Вектор

Втора главаПонеделник, 18 октомври 9.30 часа

— Чьорт! — извика извън себе си Юри Давидов и блъсна с юмрук кормилото на своето жълто такси, марка „Шеви Каприз“. — Чьорт! Чьорт! — В моменти на гняв Юри неволно се връщаше към майчиния си руски език, а в този момент той беше направо бесен. Беше затиснат между стотици коли, които нервно свиреха с клаксоните си. Пред него имаше цяла колона от жълти таксита със светещи стоп-светлини, които не можеха да минат през кръстовището, въпреки че светеше зелено. Това се дължеше на простия факт, че колите от перпендикулярното движение все още не бяха освободили пресечката.

Денят му започна зле, още с първия клиент. Движеше се по Второ авеню, посока центъра, когато един велосипедист остави дълбока бразда от педала си в дясната му предна врата, а на всичкото отгоре заяви, че Юри го е засякъл. Юри незабавно изскочи от колата и засипа копелето с порой от сочни ругатни на родния си език. Първоначалните му намерения бяха доста по-агресивни, но благоразумието надделя. Велосипедистът беше с неговия ръст, но доста по-набит и в далеч по-добро физическо състояние. От поведението му личеше, че няма нищо против една директна схватка. Юри беше само на четиридесет и четири, но отдавна му беше отпуснал края. Беше с наднормено тегло, мускулите му отдавна бяха омекнали. И той си го знаеше.

Лек тласък изотзад го накара да подскочи. Обърна се, промуши глава през отворения прозорец и размаха юмрук на колегата си отзад, който го беше бутнал.

— Размърдай си задника! — извика онзи. — Давай!

— Накъде да давам, бе?! — изпадна в истерия Юри. — Какво ти става, задник такъв?

Тръшна се обратно на седалката и прокара пръсти през гъстата си тъмнокестенява коса. После извъртя огледалцето към лицето си. Кожата му се беше зачервила, а очите кръвясали. Даде си сметка, че ако не се успокои, със сигурност ще получи инфаркт. Изведнъж му се прииска глътка неразредена водка.

— Какъв цирк, Господи! — промърмори на руски той. Имаше предвид по-скоро целия си объркан живот, отколкото конкретната ситуация. Между другото тя — ситуацията в момента — до голяма степен съвпадаше и с целия му живот. Един безсмислен, лишен от илюзии живот. Американската мечта се беше оказала сапунен мехур на доминираните от евреите медии, които най-безсрамно бяха подмамили тук десетки хиляди като Юри, търсещи малко по-добър живот.

Колите отпред бавно се размърдаха. Юри стъпи на газта, готов поне да пресече задръстеното кръстовище. Не се получи. Колата пред него се разклати и спря, той беше принуден да стори същото. В следващата секунда таксито зад него отново го удари. Това беше съвсем лек удар, броня в броня — като първия път. Поражение по колата просто не можеше да има, но Юри се почувства дълбоко обиден.

— Какво ти става, бе тъпак? — изкара главата си през прозорчето той. — За пръв път ли сядаш зад волана?

— Я не дрънкай много, мръсен чужденец! — изрева онзи. Защо не си пренесеш шибания задник в шибаната страна, от която си дошъл?

Юри понечи да отговори, после стисна зъби и замълча. Облегна се в седалката и шумно изпусна въздуха от гърдите си. Подмятането на шофьора отзад неволно пробуди в душата му онова чувство на „тоска“, което напоследък се спускаше отгоре му като плътно одеало. „Тоска“ на руски означаваше меланхолия, депресия, загриженост, гняв, носталгия — всичко това усещано под формата на остра физическа болка.

Юри остана неподвижен, с вперени напред невиждащи очи. За миг разочарованието и гнева, които изпитваше от американския начин на живот, бяха заменени от един далечен, но ясен спомен. В едно кристално ясно и студено утро двамата с брат му отиват на училище в родния си град Свердловск, СССР. Пред очите му се появи общата кухня на апартамента, в който живееха, но кой знае защо този спомен пробуди у него едно забравено чувство на гордост — гордост, че е гражданин на великата съветска страна.

Разбира се, комунистическият режим в родината му беше извор за много несправедливости. На жените често им се налагаше да висят на опашки за мляко и други елементарни хранителни продукти. Но това не беше чак толкова голяма беда, колкото искаха да я представят тези глупаци тук, в Америка. На практика равенството между всички съветски граждани (с изключение на висшите партийни ръководители) беше освежаващо и водеше до зараждането на истинска дружба между хората. Социалните конфликти в Съветска Русия с положителност бяха далеч по-слаби, отколкото тези в Америка. По онова време Юри не можеше да си даде сметка за това, но сега нещата се промениха. Той беше твърдо решен да се върне обратно у дома, в „Матушка Русия“. Това решение беше взел отдавна, още преди няколко месеца.

Но първо искаше да получи своето отмъщение. Бяха го измамили и отхвърлили, но той беше планирал такова отмъщение, което щеше да разтърси цялата лъжлива и лицемерна страна. А когато се прибере у дома, той ще предложи своето отмъщение като дар на Владимир Жириновски, истинският патриот на родината, единственият, който е способен да върне някогашната слава на СССР.

Тези мечти бяха рязко прекъснати от отварянето на задната врата. Пътникът хвърли на седалката тънко куфарче от щраусова кожа, а след това и сам се настани.

Юри насочи гневен поглед към огледалцето за обратно виждане. Пътникът му беше дребен мъж с мустаци, облечен в скъп италиански костюм, бяла риза и копринена вратовръзка. От джобчето на сакото му стърчеше кърпичка в същите цветове. Бизнесмен или банкер, светкавично прецени Юри.

— Юнион Банк, на Пето авеню 820 — обяви мустакатият и отвори капачето на клетъчния си телефон.

Юри продължи да го наблюдава в огледалцето. Едва сега забеляза, че мъжът носеше малка еврейска барета, която едва прикриваше темето му.

— Какво става? — усети погледа му онзи. — Смяната ти ли е свършила?

— Не, на работа съм — хладно отвърна Юри, пресегна се да включи апарата и насочи очи в задръстването пред себе си. Точно това му трябваше: банкер-евреин, един от онези, на които целият свят е в краката.

Докато банкерът приключи с разговора по мобилния телефон, Юри успя да се придвижи само една дължина напред. Но това беше достатъчно, за да заеме стартова позиция на задръстената пресечка. Пръстите му нервно забарабаниха по кормилото. Помисли си дали да не прати еврейчето по дяволите и да го изгони от таксито си. Не го стори, тъй като копелето поне плащаше за безсмисленото висене насред трафика.

— Какво задръстване, Господи — рече с въздишка мустакатият след като изключи мобилния си телефон. Главата му се наведе напред и се промуши в отвора на плексигласовата преграда. — Пеша май ще стигна по-бързо…

— Както желаете — равнодушно рече Юри.

— Не — поклати глава онзи. — Разполагам с малко време и ми е приятно да си поседя на седалката без да правя нищо. За късмет следващата ми среща е чак в десет и половина. Мислите ли, че дотогава ще се доберем на адреса, който ви дадох?

— Ще се опитам — отвърна все така равнодушно Юри.

— Охо, това ми прилича на руски акцент — усмихна се мустакатият.

— Наистина е такъв — отвърна с лека въздишка Юри. По всичко личеше, че този тип ще му скъса нервите.

— Трябваше да хвърля едно око на разрешителното ви и да се сетя — кимна мъжът. — От коя част на Русия сте, господин Юри Давидов?

— Централната част — неохотно отвърна Юри.

— Далече от Москва?

— На около хиляда и двеста километра в източна посока, в Урал…

— Аз се казвам Харви Блумбърг.

Юри вдигна очи към огледалцето и неопределено кимна с глава. Винаги се беше чудил на хора като този Харви, които винаги проявяват готовност да споделят с него тайните на личния си живот. В момента пет пари не даваше как се казва той. Клиент като всеки друг, нищо повече.

— Върнах се от Москва само преди седмица — добави Харви Блумбърг.

— Така ли? — изведнъж се оживи Юри. От последното му посещение в Москва бяха изтекли години, но продължаваше да си спомня с огромно удоволствие Червения площад и прекрасните златни кубета на храма „Св.Василий Блажени“. Никога в живота си не беше виждал по-прекрасна гледка.

— Бях там за пет дни — добави Харви.

— Имал сте късмет — със завист проточи Юри. — Хареса ли ви?

— Уф! — махна с ръка пътникът, на лицето му се появи презрителна гримаса: — Едва изчаках, за да се разкарам. Взех самолета за Лондон в момента, в който приключих с деловите срещи. В момента Москва е извън контрол, върлуват банди, икономическото положение е тежко… Юри усети как в гърдите му се надига гняв. Тежкото икономическо положение в родината му беше предизвикано именно от хора като тоя Харви, които са обединени в световен ционистки заговор. Усети как лицето му се налива с кръв, но замълча. Сега вече наистина се нуждаеше от чаша водка.

— Откога си в Щатите? — попита след кратка пауза Харви Блумбърг.

— От деветдесет и четвърта — изръмжа Юри. Годините бяха само пет, но му се струваха два пъти повече. В същото време помнеше първия ден от престоя си толкова ясно, сякаш беше вчера. Беше пристигнал със самолета от Торонто, Канада, след тридневна битка с американските имиграционни служби, които в крайна сметка се съгласиха да му издадат само временна виза.

А самата му одисея до стъпването на американския континент беше продължила почти година. Тя започна в Новосибирск, където в продължение на единадесет години беше работил в държавната фирма „Вектор“, след което изведнъж се оказа извън борда като последица от масовото предприватизационно съкращение. За късмет беше успял да спести някоя рубла и това му позволи да се добере до Москва, използвайки най-различни видове транспорт — самолет, влак и готови да заработят нещо допълнително шофьори на тежки камиони.

Но нещастието го връхлетя в самата Москва. Поради деликатния характер на доскорошната му работа, ФСБ (доскорошното КГБ) беше надлежно информирано за молбата му да си извади международен паспорт. Юри беше арестуван и хвърлен в затвора Лефортово. След няколко месеца успя да се измъкне оттам, но едва след като даде писмено съгласие да работи в друго секретно държавно предприятие — този път в Загорск. Там обаче се сблъска с нов проблем — не му плащаха. Тоест плащаха, но не с пари, а с водка и кашони тоалетна хартия.

Избяга в нощта на един национален празник, тъй като всички бяха пияни, а след това измина на стоп или просто пеша около хиляда и петстотин километра до Талин, Естония. Едно ужасно пътуване, изпълнено с неблагополучия, болести, наранявания и глад. Над всичко обаче властваше студът — онзи кучешки студ, пред който бяха капитулирали дори елитните армии на Наполеон и Хитлер.

Макар че естонците съвсем не бяха настроени приятелски към него, а и към всички етнически руснаци, Юри все пак успя да спечели някакви пари. С тях си купи фалшиви документи и получи място на един търговски кораб, който извършваше рейсове в Балтийско море. Остана в Швеция още при първото си плаване и поиска политическо убежище.

Шведите бяха далеч от мисълта да му дадат подобен статут, но все пак му дадоха временен престой и му позволиха да си намери някаква работа. Благодарение на този факт Юри събра достатъчно пари за самолетен билет до Торонто и Ню Йорк. Когато най-сетне се озова на американска територия, той се отпусна на колене и тържествено целуна земята.

По време на дългото пътуване към Ню Йорк бе имал много трудни моменти, в които беше готов да се откаже. Не го стори, защото го топлеше основното обещание, с което Америка и до днес привлича стотици хиляди емигранти от цял свят: свобода, богатство, перспективи за по-добър живот.

По лицето на Юри пробяга презрителна гримаса. Що за добър живот беше това, Господи! По-скоро беше нещо като тъжна ирония. Въртеше волана на таксито дванадесет, а понякога и четиринадесет часа на ден, само за да оцелее. Парите, които печелеше, отиваха без остатък за данъци, наем, храна и здравни осигуровки за него и дебелата му съпруга, за която бе принуден да се омъжи, за да получи зелена карта.

— Трябва да благодариш на Всемогъщия Бог, че си успял да се измъкнеш от Русия — подхвърли Харви, без да има представа за душевното му състояние. — Просто не ми е ясно как оцеляват хората там!

Вместо отговор Юри рязко настъпи газта. Колата се стрелна напред, гумите изсвириха. Харви отскочи назад на седалката.

— Хей, срещата ми не е толкова важна, че да рискуваш живота ми! — извика той.

Юри натисна спирачките на броени метри от поредния светофар, който светеше червено. Колата поднесе, но той майсторски я овладя и я насочи към ограниченото свободно пространство между един автобус на градския транспорт и паркирана до тротоара камионетка.

— Господи! — зина Харви и се наведе към процепа в плексигласовата преграда. — Какво си работил в Русия? Да не би да си бил автомобилен състезател?

Юри мълчеше.

— Не, наистина ми е интересно — седна на ръба на седалката Харви. — С какво си се занимавал? Миналата седмица ме вози един руснак, който преди да дойде тук е бил преподавател по математика, а освен това имаше диплома за електроинженер. Можеш ли да повярваш?

— Мога, защото и аз съм инженер — кимна Юри. На практика беше само техник, но това в случая беше без значение.

— В коя област? — попита Харви.

— Био-технологиите — отвърна Юри и натисна газта. Ловко задмина боклукчийската кола пред себе си и се понесе към предградията, опитвайки се да влезе в синхрон със смяната на светофарите.

— Много впечатляващо — кимна Харви. — Но защо тогава още караш такси? Според мен има голямо търсене на хора с твоята специалност, тъй като биотехнологиите преживяват бум…

— Имам проблеми с документите, които доказват образованието ми — отвърна Юри. — Нещо като вашият „Параграф 22“…

— Жалко — въздъхна Харви. — Но аз бих те посъветвал да не се отказваш. Все някога ще имаш положителен резултат…

Юри замълча. Нямаше да прави никакви опити, унижението вече беше зад гърба му. Просто щеше да се върне у дома.

— Добре, че успяхме да спечелим Студената война — смени темата Харви и поклати глава. — По този начин руския народ получи все пак някаква свобода и базисни права. Дано не ги изгуби…

Юри окончателно побесня. До гуша му беше дошло да слуша наглата лъжа, че Америка е спечелила Студената война и е разбила съветската империя. На практика истината беше друга: СССР беше предаден отвътре — от Горбачов и глупостите му, наречени „гласност“ и „перестройка“, последвани от безумната „демокрация“ на Елцин, който се изживяваше като нов император на Русия.

Натисна педала и колата се стрелна напред, сменяйки платната и профучавайки в опасна близост с пешеходните зони.

— Хей! — извика Харви. — Намали скоростта! Какво ти става, по дяволите?

Юри не отговори. Не можеше да понася пренебрежителното съчувствие на тоя тип, скъпите му дрехи, куфарчето от щраусова кожа и най-вече гадното таке, кацнало на оплешивяващото му теме.

— Хей! — започна да чука по преградата Харви. — Намали скоростта, или ще повикам полицията!

Предупреждението дойде тъкмо навреме. Юри нямаше никакво желание за конфликт с властите, затова се овладя и вдигна крак от газта.

— Извинявам се — дрезгаво рече той. — Просто исках да бъда сигурен, че няма да закъснеете за срещата си…

— Предпочитам да остана жив! — гневно отвърна Харви. Юри продължи придвижването си към Пето авеню, вече с нормална скорост. Добра се дотам без проблеми, зави на юг, измина две пресечки и спря пред сградата на Юнион Банк.

Харви побърза да излезе навън, изправи се на тротоара и започна да си брои парите. Плати точно сумата, която беше отбелязана на апарата.

— А бакшиш? — вдигна вежди Юри.

— Заслужаваш бакшиш точно толкова, колкото аз бих заслужил някой да ми бръкне в окото! — отсече онзи. — Радвай се, че изобщо ти плащам!

След тези думи се обърна и изчезна зад блестящата въртяща се врата на солидната сграда.

— Изобщо не съм разчитал на бакшиш от ционистка свиня като теб! — извика подире му Юри.

Харви го чу и му показа среден пръст, без да се обръща.

Юри затвори очи и бавно изпусна въздуха от гърдите си. Трябваше да се овладее преди да е извършил някоя голяма глупост. Силно се надяваше, че Харви Блумбърг живее в Горен Ийст Сайд, защото именно тази част от града щеше да бъде унищожена.

В следващия миг задната врата на таксито се отвори и той рязко се обърна.

— Колата не работи — отсече той. — Моля, слезте!

— Не сте си сложил табелата — възрази с достойнство една жена на средна възраст. От едната й страна на седалката лежеше скъпо куфарче „Луи Вуитон“, а от другата — лаптоп в кожен калъф.

Юри протегна ръка и постави табелата.

— Ето, сега е сложена — изръмжа той. — Вън!

— Господи, Боже мой! — промърмори жената, събра си торбите и слезе. Остави вратата само притворена, вероятно в знак на пасивен протест, след което махна с ръка на друго преминаващо такси.

Юри протегна ръка през прозорчето и успя да бутне задната врата, тя меко хлопна и се затвори. Включи на скорост и пое обратно към центъра. За момента не беше в състояние да контактува с никакви пътници, особено пък с банкери-евреи. Имаше нужда да мисли на спокойствие за своето отмъщение, а за тази цел трябваше да бъде убеден, че средството за постигане на тази цел действително е ефективно. За целта трябваше да провери какво е станало с Джейсън Папарис.

Офисът на „Коринтски килими“ се намираше на Уокър, южно от Канал стрийт. Заемаше едно приземно помещение с широки прозорци, на които бяха окачени избелели турски килими с геометрични фигури. Юри намали скоростта и напрегна взор. Вратата с фалшив златен обков беше затворена, но това не означаваше нищо. По време на многобройните му преминавания покрай офиса, главно с разузнавателна цел, тази врата винаги беше затворена.

Спря на забранено в близост до отсрещния тротоар и изключи мотора. Не знаеше какво търси, но искаше да почака. По някакъв начин трябваше да получи информация за здравословното състояние на господин Джейсън Папарис, който в петък със сигурност беше получил препоръчаното писмо с рекламите на агенция за почистване АКМЕ.

Чакането го успокои, а мисълта за следващата фаза на генералния план го накара да потръпне от възбуда. Положително ще може да убеди Кърт Роджърс във всемогъщата сила на антракса. Това означава, че единственото нещо, което му остава да провери са ботулиновите токсини. За деня а истината беше решил да използва не един, а два вируса, просто за да бъде сигурен, че няма да има случайни провали, Макар, че и двата задължително трябваше да бъдат аерозолирани, тези вируси убиваха по коренно различен начин. Юри бръкна под седалката, отмести щангата, която играеше ролята на защитно оръжие и измъкна плоското си шише. Наистина заслужаваше една глътка водка. Преди да отпие от огнената течност, той внимателно се огледа. Топлината бързо се разпространи по тялото му, от устата му излетя доволна въздишка. Вече се чувстваше далеч по-спокоен, дори си припомни и някои хубави неща, които му се бяха случили напоследък.

На първо място сред тях, а и изобщо за целия му престой в Съединените щати, беше срещата и сближаването му с Кърт Роджърс и Стив Хендерсън. Именно те му вдъхнаха увереност, именно те придадоха плът и кръв на най-смелите му мечти за отмъщение. Първата им среща беше абсолютно случайна. След дълъг и тежък работен ден в разгара на лятото, Юри се беше отбил в един малък като животинска бърлога бар в Бенсънхърст, Бруклин, който се наричаше „Бялата гордост“. Пресушил плоското си шише часове по-рано, той отчаяно се нуждаеше от една водка, дори и само заради силите, които питието щеше да му даде, за да се прибере у дома, в Брайтън Бийч.

Минаваше единадесет вечерта, заведението беше пълно и оглушително шумно. Стените кънтяха от метал-парчетата на „Скрюдрайвър“, издънени до дупка на стереото. Преобладаващата част от клиентите бяха млади хора с бръснати глави, тениски без ръкави и изобилие от татуировки. Почти всички бяха бели и се прехранваха с тежък физически труд. Юри би трябвало да отгатне на какви хора ще се натъкне, дори и само заради паркираните на тротоара лъскави мотори „Харли Дейвидсън“, украсени с нацистки символи.

Спомни си, че се беше поколебал преди да влезе. Интиуцията го предупреждаваше за опасност, която просто се усещаше във въздуха. Част от клиентите се обърнаха да го огледат, в очите им се четеше враждебност. Две бяха причините, които го накараха да влезе. Първо, евентуалното му оттегляне почти сигурно щеше да предизвика преследване — като от зло куче, което все още не е сигурно в намеренията ти… На второ място беше нуждата. Той действително изпитваше нужда от сто грама водка, а нищо не му гарантираше, че другите заведения в Бенсънхърст ще бъдат по-гостоприемни от тази дупка.

Седна на едно свободно столче пред бара и се облегна на лакти. Гледаше право пред себе си. Акцентът, с който си поръча питието, привлече вниманието на съседите му. Около него бързо се образува полукръг от младежи с доста заплашителни мутри. В момента, в който Юри беше сигурен, че тупурдията започва, тълпата се раздели и направи път на мъж с късо подстригана коса на около четиридесет години, който очевидно се радваше на уважението на младежите.

Новодошлият беше с тъмноруса коса, висок и жилав. Косата му беше точно толкова дълга, колкото да се отличава от бръснатите глави наоколо. Подобна прическа носят военните, съобрази Юри. За разлика от останалите, тениската на този човек беше с ръкави и още носеше следи от ютията. В лявата й част беше избродирана червена пожарникарска каска, под която имаше надпис „Противопожарна команда №7“. Наличието на една единствена татуировка също го отличаваше от тълпата скинари. Тя изобразяваше малко американско знаме и се намираше на дясната му ръка, малко под рамото.

— Не знам дали влизаш тук от смелост или обикновена глупост, друже — подхвърли русокосият. — Това е частен клуб…

— Съжалявам — промърмори Юри и понечи да се надигне, но русокосият сложи ръка върху рамото му.

— Приличаш ми на руснак…

— Такъв съм — кимна Юри.

— Евреин?

— Не! — изръмжа Юри и лицето му се наля в кръв. — Дори не си го помисляй!

— В Брайтън Бийч ли живееш?

— Да — отвърна Юри и нервно преглътна. Не можеше да разбере накъде ще го отведе този разговор.

— Мислех, че всички руснаци там са евреи…

— Не и аз — промърмори Юри. Мъжът насреща му знаеше какво говори. Болшинството от руските имигранти в Брайтън Бийч действително бяха евреи. Това беше една от причините Юри да има толкова малко приятели. Тук новопристигналите преселници се поемаха от многобройни еврейски организации, които се грижеха за тяхното успешно внедряване в новото общество. Същевременно евреите бяха единствените съветски граждани, които имаха право да емигрират по време на комунистическия режим и когато СССР се разпадна, тяхната общност в Америка вече беше достатъчно многобройна. На Юри никой не му обърна внимание поради простия факт, че беше атеист и не проявяваше интерес към никакви религиозни фракции.

— Май усещам негативно отношение към еврейската общност — моментално го усети русокосият.

Очите на Юри пробягаха по надписите върху тениските на голяма част от скинарите, насъбрали се около тях. Бързо откри това, което само беше зърнал на влизане: „Холокостът е ционистки мит“, „Долу правителството на САЩ, окупирано от ционисти“. Реши, че без проблеми може да изповяда своите антисемитски убеждения.

Така или иначе, до последните президентски избори в Русия той никога не беше харесвал евреите. Но активното промиване на мозъци по време на предизборната кампания на националиста Жириновски и комуниста Зюганов попадна на благодатна почва в неговата „тоска“ и наранена националистическа гордост, което го превърна в лесна жертва на демагогията.

— Май те преценихме погрешно, приятелю — ухили се русокосият след като изслуша фашистките признания на Юри. — Можеш да си пиеш спокойно сред нас, аз лично ще те почерпя една водка.

Пръстите му щракнаха по посока на бармана, който благоразумно се беше оттеглил в противоположния край. Той се приближи с бутилка водка и напълни чашата на Юри чак до ръба.

— Казвам се Кърт Роджърс — представи се русокосият, седна на високото столче в съседство и махна с ръка към мъжа, настанил се от другата му страна: — А това е Стив Хендерсън…

Стив беше по-едър и мускулест от Кърт, но облеклото му беше почти същото. Тениските им бяха еднакви, с едни и същи надписи.

Първата среща беше последвана от още няколко. Постепенно тримата мъже разбраха, че имат еднакво мнение по доста повече въпроси от антисемитизма, най-вече по въпроса за политиката на сегашното американско правителство.

— Цялата тази бъркотия няма нищо общо със справедливостта! — отсече Кърт, когато за пръв път заговориха на тази тема. — Тя е незаконна, потисническа и антиконституционна. Има само едно решение — правителството на САЩ трябва да бъде свалено по насилствен начин, по пътя на въоръжената борба. Друг път няма. И това трябва да стане час по-скоро, тъй като ционистите продължават да проникват в него!

— Наистина ли? — смаяно попита Юри. За пръв път срещаше американец, който да не харесва правителството си. На всичкото отгоре Кърт, който притежаваше солидни познания по всички въпроси, свързани с американското правителство и историята на САЩ, категорично заяви, че недоволните съвсем не са малко. Патриотите, както ги наричаше той, били пръснати из цялата територия на страната. Добре въоръжени, те само чакали знак, за да започнат всеобщо въстание.

— Помнете ми думата — прошепна при друг разговор Кърт. — От абсолютно достоверен източник научих, че в планините на Монтана действа тренировъчен лагер за командоси. Натоварени от правителството на хиляди хеликоптери, те се готвят да блокират страната и да отнемат оръжието от истинските патриоти. И тогава ние ще се окажем напълно беззащитни срещу световния ционизъм…

По онова време Юри все още не разбираше какво означава „абсолютно достоверен“, но беше достатъчно благоразумен да не задава въпроси и да приеме на доверие посланието на Кърт. А то беше недвусмислено: правителството на САЩ е далеч по-корумпирано и опасно, отколкото си беше представял. После стана ясно, че и той, и Кърт имат желание да направят нещо и могат да си помогнат, тъй като всеки от тях умееше това, което не беше по силите на другия. Юри притежаваше познанията и опита за създаване на биологическо оръжие за масово унищожение, а Кърт имаше хората, които могат да доставят необходимите материали и оборудване. Русокосият беше организатор и върховен лидер на скинарската милиция, наречена от него Народна Арийска Армия. Той беше абсолютно сигурен, че ударните отряди на тази армия ще изпълнят всяка негова заповед.

— Препарат за контрол на пестицидите в селското стопанство? Никакъв проблем! — беше отсякъл той на един от въпросите на Юри. — Когато му дойде времето, лесно ще задигнем нужното ни количество от един склад в Лонг Айлънд. Там го ползват за картофените ниви, но никой не го пази. Просто отиваме и си го вземаме…

Няколко седмици по-късно подробностите бяха оформени. Кърт, Юри и Стив тържествено си стиснаха ръцете над чашите с ледена водка и така беше поставено началото на операция „Лакомец“. Юри не знаеше какво означава лакомец, но Кърт търпеливо му обясни, че става въпрос за едно типично американско зверче — дребно, но изключително кръвожадно. Същевременно беше намигнал на Стив, тъй като със същото прозвище се кичеше и младежката банда от култовия филм „Червена зора“, който и двамата обожаваха. В него „лакомците“ бяха успяли да спрат настъплението на съветската армия, нахлула в САЩ.

Юри предпочиташе друго име — например операция „Отмъщение“, но отстъпи пред желанието на двамата си нови приятели, особено след като Кърт го увери, че много от нелегалните им привърженици ще разберат веднага какво се крие под кодовото име „лакомец“.

Когато видяха дъното на бутилката с водка, и тримата бяха много възбудени. Отношенията помежду им се бяха превърнали в нещо свято, в „небесен съюз“ — според думите на Кърт.

— Имам чувството, че тук се роди искрата, която ще подпали световния пожар! — тържествено заяви той. — Именно оттук, от Ню Йорк, ще бъде дадено началото на световната революция. В сравнение с него онова, което се случи в Оклахома Сити, ще прилича на невинна детска игра!

Юри пет пари не даваше дали операция „Отмъщение“ ще запали световен пожар. Единственото му желание беше да зашлеви един оглушителен плесник върху самодоволната муцуна на САЩ. А ако в хода на този процес го споходи и славата, той без колебание щеше да я сложи в краката на Жириновски и неговото движение за възраждане на Великата съветска империя.

Остро почукване по стъклото го изтръгна от мислите му. Вдигна глава и видя униформена служителка на пътните служби.

— Трябва да освободите мястото, такси — подвикна тя. — Тук е само за товарни коли.

— Извинете — рече Юри, включи на скорост и потегли. Направи една обиколка на квартала и спря на същото място. Униформената беше далеч напред.

Включи аварийните светлини и излезе навън. Вече тридесет минути беше тук и внимателно наблюдаваше офиса на фирмата „Коринтски килими“. Никой не беше отворил вратата, нито да влезе, нито да излезе. Юри претича през уличното платно, залепи чело на стъклото и засенчи очите си с ръка. Офисът беше празен, лампите — изключени. Натисна бравата, но тя се оказа заключена.

Отдръпна се и бавно измина десетината метра, които го деляха от съседния магазин. По време на чакането си беше забелязал, че там редовно влизат и излизат хора. Оказа се, че това е някакъв център за филателия. Вътре цареше гробна тишина, нарушавана единствено от звънчето на входната врата. Собственикът се появи някъде от вътрешността. На внушителния му нос бяха кацнали очила за четене, а върху голото му теме се крепеше еврейската баретка, сякаш залепена с лепило.

— Изпратиха ме на адрес, таксито ми е отвън — поясни Юри. — Трябва да взема някой си господин Папарис от фирма „Коринтски килими“. Но офисът на фирмата е затворен. Случайно да познавате този господин Папарис?

— Разбира се — кимна евреинът.

— Виждали ли сте го днес?

— Днес не, но това не ме изненадва. Ние с него поначало рядко се засичаме.

— Благодаря — усмихна се Юри.

— Моля.

Отиде да попита в магазина от източната страна на „Коринтски килими“, но и там получи същия отговор. Върна се в колата и се зае да обмисля следващите си ходове. Идеята да разпита из болниците отпадна в момента, в който се сети, че не знае домашния адрес на господин Папарис. След обстоен размисъл отхвърли и следващата идея, която му хрумна — да открие телефона на Папарис в указателя и да го набере. До този момент се беше държал абсолютно благоразумно и не виждаше смисъл в поемането на неоправдани рискове. Искаше Ню Йорк да бъде в абсолютно неведение относно намеренията му.

Запали двигателя и подкара. На пресечката на Уокър и Бродуей се сети, че е съвсем близо до пожарната на Дуейн стрийт, в която работеха Кърт и Стив. Реши да отскочи дотам, въпреки че никога досега не беше посещавал работното място на приятелите си. Все още не беше в състояние да потвърди жизнеността на антраксния вирус, което беше най-важното за цялата операция, но поне щеше да им каже, че нещата вече са задвижени. Една вълнуваща новина, отбелязваща реалния старт на операция „Отмъщение“. Край на планирането и предварителните фактори. Сега просто трябваше да се произведат достатъчно количество вируси и да се осигури тяхното разпространение.