Ултиматумът на Борн

42

Слънцето залезе и островчетата около Монсера потъмняха и заприличаха на тъмнозелени късове, обагрени от блещукащото синьо небе и безкрайната дантела от бяла пяна, бликаща от кораловите рифове навътре в морето — и всичко това окъпано в прозирната оранжева светлина на карибския хоризонт. Лампите в четирите последни вили в редицата над плажа на Транкуилити Ин светваха една подир друга. Виждаха се фигури, които минаваха от стая в стая и излизаха на балконите, окъпани от лъчите на залязващото слънце. Лекият бриз донасяше от тропическите храсти прелестно ухание, а покрай рифовете бавно плуваше самотна рибарска лодка с улова си от късния следобед, предназначен за кухнята на хотела.

Брендън Патрик Пиер Префонтен излезе с чаша перие на терасата на вила Седемнадесет при Джони Сен Жак, който отпиваше ром с тоник.

— Колко време ти трябва, за да отвориш отново хотела? — попита бившият съдия от бостънския съд, като се отпусна край бялата маса от ковано желязо.

— Строителните ремонти могат да привършат за няколко седмици — отвърна собственикът на Транкуилити Ин, — но това, което витае тук и ще напомня за случилото се, ще трае много, много повече.

— И все пак — колко време?

— Ще ми трябват четири-пет месеца, преди да изпратя първите брошури — за сезонни резервации ще бъде твърде късно, но Мари е съгласна с мен. Да предприемем нещо по-рано не само ще бъде липса на добър вкус, но и отново ще раздуха мълвата… Терористи, контрабандисти на наркотици, корумпирано правителство на острова — нямаме нужда от това и не го заслужаваме.

— Е, както вече казах, мога да си поема разноските — незабавно се обади съдията от Масачузетс. — Вероятно не по най-високите цени през сезона, скъпи ми приятелю, но с положителност достатъчно, за да си платя за една вила, че даже и за фонда на хотела ще остане.

— Забрави това, казах ти. Никога не бих могъл да ти се отплатя. Транкуилити е на твое разположение и можеш да останеш колкото си искаш. — Сен Жак се извърна от перилата и седна срещу Префонтен, а очите му не се откъсваха от рибарската лодка в морето под него. — Тревожа се за хората тук — и за тези в лодките, и за тези на брега. Имах три-четири лодки, които ме снабдяваха с прясна риба. Сега имам само една, която носи за нас и за служителите, които останаха — а те всички са на половин заплата.

— Значи все пак имаш нужда от парите ми.

— Хайде, хайде, господин съдия, за какви пари говориш? Не искам да се бъркам в чужди работи, но Вашингтон доста подробно ме осведоми за теб. Ами че ти от години си лишен от правото да практикуваш.

— А, да, Вашингтон! — вдигна Префонтен чашата си към оранжево-лазурното небе. — Там, както винаги, едва кретат след престъпленията, а що се касае до техните престъпления — там пък хич ги няма.

— Какво имаш предвид?

— Искаш да кажеш кого имам предвид. Рандълф Гейтс — ето кого.

— Онова бостънско копеле ли? Оня, който пусна Чакала по дирите на Джейсън?

— Покъртително промененият Рандълф Гейтс, Джони. Променен във всичко, с изключение на случаите, когато трябва да връща пари… Но все пак е с ума и съзнанието, с които го познавах в Харвард преди години. Не най-блестящият, не най-добрият, но с литературни и ораторски способности, които прикриват липсата на истински талант.

— Сега пък за какво говориш?

— Онзи ден отидох да го видя в рехабилитационния център в Минесота, а може би беше в Мичиган — не си спомням добре, защото летях в първа класа, а там дават пиене на корем. Както и да е, срещнахме се и се договорихме. Той минава от другата страна, Джони. Сега има намерение да защитава със законни средства хората, а не конгломератите, които купуват и продават на хартия. Каза ми, че ще преследва посредниците при сливанията на компаниите и онези, които нарочно внасят смут на пазара, за да печелят милиони от това, и закриват хиляди работни места.

— Как би могъл да успее?

— Разчита на това, че е бил вътре в нещата и познава всички тънкости, и иска да посвети големите си способности на тази кауза.

— И защо го прави?

— Защото Едит се върна при него.

— Коя, за Бога, е Едит?

— Жена му… Между другото, още съм влюбен в нея. Случи ми се още в мига, когато я видях за първи път, но по онова време един прочут съдия с жена и дете, независимо колко отблъскващи са те, не можеше дори да се опита да спечели обекта на копнежите си. Великият Ранди никога не я е заслужавал. Може би сега ще се постарае да компенсира за всичките тези години.

— Много интересно, но какво общо има с това, за което сте се договорили?

— Не ти ли казах, че Рандълф натрупа доста пари през изминалите години, които всъщност се оказаха доста успешни за него години?

— Споменавал си ми няколко пъти. И?

— Като признание за услугите ми, които несъмнено са допринесли за измъкването му от твърде опасната ситуация, в която беше попаднал и при която смъртната заплаха за живота му идваше от Париж — той счита за напълно основателно да ме възнагради по някакъв начин. Особено като се имат предвид нещата, които знам за него… След доста на брой, при това жестоки битки из съдебните зали, ми се струва, че иска да се добере до съдийско място, при това доста по-високо от моето.

— Е, и?

— Ами ако си държа устата затворена и се махна от Бостън, ако не лизвам нито капка, за да не издрънкам нещо излишно, банката му ще ми превежда пожизнено по петдесет хиляди долара на година.

— Господи!

— И аз така си казах, когато той се съгласи. Даже за първи път от тридесет години се вдигнах да ида в Масачузетс.

— Но няма да можещ да се върнеш у дома.

— Дом ли? — засмя се тихо Префонтен. — Дали изобщо съм имал дом? Няма значение, може би вече съм си намерил друг. Благодарение на един господин на име Питър Холанд, в ЦРУ ми дадоха препоръки до приятеля ти сър Хенри Сайкс в Монсера. Той на свой ред ме представи на някакъв пенсиониран лондонски адвокат, Джонатан Лемюел, който навремето е бил местен жител. И двамата се справяхме някак си, но още не сме готови за един нов и толкова различен „дом“. Можем да отворим консултантска фирма като специалисти по американско и английско законодателство в областта на вноса и износа. Разбира се, трябва да си опресним знанията, но ще се справим. Мисля, че ще остана тук доста години.

Сен Жак стана бързо от масата, за да напълни отново чашата си, и внимателно погледна бившия, лишен от адвокатски пари, съдия.

Морис Панов бавно и предпазливо влезе в гостната на вила Осемнадесет, където в инвалиден стол седеше Алекс Конклин. Бинтовете, опасващи гърдите на психиатъра, прозираха под тънката материя на бялото му лятно сако. Те продължаваха от лявото му рамо до лакътя.

— Поне двадесет минути се мъчих да напъхам тези ужасни бинтове в ръкава! — ядосано се оплака той, но в гласа му нямаше самосъжаление.

— Трябваше да дойдеш при мен — каза Алекс, като остави телефонната слушалка и се извъртя в стола. — Все още ме бива да бинтовам бързо. Разбира се, имам няколко години опит, преди да ми сложат тази квазимодовска обувка.

— Благодаря, но предпочитам да се обличам сам. Вероятно и ти предпочиташ да ходиш сам, след като са ти сложили протезата.

— Това е първият урок, докторе. Сигурно пише нещо по този въпрос в учебниците ти.

— Пише. И това се нарича тъпа упоритост.

— Няма такова нещо — възрази пенсионираният разузнавач, като не сваляше очи от Панов, докато той полека се отпускаше на стола.

— Няма… — съгласи ce Mo, като отвърна на погледа на Алекс. — Първият урок е по независимост. Запаси се с колкото можеш и се опитай да я увеличаваш.

— Това също е добър подход — усмихна се Алекс и оправи бинта около гърлото си. — С времето става все по-лесно. Всеки ден учиш нови номера. Да се чудиш какви неща измислят малките сиви клетки.

— Ще ми разкажеш ли? Трябва да изследвам тази област някой ден… Чух, че говориш по телефона. Кой беше?

— Холанд. Жиците са загрели по всички тайни канали между Москва и Вашингтон. Всеки, който има секретен телефон — и от двете страни — почти се е парализирал от мисълта, че може да има изтичане на информация и че за това могат да обвинят него.

— „Медуза“?

— Никога не си чувал това име, аз също не съм го чувал, нито някой от познатите ни. Достатъчно жестоки бяха битките на международния пазар — да не говорим за няколкото кофи истинска кръв, които се проляха — за да се запита човек дали онези в правителствените контролни институции изобщо имат ум в главата си, дали са слепи, или просто тъпи.

— Или просто виновни — каза Панов.

— Твърде малко са хората на върха, които ще бъдат разкрити, и заради тях не си заслужава да се разруши цялата организация — това беше присъдата на Лангли и площад „Дзержински“. Големите клечки от Външното министерство и Кремъл са съгласни. Нищо не може да бъде постигнато чрез преследване или разобличаване на истинските размери на злоупотребите — как ти харесва тази думичка: „злоупотреба“? Убийства, отвличания, изнудвания и огромна корупция, използване на организирани престъпници от двете страни на Атлантика — всичко това сега се класифицира с удобния термин „злоупотреби“! Казват, че е най-добре да спасим каквото можем, и то бързо и без много шум.

— Отвратително.

— Това е действителността, докторе. Ще станеш свидетел как суверенни и мощни държави организират една от най-крупните операции за прикриване на престъпления в съвременната история. А най-отвратителното е, че може и да са прави. Ако „Медуза“ бъде изобличена напълно, а ако изобщо се захванат с нея, изобличението ще е наистина пълно, хората с право ще изхвърлят онези копелета, но някои от тях няма да са виновни — покрай сухото ще гори и суровото. Това обаче ще предизвика вакуум по върховете, а в тези времена това е недопустимо. По-добре злото, което вече познаваш, отколкото новото, което ще го замени.

— И какво ще стане?

— Размяна — замислено изрече Крупкин. — Мрежата от операциите на „Медуза“ е толкова голяма от географска и структурна гледна точка, че е почти невъзможно да бъде разплетена. Москва праща Оугълви обратно с група финансови анализатори. Те ще започнат съвместно с нашите хора да демонтират структурите на „Медуза“. Според Холанд, накрая ще се свика неофициална и никъде необявена среща на финансовите министри от страните на НАТО и Източния блок. Там, където фондовете на „Медуза“ са самовъзпроизвеждащи се или могат да бъдат погълнати от националните икономики на съответните страни, ще се стигне до ограничителни съглашения по отношение на всички участници. Основната цел ще бъде да се предотврати масовото затваряне на фабрики и фалитът на много компании.

— Като по този начин бъде погребана „Медуза“ — предположи Панов. — Това също е история, макар и ненаписана и непризната — каквато си беше и от самото начало.

— Точно така — призна Алекс. — Волно или неволно, всеки може да участва в далаверите.

— Ами хора като Бъртън в Обединеното командване и Аткинсън в Лондон?

— Ще бъдат използвани само като куриери и параван. Те са извън играта по здравословни причини и, повярвай ми, проявяват разбиране.

Панов се намръщи, докато наместваше раненото си тяло в стола.

— Макар че това едва ли може да бъде извинение за престъпленията му, Чакала също преследваше подобна цел, нали? Ако не го преследвахте, нямаше да откриете „Медуза“.

— Съвпадение на злото, доктор Mo — отвърна Конклин. — Не мога да го предложа посмъртно за медал.

— За мен е повече от съвпадение — поклати глава Панов. — Дейвид в последна сметка беше прав. Дали случайно, или нарочно, но връзка все пак имаше. Някой в „Медуза“ е имал убиец или убийци, които са използвали името Джейсън Борн и са премахнали високопоставена личност в собствената област на Чакала. Този някой си е давал сметка какво прави.

— Имаш предвид Тигартън, разбира се.

— Да. Тъй като Борн е бил набелязан от „Медуза“ да бъде ликвидиран, нашият жалък предател Десоул е трябвало да им каже за операцията „Тредстоун“ — може би не името, а същността й. Когато в „Медуза“ са научили, че Джейсън-Дейвид е в Париж, са използвали първоначалния сценарий — Борн срещу Чакала. Като са избрали точно този начин да ликвидират Тигартън, те много точно са предположили, че са открили най-смъртоносния си партньор, който да проследи и убие Дейвид.

— Това го знаем. После?

— Не разбираш ли, Алекс. Като си помислиш, Брюксел беше началото на края и затова Дейвид използва онова лъжливо обвинение, за да съобщи на Мари и на Питър Холанд, че е още жив. Помниш ли онази карта, на която Андерлехт бе ограден с червено?

— Просто ни даде надежда. Не разчитам много на надеждата, Mo.

— Той направи повече от това. Онова съобщение накара Холанд да подготви всички постове в Европа да посрещнат Джейсън Борн, убиеца, и да използват всички възможни средства, за да го върнат тук.

— Ходът му успя. Не винаги става така.

— Успя, защото преди няколко седмици Джейсън Борн разбра, че за да може да хване Чакала, трябва да намери връзка между себе си и него — някоя отдавна забравена връзка, която да бъде извадена на повърхността. Той успя и ти успя!

— По дяволски заобиколен начин — призна Конклин. — Стремяхме се към целта, това е всичко. Трябваше да работим само с възможности, вероятности, абстракции.

— Абстракции? — попита тихо Панов. — Толкова погрешно пасивен термин. Имаш ли представа каква буря в разума предизвикват абстракциите?

— Не разбирам какво ми говориш.

— За онези сиви клетки, Алекс. Те полудяват и започват да се мятат като безкрайно мънички топчета за пинг-понг, стремящи се да намерят тунелчета, през които да се стрелнат, водени от собствените си вродени импулси.

— Тук вече ме уби.

— Ти сам го каза — съвпадение на злото. Но аз бих го нарекъл иначе — магнит на злото. Създадохте го вие с Дейвид и той привлече „Медуза“.

Конклин извъртя стола и го придвижи към балкона, облян в оранжевия блясък на хоризонта, надвиснал над тъмнозелените острови на Монсера.

— За съжаление, нещата не са толкова прости, Mo — бързо изрече той.

— Може ли по-ясно?

— С Крупкин е свършено.

— Какво?

— Скърбя за него като за приятел и като за невероятен противник. Той направи за нас всичко, което можа, а когато всичко свърши, постъпи така, както беше правилно, а не както му беше наредено. Остави Дейвид жив и сега плаща за това.

— Какво му се е случило?

— Холанд съобщи, че преди пет дни е изчезнал от болницата в Москва — облякъл се и излязъл. Никой не знае как го е направил и къде е отишъл, но само час след това са се появили онези от КГБ, за да го арестуват и да го пратят на Лубянка.

— Значи не са го хванали…

— Ще го хванат. Когато Кремъл обяви „черна тревога“ всяко шосе, гара, летище и граничен пункт се оглежда под микроскоп. На поощренията изобщо не може да се устои — който го пусне да мине, получава десет години в Гулаг. Въпрос на време е да го задържат. По дяволите!

На вратата се почука.

— Отворено е. Влезте! — извика Mo.

Облеченият в безупречен блейзер помощник-управител господин Причард влезе, предшестван от масичка на колелца, която успяваше да тика изпънат, като че ли е глътнал бастун. Усмихна се широко и възвести както присъствието си, така и мисията си:

— Бъкингам Причард е на вашите услуги, господа. Донесох малко морски деликатеси за вашата колегиална среща преди вечерята, за която лично се погрижих, като стоях неотлъчно до главния готвач, който е склонен да прави грешки, ако не му се дават ценни съвети, което бях безкрайно щастлив да сторя.

— Кажете ми, господин Причард, не ви ли е ужасно горещо в тези дрехи? Аз бих се потил като прасе — запита Панов.

— Никога не се потя, господине — отвърна помощник-уп-равителят.

— Залагам си пенсията, че доста си се „изпотил“, когато господин Сен Жак се върна от Вашингтон — предположи Алекс. — Всемогъщи Боже, да помислите Джони за терорист!

— Инцидентът вече е забравен, господине — стоически заяви Причард. — Господин Сен Жак и сър Хенри знаят, че помислите на моя блестящ чичо, както и моите собствени, са били чисти като на дете.

— Много, много съжалявам за онзи случай — отбеляза Конклин.

— Ще приготвя сандвичите и ще се погрижа за лед. Останалите ще бъдат тук след няколко минути.

— Много сте любезен — каза Панов.

Дейвид Уеб се облегна на балконската врата и се загледа в жена си, която дочиташе някаква приказка на сина им. Изключителната госпожа Купър дремеше в един стол; великолепната й глава, увенчана с прошарена грива, клюмаше на пълната й гръд. Изглеждаше като че ли всеки миг очаква бебето Алисън да се обади иззад полуотворената врата, само на сантиметри от нея. Интонацията на тихия глас на Мари подхождаше на това, което четеше. Широко отворените очи и зяпналата уста на Джейми го потвърждаваха. С аналитичния си ум, който откриваше музика в цифрите, жена му можеше да стане актриса, помисли си Дейвид. Тя притежаваше и външните атрибути, необходими за тази несигурна професия — пленителни черти и завладяващо присъствие — онова, което задължително караше и мъже, и жени да замлъкват и замислено да я оглеждат, когато вървеше по улицата или влизаше някъде.

— Ти можеш да ми четеш утре, тате!

Приказката беше свършила и синът му скочи от кушетката, като накара госпожа Купър да се ококори.

— Исках да ти почета тази вечер — защити се Уеб, като се отдръпна от вратата.

— Ама ти още миришеш — намръщи се момчето.

— Не татко ти, а лекарството, което докторът му каза да си маже на раните, мирише — усмихна се Мари. — Нали вече ти обясних.

— И все пак мирише.

— Не можеш да спориш с един аналитичен ум, особено когато е прав, нали? — попита Дейвид.

— Не искам да си лягам, мамо. Още е рано, а пък и може да събудя Алисън и тя пак да се разплаче.

— Знам, миличък, но с татко ти трябва да отидем да се видим с всичките ти чичовци…

— И с новия ми дядо! — жизнерадостно извика детето. — Дядо Брендън ми обеща да ми покаже как да стана съдия когато порасна.

— Господ да пази момчето! — обади се госпожа Купър. — Този човек се конти като паун в размножителен период.

— Можеш да отидеш в стаята си и да гледаш телевизия — бързо взе решение Мари. — Но само половин час…

— Е-е-е!

— Добре де, нека да е един час, но госпожа Купър ще избира предаванията.

— Благодаря, мамо! — извика детето и се втурна в детската стая. Госпожа Купър се надигна от стола и го последва.

— Ще ви помогна — стана от кушетката Мари.

— Не, госпожо Мари — възрази госпожа Купър. — Останете със съпруга си. Него го боли, макар да не си казва. — И тя изчезна в детската стая.

— Наистина ли те боли, скъпи? — попита Мари, като се приближи до Дейвид.

— Не ми се иска да разрушавам мита за непогрешимостта на тази велика дама, но тук тя сбърка.

— Защо е необходимо да използваш толкова много думи, когато и една е достатъчна?

— Защото съм учен. Ние никога не избираме прекия път, защото няма накъде да се измъкнем, ако не сме прави. Да не си антиинтелектуално настроена?

— Не, просто очаквах да чуя едносрично изявление.

— Какво означава този термин? — попита Уеб, като взе жена си в обятията си. Устните им се сляха. Това значеше толкова много за тях и беше толкова вълнуващо.

— Означава пряк път до истината — отвърна Мари и отметна глава назад, за да го погледне. — Няма заобикалки и увъртания, а само факти. Като пет и пет прави десет — не девет или единадесет, а десет.

— Невероятна си!

— Банално е, но приемам комплимента… Ти наистина си по-спокоен, чувствам го. Джейсън Борн те напуска вече, нали?

— До голяма степен. Докато ти се занимаваше с Алисън, ми се обади Ед Макалистър от Националната служба за сигурност. Каза ми, че майката на Бенджамин е вече на път за Москва.

— Това е чудесно, Дейвид!

— И Мак, и аз се смяхме от радост и точно тогава ми дойде на ум, че никога преди това не бях чувал Макалистър да се смее. Толкова беше хубаво.

— Той непрекъснато се терзае от чувство на вина към нас. Никога няма да си прости, че ни изпрати в Хонконг. Сега ти отново си тук — жив и свободен. Не съм сигурна, че аз бих му простила някога, но поне няма да му затварям телефона, когато се обади.

— Това ще му хареса. Всъщност, казах му да позвъни и че някой ден може би ще го поканиш на вечеря.

— Не съм предлагала такова нещо.

— Дори заради майката на Бенджамин? Момчето ми спаси живота.

— Е, добре, може би ще го приема на чай тогава.

— Махни си ръцете от мен, жено. Само след петнадесет секунди ще изхвърля Джейми и госпожа Купър от спалнята ни и ще потърся съпружеските си права.

— Изкушаваш ме, Атила, но ми се струва, че брат ми разчита на нас. Двама изнервени инвалиди плюс надарен с развинтено въображение съдия, лишен от право на практика, едва ли са нещо, с което едно селско момче от Онтарио може да се справи само.

— Обичам ги всичките.

— И аз. Хайде да тръгваме.

Карибското слънце се беше скрило. Само бледи оранжеви отблясъци бяха останали на западния хоризонт. Пламъчетата на свещите, поставени във високи стъклени чаши, бяха изправени и неподвижни, от връхчетата им излизаше дим, устремен нагоре. Те хвърляха мека светлина и уютни сенки на терасата на вила Осемнадесет. Разговорът също беше сърдечен и приятен — участниците в него се наслаждаваха на освобождението от един кошмар.

— Изрично обясних на Ранди, че доктрината на придържане към предварително взетите решения трябва да претърпи промяна, ако действителността е променила схващанията, които са наложили тези решения — обясняваше Префонтен. — Промяна, промяна — неизбежният резултат от времето, което тече.

— Толкова е ясно, че не ми се вярва някой да го оспори — каза Алекс.

— О, Гейтс непрекъснато използваше този похват, като объркваше съдиите с ерудицията си и смущаваше себеподобните си с многобройни позовавания на предишни решения.

— Дим и огледала — Мари се засмя. — В икономиката съществува същият метод. Нали си спомняш, че съм ти казвала за него, братче?

— Нито тогава, нито сега разбрах за какво става дума.

— О, сега Гейтс бързо ще се промени — изкикоти се Префонтен. — Той винаги знае накъде духа вятърът и си нагласява така платната, че винаги да върви напред.

— Чудя се какво ли стана с онази жена от крайпътния ресторант, дето беше женена за шофьор на камион — Бронк го наричаха — каза психиатърът.

— За каква жена на шофьор става дума? — запита Сен Жак.

— Не ти трябва да знаеш, братче.

— Ами онова копеле, военният доктор, дето ме натъпка с психотропни вещества! — настоя Панов.

— Има клиника в Левънуърт — отвърна Конклин. — Забравих да ти кажа… Ами Крупкин… Откаченият стар Крупкин с цялата му елегантност и фасоните му. Дължим му много, но не можем да му помогнем.

Настъпи мълчание. Всички си спомняха по свой начин човека, който себеотрицателно се бе противопоставил на една монолитна система, поискала смъртта на Дейвид Уеб. А той се беше облегнал на перилата и се взираше в потъмнялото море. Бе някак далеч и тялом, и духом от останалите. Разбираше, че ще му трябва време да се отърве от Джейсън Борн. Кога щеше да стане това?

Не сега! От ранната вечер отново изригна лудост! Ревът на множество мотори връхлетя от небето и раздра тишината като поредица от гръмотевици. Три военни хеликоптера се снижиха над пристанището на Транкуилити, картечни залпове осеяха крайбрежната ивица, а в това време към брега летеше мощна моторница. Сен Жак се втурна към домофона.

— Брегова тревога! — изкрещя той. — Грабвайте оръжието си!

— Господи, та нали Чакала е мъртъв! — изрева Конклин.

— Но проклетите му поддръжници не са! — извика Джейсън Борн — от Дейвид Уеб нямаше и следа. Блъсна Мари на пода, измъкна от колана на кръста си пистолет, за който жена му изобщо не подозираше. — Казали са им, че сме тук!

— Това е лудост!

— Това е Карлос! — отвърна Джейсън и се втурна към перилата на балкона. — Те са негови — за цял живот!

— Мамка му! — изрева Алекс и стремително завъртя колелата на инвалидния си стол, като избута Панов от масата със запалените свещи.

Неочаквано от високоговорителя на предния хеликоптер оглушително загърмяха думите на пилота:

— Видяхте какво направихме с брега, мон! Ще ви прережем на две, ако не изключите мотора! Така вече е по-добре, мон. Плувайте към брега — по течението, без мотор! Излезте и двамата на палубата, ръцете на планшира, наведете се напред! Незабавно!

Лъчите на прожекторите на двата кръжащи хеликоптера се съсредоточиха върху моторницата, а водещият кацна на брега. Пясъкът се разхвърча около роторите. Отвътре изскочиха четирима мъже, оръжието им бе насочено към лодката, която бавно приближаваше. Обитателите на вила Осемнадесет не сваляха изумените си погледи от невероятната сцена.

— Причард! — изкрещя Сен Жак. — Донеси ми бинокъла!

— Той е в ръцете ми, господин Сен Жак — заповядайте. — Помощник-управителят се втурна към работодателя си и му подаде мощния бинокъл. — Успях дори да изтрия стъклата, господине!

— Какво виждаш? — рязко запита Борн.

— Двама мъже.

— Военни! — извика Конклин.

— Дай на мен — заповяда Джейсън и грабна бинокъла от ръцете на шурея си.

— Какво има, Дейвид? — извика Мари, видяла шокирания израз на съпруга си.

— Крупкин — изрече той.

Димитрий Крупкин седеше до бялата маса от ковано желязо. Лицето му беше бледо, брадата му беше обръсната. Не пожела да говори, докато не изпи и третия си коняк. Беше ранен — също като Панов, Конклин и Дейвид Уеб. Личеше си, че силните болки го мъчат, но също като останалите, не искаше да говори за тях. Това, което предстоеше, бе далеч по-добро от това, което бе оставил зад гърба си. Лошокачествените му дрехи очевидно го дразнеха всеки път, когато ги погледнеше, но всеки път той мълчаливо свиваше рамене, като че ли искаше да каже, че скоро пак ще блесне с цялото си великолепие в някой шивачески шедьовър. Първите му думи бяха отправени към възрастния Брендън Префонтен, след като бе изгледал преценяващо прасковения му жакет със сложни шарки върху панталоните в кралско синьо.

— Чудесни дрехи! — каза той с възхищение. — Напълно в тропически стил и съвсем подходящи за климата.

— Благодаря.

Веднага след като му представиха присъстващите, руснакът бе обсипан с безброй въпроси. Той вдигна ръце като Папата от балкона си на площад „Свети Петър“ и заговори:

— Няма да ви досаждам или тревожа с банални подробности около бягството си от Майчица Русия. Искам само да кажа, че съм ужасен от огромната корупция и никога няма да забравя, или да простя ужасните условия, които бях принуден да търпя, независимо от огромните суми, които раздавах… Слава Богу, че съществуват банки като Креди Сюис и чудесните зелени чекове, които издава.

— Разкажете ни какво се случи — помоли Мари.

— Вие, скъпа госпожо, сте дори още по-красива, отколкото си представях. Ако се бяхме запознали в Париж, щях да ви отмъкна от този дикенсов дрипльо, когото наричате свой съпруг. Боже, каква великолепна коса имате!

— Той вероятно няма да може да ви каже какъв цвят е — усмихна се Мари. — Вие ще сте заплахата, която ще държа над селската му глава.

— Въпреки че за възрастта си е забележително компетентен.

— Това е, защото му давам с шепи най-различни лекарства, Димитрий. А сега ни кажете какво стана.

— Какво стана? Разкриха ме, това стана. Взеха ми хубавата къщичка в Женева. Направили са я филиал на Съветското посолство. Сърцето ме боли от тази загуба!

— Мисля, че жена ми имаше предвид мен — обясни Уеб. — В болницата в Москва си разбрал, че някой възнамерява да ме ликвидира. После си казал на Бенджамин да ме измъкне от Новгород.

— Имам си източници, Джейсън, а грешки стават и по най-високите места. Не искам да виня никого и няма да споменавам имена. Много беше просто. Поне едно нещо сме научили със сигурност от Нюрнберг — че мръсните заповеди не бива да се изпълняват. Този урок прекоси границите и проникна в съзнанието на всички. Ние в Русия сме страдали много, много повече от Америка през последната война. Някои от нас помнят това и ние няма да подражаваме на враговете си.

— Добре казано — вметна Префонтен и вдигна чашата си в поздрав към руснака. — Когато всичко е сторено и казано, се оказва, че сме част от една и съща мислеща и чувстваща човешка раса, нали?

— Ами — прокашля се Крупкин, като гаврътна четвъртия си коняк, — извън тази привлекателна, макар и изтъркана констатация, все пак съществува разделение на отговорностите, господин съдия. Не много сериозно, но все пак голямо. Например, въпреки че къщата на Женевското езеро вече не е моя, сметката ми на Каймановите острови си остава съвсем лична. Между другото, на какво разстояние оттук са тези острови?

— На около хиляда и двеста мили западна посока — отвърна Сен Жак. — Със самолет от Антигуа ще бъдете там за малко повече от три часа.

— Така си и мислех — забеляза Крупкин. — Когато бяхме в московската болница, Алекс често говореше за Транкуилити и Монсера, затова прегледах картата в библиотеката на болницата. Изглежда, че всичко се нарежда както трябва. Между другото, нали няма да се отнесат много сурово с онзи човечец с моторницата? Новите ми документи, за които платих чудовищна сума, са съвсем в ред.

— Престъплението му е, че беше забелязан, а не че те е докарал дотук — отвърна Сен Жак.

— Бързах да ти спася живота.

— Вече обясних в правителството, че сте стар приятел на шурея ми.

— Много добре.

— Какво ще правите сега, Димитрий? — попита Мари.

— Боя се, че нямам голям избор. Нашата руска мечка не само че има повече нокти отколкото стоножката — крака, но е свързана и със световната компютърна мрежа. Трябва да се скрия надълбоко за доста време, докато си създам нова самоличност. От самото раждане, разбира се. — Крупкин се обърна към собственика на Транкуилити Ин. — Ще бъде ли възможно да наема една от тези чудесни вили, господин Сен Жак?

— След това, което направихте за Дейвид и сестра ми, изобщо не се съмнявайте в това. Моят дом е и ваш, господин Крупкин.

— Много сте любезен. Най-напред, разбира се, ще ида на Кайманите, където, както ми казаха, имало великолепни шивачи. После може би ще се погрижа за някоя хубавичка яхта и някакъв малък чартърен бизнес, за който би могло да се докаже, че е просто преместен от Огнена Земя или Малвинските острови — някое забравено от Бога местенце, където с малко пари човек може да си създаде нова самоличност и съвсем достоверно, макар и малко мъгляво минало. Като се задвижат тези неща, ще посетя един лекар в Буенос Айрес, който правел чудеса с отпечатъците от пръсти — при това почти безболезнено, както ми казаха. После идва ред на някои незначителни козметични поправки. В Рио са най-добрите хирурзи — много подобри от тези в Ню Йорк. Само малка промяна на профила и може би известно подмладяване… През последните пет денонощия само това правех — мислех и планирах, и се мъчех да се примиря с ужасните условия, при които пътувах и които не бих искал да описвам пред прекрасната госпожа Уеб.

— Наистина си обмислил всичко — съгласи се впечатлената съпруга на Дейвид. — И моля ви, наричайте ме Мари. Как мога да заплашвам с вас Дейвид, ако ме наричате госпожа Уеб.

— Ах, възхитителна Мари!

— Колко време ще отнеме изпълнението на възхитителните ви планове? — остро попита Конклин.

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос? — Крупкин го гледаше с недоумение.

— Помислих си, че трябва да те попитам — каза Алекс.

— Ти, който си участвал в създаването на досието на най-великия актьор в света на международния тероризъм? На несравнимия Джейсън Борн?

— Ако имате предвид мен — аз съм извън играта. Занимавам се с вътрешно обзавеждане — заяви Уеб.

— Колко време ти трябва, Крупи?

— Ти ще ми кажеш, Алекс. Сега става дума за живота ми и колкото и да не струва пукната пара на фона на цялата геополитическа схема — все пак животът си е мой.

— Кажи, независимо колко е — прекъсна го Дейвид Уеб, а невидимият образ на Джейсън Борн надничаше иззад раненото му рамо.

— Две години, за да стане добре, три години, за да стане още по-добре — каза Димитрий Крупкин.

— Имате ги — каза Мари.

— Причард — извика Сен Жак, извръщайки глава, — налей ми едно питие, моля те.