Вечната нощ

Международната космическа станция

Свали я.

Астронавт Талия Чарлз вече дори не обръщаше глава. Когато гласът дойде, тя просто го прие. Вече почти - да, можеше да си признае това - почти го приветстваше. Толкова самотна беше. Едно от най-самотните човешки същества в историята. Поне в мислите си не бе сама.

Беше изолирана на борда на Международната космическа станция. Грамадното съоръжение беше непоправимо увредено и се търкаляше в околоземна орбита. От време на време слънчевите панели припламваха. Ръкотворният спътник се носеше по своята елиптична траектория на двестатина мили над родната планета и приблизително на всеки три часа сменяше деня с нощ.

Вече от две календарни години - осем орбитални дни се равня­ваха на един календарен - Талия живееше в карантина. Нулевата гравитация и липсата на физически упражнения се бяха отразили зле на отслабващото й тяло. Повечето й мускули се бяха стопи­ли, сухожилията бяха атрофирали. Гърбът, ръцете и краката бяха сгърчени болезнено под причудливи ъгли; повечето от пръстите й приличаха на безполезни куки. Храната й се състоеше главно от изсушен борш, докаран с последния руски транспортен кораб преди катастрофата, и вече беше на привършване. От друга стра­на, и тялото й се нуждаеше от съвсем малко. Кожата й се белеше и из кабината хвърчаха люспи като семена на глухарче. Косата й беше доста опадала, което също беше добре, понеже само се пре­чкаше в състояние на безтегловност.

Почти се беше разпаднала - и телесно, и умствено.

Руският командир умря едва три седмици, след като почнаха повредите в МКС. Мощните ядрени експлозии на земята пре­дизвикаха атмосферни смущения и станцията претърпя множе­ство сблъсъци с кръжащите около планетата космически отпадъ­ци. Екипажът намери убежище в спасителната капсула - кораба „Союз“, каквато беше процедурата при отсъствие на комюнике от командния център в Хюстън. Командир Демидов доброволно облече скафандъра и храбро се върна в основния корпус на стан­цията, за да опита да оправи кислородните резервоари. Успя с единия и го пренасочи към „Союз“, а след това загина от нещо, ко­ето изглеждаше като масивен сърдечен удар. Свършеното от него позволи на Талия и на френския инженер да оцелеят много по- дълго време от очакваното, както и да преразпределят една трета от храната и водата.

Но резултатът беше повече проклятие, отколкото благословия.

След няколко месеца Маиньи, инженерът, започна да показва признаци на деменция. Докато пред очите на двамата астронавти планетата чезнеше зад приличен на октоподско мастило черен облак от мръсен въздух, Маиньи бързо губеше вяра и заговори налудно. Талия се бореше да запази своя здрав разум отчасти чрез опити да възстанови неговия. И беше убедена, че успява, докато веднъж не зърна отражението на лицето му - правеше странни физиономии, докато мислеше, че тя не го вижда. Същата нощ, докато се преструваше на заспала, въртейки се бавно в тясната каюта с полупритворени очи, ужасена видя как Маиньи тихичко отвори комплекта за първа помощ, който се съхраняваше между две от трите седалки. Французинът извади трицевния пистолет, който повече приличаше на някаква пушка, отколкото на обикно­вено леко оръжие. Преди няколко години една руска капсула пре­мина успешно през атмосферата, но се разби в сибирската тайга. Изминаха часове, преди да открият екипажа. А през това време космонавтите трябваше да се бранят от вълците с камъни и кло­ни. След този случай в стандартната екипировка на космическите мисии в преносимия комплект за първа помощ влезе и това голя­мо оръжие, в чийто подвижен приклад беше прибрано и мачете.

Гледаше как поглажда дулата, как пробва спусъка. Извади ма- четето и почна да го върти във въздуха, улавяйки отблясъци от далечното слънце. Талия усети острието да минава близо до нея и долови намек на задоволство в очите на Маиньи.

Тогава разбра какво да направи, за да се спаси. Продължи с аматьорската терапия, за да не усети инженерът нейната загри­женост, а през цялото време се готвеше за неизбежното. Не оби­чаше да мисли за това - дори и сега.

От време на време, в зависимост от въртенето на станцията, трупът на Маиньи се носеше пред илюминатора и приличаше на злокобен член на Свидетелите на Йехова с техните натрапчиви домашни посещения.

Още един по-малко в разпределянето на храната. И чифт дро­бове по-малко в разпределянето на въздуха.

И още по-голяма самота в капана на тази негодна космическа тенекия.

Свали я.

- Не ме изкушавай - промърмори Талия. Гласът беше мъжки, неясен. Звучеше познато, но тя не можеше да определи чий е.

Не беше на съпруга й. Не беше на покойния й баща. Но беше на някой, когото познаваше...

Усещаше нещо, заедно с нея на борда на „Союз“ имаше и друг. Нали? Или това беше само нейното желание да не е сама? По­требност, нужда? Чий глас ползваше, за да запълни празнотата в живота си?

Когато станцията отново премина на светло, Талия погледна навън.

И докато наблюдаваше изгряващото слънце, видя как в небето се появиха цветове. Тя казваше „небе“, но то не беше небе, нито пък „нощ“. Това беше вселената. Не беше „черна“, а просто няма­ше светлина. Пуста. Най-чисто нищо. Освен...

Пак се появиха: цветове. Взрив от червено и оранжево, току в крайчеца на периферното й зрение. Нещо като цветовете, които човек вижда зад здраво затворени клепачи.

Талия опита. Затвори очи и притисна клепачи със сухите си напукани пръсти. Отсъствие на светлина. Това беше празнотата в ума й. Фонтан от движещи се цветове и звезди избликна в праз­нотата - и Талия отново отвори очи.

Синьото изсветля и изчезна в далечината. После, на друго мяс­то плисна зелено. И виолетово!

Знаци. Дори да бяха изцяло плод на ума й, пак бяха знаци. За нещо.

Свали я, милинка.

„Миличка“? Никой никога не я беше наричал „миличка“. Нито мъжът й, нито учителите й, нито ръководителите й в космическа­та програма, нито родителите й, нито бабите и дядовците й.

Все пак тя не се стараеше кой знае колко да определи чий е гла­сът. Радваше се, че има компания. Че има с кого да се посъветва.

- Защо? - попита тя.

Никакъв отговор. Гласът никога не отговаряше на въпроси. Ала Талия все очакваше, че един ден ще отговори.

- Как?

Отново никакъв отговор, обаче докато се носеше из куполообразната кабина, Талия закачи с ботуша си комплекта за първа помощ.

- Наистина ли? - възкликна тя, обръщайки се към комплекта, като че той беше източник на гласа.

Не беше го докосвала от последния път, когато го използва. Сега го измъкна и го отвори - секретната ключалка не беше за­ключена. (Тя ли я беше оставила така?) Извади дългоцевната ТР- 82. Мачетето го нямаше; беше го изхвърлила от кораба заедно с Маиньи. Вдигна оръжието пред очите си, като че се прицелваше в илюминатора... и после го пусна и загледа как се завърта и носи из кабината, като увиснала в пространството дума или идея.

Прегледа останалите вещи в комплекта. Двадесет патрона за пушката. Двадесет сигнални ракети. Десет патрона за пистолета.

- Кажи ми защо? - попита Талия и отри от окото си самотна сълза. Капчицата отплава от нея. - След толкова много време - защо сега?

Застана на място, тялото й едва се въртеше. Сигурна беше, че ще дойде отговор. Причина. Обяснение.

- Защото е време...

Пламтящата светлина мина пред илюминатора толкова жива и тиха, че дъхът на Талия замря. Почна да се задъхва, хвана се за седалката и се изтласка към стъклото, за да гледа как опашката на кометата гори в земната атмосфера и загива, преди да достигне неспокойните долни слоеве.

Талия се обърна рязко, усещайки пак присъствието. Нещо не­човешко.

- Това беше ли... ? - подхвана тя, ала не можа да довърши от­говора.

Понеже очевидно беше.

Знак.

Когато бе малко момиче, една падаща звезда я накара да поже­лае да стане астронавт. Тази история Талия разказваше в месеци­те преди полета, когато я канеха из училищата и на интервюта. И историята беше съвършено вярна - нейната съдба бе написана в небето, още докато беше дете.

- Свали я.

Талия отново се задави. Заради гласа - веднага го позна. Ней­ното куче, у дома, в Кънектикът. Нюфаундленд на име Ралфи. Този глас тя чуваше в ума си, когато говореше с кучето, когато рошеше козината му и играеше с него, а той се галеше в крака й.

- Искаш ли навън?

- Много. Искам, искам\, искам.

- Искаш ли почерпка?

- Искам! Искам!

- Кой е добро момче?

- Аз, аз, аз.

- Много ще ми липсваш, докато съм в космоса.

- И ти ще ми липсваш, милинка.

Този глас беше с нея сега. Какъвто го беше измислила за своя Ралфи. Тя самата и не тя; гласът на приятелството, доверието и привързаността.

- Наистина ли? - попита отново.

Талия тръгна от кабина в кабина, угаси апаратите, проби кор­пуса. През това време мислеше какво ли ще е. Как този огромен изследователски апарат, съставен от свързани капсули, се накла­ня, излиза от орбитата си, пламва при влизането в горните слоеве на атмосферата, потича надолу като огнено сияние и прониква в отровната тропосфера.

И тогава Талия се изпълни с увереност. Дори просто да беше полудяла, вече можеше да действа без съмнения, без въпроси. Ако не друго, най-малкото нямаше да свърши като Маиньи с неговите халюцинации и пяна на устата.

Оръжието беше със задно пълнене, ръчно.

Талия щеше да простреля корпуса, вакуумът щеше да нахлуе, и тя щеше да падне заедно с кораба. Вътре в себе си винаги беше подозирала, че участта й е такава. Красотата я подтикна към това решение. Талия Чарлз беше родена от падаща звезда и сама щеше да се се превърне в падаща звезда.