Вечната нощ

Междущатската магистрала 80

Пътуваха по магистралата на запад през Ню Джърси. Фет натискаше педала на газта докрай и караше само на дълги свет­лини. Тук-там го бавеха разни отломки или изоставени коли и автобуси. Няколко пъти подминаваха изпосталели сърни. Но по магистралата нямаше вампири - поне не забелязаха такива. Еф седеше отзад в джипа до господин Куинлан, който бе настроил ума си на честотата на вампирите. Родения беше като радар за вампири, следователно когато той беше спокоен, и другите няма­ше защо да се тревожат.

Гюс и Нора ги следваха с експлоръра, който играеше ролята на резервна кола: винаги имаше реална възможност нещо да се повреди.

Магистралите бяха почти празни. Преди около две години, ко­гато заразата предизвика истинска паника, хората бяха опитали да се евакуират и из цялата страна пътищата се задръстиха (реа­гираха погрешно на избухналата зараза - бягаха, при положение, че нямаше незасегнато място, където да се спасят). Все пак, мал­цина бяха превърнати, докато се намираха в движение, в колите си. Поне по магистралите беше така. Повечето биваха нападнати, когато се отбиваха от страничните пътища, за да спят.

- Скрантън - съобщи Фет, когато подминаха знака за Меж- дущатската магистрала 81 Север. - Не допусках, че ще е толкова лесно.

- Дълъг път - обади се Еф, загледан в мрака навън. - Как сме с горивото?

- Добре засега. Не искам да спирам близо до някой град.

- По никой начин - съгласи се Еф.

- Ще ми се първо да минем в щата Ню Йорк.

Еф разглеждаше Скрантън, докато се ориентираха из все по- оплетените изходи в северна посока. Забеляза как част от някакъв квартал гори в далечината и се зачуди дали има и други бунтовни­ци като тях - бойци в по-малък мащаб в по-малките градове. От време на време електрическата светлина в някой прозорец при­вличаше погледа му и му напомняше за възцарилото се в Скран- тън и в останалите малки градчета из страната и по света отчая­ние. Питаше се къде ли е най-близкият лагер за източване на кръв.

- Все трябва да има списък на месопреработвателните заводи на Стоунхарт, общ списък, който да ни подскаже къде са лагерите - разсъждаваше Еф. - Свършим ли с това, ще трябва да порабо­тим за освобождаването на лагерниците.

- Как по-точно? - поинтересува се Фет. - Ако работата е като с останалите Древни, кланът на Господаря ще изчезне със смъртта му. Хората в лагерите няма да знаят какво става.

- Номерът е да се разчуе. Искам да кажа, без медии. Из цялата страна ще се нароят малки графства и княжества. Разни хора ще опитат да се издигнат. Не съм сигурен, че демокрацията ще раз­цъфне от само себе си.

- Няма. Наистина ще е трудничко. Много работа. Дай обаче да не се изхвърляме.

Еф хвърли поглед към господин Куинлан. Забеляза кожената торба на пода между ботушите му.

- И ще умреш с останалите, щом Господаря бъде унищожен?

- С погубването на Господаря изчезва и коляното му.

Еф кимна и усети топлината от свръхбързия метаболизъм на нечистокръвния.

- Нима нищо в теб не те спира да се стремиш към цел, която най-накрая ще доведе до смъртта ти?

- Нима никога не сте се стремили към нещо, което е било про­тив личния Ви интерес?

- Не, мисля, че не съм - отговори Еф. - Със сигурност не към нещо, което би ме убило.

- Тук е заложено нещо по-важно. А и отмъщението е отлична мотивация. То слага кръст на самосъхранението.

- Какво носиш в кожената раница?

- Убеден съм, че вече знаете.

Еф си припомни залата на Древните под Сентръл парк, съхра­нената в урните от бял дъб тяхна пепел.

- Защо носиш със себе си останките на Древните?

- Не сте ли го прочели в Occido Lumen?

Оказа се, че Еф не го е прочел.

- Да не би да възнамеряваш да ги... върнеш? Да ги възкресиш по някакъв начин?

- Не. Стореното не може да бъде поправено.

- Тогава защо?

- Защото така е предсказано.

Еф се позамисли:

- Има ли нещо да става?

- Не сте ли загрижени за последиците на успеха? Сам казахте, че не сте сигурен в спонтанното установяване на демокрация. Хо­рата никога не са имали истинска власт над себе си. Така е било в продължение на векове. Смятате ли, че ще съумеете да се справите сами?

Еф нямаше какво да му отговори. Знаеше, че Родения е прав. Древните бяха дърпали конците почти от началото на човешката история. Как ли щеше да изглежда светът без намесата им?

Еф гледаше през прозореца как далечният блясък постепенно се изгубва. Как да поправи нещата? Възстановяването изглежда­ше непосилна задача. Светът вече бе непоправимо засегнат. За миг се запита дали въобще си струваше да върши нещо.

Явно изтощението вече си казваше думата. Но наистина, лик­видирането на Господаря и възвръщането на контрола над пла­нетата - по-рано това изглеждаше като край на мъките - щеше да бъде началото на нова битка.