Вектор

Дванадесета главаВторник, 19 октомври 16.35 ч.

Снегът бе покрил с бялата си пелена целия склон, който Юри и брат му Игор в знак на преклонение бяха кръстили „Отечество“. И двамата бяха единодушни, че тук е най-добрата пързалка в целия Съветски Съюз. Търпеливо се покатериха до върха, настаниха се в ръчно направената си шейна и се стрелнаха надолу по стръмния склон. Игор беше отпред, а Юри зад него.

Самият Юри имаше чувството, че е попаднал в страната на приказките. Летяха надолу към бреговете на езерото Нижное, снегът вдигаше кристални вихри от двете страни на шейната. Сякаш се бяха качили на приказен самолет. И двамата крещяха от удоволствие.

Малко преди да наближат главния път зърнаха шейната, теглена от два бели коня. Юри чу звънчетата, които очертаваха ритъма на движещите се в тръс животни. В един момент бавно осъзна, че това не са звънчетата на шейната, а обикновен телефонен звън.

Изправи се в леглото толкова рязко, че почти изгуби съзнание. Наложи се да тикне глава между коленете си, за да се стабилизира. Изминаха няколко секунди преди да се изправи. Световъртежът се стопи, но телефонът продължаваше да звъни.

Стана и с нестабилни крака се насочи към кухнята. Беше заспал на дивана. Кратка справка с часовника го осведоми, че дълбокият му сън е продължил малко повече от четири часа. Грабна слушалката и направи опит да проговори, но от устата му излетя само някакво дрезгаво ръмжене. Наложи му се да си прочисти гърлото.

— Обажда се Гордън Стриклад — прозвуча непознат глас. — Съжалявам, че ви безпокоя, господин Давидов, но възникна един проблем…

Юри разтърка чело, заспалият му мозък напразно се опитваше да идентифицира фамилията Стрикланд. Беше я чувал някъде, но не можеше да се сети къде. После нещата изведнъж се подредиха — да, да, това беше собственикът на погребалната агенция, която щеше да се погрижи за Кони.

— Какъв е проблемът? — попита той. Макар и сънлив, той не хареса думичката „проблем“.

— Случи се нещо необичайно — продължи Гордън. — Малко след като докарахме тялото на горката ви съпруга, тук се появиха трима мъже и пожелаха да вземат проби от тялото й.

— Какви проби? — изтръпна Юри.

— Телесни течности за анализ. Искам да се извиня, че не звъннах веднага за разрешението ви, но нещата се развиха прекалено бързо. Тези хора имаха благословията на главния градски патолог, но сега, след като се замислих, аз вече не съм толкова сигурен в легитимността на действията им. Вие бихте могли да се обърнете към адвокат и при евентуално дело да спечелите доста пари от общината…

— Не разбирам — поклати глава Юри. — Жена ми не беше аутопсирана…

— Точно затова ми се струва, че техните действия не бяха законни — отвърна Стрикланд. — Аз съм в бизнеса вече тридесет години, баща ми преди мен — цял живот, но такова нещо не беше се случвало…

— Кои бяха тези хора? — попита Юри, притисна слушалката към рамото си и отвори фризера. Имаше нужда от една солидна глътка водка.

— Единият беше медицински следовател, името му е доктор Джак Степълтън. Водеше си и помощник, който…

— Как беше името на доктора? — прекъсна го Юри. В сънения му мозък звънна тревожно звънче.

Гордън повтори, а той отпи втора глътка от изпотената чаша. Джак Степълтън беше човекът, с когото се срещна пред офиса на „Коринтски килими“!

— Медицинският следовател се придружаваше и от един роднина на покойната ви съпруга — продължи Стрикланд. — Поне така ми казаха. Въпросният беше представен като Франк Томас, но аз чух как доктор Степълтън го нарича „Флаш“…

По гърба на Юри пробягаха студени тръпки, ръката му неволно придърпа близкия стол. Краката му се подгънаха и той изведнъж усети нуждата да седне, Флаш Томас беше единственият човек на света, от когото изпитваше истински страх, дори ужас. Огромен и силен, той неведнъж беше заплашвал да му види сметката. Последният път това стана по телефона, когато хладно изръмжа, че ако Юри още веднъж посегне на жена си, той просто ще се появи в Брайтън Бийч и ще му види сметката.

— Там ли сте още? — обади се Стрикланд, явно озадачено от мълчанието му.

— Да, тук съм — съумя да промърмори Юри. Пулсът му бясно препускаше. Как така Флаш Томас се е озовал в компанията на тайнствения Джак Степълтън? Нима може да има и такива шантави съвпадения?

— Ще ни трябват вашите указания, господин Давидов — за втори път рече Стрикланд. — Желаете ли отворен ковчег?

— Не! — изрева Юри, после трепна и направи опит да се овладее. — Не, не… Искам най-простата възможна процедура. Такова би било и желанието на Кони…

— Ще трябва да се отбиете и да изберете ковчег…

— Най-евтиният — отсече без колебание Юри.

— Ще бъде по-добре, ако се отбиете — държеше на своето погребалният агент. — Ще ви покажем цялата си гама, с подробно описание на предимствата и недостатъците на всеки един…

— А кремации правите ли? — изведнъж попита Юри.

— Може да се уреди — отвърна Стрикланд. — Но това не променя нещата. Вие пак ще трябва да си изберете ковчег…

— Искам да я кремирате! — отсече Юри. — Бързо, ако може още днес!

— Без поклонение и църковна служба?

— Без такива неща. Според моите религиозни убеждения, всичко трябва да приключи максимално бързо…

— Много добре — съгласи се Стрикланд.

— А какви проби взе доктор Степълтън? — смени темата Юри.

— Малко парченце тъкан и известно количество течности — отвърна с притеснение директорът на погребалната агенция.

— Много държах тялото да й не бъде смущавано — изръмжа с обвинителен тон Юри. Същевременно в главата му цареше дълбоко объркване. Не можеше да разбере какво е предизвикало действията на този доктор Степълтън, след като властите решават, че аутопсията е излишна.

— Единственото, което мога да направя, е да ви се извиня още веднъж — промълви Стрикланд. — Но искам да разберете, че нещата бяха извън нашия контрол…

— Най-късно утре ще дойда да избера урна за пепелта и да си оправим сметките — реши да приключи разговора Юри.

— За нас ще бъде удоволствие — отвърна Стрикланд.

— Междувременно направете всичко необходимо за кремацията, тъй като не желая повече външни интервенции! — отсече Юри.

— Ще направим всичко необходимо — обеща Стрикланд.

Юри остави слушалката и се замисли. Дали пък властите не подозират нещо? Нима е възможно да се усъмнят, че в тялото на покойната има ботулинов токсин? Не, това са глупости! Основната заплаха идва от онзи бандит Флаш Томас. При мисълта, че едрият негър може всеки момент да почука на входната врата, по гърба на Юри пробягаха ледени тръпки. Не виждаше как може да се защити, но същевременно си даваше сметка, че ситуацията е доста деликатна. Не можеше да напусне дома си, тъй като лабораторията оставаше без надзор. Следователно трябваше да организира охраната си, поне докато не приключи операцията по узряване на антраксните спори.

Стрелна с поглед стенния часовник над хладилника и се раздвижи. Наближаваше пет, което означаваше, че работното време на Кърт приключва. Вдигна слушалката и набра номера на пожарната на Дуейн стрийт. Насреща се обади мъжки глас, вероятно на някой от пожарникарите. Поиска да го свържат с лейтенант Кърт Роджърс.

— Задръжте така — отвърна пожарникарят.

Юри погледна кухненската врата, през която сутринта се беше прибрал. С неудоволствие установи, че резето е вдигнато. Стана, пристъпи натам, изпъвайки максимално телефонния кабел след себе си. Успя да ритне вратата, която се затвори с успокоително изхлопване.

— Лейтенант Роджърс — прозвуча в слушалката гласът на Кърт.

— Кърт, обажда се Юри… Имам нужда от помощта ти!

Отсреща му отговори мълчание.

— Кърт, там ли си?

— Защо ми звъниш тук, да те вземат мътните? — приглушено изръмжа Кърт. — Нали ти казах никога вече да не го правиш?

— Каза да не идвам там — поправи го Юри. — А не да не ти звъня…

— А бе нима трябва да ти обяснявам всичко дума по дума? — ядосано изсъска приятелят му. — Защо не използваш шибания си мозък? По телефона руският ти акцент личи толкова ясно, колкото и ако се появиш лично! А аз не искам никой тук да разбере, че съм забъркан с руснаци! Толкова ли е сложно?

— Имам проблем и нямаше как да не те потърся — държеше на своето Юри.

— Добре де, вече си го направил — въздъхна Кърт. — Казвай какъв ти е проблемът…

— Искам пистолет — рече Юри. — Ти беше споменал, че АНА притежава купища оръжия. Няма да ти е проблем да ми дадеш един пистолет, нали?

— За какво ти е, по дяволите?

— Заради братът на Кони. Току-що научих, че е ходил в погребалната агенция да види тялото й…

— И какво от това?

— Куп неща — въздъхна Юри, после се въоръжи с търпение и започна: — Снощи ти видя окото й, нали? Аз й го затворих с един тупаник. Но последния път брат й ме предупреди, че ще ме убие дори ако я докосна!

— Исусе Христе! — промърмори Кърт.

— Сериозно ти говоря — увери го Юри. — Той е един огромен луд негър, който като нищо ще изпълни заканата си. По тази причина аз не мога да остана тук и да си върша работата без да се чувствам защитен…

— Добре, ще ти доставим един патлак — отстъпи с неохота Кърт.

— Искам го още сега — настоя Юри.

— Свършваме работа в пет и веднага тръгваме към вас — успокои го Кърт.

— Благодаря.

— Има за какво — изръмжа Кърт и прекъсна разговора.

Юри поклати глава и остави слушалката. Първоначалното му намерение беше да уведоми Кърт и за действията на загадъчния доктор Степълтън, но откритата нелюбезност на приятеля му го накара да се откаже. Никак не му се искаше отново да влизат в пререкания. По принцип се чувстваше огорчен от поведението на Кърт и останалите. Не така действат хора, които са си поставили една обща цел. Въздъхна и си напомни, че Кърт изобщо не може да му бъде приятел…

Глътна остатъка от питието си на екс и пусна чашата в умивалника. После се запита дали ще има достатъчно време да се преоблече и да влезе в лабораторията за проверка на ферментационния процес. Поколеба се за момент, тъй като Кърт скоро щеше да се появи. В крайна сметка стигна до заключението, че единствено близостта на антраксните спори може да му донесе така нужното успокоение…