Вечната нощ

Из дневника на Ефраим Гудуедър

В повечето случаи кризата на средната възраст не минава много зле. Навремето ставаше така: хората гледаха как мла­достта си отива, бракът се разпада или кариерата навлиза в застой. Обикновено проблемът се облекчаваше с нова кола, нещо „само за мъже“ или голяма писалка Мон Блан, в зависимост от бюджета. Но моята загуба не може да се компенсира. Сърцето ми се свива, щом помисля за това, щом го почувствам. Всичко свърши. Или ще свърши съвсем скоро. Пропилях каквото имах, а онова, за което мечтая, няма да се случи никога. Нещата около мен добиха окончателната си страховита форма. Всичко многообещаващо в живота ми - най-младият дипломант в класа, голямото премест­ване на изток, срещата със съвършеното момиче - всичко свърши. Вечерите със студена пица и филм. Усещането, че в очите на сина ми съм гигант...

Като бях дете, някой си господин Роджърс пееше по телевизи­ята „Никога не можеш да пропаднеш, никога не можеш, никога не можеш да пропаднеш.“Каква проклета лъжа.

Някога можех да събера миналото си в някакъв ред, за да го представя като CVили списък на постиженията, обаче сега... сега ми изглежда като инвентарен лист на дреболиите или на нещата, които можеше да се случат, но не се случиха. На младини имах усещането, че целият свят и моето място в него са част от един план. Че мога да постигна успех - каквото и да означава това - просто като се съсредоточа върху работата си, върху това да съм добър по точката „Какво направих“. Като баща- работохолик вярвах, че щом се бъхтя всеки ден, ще печеля и ще можем да се справяме, докато животът добие завършената си форма. Сега светът е непоносим. А на мен ми се върти главата от многобройните погрешни завои и многото загуби. Само това ми е останало. Вече знам, че това съм истинският аз. Трайният аз. Изкристализиралото разочарование в живота на онзи младеж, изваждането на всички някогашни успехи, минусът на онзи плюс, който така и не събра нищо. Това съм аз: слаб, нестабилен, запа­дащ. Не се предавам, понеже аз по принцип не се предавам... обаче живея без вяра в себе си или в положението си.

Сърцето ми спира при мисълта, че никога няма да намеря Зак, че си е отишъл завинаги. Не мога да приема това. Няма да приема това.

Мисълта ми не тече добре. Обаче ще го намеря; знам, че ще го намеря. Виждал съм го в сънищата си. Как ме гледа, как отново съм гигант в неговите очи. И ме нарича с единственото истинско име, за което мъжът може да се надява: „Татко."

Виждал съм нас двамата, обградени от светлина. Светлината ни пречиства. Освобождава ме - от пиенето, от хапчетата, от слепите места в сърцето ми. Виждал съм тази светлина. Копнея да я видя отново в така мрачния свят.