Вечната нощ

Университетът „Колумбия"

Еф пропусна обещаната от Гюс храна н седна в една от празни­те аудитории, недалеч от Хоакин, за да съчини писмото си до Зак. Сега той ненавиждаше Господаря по-силно от когато и да било през това дълго и мъчително изпитание.

Погледна какво е написал. Помъчи се да го прочете като Зак. Никога досега не беше обмислял това от гледната точка на Закари. Какво би си помислил синът му?

Татко ме обича - да.

Татко предаде своите приятели и своя род - да.

Като прочете писмото, Еф си даде сметка колко вина ще носи Зак. Ще носи бремето на погубения свят на плещите си. Защото баща му избра робство за всички и свобода за един.

Наистина ли тази постъпка беше породена от любов? Или имаше и друго?

Това беше измама. Лесен изход. Зак щеше да живее като роб - ако Господаря изпълнеше своята част от сделката - а планетата щеше да се превърне във вампирско гнездо за вечни времена.

Еф сякаш се пробуди, сякаш излезе от трескаво бълнуване. Как изобщо беше обмислял подобна сделка? Като че допускайки гласа на Господаря в ума си, той допусна и някаква поквара или лудост. Като че зловредното присъствие на Господаря се бе заг­нездило там и бе започнало да метастазира. Тази мисъл накара Еф да се бои за Зак повече от всякога - боеше се, че Зак е жив редом с това чудовище.

Чу някой да приближава през фоайето и бързо затвори днев­ника и го плъзна под раницата си. В същия миг вратата се отвори.

Беше Крийм; туловището му почти изпълваше рамката на вратата. Еф очакваше господин Куинлан и появата на Крийм го обърка. В същото време той изпита и облекчение - знаеше, че господин Куинлан ще прозре през напрежението му.

- Здрасти, докторе. Тебе търсех. Усамотил си се, а?

- Подреждам си мислите.

- Всъщност търсех доктор Мартинес, обаче тя е заета.

- Не знам къде е.

- Някъде с оня едрия, унищожителя. - Крийм затвори врата­та и протегна ръка. Ръкавът му беше навит до тлъстия лакът. На предмишницата беше залепен квадратен пластир. - Имам тука едно порязване и трябва да го погледнеш. Видях Хоакин, човека на мексиканчето. Направо си е заминал. Трябва раната ми да се провери.

- Аха, да. Трябва.

Еф опита да проясни ума си.

Изрови фенерче от раницата си; Крийм приближи и той хвана ръката му.

Под яркия лъч на фенерчето цветът на кожата изглеждаше до­бре.

- Махни лепенката.

Крийм улови лепенката с дебелите си отрупани със сребро пръсти и дръпна. Отскубна къдрави черни косми, но не трепна.

Еф освети оголеното място. Нито порязване, нито ожулване.

- Не виждам нищо.

- Щото няма нищо за гледане.

Дръпна ръчището си и зачака Еф да съобрази какво става.

- Господаря каза да се свържа с теб лично - обясни Крийм.

Еф едва не отскочи назад. Фенерчето падна от ръката му и се търкулна на земята да ботуша му. Той го вдигна и го повъртя из пръстите си, за да го угаси.

Сребърната усмивка на гангстера просветна.

- Ти? - удиви се Еф.

- Ами ти? Не виждах смисъл. - Крийм хвърли поглед към за­творената врата и продължи - Слушай, мой човек. Трябва да си в час, чаткаш ли? Повечко приказвай, играй си ролята. Не се ста­раеш.

Еф едва го слушаше.

- Откога... ?

- Господаря дойде при мене неотдавна. Копелето изтреби хо­рата ми. Но такова нещо аз мога да уважа. Това сега е негова тери­тория, знаеш ли? - Потрака с пръстените и додаде - Обаче ме по­щади. Имаше други планове. Направи ми предложение - същото като онова, което аз предлагам на вас.

- Да ни предадеш... и да получиш Манхатън?

- Е, отчасти. Малко черен пазар, малко секс, малко хазарт. Каза, че това ще разсейва хората и ще бъдат послушни.

- Значи... това за детонатора е лъжа?

- Аа, не. Истина си е. Просто от мене се очакваше да се внедря сред вас, хора. Иначе Гюс дойде да търси детонатор.

- Нещо за книгата?

- Сребърната книга, за която все си шушукате ли? Господаря не каза. Това ли ще му дадеш?

Еф трябваше да продължи играта. Кимна.

- Ей, ти си последният, за когото бих се сетил. Ама на другите скоро ще им се прииска те първи да са сключили сделка.

Крийм пак се ухили. На Еф му прилошаваше от тази метална усмивка.

- Наистина ли мислиш, че ще спази уговорката с теб? - попита той.

Крийм се начумери.

- Че защо не? А ти не очакваш ли същото?

- Не знам.

- Мислиш, че ще ни прецака ли? - Крийм почна да се ядосва. - Защо? Какво ще спечелиш ти от сделката? И по-добре не ми каз­вай, че ще ти даде този град.

- Моето момче.

- И?

- Това е.

- Това е всичко? Твоето момче. Срещу шибаната свещена кни­га и твоите приятели.

- Синът ми е всичко, което искам.

Крийм отстъпи малко и се престори на впечатлен, но Еф виж­даше, че го смята за глупак.

- Знаеш ли, като разбрах за тебе, почнах да умувам. Защо два плана? Какво си мисли Господаря? Ще изпълни ли и двете сделки?

- По-скоро нито една от двете.

Крийм не хареса това, което чу.

- Както и да е. И си викам - единият от нас е резервен вариант. Щото ако ти изпълниш твоята част пръв, аз за какво съм му? За мене е преебавката, за тебе цялата слава.

- Славата да предам приятелите си.

Крийм кимна. Еф трябваше да обърне повече внимание на ре­акцията му, обаче сега беше доста изнервен. Доста изтерзан. Виж­даше себе си в лицето на този студенокръвен търгаш.

- Мисля, че Господаря се опита да ме прекара. Мисля, че да имам втората сделка е като да нямам нищо. Затова казах на други­те къде се намира арсенала. Щото те никога няма да се доберат до него. Щото Крийм ще направи своя ход сега.

И тогава Еф забеляза колко се е доближил гангстерът до него. Погледна ръцете му - бяха празни, обаче свити в юмруци.

- Чакай - заговори той, разбрал какво ще направи Крийм. - Изслушай ме. Аз... аз няма да го направя. Беше лудост дори да си го помисля. Няма да предам тези хора. И ти няма да ги предадеш. Ти знаеш къде има детонатор. Взимаме го, закачваме го на бомба­та на Фет и намираме Черното място на Господаря. Така всички получаваме каквото искаме. Аз си връщам момчето. Ти можеш да си вземеш имота. И заковаваме тази гад веднъж и завинаги.

Крийм закима, все едно обмисляше предложението.

- Забавно е. Абсолютно същите неща щях да кажа и аз, ако местата ни бяха сменени и ти се канеше да ме предадеш. Адиос, докторе.

Крийм сграбчи Еф за реверите и не му остави време да се за­щити. Облеченият в сребро юмрук връхлетя отстрани върху гла­вата на Еф и той в началото не усети удара, а само забеляза, че стаята изведнъж се усука и столовете се разпиляха под тялото му. Черепът му хлопна на пода и стаята стана бяла и след това - мно­го, много тъмна.