Вечната нощ

Тъмното място

Гърлото беше погребано дълбоко под Атлантическия океан. Тинята около него стана черна и никога нищо не можеше да ви­рее или да се породи на това място.

Това стана на всички места, където бяха запратени останките на Озриил. Ангелската плът бе нетленна, но кръвта се процеди в земята и бавно се разпространи. Кръвта имаше своя воля; вся­ка капка се придвижваше сляпо и инстинктивно нагоре, пътува­ше през почвата, скрита от слънцето, и търсеше гостоприемник. Така бяха родени кръвните червеи. Те съдържаха остатък от чо­вешката кръв, който белязваше тъканта им и ги водеше по следата на потенциалния приемник. Ала те носеха и волята на първона- чалната плът. Волята на ръцете, на крилата, на гърлото...

Гърчещите се дребни тела на червеите изминаваха огромни разстояния. Много от червеите измряха. Безплодните емисари бяха изпечени от безмилостната горещина на земята или срещаха някое геологическо препятствие, което се оказваше невъзможно за преодоляване. Всички се отдалечаваха от родните си места; ня­кои дори биваха премествани извън почвата от нищо неподозиращи насекоми или животни. Най-сетне намираха гостоприем­ник и се впиваха в плътта му като усърдни паразити, заравяха се дълбоко. В началото на патогена му трябваха седмици да се наста­ни и да заграби волята и тъканта на жертвата си. Дори паразити­те и вирусите се учат на принципа на пробата и грешката. И те наистина се научиха. По времето, когато се помещаваха в петото поредно човешко тяло, Древните започнаха да усъвършенстват изкуството на оцеляването и заместването. Разширяваха владе­нията си чрез заразяване и се учеха да играят по новите, земни, правила на играта.

Станаха майстори в това.

Най-младият, онзи, който се роди последен, бе Господаря, про­излязъл от гърлото. Божието слово придаваше движение дори на земята и на морето и ги караше да се сблъскват. Така беше изтика­на нагоре земята, която стана място на произхода на Господаря. Това беше един полуостров, който стотици години по-късно се превърна в остров.

Кръвните червеи, които излязоха от гърлото, бяха отделе­ни от мястото на своя произход и се скитаха най-дълго, защото в тази новообразувана земя нямаше човеци. Беше безполезно и болезнено да се мъчат да се хранят или да овладяват по-низша форма на живот като вълк или мечка. Контролът на тези зверове беше слаб, нервните им синапси бяха кратки и чужди за червеи­те. Всяко проникване в животно беше безплодно, обаче урокът, научен от един паразит, мигновено се научаваше от колективния разум. Скоро червеите останаха съвсем малко и се намериха да­леч от родното си място, слепи, загубени и слаби.

Под хладната есенна луна един ирокезки воин се разположи да лагерува на няколко десетки мили от мястото, където беше запра­тено гърлото на Озриил. Той беше онондага - пазител на огъня. Когато полегна на земята, в шията му се заби един единствен кръ­вен червей.

Болката пробуди човека и той мигновено докосна нараненото място. Червеят още не бе напълно забит и мъжът успя да стисне крайчеца му. Задърпа с всичка сила, но нещото се гърчеше и изви­ваше; изплъзна му се и влезе в мускулите на врата му. Болката бе непоносима, като бавно забиване на нажежено острие - черве­ят пълзеше в гърлото и гърдите му докато не изчезна под лявата ръка. Слепешком откри как да проникне в кръвообращението на човека.

Когато паразитът започна да овладява тялото на воина, той из­падна в треска за близо две седмици и напълно се обезводни. А щом настаняването завърши, Господаря намери убежище в тъм­ните пещери и хладната, успокояваща пръст. Господаря научи, че по причини, които не му бе дадено да разбира, почвата на място­то, където е превзел тялото на своя гостоприемник, му носи най- голямо спокойствие. Затова винаги взимаше със себе си по една бучка пръст, където и да ходеше. По това време червеите бяха завзели почти всеки орган от тялото на ирокеза, хранеха се и се множаха в неговата кръв. Кожата му стана опната и бледа и на нея се открояваха татуировките на неговото племе и гладните му очи, замъглени от мигателна ципа, която проблясваше ярко на лунна светлина. Няколко дни живя, без да се храни, докато най-сетне не се натъкна на неколцина ловци от племето мохаук.

Господаря все още не владееше отлично тялото, в което преби­ваваше, но жаждата му компенсираше лошите умения в боя. Вто­рото преминаване стана по-бързо - многобройните червеи вля­зоха в жертвите чрез влажното жило. Двама от ловците се биха храбро и с томахавките си тежко раниха обладания онондага. Ала накрая, когато това тяло падна, паразитите превзеха телата на мо- хаукските ловци и скоро глутницата се умножи. Господаря вече беше трима.

В течение на годините той стана по-умел и по-хитър, понеже имаше нужда да живее тайно и крадешком. Тамошната земя бе населявана от сурови воини, а местата, където Господаря можеше да се скрие, се свеждаха само до добре познати на ловците пеще­ри и пропасти. Господаря рядко сменяше тялото си - само ако непреодолимо пожелаеше положението или силата на някой гос- топриемник. И тъй през годините легендите за него се умножиха, той се прочу. Индианците алгонкин го наричаха вендиго.

Господаря жадуваше да се събере с Древните, по рождение усещаше тяхното съществуване и дори през морето чувстваше телепатичния им призив. Но всеки негов опит да прекоси теча­ща вода в човешкото си тяло се проваляха; той се вцепеняваше, независимо от силата си. Дали това нямаше връзка с мястото на разчленяването на Озриил? Дали не оставаше затворник между реките? Някаква тайна алхимия. Белег, оставен на челото му от ръката на Бога. Това правило беше едно от многото, които щеше да научи през годините.

Господаря пътуваше на север и на запад в търсене на път към „другата земя“, континента, където живееха Древните. Усещаше, че те го призовават. Нуждата му да е с тях растеше и го крепеше през времето на изнурителното пътуване от единия край на кон­тинента до другия.

Стигна до замръзналата земя на брега на непристъпния за него океан, далече на северозапад. Ловуваше и се прехранваше от жи­телите на тази студена пустиня, хората унангам. Те имаха тесни очи и жълти лица, а за да се топлят, обличаха животински кожи.

Господаря проникваше в умовете на жертвите си и така узна, че има път до голямата земя от другата страна на морето; има едно място, където двата бряга почти се докосват като протегнати една към друга ръце. Опознаваше студения бряг и търсеше това място.

В една съдбоносна нощ Господаря съгледа няколко тесни и прости рибарски лодки при някаква скала. Хората сваляха на су­шата уловените от тях риби и тюлени. Господаря разбра, че с по­мощта на тези хора може да прекоси океана. Вече се беше научил да преминава по-малки водни басейни с човешка помощ, така че защо да не опита и с морето? Знаеше как да пречупва и най-кора- вите хора и как да всява ужас в душите им. Знаеше как да печели от страха на покорните и да се храни от него. Щеше да избие по­ловината риболовци и да се самообяви за божество, за стихия със сила, по-голяма от онази, която наистина притежаваше и която сама по себе си вече беше изумителна. Щеше да удуши всяко не­съгласие и да печели съюзници или чрез оказване на милост, или чрез показване на благоразположение... и после щеше да преми­не през водата.

Скрит под тежките зверски кожи върху легло от пръст, Госпо­даря щеше да тръгне на път, за да се събере отново с онези, които му бяха най-близки.