Ултиматумът на Борн

15

— Господи, колко те обичам — каза Дейвид Уеб, надвесен над телефонния автомат в чакалнята на частното летище в Рестън, Вирджиния. — Чакането беше най-лошото от всичко, чакането докато мога да поговоря с теб, да чуя лично от теб, че си съвсем, съвсем добре.

— А как мислиш съм се чувствала аз, скъпи? Алекс каза, че телефонните линии били прекъснати и че изпраща полицията, а аз исках от него да изпрати цялата проклета армия.

— Не можем да допуснем дори полицията, никъде нищо свързано с властите за момента. Конклин ми обеща най-малко още тридесет и шест часа… Може и да не ни потрябват. След като Чакала ще дойде в Монсера.

— Дейвид, какво се случи? Алекс спомена „Медуза“…

— Голяма каша е и той е прав, трябва да отнесе въпроса по-нагоре. Той, не ние. Ние ще стоим настрана. Много далеч настрана.

— Какво се случи? — попита Мари. — Какво общо има старата „Медуза“ с всичко това?

— Има нова „Медуза“ — всъщност продължение на старата — и е огромна и грозна, и убива, те убиват. Тази нощ видях това. Един от техните се опита да ме убие, като смяташе, че преди това е убил Кактус. Застреля и двама нищо неподозиращи мъже.

— Боже милостиви! Алекс ми каза за Кактус, когато ми се обади за втори път, но нищо повече. Как е твоят чичо Ремъс?

— Ще прескочи трапа. Дойде лекар от ЦРУ и го отведе заедно с последния брат.

— Брат ли?

— Ще ти кажа, като се видим… Сега Конклин е там. Ще се погрижи за всичко и ще уреди да поправят телефоните. Ще му се обадя от Транкуилити.

— Ти си съсипан…

— Изморен съм, но не зная защо. Кактус ме накара да поспя и трябва да съм спал всичко дванадесет минути.

— Бедничкият ми.

— Харесва ми тонът ти — каза Дейвид. — А думите — още повече, само че не съм „бедничък“. Ти се погрижи за това в Париж преди тринадесет години. — Изведнъж жена му млъкна и Уеб се разтревожи. — Какво има? Добре ли си?

— Не съм много сигурна — Мари отвърна тихо, но със сила, която идваше от мисълта, не от чувствата. — Казваш, че тази нова „Медуза“ е голяма и грозна и се е опитала да те убие — те са се опитали да те убият.

— Но не ме убиха.

— Но те, или тя, са искали да умреш. Защо?

— Защото бях там.

— Не се убива човек, само защото е бил в нечия къща…

— Много неща се случиха днес в тази къща. Алекс и аз проникнахме в тайните й и мен ме видяха. Идеята беше да подмамим Чакала с няколко богати и преизвестни бандити от стария Сайгон, които искат да го наемат да ме преследва. Страшен план беше, но пружината отскочи и изгубихме контрол над нея.

— Божичко, Дейвид, не разбираш ли? Ти си белязан! Те ще тръгнат по следите ти.

— Няма да могат. Раненият човек от „Медуза“, който беше там, изобщо не видя лицето ми, освен когато тичах в сянката, и нямат представа кой съм. Аз съм един никой, който просто ще изчезне… Не, Мари, ако Карлос се появи и ако направя това, което зная, че мога да направя в Монсера, ще бъдем свободни. Както беше казал някой „най-после свободни“.

— Гласът ти се променя, нали?

— Така ли?

— Наистина се променя. Мен питай.

— Не зная за какво говориш — каза Джейсън Борн. — Дават ми сигнал. Самолетът е дошъл. Кажи на Джони да държи тези двама старци под охрана!

Слуховете плъзнаха из Монсера като бързо движещи се вълма на мъглата. Нещо ужасно се било случило на остров Транкуилити… „Лоши времена, господине… Лошата магия е дошла през Антилите чак до Ямайка. Там са настъпили смърт и лудост… И на стената на смъртта, господине, е било написано с кръв проклятие върху семейството на едно животно… Шшшш! Върху една котка и двете й котета!…“

Но се чуваха и други гласове… „Мили Боже, не позволявай да се разчуе! Това ще съсипе целия ни туризъм!… Никога досега не се е случвало такова нещо, това е изолиран инцидент, явно свързан с контрабандата на наркотици, докарани от някой друг остров! Напълно сте прав, господине! Чух, че бил някакъв луд, с натъпкано с наркотици тяло… Казаха ми, че бързоходна лодка, летяща като ураганен вятър, го отвела в открито море. Изчезнал е!… Дръж си езика, ти казвам! Спомняш ли си за девиците? За клането във Фаунтънхед? Минаха години, докато се съвземат. Мълчи!“

И само един човек обясняваше:

— Това е клопка, сър, и ако успеем, както очакваме, ние ще бъдем героите на Карибите. С положителност ще се отрази чудесно на репутацията ни. Законност, ред и така нататък.

— Слава Богу! Убит ли е някой наистина?

— Една жена, и то в момент, когато се е опитвала да отнеме човешки живот.

— Жена ли? Боже Господи, не искам да чуя и дума повече, докато всичко не свърши.

— По-добре е да ви няма, за да не сте принуден да го коментирате.

— Страхотна идея. Ще изляза с лодката, рибата кълве след буря.

— Прекрасно, сър. А аз ще поддържам връзка по радиото с мястото на събитието.

— Като че ли ще е по-добре да не го правите. Може там да прихващат всичко.

— Исках само да ви съобщя кога да се върнете — в подходящия момент, за да направите най-благоприятно впечатление. Ще ви информирам най-подробно, разбира се.

— Да, разбира се. Ти си добър човек, Хенри.

— Благодаря ви, господин Губернаторе.

Беше десет часът сутринта. Те се прегърнаха силно, но нямаше време за разговори, само краткото успокоение, че са заедно, че са заедно в безопасност, сигурни, че знаят нещо, което Чакала не знае, и че то им дава огромно предимство. И все пак, само предимство, не и гаранция, не и когато ставаше дума за Карлос. И Джейсън, и Сен Жак бяха непреклонни: Мари и децата бяха изпратени със самолет на юг, на остров Бас-Тер в Гваделупа. Щяха да останат там под охрана заедно с царствената прислужница на семейство Уеб, госпожа Купър, докато не бъдат повикани да се върнат в Монсера. Мари възразяваше, но възраженията й бяха посрещнати с мълчание. Съпругът й изричаше заповедите си рязко, с леден тон.

— Заминаваш, защото имам много работа. Няма да говорим повече по този въпрос.

— Пак като в Швейцария… като в Цюрих, нали, Джейсън?

— Прави каквито си искаш сравнения — отвърна разсеяно Борн. Тримата стояха в началото на пристана, а в края му, само на метър един от друг, се поклащаха във водата два хидроплана. Единият бе докарал Джейсън от Антигуа направо на Транкуилити, а другият се зареждаше за полета до Гваделупа. Госпожа Купър и децата бяха вече вътре. — Побързай, Мари — добави Борн. — Искам с Джони да обсъдим нещата и после да попритисна тези две съмнителни персони.

— Те не са съмнителни персони, Дейвид. На тях дължим живота си.

— Защо? Защото са се провалили и са били принудени да минат на другата страна, за да си спасят задниците ли?

— Това не е справедливо.

— Справедливо е, докато не кажа, че не е, а те са съмнителни, докато не ме убедят, че не са. Ти не познаваш старците на Чакала, а аз ги познавам. Способни са да говорят какво ли не, да правят какво ли не, да лъжат и да хленчат до Бога, но ако се обърнеш на другата страна, ще ти забият нож в гърба. Те са негова собственост — телата им, мозъците и това, което е останало от душите им… А сега се качвай в самолета, той чака.

— Не искаш ли да видиш децата, да кажеш на Джейми, че…

— Не, няма време! Заведи я там, Джони, аз искам да проверя брега.

— Всичко съм проверил, Дейвид — каза едва ли не предизвикателно Сен Жак.

— Аз ще кажа дали си проверил или не — отсече Борн и в очите му се четеше гняв. Тръгна през пясъка и добави високо, без да се обръща: — Имам към теб сума въпроси и се надявам, че ще можещ да ми отговориш!

Сен Жак се наежи, направи крачка напред, но сестра му го спря.

— Не му обръщай внимание, Джони — рече Мари с ръка на рамото му. — Изплашен е.

— Гадно копеле!

— Да, зная.

Сен Жак погледна сестра си.

— Той ли е чужденецът, за когото говореше вчера?

— Да, само че сега е още по-лошо. Затова е изплашен.

— Не те разбирам.

— Той остарява, Джони. Вече е на петдесет и се пита дали ще може да прави същото, което е правил по-рано, преди години — през войната и в Париж, в Хонконг. Всичко това го гложди, яде го отвътре, защото знае, че трябва да бъде по-добър от всякога.

— Мисля, че ще бъде.

— Аз зная, че ще бъде, защото има една изключително важна причина. Някога са му били отнети съпруга и две деца, които почти не си спомня, но те са в основата на терзанията му. Mo Панов мисли така, а и аз също… Сега, години по-късно, са заплашени новите му съпруга и две деца. Сигурно всеки нерв в него е опънат до скъсване.

Изведнъж, надвил шума на морския бриз, гръмна гласът на Борн, който беше отишъл на стотина метра надолу по плажа.

— По дяволите! Казах ти да побързаш!… Тук има един риф и ако се съди по цвета, зад него се е натрупал пясък! А ти, господин експерт, помисли ли си за това?

— Не му отговаряй, Джони. Да тръгваме към самолета.

— Натрупал се е пясък ли? За какво, по дяволите, говори той?… О, Боже, разбирам!

— Аз пък не разбирам — каза Мари, докато крачеха бързо по пристана.

— Осемдесет на сто от крайбрежието на острова е оградено от рифове, а на този плаж са деветдесет и пет на сто. Те разбиват вълните, затова островът се нарича Транкуилити, водата е абсолютно спокойна.

— Е, и?

— Е, някой, който използва миниподводница, не би рискувал да се блъсне в риф, но спокойно може да спре в пясъчния нанос на рифа. Може да наблюдава брега и охраната и да доплува дотук, когато е безопасно, да остане във водата само на метри от плажа, докато намери удобен случай да обезвреди охраната. Никога не съм се сещал за това.

— Но той се сети, братле.

Борн седеше на ъгъла на бюрото, двамата старци — на канапето пред него, а шуреят му стоеше до прозореца с изглед към плажа.

— Защо да ви лъжа… да ви лъжем, господине? — попита героят от френската Съпротива.

— Защото всичко звучи като класически френски фарс. Подобни, но различни имена, едната врата се отваря, а другата се затваря, действащите лица си приличат, появяват се и изчезват по даден знак. Всичко това е много съмнително, господа.

— Сигурно сте изучавали Молиер или Расин?

— Изучавал съм странните съвпадения, особено когато става дума за Чакала.

— Не мисля, че има каквато и да е външна прилика между нас — намеси се съдията от Бостън. — Освен, може би, във възрастта.

Телефонът иззвъня. Джейсън бързо протегна ръка и вдигна слушалката.

— Да?

— В Бостън всичко съвпада — каза Конклин. — Името му е Префонтен, Брендън Префонтен. Бил е съдия в Първи съдебен окръг, заловен в измама на държавата и осъден за престъпно поведение в съда — разбирай, че е бил цар на подкупите. Бил е осъден на двадесет и една години, а е лежал десет, които са били напълно достатъчни, за да го разсипят във всяко отношение. Той е от така наречените „действащи алкохолици“, един вид типичен обитател на по-съмнителните квартали в Бостън, но е безобиден, всъщност дори се ползва със симпатии, колкото и да е странно. Освен това го смятат и за много умен, когато не е пиян. Казаха ми, че много типове нямало да се отърват от затвора, а други щели да излежават по-големи присъди, ако той не давал хитри съвети на официалните им адвокати. Може да се каже, че е задкулисен, уличен адвокат, само че в неговия случай улиците се състоят само от кръчми, бюра за залагания и, вероятно, публични домове… Тъй като и аз съм бил на неговото положение с къркането, той ми се вижда ангелче. Справя се много по-добре, отколкото аз изобщо успявах!

— Я стига!

— И да е било по силите ми да се справям по-добре в тази зона на здрача, може пък да не съм искал. Винаги може да се каже нещо по въпроса за киселото грозде.

— А клиентът?

— Величествен е, а нашият бивш съдия е бил хоноруван преподавател по право в Харвард и Гейтс, който е следвал там, е посещавал два негови курса. Няма никакво съмнение, че Префонтен го познава… Довери му се, Джейсън. Той няма причини да лъже. Искал е просто да припечели нещо.

— Продължаваш ли да следиш клиента?

— С всички безшумни средства, които дървената ми глава можа да измисли. Той е свързващото ни звено с Карлос… Връзката с „Медуза“ беше погрешна следа, глупав опит на глупав генерал от Пентагона да вкара свой човек в най-тесния кръг юристи, в който се движи Гейтс.

— Сигурен ли си в това?

— Вече съм сигурен. Гейтс е високоплатен консултант в една адвокатска фирма, която представлява интересите на концерн, получил крупна поръчка за нуждите на отбраната в условията на строг антитръстов контрол. Той дори не би отговорил на обажданията на Суейн, защото ако го направеше, щеше да излезе по-голям глупак и от Суейн, а не е така.

— Това си е твоя грижа, приятелю, не моя. Ако тук всичко мине така, както съм го замислил, не искам и да чуя за „Медуза“. Всъщност, не си спомням някога да съм чувал за нея.

— Много ти благодаря, че ми я тръсна в скута — и мисля, че в известен смисъл наистина съм ти благодарен. Включително и за училищната тетрадка по граматика, която си задигнал от спотайващия се стрелец в Манасас, в нея също има много интересни неща.

— О, така ли?

— Спомняш ли си онези тримата, които според регистрите на „Мейфлауър“ бяха между редовните пътници, бяха летели за Филаделфия преди осем месеца и съвсем случайно след осем месеца бяха по едно и също време в хотела?

— Разбира се.

— Имената им са записани в тетрадката на Суейн. Нямат нищо общо с Карлос, от „Медуза“ са. Пълно е с разпокъсана информация.

— Не ме интересува. Ползвай си я със здраве.

— Ще я ползваме, и то много тихо. Тази тетрадка само след дни ще се превърне в най-търсения списък.

— Радвам се за теб, но имам да върша работа.

— И ми отказваш всякаква помощ, така ли?

— Абсолютно. От тринадесет години чакам този момент. Точно както бях казал в началото, изправени сме един срещу друг.

— Кулминацията, така ли, глупако?

— Не, това е логичното продължение на много интелектуална партия шах — играчът, който е заложил по-добрия капан, ще спечели. Аз разполагам с такъв капан, защото използвам неговия. Той би надушил всеки грешен ход.

— Много добре сме ви обучили, професоре.

— Благодарен съм ви за това.

— Наслука, Делта.

— Довиждане. — Борн сложи слушалката и вдигна поглед към двамата изгарящи от любопитство старци на канапето.

— Признат сте за долнопробен мошеник, господин Съдия — рече той на Префонтен. — А вие, „Жан Пиер“, какво да кажа за вас? Собствената ми жена, която разбира, че бихте могли като нищо да я убиете, без да ви мигне окото, настоява да ви се доверя. Пълна глупост, нали?

— Аз съм, какъвто съм, и съм извършил, каквото съм извършил — каза с достойнство лишеният от права съдия. — Но моят клиент го прекали. Височайшата му персона трябва да бъде изпепелена.

— Аз не умея да се изразявам така добре като учения ми новооткрит родственик — обади се старият френски герой. — Но зная, че трябва да бъде сложен край на убийствата. Това се е опитала да ми каже жена ми. Разбира се, зная, че звучи лицемерно, защото убийствата не са ми чужди. Затова ще кажа само, че трябва да бъде сложен край на убийствата от този род. Те не са свързани с делови интереси, от тях не се извлича печалба, плод са само на жаждата за отмъщение на един умопобъркан, в името на която трябваше да бъдат убити една майка и двете й деца. Кой печели от това?… Не, Чакала отиде твърде далеч. И трябва вече да бъде спрян.

— Това е едно от най-коравосърдечните разсъждения, които някога съм чувал! — извика Джон Сен Жак откъм прозореца.

— Аз намирам, че подбираш много добре думите си — обърна се към престъпника от Париж бившият съдия. — Много добре.

— Съгласих се.

— Аз пък мисля, че трябва да съм си загубил ума, за да си имам работа с когото и да било от двама ви — прекъсна ги Джейсън Борн. — Но точно сега нямам избор… Единадесет и тридесет и пет е, господа. Часовникът трака.

— Какво? — попита Префонтен.

— Каквото има да става, ще стане през следващите два, пет, десет или двадесет и четири часа. Аз излитам обратно на летище Блакбърн, където ще разиграя сценката на покрусения съпруг и баща, който е на път да полудее след убийството на жената и децата си. Няма да ми е трудно, уверявам ви. Ще вдигна страхотна врява… Ще искам веднага да ми дадат самолет до Транкуилити и когато пристигна тук, на кея ще има три борови ковчега, в които ще са уж жена ми и децата.

— Всичко ще е, както се очаква да бъде — намеси се французинът. — Добре.

— Много добре — съгласи се Борн. — Ще настоявам да отворят единия, ще захлипам или ще припадна, или и двете, каквото ми хрумне, така че всички, които ме наблюдават, да не забравят какво са видели. Сен Жак ще трябва да ме укротява — бъди рязък, Джони, бъди убедителен — и накрая ще ме отведе в друга вила, тази, която е най-близо до стъпалата към плажа по източния път… И после започва чакането.

— На Чакала ли? — попита бостънецът. — Ще знае ли къде сте?

— Разбира се, че ще знае. Много хора, включително персоналът, ще видят къде ме отвеждат. Ще разбере, за него това е детска игра.

— Значи вие ще го чакате, господине, така ли? Мислите ли, че Монсеньора ще влезе в такава клопка? Да умреш от смях!

— Нищо подобно, господине — отвърна спокойно Джейсън. — Преди всичко аз няма да съм там, а докато той разбере това, аз ще съм го открил.

— За Бога, как? — почти изкрещя Сен Жак.

— Защото съм по-добър от него — отвърна Джейсън Борн. — Винаги съм бил по-добър.

Всичко се развиваше по сценария, персоналът на летище Блакбърн все още не можеше да се успокои от обидите и ругатните на високия, изпаднал в истерия американец, който ги обвиняваше в убийство, крещеше, че били допуснали жената и децата му да бъдат убити от терористи — че били доброволни черни съучастници на мръсните убийци! Хората от острова не само че бяха изпълнени от безмълвен гняв, но бяха и засегнати. Гневът им беше безмълвен, защото разбираха колко страда, а бяха засегнати, защото не разбираха как може да обвинява тях и да ги нарича с такива лоши думи. Май този добър човек, този заможен зет на Джони Сен Жак, този богат приятел, който беше вложил толкова много пари в остров Транкуилити, не им беше никакъв приятел, а един бял боклук. Само защото кожата им е тъмна, ги обвиняваше в ужасни неща, с които нямат нищо общо. Това беше дяволска загадка. Беше част от лудостта, от злата магия, дошла през океана от планините на Ямайка и надвиснала като проклятие над островите. Наблюдавайте го, братя. Наблюдавайте всяка негова стъпка. Може би той е някаква друга буря, която не е родена на юг или на изток, но чиито ветрове са още по-разрушителни. Наблюдавайте го. Гневът му е опасен.

Наблюдаваха го много хора, униформените и цивилните власти — нервозният Хенри Сайкс от Губернаторството държеше на обещанието си. Единствен той ръководеше официалното разследване. А то беше много задълбочено и много дискретно — изобщо не съществуваше.

Поведението на Борн на кея при Транкуилити Ин беше още по-безобразно. Удряше собствения си шурей, дружелюбния Сен Жак, докато младежът не се справи с него и не нареди да го изнесат по стъпалата до най-близката вила. Прислужници идваха и си отиваха с храна и напитки, които оставяха на терасата. На отбрани посетители беше разрешено да му изкажат съболезнованията си. Между тях беше и първият помощник на Губернатора, издокаран във военна униформа с всичките си отличителни знаци, с което изразяваше съпричастието на суверена. И един стар човек, който познаваше смъртта от жестоката война и който настояваше да влезе при безутешния съпруг и баща. Придружаваше го жена в униформа на медицинска сестра, която си беше сложила шапка с черна воалетка. И двамата гостуващи в хотела канадци, близки приятели на собственика, които се бяха запознали с нещастния човек преди няколко години, при откриването на Транкуилити Ин с големите фойерверки. Те пожелаха да изразят уважението си, да го утешат и подкрепят с каквото могат. Джон Сен Жак се съгласи, но ги помоли да не се застояват и да проявят разбиране, че зет му ще остане в ъгъла на затъмнения хол, където пердетата са спуснати.

— Всичко е толкова ужасно, толкова безсмислено! — каза с тих глас на силуета, седнал в тъмния отсрещен ъгъл, гостът от Торонто. — Надявам се, че сте религиозен човек, Дейвид. Аз съм. Вярата помага в моменти като този. Любимите ви близки сега са в ръцете на Исус.

— Благодаря ви. — Кратък полъх откъм морето разлюля пердетата и тесен лъч светлина освети за миг стаята. Това беше достатъчно.

— Чакай малко — каза вторият канадец. — Вие не сте… Господи, вие не сте Дейв Уеб! Дейвид има…

— Тихо! — заповяда им Сен Жак, който стоеше на вратата зад двамата посетители.

— Джони, аз прекарах седем часа в една рибарска лодка с Дейв и мога да го позная, когато го видя!

— Млъквай! — каза собственикът на Транкуилити Ин.

— О, Боже Господи! — извика помощникът на губернатора с лошо английско произношение.

— Чуйте ме и двамата — каза Сен Жак, като мина бързо напред между двамата канадци, обърна се и застана пред стола.

— Съжалявам, че ви пуснах да влезете, но вече нищо не може да се направи… Мислех, че вашето посещение ще придаде допълнителна тежест, още двама, които са го видели, ако някой ви пита, а ще ви питат. И точно това ще правите. Ще казвате, че сте разговаряли с Дейвид Уеб, че сте утешавали Дейвид Уеб. Разбирате ли ме?

— Аз не разбирам абсолютно нищо — възрази смутеният посетител, който беше говорил за утехата от вярата. — Кой е този, по дяволите?

— Той е първият помощник на губернатора — отвърна Сен Жак. — Казвам ви го, за да разберете…

— Имате предвид лъскавия военен, който се появи в пълна униформа с взвод черни войници? — попита гостът, който беше ходил на риба с Дейвид Уеб.

— Една от длъжностите му е първи адютант. Той е бригаден генерал…

— Ние видяхме това копеле да си отива — запротестира рибарят. — От трапезарията, всички видяхме, че си отива! Беше със стария французин и сестрата…

— Видели сте друг да си отива. С тъмни очила.

— Уеб?

— Господа! — помощникът на губернатора стана от стола. Беше облякъл сакото, с което беше Джейсън Борн, когато долетя на Транкуилити от летище Блакбърн. Не му беше по мярка.

— Вие сте добре дошли на гости на нашия остров, но като гости ще трябва да се придържате към решенията на Губернатора в изключителни ситуации като тази. Или ще се придържате към тях, или ще бъдем принудени да ви вземем под наше попечителство, както бихме постъпили при изключително лошо време.

— Е, хайде, Хенри, те са приятели…

— Приятелите не наричат бригадните генерали копелета…

— Може и да ги нарекат, ако са разжалвани ефрейтори, генерале — каза вярващият. — Моят приятел не искаше да каже нищо лошо. Много преди инженерите от неговата рота да потрябват на проклетата канадска армия, вече го бяха прецакали и го бяха направили прост пехотинец. Съвсем случайно, в същата рота. Не се бил проявил като достатъчно находчив в Корея.

— Хайде да свършваме с приказките — предложи другарят на Уеб в риболова. — Значи, тук вътре сме разговаряли с Уеб, така ли?

— Точно така. И това е всичко, което мога да ви кажа.

— Достатъчно е, Джони. Дейв има неприятности, така че какво да правим?

— Нищо, абсолютно нищо повече от предвиденото в програмата на хотела. На всички ви е изпратено преди час във вилите копие от нея.

— По-добре ще е да ни обясниш — каза религиозният канадец. — Никога не съм чел тези разписания за весело прекарване.

— Хотелът устройва специален бюфет, всичко е за наша сметка и един специалист от метеорологическата станция на Лийуърдските острови ще говори за това, което стана миналата нощ.

— За бурята ли? — попита рибарят, бившият разжалван ефрейтор и настоящ собственик на най-голямата канадска инженерингова компания. — Бурята си е буря на тези острови. Какво има да се обяснява?

— Ами защо възникват бурите, защо преминават толкова бързо, какво да е поведението ни — основно как да избегнем страха.

— Искаш всички да бъдем там, това ли имаш предвид?

— Да, точно това.

— И ще помогне ли на Дейв?

— Да, ще помогне.

— Тогава всички ще бъдат там, гарантирам ти.

— Ще разпратя още едно съобщение за „весело прекарване“, че Ангъс Макфърсън Маклиъд, председател на „Ол Канада Инженеринг“ ще даде награда от десет хиляди долара на този, който зададе най-умния въпрос. Какво ще кажеш за това, Джони? Богатите винаги искат да получат всичко срещу нищо, това е нашата основна слабост.

— Щом ти го казваш… — измърмори Сен Жак.

— Хайде — каза Маклиъд на религиозния си приятел от Торонто. — Ще обикаляме със сълзи в очите и ще разнасяме новините. После, идиотски полковнико, нали беше полковник, копеле такова, след час — час и нещо ще сменим темата и ще говорим само за десетте хиляди долара и за безплатния обед за всички. Като имаме предвид плажа и слънцето, границите на човешкото внимание са в рамките на две минути и половина, в студената вода — не повече от четири. Можеш да ми вярваш, карал съм да ми го изчисляват компютърни специалисти… Тази вечер всички ще са там, Джони. — Маклиъд се обърна и тръгна към вратата.

— Скоти! — извика набожният и тръгна след рибаря. — Пак не си си научил урока! Границите на вниманието били две минути, четири минути, компютърни специалисти — не вярвам и дума от това!

— Така ли? — каза Ангъс с ръка на дръжката. — Но вярваш в десет хиляди долара, нали?

— О, разбира се.

— Ще видиш, това е мое маркетингово проучване… Точно затова съм и собственик на компанията. А сега смятам да изстискам нужните сълзи от очите си. И това е втората причина, поради която съм собственик на компанията.

В тъмното складово помещение, на третия етаж в централната сграда на Транкуилити Ин, Борн, съблякъл военния кител, седеше със стария французин до един прозорец, от който се виждаха източния и западния път на крайбрежния курорт. Вилите се простираха от двете страни на каменните стъпала към плажа и пристана. Всеки от тях държеше мощен бинокъл и наблюдаваше хората, които се движеха по алеите и по изсечените в скалите стъпала. На прозореца пред Джейсън беше поставена портативна радиостанция, настроена на частната вълна на хотела.

— Той е близо до нас — каза тихо Фонтен.

— Какво? — извика Борн, махна бинокъла от очите си и се обърна към стареца. — Къде? Кажете къде е?

— Не в зрителното ни поле, господине, но е близо до нас.

— Какво искате да кажете?

— Чувствам го. Като животно, което предусеща приближаването на далечна буря. То е нещо вътре в теб, страхът.

— Не е много ясно.

— На мен ми е ясно. Вие може и да не го разбирате. На този, който хвърли ръкавицата на Чакала, човека с различните външности, Хамелеона — убиеца, известен като Джейсън Борн — не е дадено да се страхува, така ни беше казано. Дадено му било само да се перчи с голямата си смелост, която идвала от силата му.

Джейсън се усмихна мрачно и му възрази:

— Тогава са ви излъгали — каза меко той. — Една част от този човек живее в такъв ужасен страх, какъвто малцина са изпитвали.

— Трудно е за вярване, господине…

— Вярвайте ми. Аз съм той.

— Така ли, господин Уеб? Картината е ясна. Заради този страх ли се насилвате да влезете в другото си аз?

Дейвид Уеб погледна стария човек.

— За Бога, имам ли някакъв избор?

— Бихте могли да изчезнете за известно време заедно със семейството си. Бихте могли да си живеете мирно и тихо, в пълна безопасност, вашето правителство би се погрижило за това.

— Той ще ме намери — ще ни намери — където и да отидем.

— За колко време? Година? Година и половина? Сигурно за по-малко от две години. Той е болен човек, цял Париж, моят Париж, го знае. Като се имат предвид огромните разходи, сложното положение в момента и всички тези ходове, които имат за цел да ви вкарат в клопката, предполагам, че това ще е последният опит на Карлос. Заминете, господине. Идете при съпругата си на Бас-Тер, а после се качете на самолета и отлетете някъде на хиляди километри, докато още можете. Оставете го да се върне в Париж и да си умре неудовлетворен. Това не ви ли стига?

— Не. Той отново ще тръгне по следите ми, по следите ни! Всичко трябва да се реши тук, сега.

— Аз скоро ще последвам жена си и тъй като това така или иначе ще стане, мога и да не се съгласявам с определени хора, като вас например, господин Хамелеон, с когото преди бих се съгласил, без да се замислям. Сега ви възразявам. Мисля, че можете да заминете надалече. Мисля, че можете да забравите временно за Чакала и да продължите живота си, с незначителни промени за известно време, но вие няма да го направите. Нещо отвътре ви пречи, не можете да си позволите стратегическо отстъпление, а то заслужава не по-малко уважение, защото чрез него ще бъде избегнато насилието. Вашето семейство е в безопасност, но може да загинат други. Обаче дори и това не ви спира. Вие непременно трябва да спечелите…

— Мисля, че е време да престанете вече с тези психоанализи — прекъсна го Борн, вдигна бинокъла към очите си и се съсредоточи върху сцената долу зад прозореца.

— Прав съм, нали? — каза французинът, отправил изпитателен поглед към Хамелеона, без да вземе бинокъла. — Прекалено добре са ви обучили, насадили са у вас твърде трайно личността, която е трябвало да станете. Джейсън Борн срещу Карлос Чакала. И Борн трябва да победи, задължително е да победи… Двама застаряващи лъвове, всеки още преди години насъскан срещу другия, и двамата изгарящи от омраза, разпалена от някогашните стратези, които са нямали представа какви ще бъдат последиците. Колко хора са загубили живота си само защото са се случили там, където вашите пътища са се пресичали? Колко нищо неподозиращи мъже и жени са били убити?

— Млъкнете! — изкрещя Джейсън, когато бързо сменящите се картини от Париж, от Хонконг и Макао, и най-последните, от миналата нощ в Манасас, Вирджиния, нахлуха в мислите му. Толкова много смърт!

Изведнъж вратата на тъмното складово помещение рязко се отвори и вътре влезе забързан и задъхан съдия Брендън Префонтен.

— Той е тук — каза бостънецът. — Радиовръзката с един от патрулите на Сен Жак — група от трима мъже на километър и половина източно от плажа — беше прекъсната. Сен Жак изпрати един от охраната да ги намери. Той току-що се върна, а после избяга. И тримата са убити, всеки един с куршум в гърлото.

— Чакала! — възкликна французинът. — Това е неговата визитна картичка. Известява, че е пристигнал.