Вечната нощ

Университетът „Колумбия"

Господин Куинлан видя по-различни глифи - те упътваха към местата, където бяха запокитени частите от ангела на смъртта.

Всички места на произхода.

Припряно ги записа. Напълно съвпадаха с местата, които Ро­дения посети, когато събираше праха на Древните. Върху пове­чето бяха изградени ядрени централи, които групата Стоунхарт преди около две години взриви. Разбира се, Господаря бе плани­рал своя удар твърде внимателно.

Ала седмото място, най-важното от всички, представлява­ше тъмно петно на страницата. Черна форма в северозападната част на Атлантическия океан. А до нея - две думи на латински: Obscura. Aeterna.

Във водния знак се провиждаше още една причудлива форма.

Падаща звезда.

Господаря беше пратил хеликоптери. Видяха ги през прозор­ците на колите, докато бавно пътуваха на юг, към Манхатън. Прекосиха реката Харлем откъм Марбълхил и избегнаха големи­те булеварди. Зарязаха колите при гроба на президента Грант и продължиха пеш, като обикновени граждани, под непрестанния дъжд. Промъкнаха се в изоставения кампус на университета „Ко­лумбия“.

Докато останалите слязоха под земята да се прегрупират, Гюс мина през Лоу плаза, влезе в Бюъл хол и със сервизния асансьор се качи на покрива. Там беше неговият птичарник, където живее­ха пощенските гълъби.

„Джърси експрес“ се беше завърнал и се гушеше под измай­сторения от Гюс улук.

- Добро момче си ти, Хари - похвали го Гюс, докато разви­ваше съобщението, надраскано с червена химикалка върху пар­че лист от тетрадка. Той веднага разпозна маниера на бившия си съперник Крийм да пише само с главни букви и да пресича О-то като нула.

Гюс изяде листчето и взе дърводелския молив, който държеше при храната за гълъбите и хартийките. Писа на Крийм и опреде­ли среща на едно място към края на кампуса, на повърхността. Не харесваше Крийм и не му вярваше, обаче тлъстият колумбиец движеше черния пазар в Джърси. И може би - само може би - щеше да им свърши работа.

Нора беше изтощена, но не можеше да си почине. Плачеше на пристъпи. Трепереше, виеше и хлипаше, та чак коремът я заболя.

Когато най-сетне утихна, току прокарваше длан по главата; обръснатата коса боцкаше. Каза си, че старият й живот, старата й същност - родената в онази нощ в кухнята, родената от сълзите на майка й - вече ги няма. Родена в сълзи, отишла си в сълзи.

Чувстваше се уплашена, празна, сама... и някак обновена, въ­преки всичко. Разбира се, кошмарното им съществуване тук блед­нееше пред затворничеството в лагера.

Фет седеше през цялото време до нея и я слушаше внимател­но. Хоакин се беше облегнал на стената до вратата, за да облекчи болките в коляното си. Еф седеше отсреща със скръстени ръце и гледаше как Нора се мъчи да осмисли видяното в лагера.

Тя смяташе, че Еф би трябвало вече да се е досетил за нейните чувства към Фет; това личеше и от позата му, и от това, че седи чак на другия край на стаята. Още никой не бе продумал нищо по въпроса, ала истината висеше във въздуха като буреносен облак.

Силата на всичките преплитащи се чувства караше Нора да го­вори. Говореше бързо. Най-много я преследваше мисълта за бре­менните жени в родилната зона на лагера. Повече и от мисълта за смъртта на майка й.

- Там заплождат жените. Опитват се да създадат В-положител­но потомство. И ги възнаграждават с храна, с удобства. И те... те сякаш са се нагодили към това. Не знам защо това ме е обсебило така. Може би съм твърде сурова към тях. Може би инстинкът за оцеляване не е такова чисто и благородно чувство, каквото го из­карваме. Може би е по-сложно. Понякога оцеляването означава компромис. Голям компромис. Да се бунтуваш е достатъчно труд- но, когато се бориш само за себе си. А когато вътре в теб расте нов живот... или имаш малко дете... - Тя погледна Еф. - Искам да кажа, че сега те разбирам по-добре. Знам как се разкъсваш.

Еф кимна, за да покаже, че приема извинението.

- Е, казах го - продължи Нора. - Щеше ми се обаче да бе дошъл навреме за срещата ни в съдебната медицина. Майка ми щеше да е жива сега.

- Закъснях. Признавам. Забавих се в...

- В къщата на бившата ти жена. Не отричай.

- Нямах и намерение.

- Но?

- Но не е моя вината, че вампирите те намериха.

Нора изненадана се извърна към него.

- Това как си го представяш?

- Трябваше да дойда. Ако бях дошъл навреме, сега нещата щяха да са различни. Обаче не аз доведох стригоите при тебе.

- Така ли? И кой ги доведе?

- Ти.

- Аз...?

Нора не можа да повярва на ушите си.

- Използвала си компютъра. Интернет. Пращала си съобще­ния на Фет.

Това е. Каза го. В началото Нора се сепна, изпита вина, ала бързо се отърси от нея.

- Така ли било?

Фет се изправи, за да я защити. В цял ръст.

- Не бива да й говориш така.

Еф не отстъпи.

- О, не бива ли? Ходя от месеци в тази сграда почти безпро­блемно. Наблюдават нета. Знаете го.

- Значи сама съм си виновна - рече Нора и приплъзна ръката си под тази на Фет. - Според тебе моето страдание е наказание.

Фет потръпна от докосването й. Когато пръстите на Нора се сплетоха с неговите, той едва не заплака. Подобен дребен при други обстоятелства жест се видя на Еф като красноречив публи­чен край на връзката му с Нора.

- Глупости - каза той. - Нямах предвид това.

- Но го намекна.

- Намекнах, че...

- Знаеш ли какво, Еф? Това приляга на твоя модел.

Фет стисна ръката на Нора, за да я успокои, но тя продължи бързо.

- Ти винаги закъсняваш по малко. С това искам да кажа, че ос­ъзнаваш късно. Ти осъзна колко много обичаш Кели... след като скъсахте. Осъзна колко е важно да бъдеш пълноценен баща... след като вече не живееше със Зак. Нали? И сега... мисля, че ще започнеш да осъзнаваш колко съм ти била нужна. Защото вече не съм с тебе. - Тя се стресна, когато произнесе това на глас, пред другите, но такава беше истината. - Винаги малко закъсняваш. Прекарал си половината от своя живот в извинения. В опити да компенсираш миналото, вместо да правиш нещата на момента. Мисля, че най-лошото нещо, което ти се е случило, е твърде ран­ният ти голям успех. Клишето за „младия гений“. Въобразяваш си, че ако работиш много, можеш да поправиш скъпоценните неща, които си счупил, а е трябвало просто да внимаваш, когато му е било времето. - Нора вече се поуспокои и усети как Фет я при­дърпва да седне, но сълзите й продължаваха да се леят, а гласът й стана дрезгав и пълен с болка. - Ако има едно нещо, което би трябвало да си научил, откак започна този ужас, то е, че нищо не ти е гарантирано. Особено другите човешки същества...

Еф продължаваше да седи в другия край на стаята, без да по­мръдва. Беше прикован на пода. Толкова неподвижен, та Нора се питаше дали думите й въобще са стигнали до него. Но след умес­тно дълго мълчание, когато стана ясно, че Нора няма какво пове­че да каже, той стана и бавно излезе.

Еф крачеше из старите коридори. Чувстваше се вцепенен. Ся­каш не стъпваше по земята.

Разкъсваха го противоречиви пориви. Първо, прииска му се да напомни на Нора колко пъти едва не бяха залавяни и превърнати заради майка й. Колко тежко ги бавеше деменцията на госпожа Мартинес през всички тези месеци. Вече очевидно нямаше значе­ние, че самата Нора неведнъж бе изразявала желание майка й да не е с тях. Не. Всички грешки бяха по вина на Еф.

Второ, той беше потресен да види колко близка е Нора с Фет сега. Отвличането и спасяването й ги бяха сближили още повече. Заздравиха нововъзникналата им връзка. И това най-силно завър­таше ножа в раната му. Защото за Еф спасяването на Нора беше нещо като тренировка за спасяването на Зак, ала единственият резултат беше разголването на неговия най-голям страх - че може да спаси Зак и при все това да открие, че той е променен завинаги. Че го е загубил завинаги.

Част от него говореше, че вече е твърде късно. Това беше деп­ресивната му част. Еф непрестанно се мъчеше да я отблъсне. Це­реше я с хапчета. Усука ръка, за да бръкне в торбата на гърба си; разкопча джобчето за ключове и монети. Последният му викодин. Сложи таблетката върху езика и я остави там, докато отдели достатъчно слюнка да я преглътне.

Еф си припомни образа на Господаря, който стои високо на парапета на замъка Белведере и гледа отгоре легионите си в Сентрал парк, а Кели и Зак стоят редом с него. Мъждивото зеленика­во изображение го преследваше, разяждаше го и той продължава­ше да върви почти без да си дава сметка накъде.

- Знаех, че ще се върнеш.

Гласът на Кели. Думите й бяха като инжекция адреналин право в сърцето му. Еф свърна по коридор, който му се видя познат, и откри, че тежката дървена врата с железните панти е отключена.

Вътре в килията, в средата на полукръглата си клетка, стоеше вампирът, който някога беше майката на Гюс. Очуканият шлем съвсем лекичко се наклони при влизането на Еф. Ръцете на вам­пира бяха вързани зад гърба.

Еф приближи вратата на клетката. Железните пръти бяха на разстояние шест инча един от друг. Вратата беше заключена горе, долу и по средата, в дупките за стария катинар, със заключалки за велосипед - от сплетена стоманена тел, облечена с винил.

Еф зачака гласа на Кели. Съществото може би очакваше еже­дневното хранене; стоеше неподвижно и шлемът също не по­мръдваше. А Еф искаше да чуе Кели. Нервира се, отдръпна се от вратата и заоглежда килията.

На ръждив пирон на задната стена висеше малък пръстен с един сребърен ключ.

Еф го откачи и се върна при вратата на клетката. Съществото не шавна. Той пробва ключа на горната ключалка - отключи я. После долната и накрая средната. Все още никакво внимание от майката на Гюс. Еф свали кабелите от железните пръти и бавно отвори вратата.

Вратата проскърца в рамката. Пантите обаче бяха смазани. Еф я отвори широко и застана на прага.

Вампирът си остана на място, в средата на клетката.

- Никога не можеш да пропаднеш/никога не можеш...

Еф измъкна меча си и пристъпи вътре. По-отблизо можа да види мътното си отражение в почернения визьор. Държеше меча отпуснат.

Мълчанието на съществото го накара да се приближи още до отражението си.

Чакаше. В ума му звучеше вампирско жужене, ала слабо.

Нещото провиждаше вътре в него.

- Загуби още един. Сега си нямаш никого. Освен мен.

Еф гледаше безизразното си лице в огледалния визьор.

- Знам кой си.

- Кой съм аз?

- Имаш гласа на Кели. Но думите са на Господаря.

- Ти дойде при мен. Дойде, за да слушаш.

- Не знам защо дойдох.

- Дойде, за да чуеш отново гласа на съпругата си. Той също е наркотик за теб, като хапчетата, които взимаш. Наистина имаш нужда от него. Наистина ти липсва. Не е ли така ?

Еф не се запита как Господаря е разбрал за това. Знаеше само, че трябва да е винаги нащрек - дори в мислите си.

- Искаш да дойдеш у дома. Да се върнеш у дома.

- У дома? Ще рече, при теб? При безплътния глас на бившата ми съпруга? Никога.

- Сега е време да слушаш. Не е време да се инатиш. Сега е време да отвориш ума си.

Еф не каза нищо.

- Мога да ти върна момчето. Мога да ти върна и съпругата. Можеш да я освободиш и да започнеш отначало, със Зак до тебе.

Еф задържа за малко дъха си, преди да го изпусне, с надеждата да поуспокои пулса си. Еф държеше да не изглежда отчаян, макар да бе наясно, че Господаря знае колко отчаяно той иска да спаси Зак и да си го върне.

- Той не е превърнат. И така ще си остане. По-низше същество. Както ти желаеш.

И тогава Еф произнесе думите, на които не допускаше, че е способен:

- Какво искаш в замяна?

- Книгата. Occido Lumen. И твоите спътници. Включително Родения.

- Кой?

- Струва ми се, че го наричате господин Куинлан.

Еф се начумери на образа си в шлема.

- Не мога да направя това.

- Убеден съм, че можеш.

- Няма да го направя.

- Убеден съм, че ще го направиш.

Еф затвори очи и се помъчи да прочисти ума си. След миг от­ново погледна.

- И ако откажа?

- Ще продължа по план. Трансформацията на твоето момче ще стане незабавно.

- Трансформация? - Еф се разтрепери, призля му, но се боре­ше да заглуши чувствата си. - Какво означава това?

- Отстъпи, докато все още имаш какво да предложиш. Предай се и ела при мен на мястото на твоя син. Вземи книгата и мия до­неси. Аз ще взема информацията, която се съдържа в книгата... и информацията, която се съдържа в твоя ум. Аз ще знам всичко. Ти може дори да върнеш книгата. Никой няма да разбере.

- Ти би ми дал Зак?

- Ще му дам свободата. Свободата да бъде едно слабо човешко същество, каквото е неговият баща.

Еф опита да се удържи. Той нямаше да позволи да бъде във­лечен в този разговор, да бъде примамен в сделката с чудовище­то. Господаря продължаваше да наднича в ума му, да търси как да проникне в него.

- Твоята дума не означава нищо.

- Прав си. В смисъл, че аз нямам морален кодекс. Нищо не ме за­дължава да изпълня своята част от сделката. Но си струва да по­мислиш върху обстоятелството, че аз по-често държа на думата си, а не обратното.

Еф се вторачи в отражението си в шлема. Бореше се, опираше се на собствения си морален кодекс. И все пак... действително се изкушаваше. Ако размяната беше пряка - неговата душа, вместо душата на Зак - би се съгласил начаса. Мисълта, че Зак става пляч­ка на това чудовище, било то като вампир или като негов спод- вижник, бе така ужасяваща, че Еф би се съгласил едва ли не на всичко.

Но цената беше много по-висока от неговата опетнена душа. Включваше и душите на другите. Пък и, повече или по-малко, участта на целия човешки род, понеже капитулацията на Еф би дала на Господаря окончателно и дълговечно господство над пла­нетата.

Способен ли бе да замени Зак срещу всичко? Възможно ли бе да вземе правилното решение? Решение, за което никога да не съ­жалява горчиво?

- Дори и да склоня да помисля върху това - заговори Еф, об­ръщайки се колкото към Господаря, толкова и към собствения си отразен образ, - има един проблем. Аз не знам къде се намира книгата.

- Видя ли сега? Пазят я от теб. Не ти вярват.

Еф си даваше сметка, че Господаря е прав.

- Знам, че не ми вярват. Вече не.

- Защото за теб би било по-безопасно да знаеш къде е книгата, да разполагаш с това последно средство.

- Има превод. Виждал съм бележки. Добри са. Мога да ти пре­доставя копие.

- Дa. Много добре. А аз ще ти предоставя копие на твоето момче. Ще ти хареса ли? Искам да притежавам оригинала. Замес­тител не съществува. Трябва да узнаеш от унищожителя къде се намира книгата.

Еф потисна притеснението си от това, че Господаря знае за Фет. Да не би да се беше добрал до сведението чрез неговия собст­вен ум? Да не би да грабеше от знанията му, докато разговаряха?

Не. Сетракян. Господаря трябва да бе успял да го превърне, преди старецът да посегне на себе си. Господаря се беше сдобил с цялото знание на Сетракян така, както сега искаше да се сдобие със знанието на Еф - чрез притежание.

- Ти доказа, че си особено находчив, Гудуедър. Уверен съм, че си в състояние да намериш Occido Lumen.

- Още не съм се съгласил с нищо.

- Не си ли? Вече мога да ти кажа, че ще получиш известна под­крепа в тези си усилия. Съюзник. Един от вашия вътрешен кръг. Не е физически превърнат. Не. Само симпатизира. Предател.

Еф не му повярва.

- Е, сега знам, че лъжеш.

- Така ли? Кажи ми едно. Каква полза имам от подобна лъжа?

- Ще породиш недоволство.

- Недоволство вече има достатъчно.

Еф се позамисли. Като че беше вярно - не успя да види някак­во преимущество от лъжата.

- Сред вас има един, който ще предаде всички ви.

Ренегат? Да не би още някой да съдействаше на Господаря? И после Еф осъзна, че формулирайки мисълта си по този начин, той вече се числеше сам сред предателите.

- Кой?

- Тази личност ще се разкрие пред теб, когато стане време.

Ако още някой, освен Еф, беше направил компромиса да избе­ре сделка с Господаря, то Еф можеше да загуби своята последна и най-добра възможност да спаси сина си.

Усети как се олюлява. Усети огромното напрежение в ума си. Бореше се да не допусне Господаря там и същевременно - да не допусне съмненията му да проличат.

- Аз... аз бих искал да прекарам малко време със Зак преди това. За да му обясня действията си. Да ги оправдая и да разбера, че той е добре, да му кажа...

- Не.

Еф чакаше още нещо.

- Какво искаш да кажеш с това „не“? Отговорът е „да“. Напра­ви го част от сделката.

- Това не е част от никаква сделка.

- Не е част от никаква... - Еф видя изуменото си лице в отра­жението. - Ти не разбираш. Аз едва мога да си позволя да поми­сля дали да направя нещата, които предлагаш. Но няма никакъв, абсолютно никакъв начин да го сторя, ако не ми гарантираш въз­можност да видя моето момче и да се уверя, че е добре.

- А ти на свой ред не разбираш, че аз нямам нито търпението, нито симпатията да се занимавам с твоите безполезни човешки чувства.

- Нямаш търпението ли? - Еф ядно и невярващо насочи ос­трието на меча си към шлема. - Да не би да забрави, че разполагам с нещо, което ти желаеш? Нещо, от което - очевидно - отчаяно имаш нужда?

- Да не би пък ти да забрави, че аз разполагам с твоя син?

Еф отстъпи назад, като че нещо го блъсна.

- Не мога да повярвам на ушите си. Виж какво. Просто е. Аз съм съвсем близо до това да се съглася. Всичко, което искам, са десет проклети минути...

- Още по-просто е. Книгата срещу момчето.

Еф поклати глава.

- Не. Пет минути...

- Човече, забравяш къде ти е мястото. Аз не уважавам твоите емоционални потребности и няма да ги направя част от услови­ята на сделката. Ти ще ми се отдадеш, Гудуедър. И ще ми благо­дариш за тази привилегия. И всеки път, когато те погледна през остатъка от вечността тук, на тази планета, аз ще приемам твоята капитулация за олицетворение на цялата ваша раса на цивилизовани животни.

Еф толкова се втрещи от безсърдечието на Господаря, че се усмихна - устата му заприлича на крива рана върху лицето му Припомни си срещу какво се е изправил, срещу какво са се из­правили всички те, в жестокия и безмилостен нов свят. И се удиви колко глух става Господаря, когато се отнася до човешките съще­ства.

И наистина, тази липса на разбиране, тази съвършена неспо­собност да изпитва съчувствие, от време на време караше Госпо­даря да подценява хората. Отчаяният човек е опасен. Това беше единствената истина, която Господаря не можеше да схване.

- Би ли желал да получиш моя отговор?

- Аз имам твоя отговор, Гудуедър. Всичко, което искам, е да се предадеш.

- Ето ти отговора.

Еф отстъпи и замахна към вампира в клетката. Сребърното ос­трие преряза шията му, отдели затворената в шлема глава от ра­менете и на Еф вече не му се налагаше да гледа отражението на предателската си душа.

Когато тялото рухна, по овехтелия под бликна малко бяла ки­села кръв. Шлемът затрополи и затрака, докато се търкаляше в ъгъла. Накрая застана на една страна.

Еф удари не толкова по Господаря, колкото по своя срам и сво­ите терзания в тази ситуация, в която никой не можеше да побе­ди. Погуби онзи, който изговаряше изкушението, вместо да по­губи самото изкушение. Знаеше, че това е напълно символично действие.

Изкушението си остана.

Отвън приближиха стъпки и Еф отстъпи от обезглавеното тяло, светкавично осъзнавайки последиците от постъпката си.

Първи влезе Фет. След него беше Нора. Тя се стъписа.

- Еф! Какво си направил?

Когато беше сам, постъпката му изглеждаше оправдана. Сега последиците го връхлитаха със стъпките в коридора. Гюс.

Той в началото не забеляза Еф. Гледаше само вътрешността на килията, където бе затворил майка си, вампира. Нададе рев и от­блъсна Фет и Нора, когато съзря обезглавеното тяло на пода, още с оковани зад гърба ръце. Видя шлема в ъгъла.

Гюс изплака. Извади нож от раницата си и се втурна към Еф, по-бързо, отколкото Фет можеше да реагира. Еф вдигна меча си в последния момент, за да парира нападението, и една тъмна сянка падна между двамата.

Блестящо бяла ръка сграбчи Гюс за яката и го удържа. Друга ръка тласна Еф в гърдите. Закачуленото създание ги разтърва с грамадна сила.

Господин Куинлан с черната му качулка. Излъчваше вампирска топлина.

Гюс ругаеше и риташе, бореше се да се освободи, а ботушите му бяха на няколко инча над земята. Гневни сълзи се лееха от очи­те му.

Куинлан, пусни ме да очистя копелето!

- Успокой се.

Богатият баритон на господин Куинлан навлезе в ума на Еф.

- Пусни ме!

Гюс замахна с ножа, но това си беше чист блъф. Колкото и да беснееше, той все пак имаше достатъчно здрав разум да уважава господин Куинлан.

- Майка ти е убита. Стореното е сторено. И така е най-добре. Тя си отиде много отдавна, а онова, което остана, не беше добро за теб.

- Но това оеше моят избор! Каквото съм направил или не съм направил, беше по мой избор!

- Уреждайте споровете помежду си както желаете. Но по-къс- но. След последното сражение.

Куинлан впи в Гюс проницателните си червени очи, горящи под тъмната сянка на качулката. Кралско червено, по-наситено от всичко червено в природата, което Гюс беше зървал - дори и от прясната човешка кръв. По-червено от най-червените есенни листа и по-ярко и по-дълбоко от всяко птиче перо.

Ала макар Куинлан да можеше да повдигне човек с една ръка, очите му бяха кротки. Гюс не би искал те да го погледнат гневно. Поне засега той се отказа да напада.

- Можем да хванем Господаря. Но времето ни е малко. Трябва да го направим заедно.

Гюс посочи Еф.

- Тоя наркоман е безполезен за нас. Заради него спипаха док- торката, заради него загубих едно от моите момчета. Шибанякът е опасен за нас. По-лошо - той е проклятие за нас, носи лош къс­мет. Лайно. Господаря държи момчето му, осиновил го е и го води на каишка като кученце.

Сега беше ред на Еф да се нахвърли въху Гюс. Ръката на госпо­дин Куинлан начаса се опря със стоманена сила в гърдите на Еф.

- Хайде, кажи ни - не спираше Гюс. - Кажи ни какво ти шеп­неше копелето тука, кажи ни веднага. Сърдечно разговорче с Гос­подаря, а? Мисля, че имаме право да знаем.

Дланта на Куинлан се надигаше и спускаше с дълбокото диша­не на Еф. Той се беше втренчил ядно в Гюс и усещаше как Нора и Фет не свалят очи от него.

- Е? Нека да чуем!

- Беше Кели. Нейният глас. Изкушаваше ме.

Гюс го изгледа подигравателно и го заплю.

- Говно слабоумно.

Пак започна схватка. Наложи се Фет и господин Куинлан да ги удържат да не се разкъсат един друг.

- Толкова отчаяно желае миналото да се върне, че дойде тука да му поприказват - продължи Гюс. - Имаме си някаква дрислива семейна терапия.

Обърна се към господин Куинлан и додаде:

- Казвам ти, той не ни носи нищо. Дай ми да го убия, по дяво­лите. Дай ми да отърва всички ни от излишния товар.

- Както споменах, можеш да уредиш това както пожелаеш. По- късно обаче.

За всички - дори за Еф - беше ясно, че господин Куинлан го пази по някаква причина. Че се държи с него по-различно, откол­кото би се държал с другите. Значи, у Еф имаше нещо особено.

- Имам нужда от вашата помощ, за да намерим последното парче от мозайката. Всички ние. Заедно. Сега.

Господин Куинлан пусна Гюс, който за последен път се нахвър­ли срещу Еф, но този път с отпуснат нож.

- Нищо не ми остана - излая той в лицето му. - Нищо. Ще те убия, когато всичко това свърши.