Вектор

Двадесет и пета главаЧетвъртък, 21 октомври, 10.15 ч.

— Имаш ли представа колко е часът? — попита Лори.

— Никаква — въздъхна Джак, протегна се и изпъшка: — Май бях задрямал за малко… А ти?

— Аз също — кимна Лори. — Странно е да съдиш за хода на времето без часовник и в пълна тъмнина…

Седяха един срещу друг на циментовия под, опряли гърбове на стената. Краката им бяха проточени под лек диагонал, просто защото помещението не беше достатъчно широко.

— Като вдигна глава към тавана, почти съм в състояние да повярвам, че виждам дневна светлина — промърмори Джак.

— Трябва да се измъкнем оттук преди девет и половина, ако искаме да спрем онези пожарникари, които се готвят да пръснат антракс във федералната сграда — с тревога рече Лори.

— Не искам да бъда песимист, но прогнозата на Юри за няколкодневен престой вероятно ще се окаже вярна — въздъхна Джак. — Особено пък сега, след като го застреляха. Според мен той планираше да позвъни в полицията и да съобщи къде се намираме. Само по този начин би могъл да поеме отговорността за своята част от операцията и да получи съответната слава…

— Чакай малко! — внезапно извика Лори.

— Колкото желаеш — разпери ръце Джак.

— Тихо! Стори ми се, че чух нещо…

Затаиха дъх и се ослушаха. Отгоре долетяха далечни, но ясно различими удари.

— Според мен някой чука на входната врата! — прошепна Лори.

Едновременно се изправиха на крака, сблъскаха се в мрака, после започнаха са викат за помощ.

Замълчаха няколко секунди по-късно, с писнали уши. Отново напрегнаха слух.

— Трябва да са ни чули! — промърмори Лори.

— Зависи какво е нивото на страничните шумове навън — отвърна Джак.

После до ушите им долетя резкия звук на счупено стъкло. Над главите им се разнесоха тихи стъпки.

Отново завикаха за помощ, в пълен синхрон. Джак скочи към вратата и започна да я блъска с юмруци. Изведнъж лампите светнаха, някой започна да се спуска по стълбите към приземието. Разнесе се звук на сцепено дърво, съвсем ясно се чуха гласове. Онези отвън бях проникнали в преддверието на лабораторията.

— Тук вътре! — извика Джак и отново заблъска по вратата.

Не получиха отговор, но нещо метално изтрака от външната страна. Сякаш някой се опитваше да натика стоманен лост в куките на катинара. Звукът на разцепено дърво се повтори, този път по-силен отпреди.

— Нямам идея кой може да бъде това — прошепна Джак.

— Но не мислиш, че…

Младата жена нямаше достатъчно време да довърши мисълта си. Куката изскочи от гредата с противно скърцане, вратата рязко се отвори. Изненадани, но благодарни, Джак и Лори се оказаха лице в лице с намръщения Уорън. Зад него надничаше Флаш.

— Слава Богу! — проплака Лори, втурна се напред и уви ръце около шията на Уорън.

Младежът нежно я отстрани и втренчи ядосан поглед в Джак.

— Започва да ми писва — изръмжа той. — Не обичам да те измъквам от странни ситуации, особено когато наоколо се търкалят мъртъвци!

Лори се отдръпна и избърса радостните сълзи от очите си.

— Колко е часът? — попита Джак.

Уорън стрелна с очи Флаш и разпери ръце:

— Виждаш ли какво означава благодарност?! Човекът иска да знае колко е часът!

— Важно е! — нетърпеливо повиши тон Джак. — Колко е часът?

Уорън вдигна китката си и съобщи, че е десет и четвърт.

— Господи! — простена Лори, бутна младежа и се втурна към изхода. Джак я последва по петите.

— Хей, внимавайте! — извика подир тях Уорън. — Гледката горе не е от най-приятните!

Лори изскочи в антрето и хукна към телефона в кухнята. Джак не изостана дори със сантиметър.

— На кого да се обадя? — задъхано попита тя.

Джак се замисли за миг, после тръсна глава.

— Дай на мен!

Пое слушалката от ръката на Лори, набра 911 и поиска да го свържат със Стен Торнтън от Дирекцията за борба с извънредните ситуации. Поясни, че въпросът е от изключителна важност. Познаваше добре сложната система за комуникации, която използваше Стен Торнтън и беше сигурен, че бързо ще се свърже с него.

Уорън и Флаш също се качиха в кухнята. Тялото на Юри беше проснато на прага, с краката към дневната. Кръвта по хладилника беше засъхнала и имаше тъмнокафяв цвят.

— А бе, вие ще ни дадете ли някакви обяснения? — пожела да узнае Уорън, в чието поведение все още се долавяха признаци на гняв. Джак и Лори едновременно вдигнаха ръце с молба да почака.

— Глей к’во става! — промърмори младежът и отново се обърна към Флаш. — Бием пътя чак дотук, спасяваме им задниците и к’во получаваме в отговор?

Флаш очевидно не го слушаше, зает да разглежда трупа на зет си. Върху лицето на Юри бе застинало изненадано изражение, широко отворените му очи гледаха право в тавана. В центъра на челото му зееше кръгла дупка с размерите на едра сачма.

Междувременно Стен Торнтън най-сетне се появи на телефона. Джак му се представи, прочети гърлото си и започна:

— Мисля, че сте изправени пред най-голямото предизвикателство в кариерата си. Моля ви веднага да проверите дали е имало фалшива тревога за пожар във федералната сграда „Джейкъб Джавитс“, някъде около девет и половина!

— Веднага, или да ви се обадя по-късно? — отвърна с въпрос Стен.

— На секундата! — извика Джак. — Ще чакам на телефона!

Преплете пръсти за късмет и затвори очи. Лори сграбчи ръката му и започна беззвучно да се моли.

В слушалката се чуваше как Стен иска връзка с началника на Противопожарната служба. В кратката пауза на очакването той обясни на Джак, че в „Джейкъб Джавитс“ вероятно е имало сигнал за тревога, но той е бил причинен от дефектен димен детектор. Секунди по-късно началникът на Противопожарна охрана потвърди тази информация.

— Добре, ясно — кимна Джак и направи опит да организира мислите си. — Позвънете на някой от отговорниците в сградата, веднага! Попитайте ги дали е бил изключен записът на автоматичните предупреждения за посетителите и има ли някакъв прах в сградата.

— Това не ми харесва! — загрижено промърмори Стен, но веднага използва пряката връзка си връзка с охраната на небостъргача. След малко отново беше на линията с Джак.

— Отговорът и на двата въпроса е утвърдителен — рече той. — Цялата сграда е посипана с някакъв ситен прашец. Знаете ли какъв е той?

— Антракс! — простена Джак. — Пригоден за военни цели антракс!

— Пресвети Боже! — уплашено възкликна Стен. — Къде се намирате? Как научихте за това?

— Намирам се в една къща на Оушънвю Лейн номер 15 в квартал Брайтън Бийч — поясни Джак. — На пода в краката ми лежи един руски имигрант, убит от нюйоркски пожарникар, който членува в банда, наричаща себе си Арийска народна армия. Руснакът е изградил тук цяла лаборатория, а в гаража му има специализиран автомобил за пестицидна обработка на посевите, който също е пълен с антракс. В мазето има лаборатория, оборудвана с ферментатор. Той по всяка вероятност е зареден с необработен антракс. Допреди малко бяхме затворени в това същото мазе…

— Пресвети Боже! — повтори възклицанието си Стен. — Заразени ли сте?

— Най-вероятно не — отвърна Джак. — Руснакът е знаел какво прави и искаше да ни запази живи. Освен това лабораторията е оборудвана с добра вентилационна система, която по всяка вероятност има и добри филтри…

— Добре, стойте там! — влезе в ролята си Торнтън. — Не напускайте къщата! Ние ще дойдем при вас, ясно?

— Да, добре — кимна Джак. — Но си мислех дали не е по-добре веднага да се върнем в моргата. Имам предвид себе си и доктор Лори Монтгомъри, която също беше пленник. Моргата скоро ще бъде претъпкана и ще има нужда от помощ…

— Само след като ви обеззаразим! — отсече Стен. — Ще стоите там и няма да мърдате! След броени минути ще отцепим района.

Линията прекъсна.

Джак сви рамене, окачи слушалката и въздъхна.

— Изпуснахме ги!

Гласът му прекъсна от вълнение. Лори го прегърна и притисна главата му до гърдите си. Очите й се насълзиха от състрадание.

— Хей, човече — обади се Уорън. — Мисля, че е крайно време да ни обясниш какво става!

Джак кимна и напълни дробовете си с въздух. Наложи му се да избърше очите си от напиращите сълзи.

— Нали помниш какво ти казах, приятелю? — обърна се той към Уорън. — Следващият път в който някой трябва да спасява някого, аз ще бъда човекът, който ще спаси теб…

— Да, ама аз не съм глупак като теб, докторе! — изгледа го Уорън.

— Ех, ако беше се появил тук поне с един час по-рано!

— Значи пак съм лош! — нацупи се младежът.

— Нищо подобно! — размаха ръце Джак. — Страшно съм ти благодарен, че отново се появи, при това съвсем навреме!

— Трябваше да изчакам и да видя дали вие двамата ще се появите на работа — поясни Уорън. — Не го направихте и тогава реших, че е станало нещо… Рано сутринта видях, че бричката ми я няма, а Плюнката докладва, че изобщо не си се мяркал из махалата. Но кой знае защо стигнах до заключението, че вие двамцата сте се сдобрили и в момента сладко си нанкате в някой мотел…

— Де да беше така — въздъхна Джак и хвърли кос поглед по посока на Лори.

— Така е — кимна след кратко колебание тя.