Вектор

Осемнадесета главаСряда, 20 октомври, 14.15 часа

Джак акостира на товарната рампа на Градската патология и бавно слезе от колелото. Беше силно запъхтян от последния спринт нагоре по първо авеню, където бе успял да се задържи заедно с потока от коли. Това му позволи да хване „зелената вълна“ на светофарите чак от улица Хюстън насам, без да спре нито веднъж.

Качи велосипеда на рамо, прекоси платформата и влезе в сградата. Пътешествието до Брайтън Бийч му се отрази страхотно, въпреки че не успя да изпълни задачата си. Все пак бе направил каквото може и имаше чувството за изпълнен дълг. Останалото беше в ръцете на Отдела по здравеопазване и самият Юри Давидов…

Влезе в кабинета и закачи якето си зад вратата. Върху бюрото на Чет светеше включен микроскоп, около него бяха пръснати безброй бумаги. Но самият Чет не се виждаше никъде. Вероятно е слязъл до автоматите за закуски на втория етаж, рече си Джак. Колегата му не пропускаше да си хапне нещо в ранния следобед.

Преди да се закотви зад собственото си бюро, Джак извървя десетина метра по коридора и надникна в канцеларията на Лори. Все още не беше й благодарил за стряскащо вярната диагноза за наличието на ботулинов токсин в организма на Кони. За съжаление вратата беше затворена — нещо, което се случваше изключително рядко. Дори не можеше да се сети кога за последен път е виждал тази врата затворена. Постоя малко в нерешителност, после сви рамене и тръгна обратно към работното си място.

Но едва направил няколко крачки, зад гърба му се разнесе гневен мъжки глас. Не успя да разгадае думите, но в очите му се появи безпокойство. Беше почти убеден, че гласът долита иззад затворената врата на Лори. Спря и напрегна слух. В следващата секунда откъм кабинета долетя глух удар — сякаш някой бе стоварил юмрука си върху металната кантонерка за документи.

Сериозно обезпокоен, Джак се върна обратно. Вдигна ръка да почука, но после промени намеренията си. Затворената врата означаваше, че хората зад нея не желаят да бъдат безпокоени. Но в следващата секунда до слуха му достигнаха няколко отчетливи ругатни, последвани от едно „моля те“ на Лори, изречено на доста висок тон.

Ръководен от инстинкта си, Джак почука и механично отвори. Лори бе опряла гръб на стената в съседство с кантонерката. Не се криеше, но върху лицето й бе изписана странна смесица между негодувание и страх. Пред нея, облечен в тъмен делови костюм, стоеше Пол Сътърленд. Бронзовият загар на лицето му беше отстъпил място на червенината, а показалецът на дясната му ръка се размахваше на двадесетина сантиметра от носа на Лори. Неочакваното нахлуване на Джак явно го бе накарало да замръзне.

— Надявам се, че не преча — хладно подхвърли Джак.

— Напротив, пречите! — светкавично се овладя Пол и рязко смъкна ръката си. — Нали затова проклетата врата е затворена! — Фигурата му бавно се завъртя към неканения гост, юмруците му предизвикателно се опряха на кръста.

— Ужасно съжалявам — промърмори Джак и лекичко се измести встрани, за да може да види лицето на Лори. — И ти ли мислиш така?

— Не — нервно преглътна младата жена. — Според мен този разговор, ако изобщо можем да го наречем така, беше на път да излезе от контрол…

— Махайте се! — просъска Пол. — Ние двамата трябва да си изясним някои неща!

— Вече ти казах, че сега не е нито времето, нито мястото за подобни неща! — леко повиши тон Лори.

— Аха, имате противоречия! — подхвърли с преднамерено небрежен тон Джак. — Нямам нищо против да ви стана арбитър…

— Предупреждавам те, приятелю! — изръмжа Пол и направи заплашителна крачка напред.

— Пол, моля те! — извика Лори. — Мисля, че трябва веднага да си тръгнеш!

Черните очи на Пол не напускаха лицето на Джак.

— Махай се оттук, по дяволите! — изръмжа той.

— Чух ви още първия път — все така небрежно отвърна Джак. — Но в кабинета на доктор Монтгомъри са валидни единствено нейните желания. Мисля, че е време да си вървите, защото в противен случай ще ви се наложи да обсъдите въпроса със сержант Мърфи от пропуска…

Пол се стрелна напред, опитвайки се да му нанесе прав удар в лицето. Но Джак очакваше това и майсторски отскочи встрани. После, възползвайки се от кратката загуба на равновесие на противника, той го сграбчи за копринения костюм и му придаде допълнително ускорение през отворената врата, по посока на коридора. Маневрата бе озвучена от острото съскане на разпорен плат.

Пол светкавично възстанови равновесието си, приклекна и скри глава зад юмруците си. Позата намекваше, че човекът насреща владее боксовите похвати. Джак светкавично прецени, че собствените му умения в този спорт са силно ограничени и се замисли дали да прекрати конфронтацията веднага, или просто да неутрализира противника като го стисне в мечешката си прегръдка. За късмет не му се наложи да избира. Откъм дъното на коридора се разнесе остър вик, в следващата секунда пред вратата паркира задъханият Чет. В едната му ръка имаше отворено пакетче чипс, а в другата — кутийка с пуканки.

Преценил, че силите на противника преобладават, Пол бавно изостави боксьорската стойка и изпъна рамене. Очите и пръстите му изследваха изящно скроеното копринено сако и с неудоволствие откриха пораженията.

— Съжалявам — промърмори Джак. — Но за късмет се е разпорило по шева…

— Какво става тук, по дяволите? — пожела да узнае Чет.

— Леко спречкване между Пол и мен — поясни Джак. — Но благодарение на теб може да се каже, че всички недоразумения са изгладени…

Пол навря показалеца си под носа на Джак, точно както го беше направил с Лори.

— Пак ще се видим, приятел че! — изръмжа той. — Запомни ми думите!

— Изгарям от нетърпение! — потърка длани Джак.

— Пол, моля те! — намеси се Лори. — Или си тръгваш веднага, или наистина ще повикам охраната!

Мургавият мъж опипа вратовръзката си и механично притисна разпраното горно джобче на сакото си. През цялото, време очите му не слизаха от лицето на Джак.

— Пак ще се видим! — повтори заплашително той, обърна се към Лори и със злоба добави: — А с тебе ще си поговорим по-късно!

В следващата секунда вече крачеше по посока на асансьорите с прекалено изпънати рамене.

Джак, Лори и Чет мълчаливо наблюдаваха оттеглянето му.

— Хей, за какво беше всичко това? — окопити се пръв Чет.

Никой от двамата не си направи труда да му отговори.

— Направи ли опит да повикаш охраната? — обади се по някое време Джак.

— Не — поклати глава Лори. — Щях да го сторя, но в последния момент чух гласа на Чет… Така стана по-добре.

— Благодаря за навременната поява, приятел — усмихна се Джак.

— Радвам се, че помогнах — кимна в отговор Чет и невинно добави: — Някой да иска чипс?

Джак и Лори само поклатиха глави.

— Говори ли ти се? — обърна се да я погледне той.

— Май да — кимна с въздишка Лори.

— Чет, стари приятелю, много ти благодаря! — рече Джак и потупа колегата си по рамото. — След няколко минути ще се видим в кабинета…

— Мога и сам да разбера кога съм излишен — кимна Чет и напусна канцеларията с щастливо предъвкващи устни.

Лори влезе навътре, пропусна Джак и затвори вратата зад гърба му.

— Надявам се, че няма да те хване клаустрофобия — пусна бледа усмивка тя.

— Има и по-тежки случаи — успокои я Джак.

Тя направи крачка напред и го прегърна. Той механично уви ръце около раменете й.

— Благодаря, че отново се прояви като приятел — прошепна след проточилата се пауза тя, освободи се от прегръдката и седна зад бюрото. Извади книжна салфетка от най-горното чекмедже и старателно попи влагата от клепачите си. После тръсна глава:

— Мразя да плача!

— Аз пък мисля, че това е единственият отговор на поведението, което демонстрираха някои хора — поклати глава Джак.

— Още не мога да повярвам! — смаяно прошепна тя. — Само допреди три дни всичко между нас изглеждаше като в приказка!

— Какво се случи? — попита Джак и облегна лакти на бюрото.

— Снощи направих опит да насоча разговора към темата, която ми подхвърлихте вие с Лу — започна Лори. — Но нищо не се получи. Той моментално се настрои за конфронтация…

— Това е лош знак — поклати глава Джак.

— На мен ли го казваш? — въздъхна Лори и отново допря салфетката до клепачите си. — Останах с впечатлението, че той крие нещо от мен. А днешното му поведение само го потвърди. Не трябваше да го пускам тук, но той звънна от пропуска и каза, че иска да се извини. Ти чу част от извиненията му, нали?

— Какво крие според теб? — вдигна вежди Джак.

— Не знам — въздъхна Лори. — Може би факта, че се занимава с нелегални продажби на български АК–47…

— Това вече е лоша новина! — подсвирна Джак.

— И още как — отново въздъхна младата жена. — Предполагам, че бих се примирила с професията му на търговец на оръжие, но ако това имаше пряка връзка с по-благородни цели — да речем, с националната сигурност, или нещо подобно. Също така сигурно е, че бих му простила случилият се преди години инцидент с притежанието на кокаин, стига да съм убедена, че той вече не употребява подобни вещества. Но никога не бих се примирила с факта, че продава пистолети и бойно автоматично оръжие на частни лица, най-вече на младежи. Брад Касиди — младежът, когото аутопсирах в понеделник, по всяка вероятност ще се окаже посредник при продажбата именно на български автомати!

— На това му се вика съвпадение! — промърмори с респект Джак.

— А ти добре знаеш моето отношение към контрола над оръжията, нали? — подхвърли Лори.

— Знам го, разбира се — кимна Джак. — Затова искам да чуя заключението на доктор Лори Монтгомъри…

— Още не съм готова — отвърна с въздишка Лори. — Предполагам, че ще пожелая да му дам още един шанс… През следващите няколко дни ще се опитам отново да поговоря с него. А междувременно, както вече го споменах, възнамерявам да се потопя изцяло в пряката си работа. Това ще ми помогне да не мисля за злощастния си личен живот.

— Силно се надявам, че този човек ще те остави на мира — загрижено промърмори Джак. — За жалост останах с впечатлението, че не е от тези, които се отказват лесно…

— Знам какво имаш предвид — кимна Лори. — И това ми напомня да те помоля за една услуга…

— Разбира се, казвай…

— Не искам да клеча до телефона — прошепна тя. — Нито тази вечер, нито утре… Искам да бъда с приятели. Не можем ли да отидем на изложбата на Моне, за която вчера спомена Чет? Ще го накараме да вземе и Колийн…

— Първо ще трябва да го попитаме — усмихна се Джак. — Но аз самият с удоволствие ще го направя…

— Много добре — разведри се лицето на Лори. — А днес те каня на вечеря, Лу също… Чувствам ви се задължена за снощното поведение и съм готова да почерпя…

— Не си задължена на никого — поклати глава Джак. — Не знам какво ще каже Лу, но аз с радост ще вечерям в твоята компания. Това ще ми даде възможност да ти разкажа защо бях тръгнал към кабинета ти преди малко…

— Тъй ли? — вдигна вежди Лори.

— Предположението ти за Кони Давидов се оказа безпогрешно — обяви Джак. — Тя наистина е починала от отравяне с ботулинов токсин.

— Стига бе! — зяпна Лори. Лицето й почервеня, устните й се разтеглиха в усмивка.

— Честна скаутска! — шеговито изкозирува Джак. — Днес сутринта Питър потвърди резултатите…

— В такъв случай какво излиза, за Бога? — възкликна Лори. — Обади ли се на Рандолф Сандърс?

Джак вдигна лактите си от бюрото и стана на крака.

— Ще ти разкажа довечера. Остава само да кажеш къде и кога ще си похапнем…

— Осем?

— Звучи добре — кимна той. — Къде?

— Какво ще кажеш за любимото ресторантче на Лу в „Малката Италия“? — вдигна глава Лори. — От векове не съм била там!

— Как му беше името? — сбърчи вежди Джак.

— Няма име.

— Добре, тогава ми дай адреса…

— Не мога да си го спомня.

— Е, това вече се казва подробна информация! — саркастично поклати глава Джак.

— Можеш да ме вземеш на път за центъра — предложи тя. — Помня, че беше на една тясна уличка оттатък Мълбъри и няма начин да не го открия… Разбира се, предпочитам да дойдеш с такси, а не с любимото си колело…

Джак обеща с половин уста и тръгна към кабинета си. Завари Чет приведен над микроскопа си.

— Я ми кажи какво става, бе човек? — вдигна глава той.

— Много е сложно — отвърна Джак и се тръшна на стола си. След продължителното въртене на педалите, последвано от внезапната конфронтация с Пол, той изведнъж се почувства смъртно уморен. — Мога да ти кажа обаче, че Лори промени плановете си за утре. Ако вие с Колийн все още държите на нашата компания, ние сме готови да откликнем…

— Прекрасно — зарадва се Чет и посегна към телефона. — Ще звънна на Колийн да се погрижи за билетите…

— Задръж малко — спря го Джак. — Какво стана с ветеринарните епидемиолози? Успя ли да се свържеш с тях?

— Да — кимна Чет. — Разговарях с доктор Кларк Симсариън, който беше ръководител на семинара. Каза, че все още нямат диагнози за плъховете, но са се натъкнали на нови антраксни язви…

— Имам едно предложение за тях — подхвърли Джак. — Звънни на доктор Симсариън и му предложи да направят тест за ботулинов токсин.

— Ботулинов токсин? — вдигна вежди Чет. — От това ли е умряла Кони Давидов?

— Поне така мисли Питър Летерман — кимна Джак.

— А ти все още допускаш, че между плъховете и Кони съществува някаква връзка?

— Далечно предположение — призна Джак. — Но ветеринарите не са открили нищо друго, тъй че спокойно могат да опитат. Днес се отбих в една ветеринарна лечебница в Брайтън Бийч. Човекът каза, че дори част от местните котки са били застигнати от тайнствена смърт.

— Ще предам предложението ти — кимна Чет. — Ами Рандолф Сандърс? На него каза ли му за ботулиновия токсин?

— Казах му. И трябва да ти призная, че изпитах огромно удоволствие от начина, по който го накарах да се гърчи…

— Аз пък бих изпитал удоволствие да чуя звука от сгромолясването му — поклати глава Чет. — Да откажеш аутопсия на пациент, който е умрял от ботулизъм, вероятно е най-големият кошмар за всеки патолог!

— И аз съм любопитен да разбера какво е станало — промърмори Джак. — Даже мисля да проверя лично, докато ти си въртиш телефоните.

Извади мобилния си телефон и набра патологията в Бруклин. Доктор Сандърс го нямаше в кабинета и той помоли да го потърсят по пейджъра. Докато чакаше, Чет се свърза с Колийн и получи положителен отговор за утрешния концерт. Той се обърна към Джак и вдигна палец, в същия момент отсреща се обади доктор Рандолф Сандърс.

— Съжалявам, че ви безпокоя — промърмори Джак, прибягвайки до небрежния си тон от предишния разговор. — Обменяме мнения с колегата относно случая Давидов и се чудим докъде стигнахте…

— Кошмарът е пълен — мрачно го уведоми Сандърс.

— Същото каза и Чет преди малко — ухили се Джак и намигна на приятеля си, който чакаше да го свържат с доктор Симсариън.

— Не мога да повярвам на късмета си — продължи с плачлив глас Сандърс. — Веднага след сутрешният ни разговор аз се обадих в погребална агенция „Стрикланд“, но новините оттам бяха лоши…

— Съжалявам да го чуя — промърмори съчувствено Джак.

— Тялото е било кремирано.

— О, не!

— Нямаше какво друго да направя и оставих въпроса в ръцете на Джим Бенет.

— Какво направи той?

— Още нищо — въздъхна Сандърс. — Но знам, че вече е разговарял с Бингъм. Доколкото съм осведомен, голямото началство в лицето на Харолд Бингъм ще се заеме с цялата тази бъркотия…

— Сигурно се чувствате зле — подхвърли Джак, усетил прилив на симпатия към този нещастник.

— Никога досега не съм изпадал в подобна ситуация…

— Ще се оправите — окуражи го Джак. — В професия като нашата пропуските са неизбежни. А вие сте направили всичко, което е било по силите ви…

Приключи разговора почти едновременно с Чет и се обърна в негова посока.

— Ти пръв — изпревари го приятелят му. — Какво научи?

— Няма сгромолясване, поне засега — рече с въздишка Джак. — Бингъм тепърва ще се развихря. Проблемът е там, че тялото вече го няма. Кремирали са го… — Поклати глава и горчиво въздъхна: — Каква бъркотия, Господи. Знам само едно — нещата са извън контрол…

— Много си прав — кимна Чет. — И ги остави извън контрол! А доктор Симсариън не беше във възторг от предложението ти, но обеща да опита…

— Е, това наистина е всичко, което можем да направим — вдигна ръце Джак.

— Абсолютно — потвърди Чет.

Джак се извърна към бюрото си. Върху плота беше поставен поднос с проби, към който беше залепено листче за съобщения. Морийн му беше изпратила кожните проби на Кони Давидов.

Придърпа микроскопа си, постави едно от стъкълцата под окуляра и се надвеси над него. Сега, след диагнозата ботулизъм, всичко дойде на мястото си. Беше взел кожна проба, за да установи дали подутото око на жената е причинено от травма или инфекция. И пробата му даваше конкретен отговор, но нищо повече.

Отмести стъкълцето и посегна към папката на Дейвид Джеферсън. Беше твърдо решен да приключи случая с един ден по-рано и да изненада приятно Калвин. Залови се за работа с приятното чувство, че му предстои вечеря с Лори и Лу, като преди това, естествено, хубавичко ще се измори на баскетболния корт. Ей така, за отваряне на апетита…