пети по успех. Пред мен всичките са момичета, а те не се броят.

— Интересно наблюдение…

— След пет или шест години ще имам достатъчно пари и ще се запиша в университета в Барбадос!

— Може да стане и по-скоро. А сега върви. Влез във фоайето и иди до вратата. След като свещениците си тръгнат, аз ще изляза и ще гледам какво става с теб, но няма да бъда с тази униформа и отдалече няма да можеш да ме познаеш. Ако не те намеря, ще се срещнем след час… Къде? Кажи някое тихо място.

— Параклиса на Транкуилити, сър. Пътеката към него минава през гората над източния бряг. Никой не отива там, дори в неделя.

— Спомням си. Идеята ти е добра.

— Само още нещо, сър…

— Петдесет долара, американски.

— Благодаря, сър.

Джейсън изчака край вратата да минат деветдесет секунди, после я отвори едва-едва. Ишмаел бе на мястото си край входа, а Джон Сен Жак разговаряше с четиримата свещеници на няколко стъпки вдясно от рецепцията. Борн подръпна куртката си, изпъна рамене по военному, влезе във фоайето и отиде при свещениците и собственика на Транкуилити Ин.

— Това е чест за мен и истинско удоволствие, Отци — каза той на четиримата черни духовници, а изненаданият и любопитен Сен Жак го наблюдаваше. — На островите съм отскоро и трябва да ви кажа, че съм впечатлен. Правителството е особено доволно, че намерихте начин да помогнете да се успокоят нашите бурни води — продължи Джейсън с ръце, стиснати здраво зад гърба му. — Заради вашите усилия господин губернаторът упълномощи господин Сен Жак да даде на църквата ви чек на стойност сто лири, които, разбира се, ще бъдат изплатени от ковчежничеството.

— Забележителен жест от негова страна, просто не знам какво да кажа — произнесе напевно викарият с висок и искрен глас.

— Може би ще ми кажете чия е идеята? — попита Хамелеона. — Много затрогващо, наистина.

— О, заслугата не е моя — отвърна викарият и заедно с другите двама погледна четвъртия свещеник. — Тя принадлежи на Самюъл — много добър и скромен водач на нашето паство.

— Чудесно замислено, Самюъл. — Борн изгледа остро духовника. — Но аз бих желал да поблагодаря лично на всеки един от вас. И да науча имената ви. — Джейсън мина пред свещениците, пое ръцете им и тихичко размени шеговити реплики с тях. Стигна до последния, чиито очи продължаваха да избягват неговите. — Вече знам името ви, Самюъл — каза той съвсем тихо, гласът му почти не се чуваше. — И бих искал да знам чия е била идеята, преди да стане ваша.

— Не ви разбирам — прошепна Самюъл.

— Естествено, че ме разбирате — толкова добър и скромен човек сте, вероятно сте получили и друго щедро пожертвование.

— Грешите, сър — тихо смънка четвъртият свещеник. За миг очите му издадоха дълбок страх.

— Аз не допускам грешки, вашият приятел знае това. Ще ви намеря, Самюъл. Може би не днес, но със сигурност утре или вдругиден. — Борн пусна ръката на духовника и повиши глас. — Отново приемете дълбоката благодарност на правителството, Отци. Короната е особено признателна. А сега — трябва да вървя. Налага се да проведа десетина телефонни разговора… Къде е кабинетът ви, господин Сен Жак?

— А, да, оттук, генерале!

Вътре в кабинета Джейсън извади автоматичния си пистолет и свали униформата, като отдели настрана купчината дрехи, които братът на Мари му беше донесъл. Надяна чифт сиви бермуди, избра едно сако на червени и бели райета. Събу чорапите и обувките си, замени ги със сандали, изправи се и изруга.

Хвърли сандалите и отново напъха босите си крака в тежките обувки с гумени подметки. Разгледа различните камери и принадлежностите към тях, избра най-леката, но най-усъвършенстваната и я преметна през гърди. Джон Сен Жак влезе в стаята с малка портативна радиостанция в ръка.

— Откъде, по дяволите, си дошъл? От Маями Бийч?

— Всъщност малко по на север, да кажем — Помпано. Не съм чак толкова крещящо облечен. Не искам да изпъквам.

— Всъщност си прав. Навън има няколко мои хора, които биха се заклели, че си истински старомоден консерватор от Кий Уест. Ето ти радиото.

— Благодаря. — Джейсън пъхна компактния прибор в джоба на гърдите си.

— Накъде сега?

— След Ишмаел, момчето, на което те накарах да кимнеш.

— Ишмаел? Но аз не съм му кимнал — ти само ми каза, че трябва да кимна с глава към изхода.

— Все същото.

Борн натика автоматичния пистолет в колана под сакото си и погледна нещата, донесени от магазина за рибарски принадлежности. Взе макарата с петдесетграмовото влакно и ножа за чистене на риба и ги сложи в джобовете си. После отвори един празен калъф от камера и постави в него двете сигнални ракети. Това не беше всичко, което му трябваше, но все пак бе достатъчно. Вече не бе човекът от преди тринадесет години, а и тогава не бе съвсем млад. Умът му трябваше да работи по-добре и по-бързо от тялото му — факт, който бе приел с неохота. По дяволите!

— Този Ишмаел е добро момче — каза братът на Мари. — Много е умен и е силен като породист бик. Мисля след около година да го прехвърля към охраната. Там заплащането е по-добро.

— По-добре опитай Харвард или Принстън, ако днес си свърши работата както трябва.

— Хей, това се казва намек. Знаеш ли, че баща му е бил шампион по борба на островите? Естествено, той още се развива…

— Пръждосвай се от пътя ми — прекъсна го Джейсън и тръгна към вратата. — Ти поне не си на осемнайсет и нещата трябва да са ти ясни! — допълни той и се обърна, преди да излезе.

— Разбира се, че не съм, но не виждам в какво е проблемът? Борн затръшна вратата и се затича по коридора.

— Ама че е избухлив — каза Сен Жак след него, поклати глава и разтвори тридесет и четири годишния си юмрук.

Минаха почти два часа, а Ишмаел не се виждаше никъде! Без да прегъва единия си крак, като че ли бе сакат, Джейсън накуцваше убедително от единия до другия край на територията на Транкуилити Ин. През огледалния обектив на камерата оглеждаше всичко наоколо, но младият Ишмаел не се забелязваше никъде. На два пъти пое по пътеката, която вървеше през гората и стигаше самотната квадратна постройка от дървени трупи със сламен покрив и оцветени стъкла. Тя представляваше параклиса на курорта, обслужващ няколко вероизповедания; един храм за размишления, построен повече заради причудливия му изглед, отколкото с цел да бъде ползван. Той бе посещаван рядко, както беше отбелязал младият чернокож сервитьор, но имаше свое място в диплянките.

Карибското слънце ставаше все по-оранжево и бавно пълзеше по пътя към водния си хоризонт. Скоро сенките на залеза щяха да запълзят из Монсера и останалите острови. И не след дълго щеше да дойде тъмнината, а с нея и мигът на Чакала. Но също и на Хамелеона.

— Складова стая, нещо ново? — попита Борн по радиото.

— Rien, monsieur9.

— Джони?

— Намирам се на покрива с шест души от патрула. Нищо.

— Как върви подготовката на вечерята и забавата?

— Преди десет минути пристигна с кораб от Плимут нашият метеоролог. Страх го е да лети… А Ангъс прибави на таблото за съобщения чек за десет хиляди, остава да се постави подписа и името на предявителя му. Скоти беше прав — ще присъстват и седемте двойки. Ние сме общество, на което след пет минути мълчание отново не му пука за нищо.

— Кажи ми нещо, което не ми е ясно, братко… Край. Тръгвам отново към параклиса.

— Радвам се да чуя, че някой отива там. Едно копеле от Ню Йорк каза, че там човек получавал особено усещане, но повече не съм го виждал. Поддържай връзка с нас, Дейвид.

— Разбира се, Джони — отвърна Джейсън Борн.

Пътеката към параклиса ставаше все по-тъмна, като високите палми и гъстата зеленина над брега спираха лъчите на залязващото слънце. Джейсън бе почти готов да се върне и да поеме към магазина за рибарски принадлежности, за да вземе джобно фенерче, когато изведнъж, като че ли по някакъв фотоелектрически знак, оживяха сини и червени потоци светлина, които хвърлиха наоколо големи кръгове. За момент Борн осъзна, че се бе озовал внезапно, твърде внезапно в тунел от пищни, ярки цветове, изрязан в тропическата гора. Той беше объркващ и следователно — обезпокояващ. Джейсън беше подвижна, осветена мишена в ослепителна цветна галерия.

Навлезе бързо в шубрака извън потоците светлина. Дивите храсти го пареха по голите крака. Продължи навътре в обгръщащата го зеленина и тръгна в полутъмнината към параклиса. Стъпваше бавно и напредваше с мъка, тъй като влажните пълзящи растения се оплитаха около ръцете и краката му. Бе проговорил инстинктът. Стой извън светлината, извън люлеещите се ярки, прекалено пищни цветове, повече подходящи за островен карнавал.

Чу се тъп звук! Някакво тупване, което не беше част от звуците на крайбрежната гора. Последва стенание, преминало в конвулсивен вик, който замря — може би бе заглушен… или сподавен? Джейсън се приведе и стъпка по стъпка си проби път през спъващите го вездесъщи стени от храсти, докато накрая видя дебелата катедрална врата на параклиса. Тя беше открехната и мекият, пулсиращ блясък на електрическите свещи проникваше в пороите синя и червена светлина, падащи на пътеката отвън.

Мисли! Разрови паметта си. Спомни си! Бе идвал само веднъж в храма и тогава беше смъмрил шеговито зет си, задето бе похарчил толкова пари за едно безполезно допълнение към Транкуилити Ин.

— Поне е необикновено — бе казал Сен Жак.

— Не е, братко — бе отвърнала Мари. — Не се връзва с всичко останало. Това не е място за уединение.

— Да предположим, че някой получи лоши новини. Разбирате ли, наистина лоши…

— Дай му тогава нещо да пийне — беше се пошегувал Уеб.

— Елате да влезем. В оцветените стъкла съм поставил символи на пет различни религии, включително и Шинто.

— Не показвай сметките на сестра си точно за тази — беше прошепнал Уеб.

Вътре. Имаше ли врата вътре? Друг изход?… Не, нямаше. Само пет или шест реда пейки, после някакъв парапет пред аналоя под прозорците с цветни стъкла, изрисувани от местни занаятчии.

Вътре. Там имаше някой. Ишмаел? Объркан гост на Транкуилити? Младоженец, дошъл на сватбено пътешествие и внезапно обхванат от дълбоки съмнения, за жалост — твърде късно? Борн отново бръкна в джоба върху гърдите си и извади миниатюрната радиостанция. Поднесе я към устните си и заговори меко:

— Джони?

— Още съм на покрива.

— Аз съм при параклиса. Влизам вътре.

— Там ли е Ишмаел?

— Не знам. Но има някой.

— Нещо не е наред ли, Дейв? Гласът ти ми се струва…

— Всичко е наред — прекъсна го Борн. — Само проверявам… Какво има зад сградата? На изток от нея?

— Гори.

— А пътеки?

— Имаше една преди няколко години, но вече е зараснала. Строителите я използваха, за да отиват до водата… Ще изпратя двама души от охраната.

— Не! Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

Джейсън пъхна радиото в джоба си и се взря във вратата на параклиса, все още приведен.

Сега беше тихо. Никакъв звук отвътре, никакво движение на хора, нищо. Само мъждукащата светлина от електрическите свещи. Борн се запромъква и стигна до пътеката. Там свали камерата, сламената шапка и отвори калъфа с ракетите. Извади една, мушна я в колана си и намести пистолета си до нея. Бръкна в левия джоб на сакото, взе запалката и я стисна в ръка. Изправи се и тръгна тихо и бързо към ъгъла на тропическата гора над тропическия бряг. Докато се промъкваше сантиметър по сантиметър покрай ъгъла на входа на параклиса, съобрази, че споменът за ракетите и за това как да ги запали датираше доста отпреди времето, прекарано в Манасас, Вирджиния. Той идваше чак от Париж — отпреди тринадесет години и беше свързан с едно гробище в Рамбуйе. И с Карлос… Доближи рамката на открехнатата врата. Бавно, предпазливо приближи лице до процепа и погледна вътре.

Ахна. Дъхът му секна и усети как, въпреки че не можеше да повярва на очите си, го изпълват ужас и гняв. На издигнатия подиум пред редиците пейки от блестящо дърво лежеше младият Ишмаел. Тялото му беше преметнато през аналоя, ръцете му висяха, а лицето му бе насинено и наранено. От устата му струеше кръв и капеше по пода. Чувство на вина завладя Джейсън. То бе внезапно, всепоглъщащо и опустошаващо, а в ушите му звънтяха думите на стария французин: Може да умрат и други, да бъдат избити невинни хора.

Избити! Едно дете беше убито! Бяха му подхвърлили обещания, но вместо тях го бяха пратили на смърт… О, Господи! Какво направих?… Какво мога да направя?

По лицето му се лееше пот, а очите му блуждаеха. Извади сигналната ракета, щракна запалката и с трепереща ръка я поднесе към червения край. Последва мигновено възпламеняване. От бялата горещина изригна бял пламък, съскайки като множество яростни змии. Джейсън я хвърли в параклиса към далечния край, втурна се навътре, завъртя се и затръшна тежката дървена врата зад себе си. Хвърли се на пода под последната редица, извади радиостанцията от джоба си и натисна бутона „Предаване“.

— Джони, параклиса! Обкръжете го!

Не изчака отговора на Сен Жак — това, че чу гласа му, беше достатъчно. Ракетата съскаше и изригваше непрекъснати пламъци и от стъклата на прозорците се отразяваха снопове цветна светлина. Борн запълзя с пистолет в ръка към отдалечения страничен кораб. Очите му се движеха непрестанно и поглъщаха всичко, което не помнеше за този параклис. Единственото място, което не можеше да погледне отново, бе аналоят с тялото на детето, което беше убил… От двете страни на издигнатия подиум имаше тесни проходи като арки, закрити със завеси. Те приличаха на театрални врати, водещи към крилата на сцената. Въпреки силната мъка, която го терзаеше, в Джейсън Борн беше бликнало дълбоко чувство на доволство, дори на някакво патологично въодушевление. Смъртоносната игра отиваше към победен край. Карлос бе подготвил един доста сложен капан, а Хамелеона го бе обърнал. Делта от „Медуза“ го беше завъртял! Зад една от закритите със завески арки беше наемният убиец от Париж.

Борн се изправи на крака, опрял гръб на стената отдясно, и вдигна пистолета си. Стреля два пъти към лявата арка, при което завесата се разлюля. После скочи зад последния ред и започна да лази към другата страна на параклиса. Застана на колене и стреля още два пъти към арката вдясно.

Някаква фигура се хвърли в паника през завесата и политна напред, стиснала плата. Тъмночервената тъкан се съдра и обви раменете на човека, докато той падаше. Борн се втурна към него, като крещеше името на Карлос, и стреля отново и отново, докато изпразни пълнителя. Внезапно някъде отгоре последва експлозия, която пръсна част от оцветеното стъкло високо над лявата стена. Докато цветните парчета се носеха из въздуха и падаха на пода, в средата на отвора се появи мъж, застанал на корниза отвън. Между него и Борн бе съскащата, ослепително светеща ракета.

— Патроните ти свършиха — каза Карлос на шокирания Джейсън Борн. — Тринадесет години, Делта. Тринадесет отвратителни години. Но сега вече ще стане ясно кой е спечелил.

Чакала вдигна пистолета си и стреля.