Вечната нощ

Арсеналът „Пикатини"

Крийм се кри в една от сградите някое време, понеже се боеше от оня тип Куинлан и от способностите му. Устата още го болеше от удара с лакът, а зъбите му бяха поразклатени и нямаше да може да отхапва. Ядосваше се на себе си, заради това че се върна в га­ража в университета да вземе оръжията, защото беше алчен. Все искаше още и още, и още...

Скоро чу отвън да минава кола - бавно и тихо. Звучеше като електрическа кола, от онези малките, които се зареждат.

Крийм се понесе към единственото място в арсенала, което навремето избягваше - главния вход. Отново бе паднал мрак, за­това той се насочи към светлините. Мокър, гладен, притиснал уда­рената си страна. Свърна зад ъгъла и видя премазания от Хамъра портал и тълпящите се пред контролния пункт същества. Крийм вдигна ръце и продължи да върви натам, докато не го забелязаха.

Заобяснява се на хората от охраната, обаче те го заключиха в една тоалетна. А Крийм искаше само да му дадат нещо за ядене. Изрита вратата няколко пъти, но тя се оказа изненадващо яка; тогава загря, че тоалетната служи за тайна килия за проблемните посетители в арсенала. Така че просто седна върху капака на тоа­летната чиния и зачака.

Страшен трясък, почти като взрив, разтресе стените. Върху сградата попадна някакъв удар и първата мисъл на Крийм беше, че задниците с бомбата са се натъкнали на гърбица за убиване на скоростта някъде по пътя и са затрили половината Джърси с яд­рената щуротия. Ала тогава вратата се отвори и се появи Госпо­даря с неговата пелерина. Носеше бастун с вълча глава. В краката му като кутрета подскачаха две от неговите твари, слепите деца.

- Къде са те?

Крийм се облегна на клозетното казанче. В присъствието на царя на кръвопийците го обземаше странно спокойствие.

- Тръгнаха. Хванаха пътя. Преди малко.

- Кога по-точно ?

- Не знам. С две коли са. Поне.

- В каква посока?

- Бях заключен в тъпия кенеф тука, откъде да знам? Оня вам­пир, дето е на тяхна страна, ловецът, Куинлан - голям задник е. Скапа ми фасадата - съобщи Крийм и докосна разместените си коронки. - Ей, направи ми една услуга, а? Като ги хванеш. Тегли на тоя и на мексиканчето по един шут в кратуните от мене.

- Разполагат ли с книгата?

- Имат и книгата, и ядрена бомба. Освен това знаят къде оти­ват. В някакво Черно място или нещо от сорта.

Господаря стоеше и не казваше нищо. Крийм чакаше. Даже пипалцата забелязаха мълчанието на повелителя си.

- Разправям ти, че тръгнаха към...

- Казаха ли къде е?

Ритъмът на речта му се беше променил. Думите идваха по-бавно.

- Знаеш ли какво ще ми освежи паметта? Малко храна. От­слабвам тука...

В миг Господаря връхлетя, улови Крийм с две ръце и го отлепи от пода.

- Ах, да - каза той и жилото се подаде от устата му. - Храна. Може би едно ухапване ще помогне и на двама ни.

Крийм усети как жилото се притиска в шията му.

- Попитах къде отидоха.

- Ннне знам. Докторът, другото ти приятелче, прочете в кни­гата. Само толкова знам.

- Има и други начини да си осигуря пълното ти подчинение.

Крийм усети лек натиск, после убождане и топлина. Изпищя в очакване кръвта му да бъде изпита.

Но Господаря просто държеше жилото си долепено до шията на Крийм и стискаше раменете му. Крийм усети натиск върху ло­патките и ключиците си, сякаш Господаря се канеше да го смачка като тенекиена кутийка.

- Познаваш ли тукашните пътища?

- Да, разбира се, естествено.

Без никакво усилие Господаря захвърли Крийм от тоалетната в основното помещение на контролния пункт. Дебелият гангстер се пльосна на пода.

- Карай.

Крийм се надигна и кимна... Не забеляза малката капка кръв, която се образуваше на мястото, където жилото го докосна.

Телохранителите на Барнс нахълтаха в приемната на кабине­та му в лагера „Свобода“, без да почукат. Помощницата се прокашля звучно, за да го предупреди да скатае в някое чекмедже криминалето, което четеше, и да се престори на зает с докумен­тацията по бюрото. Вампирите с татуираните вратове влязоха и задържаха вратата.

- Елате.

Барнс кимна и напъха някакви досиета в куфарчето си.

- Какво има?

Никакъв отговор. Придружи охранителите по стълбите и на­вън, където друг пазач им отвори портала. Ръмеше ситен мърляв дъждец, но не беше нужен чадър. Не личеше Барнс да е под някак­ва заплаха, обаче по каменните лица на вампирите бездруго нищо не можеше да се прочете.

Вампирите влязоха в колата и пътуваха заедно с него. Барнс запази спокойствие и се зае да преравя паметта си в търсене на грешка или неумишлен пропуск. Доста беше убеден, че такива пропуски няма, обаче досега не го бяха привиквали по този на­чин.

Пътуваха към дома на Барнс, което според него беше добър знак. Не видя други коли в алеята. Влязоха в къщата - вътре не го очакваше никой, най-вече Господаря. Барнс осведоми телохра­нителите, че ще ползва банята и - останал насаме - пусна водата и обсъди с отражението си в огледалото какво става. Прекалено стар беше за подобен стрес.

Отиде в кухнята да си направи нещо за хапване. Тъкмо отвори хладилника, и се чу бръмченето на хеликоптер. Охранителите се появиха при него.

Барнс отиде на входната врата, отвори я и загледа как хеликоп­терът прави едно кръгче и снишава. Плазовете стъпиха леко вър­ху някога белите камъни на широката кръгла алея. Пилотът беше човек, от Стоунхарт; Барнс веднага позна това по черния костюм и вратовръзка. Имаше един пътник, който не носеше наметало, следователно не беше Господаря. Барнс леко въздъхна от облек­чение и зачака моторът да угасне и перките да спрат да се въртят, за да може пътникът да слезе. Нищо такова не се случи. Телохра­нителите грабнаха Барнс под мишниците, накараха го да слезе по стълбището и да прекоси алеята по посока на чопъра. Приведоха се под бумтящите перки и отвориха вратата.

Пътникът, закопчал двата ремъка на гърдите си, беше младият Закари Гудуедър.

Вампирите натикаха Барнс вътре, все едно би опитал да из­бяга. Той седна до Зак, а телохранителите се настаниха отсреща. Барнс си сложи предпазните колани, а те - не.

- Здравей отново - рече Барнс.

Момчето го изгледа и не отговори. Още хлапашко нахалство, може би и нещо повече.

- Какво става? - поинтересува се Барнс. - Къде отиваме?

Стори му се, че момчето е доловило страха му. То отмести очи със смесица от пренебрежение и отвращение. Загледа се през прозореца и когато чопърът почна да се издига, отвърна:

- Господаря има нужда от мен. Не знам Вие защо сте тук.