Вечната нощ

Господаря

Някога Господаря разбираше гласа на Бог. Имаше го в себе си. И по някакъв начин му остана едно бледо подобие на това със­тояние на благодат. В крайна сметка, Господаря беше същество с един ум и много очи, виждаше всичко едновременно, обработва­ше всичко, преживяваше множеството гласове на слугите си. И подобно на Божия глас, гласът на Господаря беше и плавен, и раз- норечив - носеше ветреца и бурята, затишието и гърма, изгряваше и избледняваше със зората и здрача...

Ала Божият глас обхващаше всичко - не земята, не континентите, а целия свят. И Господаря можеше само да го чува, но не и да го разбира, както го разбираше едно време, в началото на всичко.

Това е то, рече си Господаря за милионен път, това е да изпаднеш из Божията милост...

И все пак, ето го Господаря - наблюдава планетата чрез наблюденията на своята челяд. Многобройни източници на сведения, един централен разум. Умът на Господаря хвърляше мрежа върху всичко. Стискаше планетата Земя в юмрук с хиляди пръсти.

Гудуедър току-що бе освободил седемнадесет от неговите роби при взрива на болничната сграда. Седемнадесет загубени. Скоро щяха да бъдат заместени; аритметиката на заразата беше от жизнено значение за Господаря.

Пипалцата останаха навън и претърсваха улиците около болницата за доктора-беглец, душеха за следата му. Нищо засега. Крайната победа на Господаря беше сигурна, голямата игра на шах беше почти приключила. Само противникът му инатливо отказваше да се признае за победен и оставяше на Господаря изну- рителната работа по преследването на последната останала върху шахматната дъска фигура.

Всъщност, тази фигура не беше Гудуедър, a Occido Lumen, единственият останал екземпляр на прокълнатия текст. Книгата разкриваше тайнствения произход на Господаря и на Древните. Освен това подсказваше как може да бъде погубен Господаря - подсказваше къде е мястото на неговия произход - на знаещия как да търси.

За щастие, настоящите притежатели на книгата бяха негра­мотни добичета. Томът беше откраднат на търга от стария професор Ейбрахам Сетракян, по онова време единственият човек на земята, който знаеше достатъчно, за да разгадае тайните му. Ала старият професор не разполагаше с достатъчно време да про­чете Occido Lumen преди смъртта си. А в кратките мигове, когато умовете на Господаря и Сетракян бяха свързани - в скъпоценните секунди преди превръщането и гибелта на стареца - Господаря узна всичко, което той беше зърнал в книгата.

Всичко - но не достатъчно. Мястото на произхода на Госпо­даря, приказното „Черно място“, не беше известно на Сетракян в момента на неговото превръщане. Това отчая Господаря, ала в същото време означаваше, че и верните последователи на Сетра­кян не са наясно. Знанията на Сетракян за фолклора и историята на тъмните кланове бяха ненадминати сред всички хора и умряха с него като угаснал пламък.

Господаря беше уверен, че макар да разполагат с прокълнатата книга, хората на Сетракян не биха могли да разгадаят тайната й. Но и той самият имаше нужда да разбере мястото, за да гарантира безопасността си за вечни времена. Само глупакът оставя важните неща на случайността.

В онзи миг на обладаване, на неповторима умствена близост със Сетракян, Господаря узна още и кои са останалите заговор- ници. Украинецът, Василий Фет. Нора Мартинес и Августин Елисалде.

Ала нито един от тях не беше толкова важен за Господаря, колкото човекът, който вече му беше известен - доктор Ефраим Гудуедър. Това, което не знаеше обаче, и което го изненада, беше, че според Сетракян, Гудуедър е най-силното звено. Въпреки очевидните слаби места - неговия характер и загубата на бившата му съпруга и сина му - Сетракян вярваше, че той е съвършено непокварим.

Господаря не беше създание, податливо на изненади. Много­вековното съществуване затъмнява откровенията, ала това точно не спираше да яде Господаря. Как беше възможно? Неохотно Господаря си призна, че цени високо оценките на Сетракян - високо като за човешко същество. Както беше и с Occido Lumen, интересът му към Гудуедър започна просто като развлечение.

Развлечението се превърна в преследване.

А сега преследването беше обсесия. Всички човеци се пречупваха накрая. Понякога за това бяха необходими само минути, по­някога дни, понякога десетилетия. Но накрая Господаря винаги побеждаваше. Това беше игра на издръжливост. Неговата времева рамка беше много по-широка от човешката, умът му беше много по-опитен - и лишен от заблуди и надежди.

Тъкмо това отведе Господаря при наследника на Гудуедър. Това бе първоначалната причина той да не превърне момчето. Причи­ната да облекчи белодробното му страдание с по някоя капка от безценната си кръв всяка седмица - което освен това му позволи да надзърта в топлия и податлив ум на момчето.

То откликна на силата му. И Господаря се възползва - привърза го умствено. Подкопа наивните му идеи за божественото. След един период на страх и отвращение, момчето, подтиквано от Господаря, започна да изпитва възхищение и уважение. Сълзливите чувства към баща му се свиха като облъчен тумор. Младият ум на момчето беше като мека буца тесто, която Господаря продължаваше да меси.

Подготвяше го. Да се надигне.

Обикновено Господаря попадаше на такива обекти към края на тяхната развала. Тук имаше необикновената възможност да участва в покваряването, и то на сина и наследника на уж непок варимия. Можеше да съпреживее падението заради установената с даването на кръв връзка помежду им. Усети вътрешната борба на момчето в случая със снежния леопард, усети неговия страх, усети неговата радост. Никога досега Господаря не беше искал да остави някого жив; никога не беше искал някой да остане човек. Вече бе взел решение: това беше следващото тяло, което щеше да заеме. С тази мисъл той по същество подготвяше младия Закари. Беше се научил никога да не заема тяло на човек на по-малко от тринадесет години. Физически предимствата включваха безгранична енергия, здрави стави и гъвкави мускули, които не се нуждаят от особена грижа. Но имаше и недостатъци - по-слабо тяло, с крехка структура и ограничена физическа сила. Следователно, макар Господаря повече да не се нуждаеше от изключителен ръст и сила - като Сарду, гигантското тяло, в което пристигна в Ню Йорк, и което трябваше да изостави, понеже Сетракян го отрови - той също така вече не искаше и изключителна физическа привлекателност и съблазнителност, като на тялото на Боливар. Това щеше да почака... За бъдещето Господаря искаше удобство.

Можеше да се види през очите на Закари, което бе твърде поучително. Тялото на Боливар му служеше добре и беше интересно да гледа как момчето отвръща на тази завладяваща външност. Все пак, той имаше магнетично присъствие. Артист. Звезда. В съчетание с тъмните дарби на Господаря, това се оказа неустоимо за младия човек.

Същото можеше да се каже и за другата страна. Господаря се улови да казва на Закари неща не заради явна привързаност, а по-скоро като по-старо „аз“ на по-младо „аз“. Подобен разговор беше рядкост в дългото съществуване на Господаря. Все пак в продължение на векове той общуваше с някои от най-закораве лите и безмилостни души. Съюзяваше се с тях, моделираше ги по своя воля. В състезанието по жестокост той нямаше равен.

А енергията на Зак беше чиста, същността му беше подобна на тази на баща му. Съвършено езеро, което да изучава и да заразява. Всичко това засилваше любопитството на Господаря към младия Гудуедър. В течение на вековете Господаря беше усъвършенствал техниката си да разчита човеците, не само в невербалното общуване - наречено „издаване“ - а дори и чрез техните пропуски. Един бихейвиорист може да очаква или да разпознае лъжата чрез множеството микрожестове, които я съобщават. Господаря беше способен да усети лъжата преди тя изобщо да е изречена. Не че това имаше за него някакво морално значение. Но имаше голямо значение да открие истината и лъжата в съюзите си. Означаваше достъп или липса на достъп, съдействие или опасност. Човеците бяха насекоми за Господаря, а той беше ентомолог, който живее сред тях. Тази научна дисциплина бе загубила всяко очарование за него още преди хилядолетия - досега. Колкото повече Закари Гудуедър се мъчеше да крие, толкова по-лесно беше за Господаря да извлича от него, без юношата дори да усети, че му казва всичко необходимо. И чрез младия Гудуедър Господаря трупаше сведе­ния за Ефраим. Любопитно име. Втори син на Йосиф от жена, посетена от ангел - Асенета. Ефраим, известен само заради ро­дителя си - изгубен в Библията без цел и посока. Господаря се усмихна.

Търсенето значи продължаваше на два фронта - за книгата, съдържаща между сребърния си обков тайната на Черното място, и за Ефраим Гудуедър.

Неведнъж му минаваше през ум, че може да спечели и двете едновременно.

Господаря беше убеден, че Черното място е близо. Всички следи говореха за това - същите следи, които го бяха довели тук. Пророчеството, което го накара да прекоси океана. Въпреки това, в изблик на предпазливост, Господаря беше наредил на ро­бите си да продължат разкопките из далечни места, за да провери дали няма да го открият другаде.

Черните скали в Негрил. Планинската верига Блек хилс в Южна Дакота. Нефтените полета при Поан Ноар на западното крайбрежие на Република Конго.

Междувременно Господаря беше постигнал почти пълно ядрено разоръжаване. Установявайки непосредствен контрол над армиите чрез целенасоченото разпространение на вампиризма сред войниците и офицерите, вече имаше достъп до по-голямата част от наличните оръжия. Намирането и обезвреждането на оръжията на престъпните държави и на така наречените „безстопанствени“ бомби щеше да отнеме още някакво време, но краят беше близо.

Господаря погледна във всяко кътче на стопанството си - Земята - и видяното му се понрави.

Пресегна се за бастуна на ловеца на вампири Сетракян, онзи с вълчата глава. По-рано той принадлежеше на Сарду и беше пре­работен, така че в него да се помести сребърно острие. Вече беше просто трофей, знак за победата на Господаря. Символичното количество сребро в дръжката не го притесняваше, обаче много внимаваше да не докосне сложно изработената вълча глава.

Взе бастуна в кулата, най-високата точка в парка, и излезе под мазния дъжд. Оттатък излинелите клони на обезлистените дър­вета, в гъстата зловредна и тежка мъгла стояха мръсните сиви сгради на Ийст сайд и Уест сайд. С чувствителното си към излъч­ването на топлина зрение той регистрира хиляди и хиляди празни прозорци, който гледаха надолу като студените мъртви очи на падналите свидетели[4]. Горе тъмното небе се мътеше и лееше отрова върху разгромения град.

Под Господаря, в дъга около основата на скалното образувание в двадесет редици стояха пазачите на замъка. Зад тях, в отговор на телепатичния призив, море от вампири се беше събрало на петдесет и пет акровата Голяма морава. Всеки беше отправил нагоре взора на облещените си черни очи.

Без поздрави. Без отдаване на чест. Без ликуване. Неподвижно и тихо събрание; безмълвна армия, която очаква неговите запо­веди.

От едната страна на Господаря се появи Кели Гудуедър, а до нея беше момчето. Кели Гудуедър беше призована; момчето излезе от чисто любопитство.

Заповедта на Господаря достигна до всеки вампирски ум.

Гудуедър.

Призивът му не получи отговор. Единственият отговор щеше да е действието. В точното време той щеше да убие Гудуедър - първо душата, а сетне и тялото му. Гудуедър щеше да мине през непоносими страдания.

Господаря щеше да се погрижи за това.