Вечната нощ

Лагерът „Свобода"

Нора огледа острието.

Работеше по него цяла нощ. Беше изтощена, но горда. Все още можеше да схване иронията в това острие от нож за масло. Толко­ва елегантен прибор, превърнат в назъбено оръжие. Още няколко часа и щеше да го заточи до съвършенство.

Беше заглушила шума от изпилването на ножа в ъгъла на бе­тонната стена със степаната възглавница от леглото си. Майка й спеше наблизо. Не се събуди. Оставаше им малко време заедно. Предния следобед, може би около час след като Нора се върна от срещата с Барнс, им връчиха заповед за обработка. Нареждаше се майката на Нора да напусне зоната за възстановяване призори на другия ден.

Време за хранене.

Как ли щяха да я „обработят“? Нора не знаеше. Но нямаше да допусне това да се случи. Щеше да поиска да повикат Барнс, да се предаде, да се приближи до него и после да го убие. Или щеше да спаси майка си, или да го погуби. Останеше ли с празни ръце, поне щяха да са изцапани с неговата кръв.

Госпожа Мартинес промърмори нещо насън и после пак се чу дълбокото й, ала тихо хъркане, което Нора познаваше така добре. Когато беше дете, тя се приспиваше от този звук и ритмичното надигане и отпускане на гърдите й. По онова време майка й беше корава жена. Истинска природна стихия. Работеше неуморно и отгледа Нора както трябва - винаги бдеше над нея, винаги успя­ваше да осигури средства за образованието й във всички степени, за дрехите, за удобствата. Нора получи рокля за завършването, получи скъпи учебници. И майка й нито веднъж не се оплака.

Но една нощ, точно преди Коледа, Нора се събуди от тихо хли пане. Беше на четиринадесет години и напоследък се беше държа­ла особено противно в желанието да получи за предстоящия си рожден ден рокля quinceanera...

Тогава тихо слезе по стълбите и застана на кухненския праг. Майка й седеше сама, до нея имаше недопита чаша мляко, а на масата лежаха разпилени очилата й за четене и сметки.

Нора се парализира от гледката. Като че се бе промъкнала да види как плаче Бог. Тъкмо когато щеше да влезе и да попита какво има, хлипането на майка й стана по-шумно, като рев. Тя сподави звука, като нелепо запуши уста с две ръце, а от очите й рукнаха сълзи. Нора се ужаси. Кръвта й замръзна. Двете никога не гово­риха за случилото се, но Нора бе белязана от този болезнен образ. Промени се. Може би завинаги. Започна да се грижи по-добре за майка си и за себе си и винаги работеше повече от всички.

С развитието на деменцията, госпожа Мартинес започна да се оплаква. От всичко, през цялото време. Недоволството и гневът, трупани през годините и потискани от доброто възпитание, из­биха в порой безсмислени заяждания. И Нора понасяше всичко. Никога нямаше да изостави майка си.

Три часа преди зазоряване, госпожа Мартинес отвори очи. И в един кратък миг умът й се проясни. Случваше се понякога, но все по-рядко. Нора мислеше, че както става при стригоите, така и нейната майка е изместена от нечия чужда воля. Беше доста зловещо, когато тя се сепваше и се пробуждаше от приличната на транс болест и поглеждаше Нора. Истинската Нора.

- Нора? Къде се намираме? - попита госпожа Мартинес.

- Тихо, мамо, добре сме. Поспи още.

- В болница ли сме? Аз болна ли съм? - притеснено настоя майка й.

- Не, мамо. Всичко е наред. Всичко е както трябва.

Госпожа Мартинес стисна здраво ръката й и полегна отново.

Погали голата глава на дъщеря си.

- Какво се случи? Кой ти причини това? - попита потиснато тя.

Нора целуна ръката й.

- Никой, мамо. Пак ще порасне. Ще видиш.

Майка й я погледна проницателно и след доста дълго мълчание попита:

- Ще умрем ли?

А Нора не знаеше какво да отговори. Захлипа. И майка й почна да я успокоява, прегърна я, целуна я леко по главата.

- Не плачи, миличка. Не плачи.

После улови главата й, погледна я право в очите и рече:

- Обърнеш ли поглед назад към живота си, ще видиш, че любо­вта е отговорът на всичко. Обичам те, Нора. Винаги ще те обичам.

И това ще ни остане.

Заспаха заедно и Нора загуби представа за времето. Събуди се и видя как небето просветлява.

Сега какво? Бяха хванати в капан. Далеч от Фет, далеч от Еф. Без изход. Само с един нож.

Погледна ножа за последен път. Щеше да отиде при Барнс и да го прониже... после може би да обърне острието към себе си.

Изведнъж й се стори, че не е достатъчно остро. Поработи по него до зори.