Вектор

Петнадесета главаВторник, 19 октомври, 19.30 ч.

Джак обичаше да остава след работно време. Сградата опустяваше, телефоните преставаха да звънят и това му даваше възможност да отхвърли много повече работа, отколкото през деня. През последния час бе зърнал само един жив човек — дежурният санитар, който се плъзна по коридора оттатък отворената врата на канцеларията, тикайки пред себе си влажен парцал на дълга дръжка.

С оглед максималната ефективност на това, което вършеше, той се беше разпрострял из цялата канцелария. Папки с неприключени случаи лежаха дори на пода, а върху бюрото на Чет стърчеше микроскопът за изследване на хистологическите проби. Благодарение на стола с колелца, едрото му тяло се местеше из стаята почти без усилия.

— Господи, останал съм без дом! — простена един глас.

Джак вдигна глава. На прага стоеше Чет и съкрушено оглеждаше претрупаното си бюро.

— Ха! Ето го патологът, когото днес обявиха за общонационално издирване! Къде изчезна, бе човек? Не съм те виждал от сутринта!

— Нали ти казах, че отивам на една патологическа конференция — направи гримаса Чет.

— Каза ли ми наистина? — втренчи се в него Джак.

— Разбира се. В залата за идентификации, където си пихме сутрешното кафе…

— Значи ми е изскочило от акъла — въздъхна Джак, съобразявайки, че по онова време беше загрижен главно за предстоящото си извинение пред Лори. — В главата ми цари пълна бъркотия!

— А в този офис сякаш е минал циклон — отбеляза Чет.

— Май е така — кимна Джак и скочи на крака. — Ей сега ще ти освободя бюрото…

— Няма смисъл — спря го Чет. — Отбих се да си взема куфарчето, защото вътре ми е екипът. Мисля да отскоча до залата…

— Сигурен ли си, че не искаш да си преместя боклуците?

— Абсолютно — кимна Чет и започна да си пробива път между пръснатите по пода папки. — Трябваше да дойдеш на тази конференция. От години не бях присъствал на нещо толкова добро…

— Наистина ли? — равнодушно промърмори Джак и насочи вниманието си към случая с арестанта в полицията, чиито резултати бяха пристигнали от хистологията за рекордно кратко време.

— Особено последния семинар — отвърна все така ентусиазирано Чет и отвори шкафчето си. — Темата беше за зунусите… Онези болести по животните, които могат да се предават и на хора.

— Знам какво е зунуси — направи гримаса Джак.

— Присъстваха почти всички служители от градската ветеринарна служба — продължи Чет, измъквайки куфарчето си. — Останах смаян от проблемите, с които се сблъскват при лечението на един куп болести по животните…

— Аха — разсеяно изръмжа Джак, опитвайки се да открие мозъчните проби на Дейвид Джеферсън.

— Не става въпрос за обичайните болести по домашните любимци — продължи Чет. — Един от докладчиците например твърдеше, че от вчера и днес се наблюдава масово измиране на плъховете в канализацията на Бруклин, чак до Брайтън Бийч…

— Какво, какво? — рязко вдигна глава Джак.

— Както обикновено, ти изобщо не ме слушаш! — оплака се Чет.

— Пропуснах само последните ти думи — излъга Джак.

Приятелят му повтори информацията за плъховете.

— Сигурен ли си, че става въпрос именно за Брайтън Бийч? — втренчи се в него Джак.

— Да — отвърна с леко раздразнение Чет. — Какво толкова те изненада?

Джак не отговори. Очите му се замъглиха, тялото му леко се поклащаше напред-назад. Приличаше на човек, изпаднал в дълбок транс.

— Хей ало! — извика Чет и размаха ръка пред лицето му. — Земята търси Джак, отговорете!

— От какво са измрели плъховете? — попита някак разсеяно Джак. — Чума, или нещо друго?

— Там е работата, че все още нямат отговор на този въпрос — отново се оживи Чет. — Загадката е пълна и те се много загрижени! На всичкото отгоре два от няколкотостотин умрели плъха са се оказали с повърхностни рани, причинени от антракс!

— Това вече е прекалено! — извика Джак. — Нима мислят, че става въпрос за епидемия от антракс?

— Нищо подобно — поклати глава Чет. — Изключили са бактериите като причинител, включително тази на антракса… Вниманието им е насочено към търсенето на някакъв вирус, а антраксът е просто любопитна добавка…

— Днес за втори път чувам името Брайтън Бийч — въздъхна Джак. — А до вчера изобщо не подозирах за съществуването на това място!

— Най-много се изненадах от факта, че ветеринарните епидемиолози имат проблеми от този вид почти ежедневно — добави Чет. — Ние просто не чуваме за тях, но тези момчета явно имат с какво да си запълват времето…

— А имат ли представа откъде се е появил антраксът?

— Не. Допускат, че част от плъховете са се оказали вирусоносители, но според дебелите книги това е изключено. Много интересна работа, знаеш…

— Имаш ли минутка? — погледна го Джак. — Искам да ти разкажа за случая в Брайтън Бийч…

— Бъди кратък — кимна Чет, хвърляйки кос поглед към часовника си. — Не искам да изпусна тренировката по аеробика, защото онова маце със страхотната фигура идва само във вторник…

Джак сбито му разказа за Кони Давидов и мистерията около диагнозата й. Изброи всички евентуални агенти, след което поиска мнението му.

Чет сбърчи вежди и се замисли, после бавно поклати глава:

— Не се сещам за нищо специално. Според мен си покрил всички възможности…

— Не мога да не отбележа един доста любопитен факт — рече Джак. — Внезапната смърт на Кони Давидов, която според мен се дължи на някакво отравяне, става в деня, в който в същия квартал се наблюдава масово измиране на плъхове…

— Охо! — усмихна се Чет. — За подобна асоциация наистина трябва доста развинтено въображение. Освен ако през последните часове на живота си госпожа Давидов не е предприела малка екскурзия из лабиринта на градската канализация, или пък обитаващата там популация от плъхове не се е преселила в къщата й…

Джак се разсмя и прокара пръсти през косата си.

— Много си прав! Но съвпадението е много странно, особено ако към картината се добави и антракса. Нали помниш, че едва вчера се натъкнах на случай на човешки антракс, при това насред Манхатън! Какви дни, Господи!

— Оставям те да си блъскаш главата с тези мистерии! — изправи се Чет. — Аз предпочитам да я блъскам с нещо по-приятно…

— Извинете, доктор Степълтън…

Двамата приятели едновременно се извърнаха към вратата, в рамката на която се беше изправил Питър Летерман с неизбежните петна по бялата си манта. В ръцете си държеше компютърна разпечатка.

— О, Питър! — извика Джак и очите му изпитателно пробягаха по лицето му. Но деликатните черти на младежа не издаваха нищо.

— Извърших цялата гама проби, които поискахте — съобщи с равен глас той.

— И?

Нетърпението, което го обзе, можеше да се сравни единствено с неизвестността в миговете преди отварянето на плика с поредния оскар.

Питър мълчаливо му подаде разпечатката. Джак я прегледа, но явно не разбра какво трябва да търси.

— Всички резултати са отрицателни — разбра недоумението му Питър. — Не успях да открия абсолютно нищо.

— Нищо ли? — смаяно го изгледа Джак.

— Съжалявам — поклати глава младежът. — Знам, че очаквахте някакъв положителен резултат, затова извърших опитите по няколко пъти. Но напразно…

— Е, майната му! — разочаровано въздъхна Джак и смачка хартията на топка. — Толкоз по въпроса с предчувствията ми, а вероятно и с бъдещето ми в тая къща!

— Проверихте ли за въглероден окис? — обади се Чет.

— Абсолютно.

— А за цианиди?

— Всичко, което поиска доктор Степълтън, плюс още няколко субстанции по моя инициатива.

— Много ти благодаря — рече Джак. — В момента сигурно не ми личи, но наистина съм ти благодарен за оставането след работа.

— Ако се сетите за още нещо, просто ми звъннете.

— Добре.

Питър се обърна и излезе.

— Мамка му! — изруга Джак, захвърли писалката и нервно започна да събира пръснатите по масата книжа.

За известно време Чет мълчаливо го наблюдаваше.

— Ще ти звънна, ако случайно се сетя за някой допълнителен тест — подхвърли той.

Джак му отвърна с бледа усмивка и продължи да прибира папките.

— Ще се прибираш ли? — попита приятелят му.

— Аха… Мисля, че и аз имам нужда от малко физическо натоварване.

Чет се сбогува и си тръгна, а Джак премести микроскопа от неговото бюро върху своето. Продължаваше да се удивлява на странния развой на събитията през последните двадесет и четири часа. На лицето му се появи доволна усмивка. Обичаше тази професия именно заради неизвестното в нея.

Заключи кабинета и погледна към плътно затворената врата на Лори в дъното на коридора. Тя явно си беше тръгнала без да се обади. Е, какво да се прави, сви рамене Джак. Вече наистина не знаеше как да се държи с нея.

Спусна се в приземието, отключи веригата на колелото си и го затика по рампата. Метна се на седалката в момента, в който излезе на асфалта, и натисна педалите по посока на Първо авеню.

Както обикновено, ездата до дома беше един от проверените начини да изпусне събраното през деня напрежение. Часът на големите задръствания вече беше отминал и това му позволи да поддържа висока скорост. Слънцето отдавна беше залязло, небето беше сребристо-сиво, с леки виолетови оттенъци, които с всяка изминала минута ставаха все по-плътни. Някъде в центъра на пустия парк дори успя да зърне звезди.

Зави по своята улица и подкара направо към мрежата, която разделяше баскетболната площадка от улицата. Натисна спирачките и видя това, което се беше надявал да види: на корта се водеше разгорещена спортна битка. Забеляза Уорън и Флаш, които тази вечер бяха в различни отбори.

Обзе го нетърпение. Изкачи стълбите до апартамента си на един дъх с колелото на гръб, смъкна дрехите си и започна да навлича екипа. Минута по-късно вече трополеше по обратния път. Когато се изправи край страничната линия беше леко задъхан, но готов за спортни подвизи.

За съжаление току-що беше започнал нов мач. Това означаваше, че ще трябва доста да почака. Отборът на Уорън продължаваше да е на корта, което означаваше, че отново е победил, Флаш обаче стоеше в центъра на групичката чакащи и Джак се насочи към него.

— Хей, човече, как си? — зърна го едрият младеж. Това беше обичайния свободен поздрав на хората, които мереха сили на баскетболното поле и нямаше нищо общо с факта, че през по-голямата част от следобеда бяха заедно.

— Добре — отвърна Джак. — А ти как си?

— Горе-долу — промърмори Флаш без да отделя очи от събитията на корта. — Но ако спечелим последния мач ще се чувствам по-добре!

— Слушай, предадох в лабораторията всички проби от сестра ти — дръпна го за ръкава Джак. — От теб искам да запазиш търпение и да не вършиш глупости преди да сме получили резултатите.

— Аз съм спокоен — сви рамене Флаш.

— Радвам се да го чуя.

Джак все още не беше готов да сподели разочарованието си от негативните резултати на Питър. Предчувствието му, че Кони Давидов е била отровена с нещо, продължаваше да е все така силно.

— Любопитно ми е да видя жилището й — подхвърли след кратка пауза той. — Ти спомена, че е в някакъв квартал с малки дървени къщички… За исторически район ли става въпрос?

— Мисля, че не — поклати глава Флаш. — На кварталът наистина е стар.

— Колко стар?

— Откъде да знам, човече? — сви рамене младежът. — И защо ме разпитваш?

— От любопитство — отвърна Джак. — В Ню Йорк едва ли са останали много квартали със стари дървени къщички… Възможно ли е да са на сто години?

— Някъде там — кимна Флаш. — Мисля, че са били използвани като летни вили…

Джак кимна и направи опит да си представи струпаните на едно място дървени къщи, построени преди цял век с целта да служат за почивка през лятото. Първата му мисъл в тази връзка беше за водопровода и канализацията в квартала, които със сигурност са примитивни. Всъщност, вероятността за индивидуални септични ями без връзка с централната канализация, беше твърде голяма…

— Я пак ми кажи адреса — каза на глас той. — Не беше ли Оушънвю лейн номер 15?

— Точно — кимна Флаш. — Ама ти да не си решил да отскочиш дотам?

— Може би — призна Джак. — Понякога медицинските следователи са длъжни да посетят мястото на смъртта, просто за да реконструират по-лесно събитията, които са я предхождали. Разбира се, това обикновено става още преди да са изнесли трупа…

— Казаха ми, че е умряла в болницата на Кони Айлънд — поклати глава Флаш.

— Напълно вярно — кимна Джак и леко го шляпна по гърба. — Но белята е станала в банята, където е била открита от екипа на „Бърза помощ“. Както и да е… Ще те информирам за всичко, което открия…

— Благодаря ти, док — усмихна се Флаш.

Джак взе една от резервните топки и се насочи към спомагателните табла. Искаше да загрее чрез любимата си стрелба с отскок. Започна с умерено темпо, но мислите му останаха при Кони Давидов. Продължаваше да е убеден, че има връзка между смъртта на младата жена и стотиците плъхове в канализацията на сателитното градче. И в двата случая причинителите бяха неизвестни. Топката влетя в мрежичката, тупна на асфалта и бавно се успокои. Той я гледаше без да помръдва. В главата му се появи абсурдната мисъл, че Кони и плъховете са били убити от един и същи агент. Може би някакъв отровен газ в канализацията, проникнал в банята на Кони през неизправни тръби? Не, всички канализационни газове вонят отвратително, поклати глава той. А спасителния екип не е докладвал за миризма в къщата.

— Невъзможно! — каза на глас той и отиде да вземе топката. Не можеше да се сети за нищо друго. Възобнови стрелбата си в коша, но пред очите му продължаваха да се точат картини с мъртвото тяло на Кони Давидов, безжизнени плъхове и струпани на куп малки дървени бунгала някъде там, в бившата вилна зона на Ню Йорк, наречена Брайтън Бийч.

Лори отмести менюто с десертите и поклати глава:

— Претъпкана съм. Няма да мога да хапна дори лъжичка сладичко…

— Искаш ли да поръчам нещо, което да чоплим и двамата? — попита Пол. — Знам, че много си падаш по шоколада…

— Няма проблем, стига да си готов да изядеш девет десети от него — усмихна се Лори. — Аз самата предпочитам едно капучино без кофеин…

— Веднага — отвърна на усмивката й Пол и вдигна ръка да привлече вниманието на келнера.

Вечерта премина отлично и Лори се чувстваше далеч по-добре, отколкото в късния следобед, веднага след разговора с Лу и Джак. Беше се прибрала у дома с мисълта да отложи планираното още преди седмица посещение на балетната постановка в Центъра „Линкълн“ и вечерята след него. Но след известен размисъл стигна до заключението, че информацията на Лу и Джак не изисква непременно скандал. Първо, защото не беше напълно сигурна в нейната достоверност и второ, защото искаше на всяка цена да чуе обясненията на Пол, в случай, че тя се окажа вярна. Постепенно започна да си дава сметка, че е разстроена главно от изненадата, а не толкова от самите факти.

— Какво ще кажеш за чаша десертно вино? — попита Пол.

Лори се усмихна и поклати глава. С вечерята бяха изпили бутилка великолепно червено вино, чийто вкус продължаваше да усеща в устата си. Освен това си даваше сметка, че е погълнала достатъчно алкохол за вечерта.

Пол се появи на срещата с огромен букет цветя и с горещи извинения за проявената нетактичност сутринта. Увери я, че напълно разбира нейната отдаденост на професията, а дори и нещо повече — изпитва дълбоко възхищение от нея.

В хода на разговора Лори се изкуши да повдигне въпроса за неговата професия, но след кратко колебание се отказа. Извиненията му бяха толкова топли и искрени, че една промяна в подобна посока неизбежно би прозвучала грубо. Реши да изчака друг подходящ момент.

Още повече, че Пол й поднесе и друга изненада. Оказа се, че е успял да отложи пътуването до Будапеща за следващия уикенд, с единствената надежда, че тя може да се включи… Не й позволи да каже каквото и да било, просто защото разполагала с цяла седмица за размисъл.

Десертът пристигна. Оказа се едно вертикално изградено шоколадово произведение на изкуството. Сърцевината му се състоеше от блат с натурален шоколад, който беше толкова съблазнителен, че Лори не се сдържа и посегна да го опита. Вкусът му беше умопомрачителен.

Пол си беше поръчал коняк, който разклати в чашата, помириса и едва след това отпи. Очевидно доволен от вкуса, той усмихнато се облегна назад.

— Искам да те попитам нещо, Пол — подхвърли Лори, изведнъж усетила, че моментът е подходящ. — Сутринта този въпрос прозвуча заядливо и аз си давам сметка за това… Но въпреки това се чувствам длъжна да ти го задам отново: какъв е бизнесът ти?

Пол престана да разклаща коняка в чашата си, черните му очи внимателно я огледаха.

— Защо искаш да знаеш? — попита с тих и спокоен глас той.

— Мисля, че като бъдеща твоя съпруга имам право на това — отвърна с лека изненада тя. Не очакваше, че отговорът му ще бъде под формата на въпрос. — Ако ти не знаеше с какво се занимавам аз, бъди сигурен, че щях да ти кажа веднага…

— Сутринта те попитах друго нещо — все така спокойно рече Пол. — Има ли значение с какво се занимавам…

— Вероятно има — кимна след кратко колебание Лори. — Да вземем например моята професия. Собствената ми майка е убедена, че работя нещо ужасно… Ти би могъл да изпиташ същото.

— Но не го изпитвам.

— Радвам се, че е така — кимна Лори. — Но вече разбираш какво имам предвид, нали? Според мен мама никога не би се омъжила за татко, ако той работеше като патолог…

— Нима намекваш, че ако не одобряваш бизнеса ми, няма да се омъжиш за мен? — присви очи той.

— Виж какво, Пол — въздъхна Лори. — Не искам да влизаме в спор. Просто ми кажи с какво се занимаваш и да приключваме…

— Работя в областта на отбраната — рече с леко напрегнат глас Пол.

— Окей, страхотно — кимна Лори и сведе очи към каймака на капучиното си. — Но не можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Това разпит ли е? — остро попита той.

— Не, Пол. Вече ти казах, че е обикновен разговор…

— Много забавен при това! — язвително подхвърли той.

— Защо заемаш тази защитна позиция? — погледна го право в очите Лори. — Тя просто не ти отива!

— Защото прекалено много хора реагират по същия прозаичен начин, когато чуят за нещо свързано с оръжейния бизнес…

— Мислиш, че и аз ще реагирам така?

— Напълно възможно — мрачно кимна той.

— С какво търгуваш?

— С оръжие. Мисля, че това изчерпва въпроса. Нека говорим за нещо друго…

— В смисъл на оръдия, бомби, пушки?

— По малко от всичко това — кимна Пол. — Зависи от търсенето…

— А предлагаш ли български автомати АК–47?

— Разбира се — отвърна Пол, озадачено от конкретността на въпроса. — Те са сред любимите ми продукти — надеждно, евтино и добре направено оръжие. Далеч по-добро от китайския вариант…

Лори затвори очи. В съзнанието й се появи обезобразения труп на Брад Касиди и опечалените лица на родителите му. Шърли Касиди беше споменала, че синът й продава български калашници на различни скинарски групи. Не можеше дори да си представи, че Пол заема някакво място във веригата на този процес. В качеството си на медицински следовател години наред бе описвала и класифицирала фаталните поражения от използването на същото това смъртоносно оръжие.

Пое си дълбоко дъх и тръсна глава. Знаеше, че всеки момент ще ревне. Това беше обичайната й реакция когато отстъпи пред емоциите. Сега обаче не искаше да се получи така. Сълзите неизбежно слагаха край на започналата дискусия. Отвори очи и ги закова в лицето на Пол. Изражението му беше извинително-арогантно.

— Мислил ли си някога за последиците от твоята търговия с оръжие? — попита тя. За момента единствената й цел беше да поддържа разговора.

— Разбира се — отвърна Пол с едва доловима закачливост в гласа. — Моите оръжия помагат на хората да се защищават в един опасен свят…

— А какво става когато същите тези оръжия попаднат в ръцете на разни смахнати есктремисти, например скинхедс?

— Те имат право да се защищават като всички останали.

— Проблемът обаче е там, че те не се защищават с тях, а ги използват срещу невинни хора!

— Оръжията не убиват сами — меко подхвърли Пол. — Хората убиват…

— В момента ми звучиш като говорител на Националната оръжейна асоциация! — враждебно отвърна тя.

— В програмата на НОА има доста рационални неща — сви рамене Пол. — Например позабравеният факт, че самата Конституция ни дава право да носим оръжие. А когато правителството издава декрети от сорта на злощастния Закон за борба с престъпността, то най-откровено нарушава Конституцията!

Лори втренчи поглед в бъдещия си годеник и мрачно поклати глава. Не можеше да повярва, че имат коренно противоположни мнения по един толкова важен въпрос, докато във всичко останало се разбираха прекрасно.

Пол захвърли салфетката на масата и горчиво промълви:

— Честно казано, много съм разочарован от начина, по който реагираш на моята професия… Сега разбираш защо не исках да те въвеждам в подробности, нали?

— Аз също съм разочарована — въздъхна Лори. — Не искам да мисля за теб като продавач на оръжие, особено пък на тези опасни автомати от български произход… Надявам се, че не ги предлагаш на вътрешния пазар…

— Това би било незаконно именно поради споменатия Закон за борба с престъпността — кимна Пол.

— Не те попитах за това — тръсна глава Лори. — Знам, че автоматите са забранени. Питам те дали въпреки това ги продаваш…

Пол замълча и тя изненадано го погледна. Лекото повдигане и отпускане на гърдите му беше единственият признак на живот. Очите им водеха безмилостен дуел.

— Няма ли да ми отговориш? — смаяно прошепна тя.

— На глупави въпроси не отговарям! — раздразнено отсече той.

— Все пак настоявам!

Пол отпи глътка бренди, задържа го за миг в устата си, после преглътна.

— Не, аз не продавам български АК–47 на територията на Съединените щати — отчетливо обяви той. — Сега доволна ли си?

Лори посегна към чашата с капучино. Не, не беше доволна. На практика беше адски ядосана и учудена от начина, по който Пол отговори на съвсем логичните й въпроси. Хубавото на това състояние беше, че то прогони без остатък желанието й да заплаче. На всичкото отгоре той продължаваше да я дразни със снизходителното си поведение.

— Честно казано, никак не съм доволна от това, което чух — каза на глас тя. — Попитах те какво работиш, тъй като вече бях информирана, че си в оръжейния бизнес…

— От кого? — сбърчи вежди Пол.

— Това не е важно. Но от същия източник научих, че си бил арестуван и съден за притежание на кокаин. Имаш ли желание да кажеш нещо по този въпрос?

Очите на Пол за миг блеснаха на светлината на свещта, поставена в средата на масата.

— Това вече си е чиста инквизиция! — сопнато рече той.

— Наричай го както искаш — сви рамене Лори. — Но от моя гледна точка е едно задължително проверяване. Има неща, които бих искала да чуя директно от теб, а не от други хора…

Пол рязко се изправи, столът му се преобърна и с трясък падна на пода. Гостите на заведението се обърнаха към тяхната маса, келнерите забързаха към падналия стол.

— Достатъчно! — изръмжа мургавият мъж, очевидно бесен. Ръката му потъна във вътрешния джоб и извади дебел портфейл. На покривката легнаха няколко стодоларови банкноти. — Това сигурно ще стигне за удоволствието!

В следващия миг вече го нямаше.

Лори примря на мястото си. Беше чувала за подобни сцени на публично място, но никога не беше участвала в такива. Без да поглежда встрани, тя бавно надигна чашата си и отпи глътка капучино. Логиката сочеше, че е безсмислено да се държи така, сякаш нищо не се е случило, но за момента просто не можеше да постъпи по друг начин. Наложи си търпение и първо изпи кафето си докрай, а едва след това поиска сметката.

Петнадесет минути по-късно напусна ресторанта. В душата й се таеше леко безпокойство от вероятността Пол да я чака навън. С облекчение установи, че го няма. За момента не беше в състояние да размени дори дума с него. Изправи се на тротоара с намерението да махне на някое такси. После бавно се огледа. Ресторантът се намираше на авеню Калъмбъс в Горен Уест Сайд, на сравнително кратко разстояние от апартамента на Джак. Решението й да му отиде на гости беше внезапно, но непоколебимо. В момента наистина се нуждаеше от приятел.

Спря едно такси, скочи на задната седалка и даде адреса. Шофьорът — кореняк нюйоркчанин, бавно се обърна да я погледне и я накара да повтори думите си. Тя го стори и той потегли, многозначително поклащайки глава.

Пътуването мина бързо, тъй като почти нямаше трафик. Колата напусна Калъмбъс на първия разрешен ляв завой и се насочи към западната част на Сентрал Парк. Наложи се Лори да посочи с пръст блока на Джак, просто защото тук липсваха номера.

— Сигурна ли сте, че ще се оправите, госпожице? — попита шофьорът след като получи парите си. — Този район е доста опасен.

Лори го увери, че всичко е наред и изскочи от колата. На тротоара се спря и вдигна глава, фасадата на блока беше грозна и олющена, два от прозорците на третия етаж бяха заковани с дъски.

Винаги се беше учудвала на факта, че Джак продължава да живее тук. Разбираше страстта му към уличния баскетбол, но не можеше да разбере защо не си намери апартамент в някоя по-добре поддържана сграда, пък макар и в същия квартал.

Входното фоайе беше в още по-отчайващо състояние от фасадата. Някога вероятно е изглеждало внушително с мозаечния си под и мраморни стени. Но днес то беше бледа сянка на отдавна отминало величие. Половината от мозайката просто я нямаше, а стените бяха мръсни и гъсто изписани с графити. Пощенските кутии бяха с разбити вратички и ключалки, в ъглите имаше купчини отдавна несъбиран боклук.

Дори не посегна към домофона, тъй като знаеше, че той отдавна не работи. Освен това вътрешната врата беше счупена от години. Започна да изкачва стълбите. Решителността й изведнъж се стопи. Беше късно, а тя се появяваше тук без дори да го предупреди. Освен това не беше сигурна дали наистина иска да сподели последните събития с когото и да било, преди сама да ги е възприела както трябва.

Спря на площадката на втория етаж. Зад вратата на средния апартамент се чуваха ужасни крясъци. Спомни си обясненията на Джак — тук скандалите не секваха нито за миг. Стана й тъжно при мисълта, че има хора с такава непоносимост помежду си. Сериозно се замисли дали да продължи нагоре. Стори го едва когато си представи, че местата им са разменени и той е този, който има нужда от приятелско рамо. Беше сигурна, че в подобна ситуация би се почувствала поласкана. Стигна етажа му и почука на вратата, тъй като звънец липсваше.

Когато Джак отвори, тя с мъка потисна усмивката си. Изненадата, която се изписа върху брадясалото му лице, беше огромна. Сякаш беше цирков клоун, който играе някаква пантомима. Облеклото му беше съвсем домашно — боксерки, тениска и подпетени чехли. В ръката си държеше разтворена медицинска книга. Явно не очакваше компания, с изключение може би на Уорън или някой от другите му квартални дружки.

— Лори! — прошепна той, сякаш виждаше призрак.

Тя само кимна с глава.

Останаха неподвижни в продължение на няколко безкрайно дълги секунди, през които напрегнато се гледаха.

— Може ли да вляза? — най-сетне попита тя.

— Разбира се — изчерви се Джак и побърза да се отмести встрани. В следващия миг явно си даде сметка, че е неглиже и изчезна по посока на спалнята.

Лори влезе в дневната и бавно се огледа. Обзавеждането беше спартанско: диван, стол, лавица за книги от ламинатни плоскости и две ниски масички. Стените бяха голи, без картини и снимки. Единствената светлина идваше от нисък лампион до дивана, където Джак явно беше седял с книгата в ръце. Останалата част от помещението тънеше в полумрак. На едната масичка имаше начената бутилка бира, на пода до нея лежеше разтворен медицински речник.

Джак се появи отново, навлякъл някаква риза и къси панталонки в защитни цветове. Върху лицето му бе застинала извинителна усмивка.

— Надявам се, че не те безпокоя в този късен час — подхвърли Лори.

— Ни най-малко — тръсна глава той. — Всъщност, изненадата е много приятна. Мога ли да ти взема палтото?

— Ами да — сви рамене Лори, съблече връхната си дреха и му я подаде. Той я пое и се насочи към гардероба.

— Искаш ли една бира?

— Не, благодаря — отказа Лори и се отпусна на старото, доста продънено кресло. Очите й пробягаха по стаята. Добре знаеше на какво се дължи крайния домашен аскетизъм на Джак и това я потисна още повече. Преди осем години семейството му беше загинало при самолетна катастрофа и оттогава насам той рядко си позволяваше да се наслаждава на живота.

— Мога да ти предложа и нещо друго — промърмори домакинът, заел място в кръга светлина от лампиона. — Вода, чай, сок… Имам дори и „Гейторейд“1.

— Не, благодаря — отново отказа Лори. — Идвам направо от една обилна вечеря…

— О! — задоволи се да каже Джак и бавно се отпусна на дивана.

— Наистина се надявам, че не те притесних с внезапната си поява — изгледа го внимателно тя. — Бях в един ресторант на авеню Калъмбъс, съвсем близо до Природонаучния музей…

— О, аз много се радвам да те видя — смутолеви Джак.

— Бях близо и изведнъж реших да се отбия — приключи с обясненията Лори.

— Всичко е наред — кимна Джак. — Наистина се радвам да те видя.

— Благодаря…

— Случило ли се е нещо на тази вечеря? — попита след кратка пауза той.

— Да — кимна тя. — Случиха се разни неприятни неща…

— Съжалявам — въздъхна той. — А те имат ли връзка с това, което Лу и аз ти съобщихме днес?

— Положително имат…

— Искаш ли да говориш за това?

— Май не — поклати глава Лори. — Знам, че това звучи нелогично, тъй като дойдох да се видя с теб, вместо да се прибера у дома…

— Хей, никой няма да те притиска да говориш на тема, на която не желаеш да говориш — изгледа я Джак. Не можеше да определи дали е спокойна, или всеки момент ще избухне в сълзи.

— Нека поговорим за теб — неочаквано рече тя.

— За мен ли? — изненадано я погледна той.

— Чух, че Уорън Уилсън е идвал днес в службата. Защо?

Лори познаваше Уорън много добре и знаеше, че младежът никога не бе изявявал желание да посети моргата. Преди време излизаха заедно — тя с Джак и Уорън с приятелката си Натали Адамс. Но това беше отдавна, още когато с Джак се виждаха почти всеки ден. Заедно бяха осъществили и едно абсолютно шантаво пътуване до Екваториална Африка.

— Познаваш ли Флаш Томас? — отвърна с въпрос Джак.

— Май не — поклати глава Лори.

— Едно от момчетата, с което редовно играем баскетбол — поясни Джак. — Снощи сестра му починала внезапно, при доста загадъчни обстоятелства.

— Ужасно — потръпна Лори. — И те дойдоха да те помолят да я видиш?

Джак кимна с глава.

— Историята е доста заплетена. Искаш ли да я чуеш?

— С удоволствие. Но преди това май все пак ще ти поискам чаша вода…

Джак отскочи до кухнята и започна да разказва още в движение. Лори се настани удобно на дивана, моментално привлечена от историята. Научила за поведението на Рандолф Сандърс, тя не издържа и възкликна:

— Какъв тип, Господи! Да освободи тялото въпреки, че си го предупредил и биеш целия този път!

— Честно казано, аз не бях много изненадан — сви рамене Джак. — Отдавна подозирам, че този тип мрази всичко, което е свързано с манхатънския офис.

— Според мен се чувства пренебрегнат, тъй като нито директора, нито заместниците му обръщат внимание…

— И правилно — кимна Джак, след което премина на историята в погребалната агенция и измамата, чрез което се бе сдобил с телесните течности на Кони Давидов. В един момент Лори се разсмя толкова силно, че за малко не се задави с водата.

Джак стана сериозен и описа подозренията си относно причините за смъртта. После с въздишка призна, че Питър Летерман не беше открил нищо — всички проби се бяха оказали отрицателни, включително съдържанието на стомаха…

— Интересно — промърмори Лори. — Жалко, че не си имал възможност за една бърза аутопсия…

— Извадих късмет, че успях да взема кожната проба, а ти ми говориш за аутопсия! — размаха ръце Джак. — Ти на мое място накъде би насочила вниманието си?

— От „Бърза помощ“ твърдят, че е била цианотична, така ли?

— Точно — кимна Джак. — Изключително ниско ниво на артериален кислород, потвърдено и след пристигането й в болницата. По тази причина си помислих за някакъв медикамент, който е потиснал дишането й. Бях сигурен, че Питър ще го открие и вероятно затова останах безкрайно изненадан от резултатите…

— Клиничното й състояние действително буди недоумение — кимна Лори.

— Да имаш някакви идеи? Рядка отрова, предозиране с някакво лекарство, което съм пропуснал?

— Едва ли — поклати глава тя. — След като Питър не е открил нищо в стомаха й, не бих могла да кажа нищо определено… Между другото, мислил ли са за метхемоглобинемия?

— Не, защото това е заболяване, което се среща изключително рядко — поклати глава Джак. Метхемоглобинемията е състояние на организма, при което хемоглобинът в кръвта не е в състояние да пренася кислорода.

— Но ме питаш за нещо, което причинява цианоза, нали? — възрази Лори. — В този случай си длъжен да се съобразяваш с нивото на нитратите и нитритите, тъй като именно те могат да причинят метхемоглобинемия. А дори и сулфонамидите…

— Това е валидно само при пациент с вродени аномалии — възрази Джак.

— По отношение на сулфонамидите — да — кимна Лори. — Но не и по отношение на нитратите и нитритите. Ако искаш да си стопроцентово сигурен, трябва да направиш и тези изследвания…

— Окей — кимна Джак. — Сигурно имаш право. Утре сутринта ще накарам Питър да извърши и такива тестове. Друго?

Лори се замисли, после поклати глава.

— Към тази история има и още нещо озадачаващо — добави Джак и разказа за масовото измиране на плъховете в квартала, в който беше починала Кони Давидов.

— Мислиш, че между двете има връзка, така ли? — изгледа го Лори.

— Не знам, но съвпадението е доста любопитно — сви рамене Джак. След което описа стария квартал с дървени къщички, където бе живяла починалата. — Водопроводът и канализацията там със сигурност са крайно примитивни…

— Струва ми се, че отиваш твърде далеч — въздъхна Лори.

— Ако в канализацията е проникнала някаква отрова, тя едва ли ще засегне само една къща…

— Тук ме хвана натясно — призна с въздишка Джак. — Но нека ти разкажа и за другата мистерия… — Опитът с подробности процедурите, които Тед бе извършил с малката звезда за украса и поклати глава: — Сякаш някой нарочно я е потопил в купа с антраксни спори…

— Господи! — простена Лори. — Защо всички интересни случаи се падат на теб?

— Стига де, говоря сериозно — изгледа я Джак. — Можеш ли да предложиш някакво обяснение? Имай предвид, че съм направил посявки на всичко около звездата, включително плота и самото бюро… И не открих нищо, въпреки прецизните реактиви, които са в състояние да засекат дори единични спори…

— Пак ме затрудняваш — въздъхна Лори, после погледна часовника си и изведнъж скочи на крака: — Господи, минава полунощ, а аз още си бъбря с теб!

— Ако искаш, можеш да останеш тук — предложи Джак. — Спокойно ще ти отстъпя леглото, защото тъй и тъй не го ползвам. Обикновено спя тук, на този диван…

— Благодаря, много си любезен — кимна Лори. — Но предпочитам да се прибера, тъй като за утре дори нямам дрехи…

— Както искаш — сви рамене Джак. — Но настоявам да ми звъннеш в момента, в който се прибереш. В час като този дори в твоя квартал няма да е съвсем безопасно…

— Окей — кимна Лори и с благодарност го прегърна.

Джак я изпрати до ъгъла, откъдето беше много по-лесно да хване такси.

Настанила се удобно на седалката, Лори се замисли за отминалата вечер. Изпитваше дълбока благодарност към Джак за неговото гостоприемство и топло приятелство. Разговорът с него, макар и на професионални теми, беше допринесъл значително за възвръщане на душевното й равновесие. Въпреки това все още се притесняваше за отношенията си с Пол, най-вече за странния факт, че между двамата не се получаваше диалог. Не мислеше, че вината е в нея, тъй като беше достатъчно разумна да приеме или отхвърли нечия теза, дори когато става въпрос за търговия със забранено оръжие. Всичко това я тревожеше дълбоко, тъй като липсата на диалог означаваше и липса на перспектива за тази връзка, независимо от пълното разбирателство, което на пръв поглед цареше между тях.

Когато таксито наближи нейната улица, мислите й вече се бяха върнали на случая на Джак. Припомнила си перипетиите му в погребалната агенция, тя отново се усмихна. Надяваше се, че това няма да му донесе нови служебни неприятности. Прекрасно знаеше, че Харолд Бингъм и Калвин Уошингтън уважават дълбоко професионалните качества на Джак, но проявяват пълна нетърпимост към необичайните му работни методи.

Докато се занимаваше с многобройните сложни ключалки на апартамента си, съседната врата лекичко се открехна. В процепа се показаха разчорлената прическа и кръвясалите очи на Дебра Енглър, която геройски бе издържала докрай, за да регистрира късното прибиране на съседката си.

Лори не й обърна внимание. Отдавна беше свикнала с любопитството и нахалството на старата клюкарка, но отвреме навреме то продължаваше да я дразни. Затръшна вратата си под носа й, просто в знак на протест. Бе опитала и друг подход — от любезно поведение до откровена грубост, но без резултат — Дебра си остана все така любопитна.

Погали Том Втори и свали палтото си. Ако бе опитала да извърши тези действия в обратен ред, любвеобилният бирмански котарак със сигурност щеше да се изкатери по крака й без да държи сметка за чорапогащника. А когато вдигна телефона да се обади на Джак, оглушително мъркащият звяр моментално се настани в скута й.

— Буден ли си още? — попита в слушалката тя.

— Почти — сънливо отвърна Джак.

— Контролно обаждане, както се разбрахме — добави тя. — Вече съм си у дома…

— Предпочитах да останеш…

Лори неволно се запита какво стои зад тези думи, но от опит знаеше, че няма смисъл да пита. Освен това беше много късно.

— По обратния път си мислех за Кони Давидов — подхвърли тя.

— Дойдоха ли ти нови идеи?

— Аха — кимна тя. — Сетих се за нещо, което би могъл да поискаш от Питър…

— Какво?

— Ботулинов токсин — отвърна Лори. — Висока концентрация, или голямо количество…

Насреща настъпи мълчание.

— Джак? Там ли си?

— Тук съм — промърмори Джак. Сънливостта беше изчезнала от гласа му. — Ти сериозно ли говориш?

— Разбира се. Нима ще изключиш ботулизма като причина за смъртта?

— Ако използвам собствената ти терминология, със сигурност „отиваме твърде далеч“. Липсват данни за увреждане на гръбначномозъчния нерв и всички останали симптоми за наличието на ботулизъм. Според основната версия, жената просто е припаднала в банята…

— Но ботулиновият токсин със сигурност потиска дишането и предизвиква цианоза — отбеляза Лори.

— Това е вярно — призна Джак. — Но колко такива случаи имаме за година?

— Повече, отколкото на антракс — имаше готов отговор Лори. — А ти току-що ми описа един такъв…

— Окей, вероятно имаш право — призна с въздишка Джак. — Ще прибавя и ботулиновия токсин към списъка с нитрати, нитрити и сулфонамиди, който още утре ще връча на Питър.

— Благодаря ти за любезността тази вечер — топло промълви Лори. — Тя означаваше много за мен…

— Хей, нали затова са приятелите — отвърна с престорена небрежност Джак.

Лори остави слушалката и започна да си играе с Том Втори. Мина й през главата, че Джак би могъл да бъде наистина прекрасен, ако… Ако не се държеше като Джак. Засмя се на този абсурд и тръгна да си оправя леглото.