Вечната нощ

Замъкът Белведере, Сентръл парк

Този път доктор Евърет Барнс успя да дочака слизането от хеликоптера, преди да повърне. Освободи се от закуската си, изтри устни и брада с носната си кърпичка и се озърна доста плахо. Вам­пирите обаче не реагираха по никакъв начин на прилошаването. Израженията им - по-скоро липсата на изражения - си останаха фиксирани и празни. Със същия успех Бране можеше да снесе грамадно яйце тук, на калната алея до Шекспировата градина на пресечката на Седемдесет и девета улица, или пък от гърдите му можеше да порасне трета ръка. Това пак нямаше да извика вълне­ние в очите на тези слабоумници. Барнс изглеждаше ужасно, ли­цето му беше подуто и виолетово, устните му бяха обезобразени от съсиреци, а порязаната му ръка беше превързана и обездвиже- на. Вампирите обаче не обърнаха внимание и на това.

Барнс затаи дъх и се изправи щом се отдалечи малко от въртя­щите се перки на хеликоптера. Готов беше да продължи. Чопърът се издигна, обливайки Барнс с дъждовни капки, и когато се от­далечи, той отвори големия си черен чадър. Неговите безполови немъртви пазачи не забелязваха дъжда, както не забелязваха и не­говото състояние, и крачеха редом с него като бледи пластмасови роботи.

Голите мъртви дървета се разредиха и разкриха пред погледа замъка Белведере, кацнал високо върху Виста рок, открояващ се на фона на мръсното небе.

В основата на скалата, в плътен пръстен стояха цял легион вам­пири. Неподвижността им беше изнервяща. Приличаха на статуи в някаква причудлива и идиотски амбициозна художествена ин­сталация. Когато Барнс и двамата му пазачи доближиха външния край на пръстена, създанията се разделиха - бездиханни, безиз­разни - и ги пропуснаха да минат. Барнс навлезе на десетина реда в дълбочина, приблизително на половината път, и огледа почти­телно мълчащите вампири. Потрепери леко и от чадъра му се по­сипаха дъждовни капки. Тук той изпита особено дълбоко усеща­не за неловкост: стоеше сред това множество човекоубийци, кои­то би трябвало досега да са го изпили или разкъсали на парчета, а вместо това те стояха неподвижно, докато той минаваше. Ако не с уважение, то поне с принудително безразличие. Сякаш беше в зоопарка и минаваше край лъвовете, тигрите и мечките, без те да го забележат. Това беше напълно противоестествено за тях. Тол­кова здраво бяха поробени от Господаря.

Барнс се натъкна на бившата Кели Гудуедър на вратата на замъ­ка. Тя стоеше отпред и, за разлика от останалите вампири, срещ­на погледа му. Той забави ход и едва не се изкуши да каже нещо от рода на „Здравейте“, учтивост, останала от стария свят. Обаче просто подмина, а тя го проследи с очи.

- Господаря се появи - с тъмно наметало, а под кожата на лицето му се гърчеха кръвните червеи. Той огледа Барнс.

- Гудуедър е приел.

- Да - отвърна Барнс и си помисли: „Щом знаеш, защо тогава трябваше да се вдигна с хеликоптера и да се срещна с тебе в този студен замък?“

Барнс се помъчи да обясни двойната игра, но сам се заплете в подробностите. Господаря не показа ни най-малък интерес.

- Той мами партньорите си - обобщи Барнс. - Видя ми се ис­крен. Обаче не знам дали да му се доверя.

- Аз се доверявам на жалката му нужда да бъде със сина си.

- Да. Разбирам логиката Ви. А той се доверява на Вашата нуж­да да притежавате книгата.

- Когато имам Гудуедър, ще имам и партньорите му. Когато имам книгата, ще имам всички отговори.

- Още не разбирам как е успял да преодолее охраната в моя дом. Защо останалите от Вашето племе не са били уведомени.

- Това е работа на Родения. Родения е сътворен от мен, но не и от моята кръв.

- Значи той не общува на същата вълна?

- Не мога да го контролирам така, както контролирам оста­налите от моите.

- И той сега е с Гудуедър? Като двоен агент? Изменник? - Гос­подаря не отговори и Барнс продължи - Такова същество може да бъде много опасно.

- За Вас? Много. За мен? Не е опасен. Само ми се изплъзва. Роде­ния е съюзник с един гангстер, който преди служеше на Древните за дневен лов, и с останалата измет, която върви с него. Знам откъде мога да почерпя сведения за тези хора...

- Ако Гудуедър Ви се предаде... то тогава Вие ще разполагате с цялата информация, за да го намерите. Родения.

- Да. Двамата бащи се събират отново със своите синове. В Бо­жиите планове винаги има симетрия. Ако той ми се предаде...

Барнс чу шумотевица зад гърба си и се обърна. По витата стълба се препъваше някакъв тийнейджър с невчесана и падаща в очите му коса. Човек. Държеше се за гърлото. Момчето отмет­на малко косата си и това беше достатъчно за Барнс да разпознае чертите на Ефраим Гудуедър. Същите очи, същото особено сери­озно изражение. Само че сега момчето беше уплашено.

Закари Гудуедър. Очевидно имаше дихателни затруднения, хъхреше и посиняваше.

Барнс инстинктивно стана и тръгна към него. По-късно щеше да му хрумне, че много отдавна не беше действал, подтикнат от лекарския си инстинкт. Пресрещна момчето и го улови за рамото.

- Аз съм лекар.

Момчето го блъсна, изви китката му и продължи право към Господаря. Барнс се олюля и отстъпи малко, по-скоро от шок, от­колкото поради друга някаква причина. Невчесаното момче ко­леничи пред Господаря, а онзи сведе поглед към страдалческото му лице. Остави го да се мъчи още няколко мига, после вдигна ръка. Широкият ръкав на дрехата му се плъзна назад. Той бързо щракна с палеца и дългия си среден пръст и се одраска. Наведе па­леца над лицето на момчето. В края на пръста имаше капка кръв. Тя бавно се източи, откъсна се и падна в отворената уста на Зак.

Барнс преглътна сухо и му се догади. Вече беше повръщал веднъж днес.

Момчето затвори уста, все едно току-що беше поело капка лекарство. Намръщи се - или от вкуса, или от болката при прег­лъщането - и след малко свали ръка от гърлото си. Главата му се отпусна, докато възстанови дишането си, трахеята му се отвори, дробовете му се изчистиха като по чудо. Почти веднага лицето му доби нормален цвят - новият нормален цвят, сиреч бледен, гла­ден за слънце.

Момчето примигна и се огледа. Видя стаята за пръв път от на­чалото на дихателния проблем. Майка му, по-точно онова, което бе останало от нея, също беше дошла. Може би призована от бол­ката на своя Близък. Но безизразното й лице не показваше нито загриженост, нито облекчение. Барнс се питаше колко често из­пълняват този ритуал. Веднъж седмично? Всеки ден?

Момчето го погледна, все едно едва сега забелязваше белобрадия мъж, когото преди малко блъсна.

- Защо тук има друго човешко същество? - поиска да узнае Закари.

Презрителното му държание изненада Барнс, който помнеше сина на Гудуедър като разсъдливо, любознателно и добре възпи­тано дете. Барнс прекара пръсти през косата си и се помъчи да възвърне известно достойнство.

- Закари, помниш ли ме?

Момчето присви устни, сякаш му беше противно, че от него се очаква да разгледа лицето на събеседника си.

- Смътно - отвърна той троснато и надменно.

Барнс запази търпение и не се отказа.

- Аз бях началник на баща ти някога, в стария свят.

Отново видя отражението на бащата в сина, но сега далеч по- слабо. Както Еф се беше променил, така се беше променило и момчето. Очите му гледаха дистанцирано и недоверчиво. Държе­ше се като момче-принц.

- Баща ми е мъртъв.

Барнс понечи да възрази, но разумно премълча. Той хвърли поглед на Господаря - изражението на неговото непрестанно гънещо се лице не беше променено, но някак си Барнс знаеше, че не бива да противоречи. За един кратък миг той схвана цялата картина, ролята и мястото на всеки в драмата, и му стана мъчно за Еф. Собственият му син... Но понеже си беше Барнс, чувството не трая дълго, и почна да мисли как би могъл да извлече изгода от всичко това.