Вечната нощ

Стаатсбърг, Ню Йорк

Вратата се отвори и отвън застана господин Куинлан, кой­то ги наблюдаваше как се изправят. Фет скочи долу. Коленете му бяха схванати, краката му бяха изстинали и затова той се поразмърда, за да възстанови кръвообращението си. Еф също слезе и застана изправен, с раницата на гърба, като стопаджия, комуто предстои да пътува още дълго.

Камионът беше паркиран на банкета на някакъв черен път или частна алея, достатъчно далеч от шосето, та да остане скрит зад стволовете на голите дървета. Дъждът беше спрял и земята беше влажна, но не и кална. Господин Куинлан внезапно хукна напред, без да обясни защо. Фет се зачуди дали не трябва да го последват, обаче реши, че първо трябва да се стопли.

Еф изглеждаше напълно бодър. Почти нетърпелив. Фет се за­пита дали видимата му страст няма някаква химическа причина. Но не, очите му бяха бистри.

- Изглеждаш готов - рече Фет.

- Готов съм.

Господин Куинлан се върна бързо. Изглеждаше призрачно: гъ­ста пара се виеше от главата и вътре в качулката му, а от устата му не излизаше нищо.

- Няколко пазачи при портата и още - на вратите на къщата.

- Не виждам начин Господаря да не узнае за присъствието ни. Но в светлината на нашия план това не е злополучно.

- Какво мислиш? - попита Фет. - За плана. Честно. Имаме ли някакъв шанс?

Господин Куинлан погледна през голите клони към черното небе.

- Струва си да се направи този ход. Примамването на Господа­ря е половината от битката.

- Другата половина е унищожаването му - отговори Фет. Огле­да лицето на Родения, все още вдигнато към небето, но то беше не­проницаемо. - Ами ти? Какви са шансовете ти срещу Господаря?

- Историята показва, че нямам успех. Аз не можах да убия Гос­подаря и той не можа да убие мен. Той иска моята смърт така, както и смъртта на доктор Гудуедър. Това е общото между нас. Разбира се, всяка примамка, която бих заложил в своя полза, ще е напълно прозрачна за него.

- Тебе не може да те убие човек. Но Господаря може. Значи вероятно и ти можеш да убиеш него.

- Със сигурност мога да кажа само едно - никога досега не съм опитвал да го убия с ядрено оръжие.

Еф вече беше сложил на главата си уреда за нощно виждане и сякаш нямаше търпение да тръгне.

- Готов съм. Хайде да го направим, преди да съм се разубедил.

Фет кимна, подръпна ремъците на раницата и я намести висо­ко на гърба си. Последваха господин Куинлан между дърветата; Родения следваше някакъв инстинкт за посока. Фет не можа да забележи път, но беше лесно - твърде лесно - да се доверят на господин Куинлан. Фет не допускаше, че може да свали гарда в присъствието на вампир, бил той Роден или не.

Чу бръмчене някъде напред. Дърветата се разредиха и тримата стигнаха до открито място. Бръмченето идваше от генератор - или два генератора - които захранваха имението на Барнс. Къ­щата беше масивна, прилежащите й земи - обширни. Намираха се точно зад имота, близо до оградата, задния двор и хиподрума.

Генераторите щяха доста да заглушат почти всеки друг шум, но беше почти невъзможно да се скрият от регистриращото топли­ната зрение на вампирите. Господин Куинлан даде с ръка знак на Фет и Еф да изостанат и се плъзна между дърветата. Придвижва­ше се бързо и плавно от ствол на ствол по периметъра на имота. Фет скоро го изгуби от поглед. А след малко господин Куинлан внезапно излезе из дърветата на близо четвърт от пътя край от­крития терен. Крачеше бързо и уверено, но без да тича. Пазачите го видяха и напуснаха поста си при страничната врата, за да го пресрещнат.

Фет можеше да разпознае ход за отвличане на вниманието.

- Сега или никога - прошепна той на Еф.

Излязоха от сенките на дърветата в сребристия мрак. Фет още се боеше да извади меча си, защото вампирите можеха да усетят близостта на среброто. Господин Куинлан очевидно общуваше с пазачите по някакъв начин и те стояха с гръб към Фет и Еф, които притичаха през меката, мъртва и сива трева.

Пазачите усетиха опасността, когато Фет беше вече на дваде­сет стъпки от тях. Обърнаха се и Фет измъкна със здравата ръка меча от раницата си. Обаче господин Куинлан се разправи с вам­пирите - светкавично прекърши мускулите и костите на вратове­те им.

Фет без колебание довърши двамата пазачи с меча си. Куинлан знаеше, че те не са дали телепатичен сигнал за тревога, ала не мо­жеха да се бавят нито миг повече.

Следван от Фет, господин Куинлан тръгна да търси и други па­зачи, а Еф се насочи към неохраняваната странична врата.

Барнс харесваше най-много дневната на втория етаж. Книги по всички стени, каменна камина с широка дъбова полица, удобен стол, лампион с кехлибарена светлина. И масичка, върху която, като съвършен стъклен балон, стоеше чашата му с бренди.

Той разкопча горните три копчета на униформената куртка и допи третото си за вечерта бренди „Александър“. Тайната на плът­ния сладък вкус на това декадентско питие се криеше в прясната сметана, такъв лукс напоследък.

Барнс въздъхна дълбоко и се надигна от стола. Подпря се за малко на плюшената облегалка за равновесие. Беше се понапил.

Сега целият свят беше крехък стъклен балон и той се носеше из него върху бавно въртящо се легло от бренди.

Тази къща някога принадлежеше на Габриел Боливар, рок-звездата. Беше неговото елегантно извънградско убежище. Струваше осемцифрена сума пари. Барнс смътно помнеше шумотевицата в медиите, когато Боливар купи имота от някаква стара фамилия, изпаднала в затруднение. Събитието беше същински куриоз, понеже никак не прилягаше на характера на готик-шоумена. Но такъв беше станал светът, малко преди всичко да иде по дяволи­те: рокаджиите бяха запалени по голфа, рапърите играеха поло, а комиците колекционираха произведения на модерното изкуство.

Барнс застана пред високите книжни лавици и леко потръпна пред сбирката с изискана еротика на Боливар. Подбра едно голя­мо, тънко и красиво подвързано издание на „Перлата“ и го отвори върху поставката за четене. Ах, тези викторианци. Как се пошляп- ват само. После извади подвързана на ръка книга, или по-скоро сбирка непубликувани ранни фотографии, залепени на дебела хартия. Върху някои снимки още имаше остатъци от сребърната емулсия и Барнс внимаваше да не си изцапа пръстите. Той беше традиционалист, привърженик на старите, доминирани от мъжа отношения и пози. Приятни му бяха покорните жени.

И така дойде време за четвъртата и последна чаша бренди. Пресегна се за вътрешния телефон и избра кухната. Коя ли от хубавичките прислужници щеше да донесе прословутото му чет­върто бренди? Като господар на дома, Барнс разполагаше със средствата - а когато биваше подходящо възбуден, и с практиче­ската възможност - да осъществи фантазиите си.

Телефонът в кухнята звънеше. Що за нахалство! Барнс се свъси, после набра отново с опасението, че може да е натиснал гре­шен бутон. Докато телефонът звънеше, той чу силен тропот ня­къде из къщата. Може би, представяше си Барнс, желанието му е било очаквано и тъкмо сега някоя от хубавите прислужнички идеше да го изпълни. Ухили се пиянски, окачи слушалката и зак­рачи по дебелия килим към голямата врата.

Просторното фоайе беше празно. Барнс излезе от стаята. Лъ­снатите му бели обуща лекичко проскърцваха.

Гласове на долния етаж. Смътни и приглушени, достигащи до слуха му като ехо.

Щом не отговаряха на телефона и вдигаха шум, значи Барнс имаше достатъчно основание лично да инспектира прислужничките и да подбере коя да му качи брендито.

Пристъпваше в средата на фоайето, полагаше обувките си една пред друга и сам се впечатляваше от способността си да върви по права линия. На края на стълбищната площадка натисна бутона на асансьора. Отрупаната с позлата кабинка се качи от преддве­рието, Барнс отвори вратата, плъзна решетката, влезе, затвори и натисна ръчката. Кабинката се спусна и го пренесе долу като съ­щински Зевс върху облак.

Той излезе от асансьора и поспря пред позлатеното огледало. Разкопчаната му куртка беше провиснала на гърдите от тежестта на скритите под ревера медали. Навлажни устни и разроши коса­та си, за да изглежда по-гъста; после приглади брадичка и общо взето доби израз на пиянско самочувствие, преди да се насочи към кухнята.

Широкото Г-образно помещение беше празно. Тепсия със сладки изстиваше на поставка върху дългия остров в средата на кухнята; до нея лежеше чифт ръкохватки за фурна. Пред шкафа с напитките бяха подготвени бутилка бренди, неотворена каничка сметана, мерителни чашки и бурканче индийско орехче. Телефо­нът беше на мястото си, на стената.

- Ехо? - провикна се Барнс.

В отговор се чу трополене като от преобърнат рафт.

После долетяха два женски гласа:

- Насам!

Заинтригуван, Барнс подмина острова и надзърна зад ъгъла. Там видя пет от домашните си прислужнички - всичките добре хранени, приятни за окото и дългокоси - завързани със „свински опашки“ за лоста, на който бяха окачени готварските прибори.

Нагласата му беше такава, че при вида на вързаните им китки и уплашените им умоляващи очи изпита удоволствие. Забавеният му от брендито ум възприе картината като особено възбуждаща.

После действителността бавно проби мъглата. Изминаха ня­колко протяжни мига, преди Барнс да осъзнае, че очевидно някой е влязъл вътре и е завързал прислужничките.

Че в къщата има някой.

Барнс се обърна и побегна. Сподирян от виковете на жените, той удари хълбока си в ръба на острова и болката го накара да пре­пусне в галоп към вратата. Втурна се слепешката през площадката и свърна към парадния вход. Помътеният му ум казваше: Бягай! Тогава съгледа през виолетовите стъклени пана от двете страни на двукрилата врата, че навън се води борба. Един от барнсовите пазачи вампири беше посечен от някаква тъмна и жестока фигу­ра. Приближи още една фигура, която също замахваше със сре­бърен меч. Барнс заотстъпва и взе да плете крака, а отвън още от пазачите идваха от постовете си, за да се бият с нападателите.

Побягна навътре с всички сили. Изпадна в паника, че може да заседне в асансьора и затова тръгна по стълбите, като се придърп­ваше с две ръце по широкия парапет. Притокът на адреналин го поотрезви.

Кабинетът. Там имаше изложени на показ пистолети. Понесе се по дългия коридор към кабинета и тогава две ръце го сграбчи­ха и го замъкнаха в дневната.

Барнс инстинктивно скри глава в очакване на удар. Някой го хвърли и той се пльосна в един от столовете; остана там, свит от страх и изумление. Не искаше да вижда лицето на своя нападател. Истеричният му страх отчасти се дължеше на гласа, който чу в ума си и който твърде приличаше на гласа на обичната му покой­на майка: Получаваш си заслуженото.

- Погледни ме.

Гласът. Гневен глас. Барнс поотпусна ръце от главата си. По­знаваше гласа, обаче нещо не беше както трябва. С времето гла­сът беше станал по-груб и по-дълбок.

Любопитството надделя над страха. Барнс свъли треперещите си ръце и вдигна поглед.

Ефраим Гудуедър. Или - както личеше от вида му - злият близ­нак на Ефраим Гудуедър. Това не беше мъжът, когото Барнс по­знаваше, изтъкнатият епидемиолог. Тъмни кръгове обграждаха очите на беглеца. Гладът бе изцедил всяка следа от бодрост от лицето му и бе стопил месото по скулите му, превръщайки ги в две остри кости. Рядка четина покриваше сивата му кожа, но от това лицето му не изглеждаше по-малко изпито. Носеше ръкави­ци без пръсти, мърляво палто и прашни ботуши под мокри гети, привързани с тел. Главата му беше увенчана с черно плетено кепе което според Барнс отразяваше тъмните мисли отдолу. От торба­та на гърба му стърчеше дръжка на меч. Приличаше на отмъсти­телен скитник.

- Евърет - рече Еф с пресипнал и напрегнат глас.

- Недей - отвърна ужасеният Барнс.

Еф взе чашата, в която имаше още малко бренди и шоколад, и я поднесе към носа си.

- Питие за лека нощ, а? Бренди „Александър“? Прекалено до­бра напитка, Барнс.

Сложи чашата в дланта на бившия си началник. После направи тъкмо това, от което Барнс се боеше: стисна юмрук около ръката му и стъклото се строши. В дланта и пръстите на Барнс се забиха множество парченца, прорязаха плътта и сухожилията и се заби­ха до костите.

Барнс изкрещя и падна на колене; кървеше и подсмърчаше. Гърчеше се.

- Моля те.

- Ще ми се да ти извадя очите.

- Моля те.

- Да тъпча гърлото ти, докато пукнеш. После да те кремирам ей в онази там каминка.

- Аз я спасявах... Исках да я изведа от лагера.

- Както изведе онези момичета долу ли? Нора беше права за теб. Знаеш ли какво щеше да направи, ако беше тук?

Значи я нямаше. Слава Богу.

- Щеше да прояви здрав разум - отговори Барнс. - Щеше да разбере, че имам какво да ти предложа. Как мога да съм ти поле­зен.

- Проклет да си. Проклета да е черната ти душа.

Еф започна да бие Барнс. Ударите му бяха добре прицелени и жестоки.

- He - цивреше Барнс. - Недей повече... моля те...

- Така значи изглеждала пълната поквара - отвърна Еф и го удари още няколко пъти. - Командант Барнс, Вие сте едно про­клето лайно, сър, знаете ли! Как можа така да се обърнеш против своя род? Ти беше лекар, ти беше самият шибан началник на Цен­търа за контрол на болестите, за Бога! Никакво състрадание ли няма у тебе?

- Недей, моля те.

Барнс се понадигна, омаза пода с кръв и взе да се чуди как да насочи разговора към нещо по-продуктивно и положително. Но уменията му за общуване бяха възпрепятствани от подутата уста и избитите зъби.

- Това е един нов свят, Ефраим. Погледни само какво ти е при­чинил той.

- Май си оставил адмиралската униформа да ти размъти гла­вата.

Еф се пресегна, сграбчи оредялата коса на Барнс и вдигна ли­цето му нагоре, оголвайки шията му. Барнс долови дъха на неми­тото му тяло.

- Би трябвало да те убия на място - рече Еф, измъкна меча си и го показа на Барнс.

- Ти... ти не си убиец - изпъшка онзи.

- Обаче съм. Станах убиец. И за разлика от тебе не убивам с натискане на бутон или подписване на заповед. Правя го така. Отблизо. Лично.

Сребърното острие докосна шията на Барнс над трахеята. Той огъна врат още малко.

- Но за твой късмет - продължи Еф и оттегли леко острието, - все още си ми полезен. Трябва да направиш нещо за мен и ще го направиш. Кимни за „да“.

И наведе главата му вместо него.

- Добре тогава. Слушай внимателно. Отвън ме чакат хора. Раз­бираш ли? Достатъчно трезвен ли си, за да запомниш?

Този път Барнс кимна сам. Разбира се, в този момент би се съ­гласил на всичко.

- Причината да дойда тук е да ти направя едно предложение.

- Всъщност то ще те изкара добър. Тук съм, за да ти кажа да идеш при Господаря и да му предадеш, че съм съгласен да разменя Occido Lumen срещу моя син. Покажи, че разбираш.

- Двойната игра е нещо, което разбирам, Еф.

- Може дори да излезеш герой. Можеш да кажеш на Господа­ря, че съм дошъл да те убия, но съм решил да предам своите хора и да ти предложа тази сделка. Можеш да му кажеш, че си ме убедил да приема неговото предложение и си се нагърбил с посредни­чеството.

- Другите знаят ли за това... ?

Чувствата връхлетяха Еф и очите му се напълниха със сълзи.

- Те вярват, че съм с тях, и аз наистина съм... но тук става въ­прос за моето момче.

Страданието се надигна в сърцето му. Беше замаян, изгубен...

- Трябва само да кажеш на Господаря, че приемам. Че това не е блъф.

- Ще донесеш книгата.

- В замяна на сина ми...

- Да, да, естествено. Напълно разбираемо...

Еф улови Барнс за косата и го удари пак. Два пъти в устата. Счупи му още един зъб.

- Не ми е притрябвало проклетото ти съчувствие, изрод такъв. Само предай съобщението. Разбра ли? Някак ще взема истинска­та книга и ще известя Господаря, може би отново чрез теб, когато съм готов да я донеса.

Еф беше пуснал косата на Барнс. Барнс осъзна, че няма да го убие или да го нарани повече.

- Чух... чух, че при Господаря има едно момче... човешко дете. Но не знаех защо...

Очите на Еф проблеснаха.

- Името му е Закари. Беше отвлечен преди две години.

- От Кели, съпругата ти? Видяхя. С Господаря. Тя е... хмм, тя вече не е себе си. Но предполагам, че нито един от нас не е.

- Някои от нас дори станаха вампири, без нищо да ги е зара­зило ... - Очите на Еф станаха стъклени и влажни. - Ти си капитулант и страхливец. Това, че общувам с тебе, раздира вътрешностите ми като смъртоносна болест, но не виждам друг изход, а трябва да спася сина си. Трябва. - Отново сграбчи Барнс и про­дължи. - Това е правилният избор. Това е единственият избор. За един баща. Моето момче беше отвлечено, а откупът е моята душа и съдбата на целия свят. И аз ще го платя. Ще го платя. Проклет да е Господаря. Проклет да си и ти.

Евърет Барнс, който сега беше лоялен към вампирите, се зачу­ди доколко е разумно да се правят каквито и да било споразуме­ния с Господаря - същество, което не се водеше от никакъв морал и от никаква чест. Вирус, при това ненаситен.

Барнс, разбира се, не каза на глас нищо подобно. Еф, който дър­жеше меч до гърлото му, беше човек изхабен почти до крайност; приличаше му на гума на молив, от която е останало колкото за едно последно изтриване.

- Ще го направиш - заповяда Еф.

Барнс кимна.

- Можеш да разчиташ на мен.

Опита да се усмихне, но устата и венците му бяха безобразно подути.

Еф го изгледа продължително и по изпитото му лице се изписа искрено отвращение. Ето с какъв човек сключваш сделки сега, по­мисли си той. После блъсна главата на Барнс, обърна се и тръгна да излиза.

Барнс улови пощаденото си гърло, ала не можа да сдържи ези­ка зад зъбите си и рече:

- И разбирам, Ефраим, разбирам може би по-добре от теб.

Еф спря на прага и се обърна, а Барнс продължи:

- Всеки си има цена. Ти вярваш, че твоето страдание е по-благородно от моето, защото цената ти е добруването на твоя син. Но за Господаря Зак е просто дребна монета. Съжалявам, че ти е отнело толкова време да разбереш това. Че си бил принуден да страдаш ненужно.

Еф стоеше пообъркан на прага, мечът му натежа.

- А аз съжалявам, че ти не си страдал повече...