Вектор

Четвърта главаПонеделник, 18 октомври, 12.30 ч.

— Чук, чук! — извика един мелодичен женски глас.

Джак и Чет едновременно вдигнаха глави. На прага се беше изправила Агнес Фин, началник на микробиологическата лаборатория.

— Имам чувството, че такава ми е съдбата — въздъхна с престорена горест Фин и на лицето й се появи скъперническа усмивка. — Все на мен се падат лошите новини… — В ръката й се поклащаше лист хартия и Джак изведнъж разбра за какво става въпрос. Преди три години пак тя донесе на ръка резултатите от микробиологическите проби, които потвърдиха сензационната му диагноза за чума при един случай на смърт от неясно инфекциозно заболяване.

— Не ми казвай, че е антракс! — ужасено промълви той.

Агнес бутна нагоре зеленикавите си очила и мълчаливо му подаде листа. Върху него бяха регистрирани резултатите от директен флуоресцентен тест с антитела, извършен върху един от лимфните възли. Най-отдолу с големи печатни букви беше написано: ПРОБАТА ЗА АНТРАКС ПОЗИТИВНА!

— Невероятно! — смаяно прошепна Джак и мълчаливо постави листа върху бюрото на Чет. Колегата му само поклати глава.

— Помислих си, че ще пожелаеш да чуеш новината веднага — подхвърли Агнес.

— Правилно — разсеяно кимна Джак, след което потъна в дълбок размисъл.

— Каква е достоверността на този тест? — попита Чет.

— Близо сто процента — отвърна Агнес. — Той е извънредно специфичен, а реагентите не са стари. След всичките екзотични инфекциозни болести, които Джак диагностицира през последните две години, аз взех мерки да бъдем в крак с изискванията и да използваме само най-доброто. Естествено, окончателното си мнение ще дам едва след като получа резултат от направените посявки…

— Тази болест се разпространява чрез спори — промълви унесено Джак, който сякаш се събуждаше от транс. — Съществуват ли специални тестове за спори, или ти възнамеряваш да ги отгледаш в лабораторни условия, а след това да ги тестваш за бактерията?

— За спорите съществува полимеразен тест, който за по-кратко наричаме ПСР — отвърна Агнес. — Поради спецификата му той не се прави в био-лаборатория, но Тед Линч от ДНК-лабораторията със сигурност ще ти помогне. Имаш ли готов материал?

— Все още не — поклати глава Джак.

— Ох, ох, това не ми харесва! — размаха ръце Чет. — Звучиш така, сякаш се готвиш за операция на първата линия!

— Не знам — промърмори Джак. В душата му продължаваше да цари тотално объркване. Случай на инхалационен антракс в Ню Йорк беше толкова рядко явление, колкото и случай на чума.

— Забравил ли си какво ти се случи последния път, когато реши да извършиш оперативни проучвания на инфекциозни заболявания? — изгледа го продължително Чет. — Нека ти го напомня: за малко не те убиха!

— Благодаря ти, Агнес — извърна се Джак към началничката на лабораторията, без да обръща внимание на Чет. Ръцете му разсеяно отместиха папката с починалия в ареста мъж, който Калвин искаше да бъде обработен с максимална бързина. Придърпа папката на Джейсън Папарис, разпиля съдържанието й върху плота и започна да търси криминологическото заключение на Джанис Джагър.

— Хей, на теб говоря — подвикна Чет, който винаги побесняваше от начина, по който Джак го изключваше.

— Ето го — промърмори Джак и насочи показалец към пасажа, в който се уточняваше, че господин Папарис се занимава с търговия на килими. — Виждаш ли го?

— Виждам го! — гневно отвърна Чет. — А ти чуваш ли ме?

— Работата е там, че не знаем точно за какви килими става въпрос — промърмори без да му обръща внимание Джак и започна да прелиства страниците. — А това може да се окаже важно… — Най-сетне успя да открие името и телефона на семейния лекар, чиито услуги беше използвал Папарис. Джанис акуратно го беше записала.

Завъртя се заедно със стола, вдигна слушалката и набра цифрите. Оказа се, че това е номераторът на Общинската болница в Бронкс.

— Добре тогава — махна с ръка Чет. — Не е нужно да ме изслушаш, защото тъй и тъй ще направиш това, което си намислил!

След тези думи се обърна и продължи да си върши работата.

— Бихте ли потърсили доктор Кевин Фаулър по пейджъра? — попита Джак, когато насреща вдигнаха. Телефонистката го помоли да почака, той притисна слушалката с рамо и разтвори обемистия том пред себе си. Заглавието му беше „Принципи за лечение на вътрешните болести от Харисън“, а разделът с инфекциозните заболявания личеше отдалеч по оръфаните си страници.

Разгърна на „Антракс“ и с учудване установи, че на тази болест бяха отделени само две страници. В момента, в който доктор Кемин Фаулър се появи насреща, той почти беше успял да ги изчете.

Джак му се представи и сбито описа за какво го търси. Доктор Фаулър беше абсолютно смаян от диагнозата.

— Никога не съм срещал случай на антракс — призна той. — Разбира се, аз все още нямам достатъчно опит, тъй като съм само практикант…

— Вече сте член на екип от богоизбрани — увери го с мрачен хумор Джак. — Току-що прочетох, че през последните десет години в САЩ е имало само няколко случая на антракс, при това в далеч по-разпространената повърхностно-кожна форма. Инхалационната разновидност като тази на господин Папарис е била наричана „даракчийска болест“, тъй като са я прихващали хора, обработващи заразена животинска козина…

— Мога да ви кажа, че влошаването на пациента беше светкавично — унило призна доктор Фаулър. — Бих предпочел изобщо да не се натъквам на подобен случай. Предполагам, че в град като Ню Йорк неизбежно ще се натъкнем и на други…

— Имате ли някаква история на заболяването? — попита Джак.

— Нямам — отвърна Фаулър. — Бях повикан когато пациента вече беше развил респираторен колапс. Знам само това, което беше записано в картона му.

— Значи нямате представа точно с какви килими е търгувал той?

— Никаква. Защо не попитате доктор Хайтман, който е лекуващият лекар?

— Имате ли му телефона?

— Разбира се — отвърна Фаулър. — Той ми е колега.

Джак направи опит да осъществи връзка с доктор Хайтман, но бързо разбра, че във фаталния ден той е замествал колегата си доктор Бърнард Голдстейн, чийто пациент на практика е бил Джейсън Папарис.

След няколко минути неуспешни опити Джак най-сетне успя да се свърже с Голдстейн, който се оказа в лошо настроение и очевидно бързаше. Това го принуди да зададе въпросите си кратко и ясно.

— С какви килими е търгувал ли? — едва сдържа избухването си Голдстейн. Явно го взе за някакъв смахнат особняк, който имаше достатъчно време за губене. Секретарката му правилно се беше поколебала дали да го свърже, въпреки твърденията на Джак, че въпросът е спешен.

— Искам да зная какъв тип килими е продавал този човек — търпеливо отвърна Джак. — Интересува ме дали са били от естествени материи, или не…

— Никога не е споделял подобно нещо, пък и аз не съм го питал! — отсече доктор Голдстейн и прекъсна връзката.

— Тоя си е сбъркал професията — промърмори на глас Джак, после разтвори папката на идентификационния формуляр. Видя, че тялото е било разпознато от съпругата на починалия — Хелън Папарис. Срещу името й беше записан телефонен номер и той без колебание го набра. Надяваше се да не го обвинят в непочтително отношение към опечаленото семейство.

— „Коринтски килими“ търгуваше изключително със стока ръчно производство — заяви госпожа Папарис.

— Откъде ги внасяше?

— Предимно от Турция — отвърна жената. — Известно количество имаше и от Гърция, но основната маса идваше от Турция…

— Сред тези килими имаше ли екземпляри от обработена кожа, или китеници от естествена вълна? — Въпросът беше зададен с предварителната увереност в отговора, който щеше да получи. Загадката беше на път да се разреши.

— Разбира се — отвърна Хелън Папарис.

Очите на Джак се сведоха към разтворения върху бюрото учебник. Някъде към средата на текста, отделен за антракс, изрично се посочваше, че животинската форма на това заболяване представлява сериозен проблем за редица страни, включително Турция. Спорите на антракса лесно проникват в редица продукти с животински произход, най-вече в козината на козите.

— Съпругът ви работил ли е с кози кожи? — попита на глас Джак.

— Да, разбира се — отговори Хелън. — Козите и овчите кожи бяха основна част на бизнеса му.

— В такъв случай мисля, че загадката е решена — кимна Джак и накратко обясни за какво става въпрос.

— Каква ирония на съдбата — горчиво промълви Хелън. — Същите тези килими ни осигуриха добър живот и ни дадоха възможност да изпратим единствената си дъщеря в престижен колеж.

— Кога получи последната си доставка господин Папарис?

— Преди около месец.

— Държите ли някои от тези килими у дома?

— Не — отвърна Хелън. — Джейсън беше на мнение, че им отделя достатъчно внимание в работно време и категорично отказа да ги гледа и у дома…

— Вземайки предвид създалите се обстоятелства, това е било едно изключително далновидно решение — отбеляза Джак. — Къде се намират килимите в момента? Каква част от тях е продадена?

Хелън обясни, че килимите се съхраняват на склад в Куинс и едва ли много от тях са продадени. После поясни, че Джейсън се е занимавал с търговия на едро, а доставките му са пристигали в страната месеци преди реалната им продажба. Работел сам, нямал хора на заплата нито в склада, нито в офиса си.

— Еднолична търговия, а? — подхвърли Джак.

— Нещо такова — неохотно отвърна Хелън.

Джак сърдечно й благодари, после тактично предложи да се подложи на профилактичен преглед и евентуална терапия с антибиотици, въпреки малката вероятност от предаване на заразата по въздушнопреносим път. Жената не остана много очарована и в крайна сметка той се принуди да добави, че вероятно ще бъде посетена от официални представители на здравните служби. Тя сухо благодари и разговорът прекъсна.

Джак завъртя стола си и се озова лице в лице с Чет, който внимателно беше слушал разговора.

— Май разреши загадката доста бързо — отбеляза колегата му. — Слава Богу защото едва ли ще се наложи да предприемеш някакви конкретни оперативни действия.

— Точно заради това съм разочарован — рече с въздишка Джак.

— И за какво по-точно? — изгледа го с невярващ поглед Чет. — Даде една бърза и гениално точна диагноза, а след това дори откри вероятния причинител на заразата!

— Тъкмо там е работата — въздъхна Джак. — Всичко стана прекалено лесно, докато при предишните ми сблъсъци с екзотични заболявания нещата стояха по съвсем друг начин. Аз просто обичам предизвикателствата…

— Не знам от какво се оплакваш! — поклати глава Чет. — Аз самият мога само да мечтая, че един ден ще разреша своите заплетени случаи по същия начин!

Джак грабна разтворения учебник и го тикна под носа на приятеля си. Заби пръст в един параграф и го накара да чете на глас — Чет търпеливо се подчини и не след дълго вдигна глава.

— Това е епидемиологично предизвикателство — обяви Джак. — Поредица от случаи на инхалаторен антракс, причинени от спори, които са изтекли от секретен завод за биологически оръжия! Истинско нещастие, нали?

— Къде е Свердловск? — объркано попита Чет.

— Откъде да знам? — сви рамене Джак. — Явно някъде на територията на бившия Съветски съюз…

— Никога не съм чувал за този инцидент през 79-та — поклати глава Чет и отново сведе очи към текста. — Какъв майтап! Руснаците направили опит да го представят като епидемия вследствие на заразено месо…

— От криминологична гледна точка случаят безспорно би представлявал огромен интерес — промълви Джак. — Далеч по-предизвикателен от спорите, пренесени с някакви ориенталски килими…

Джак стана на крака. Оживеното му допреди миг лице бързо помръкна.

— Къде отиваш? — попита Чет.

— Долу, при Калвин. Искаше да го уведомя веднага, ако случаят наистина се окаже антракс…

— Я се усмихни — подкани го Чет. — Намръщил си се сякаш са ти потънали гемиите.

Джак направи опит да го послуша, след което се обърна и тръгна към асансьорите. Пропусна да признае пред Чет, че причина за вълнението му не е само случаят на антракс, който, между другото, се оказа доста лесен за решаване. Продължаваше да се чуди на загадката около Лори. Защо го беше събудила в четири и половина сутринта, за да му определи среща за вечеря? И защо беше поканила и Лу?

Асансьорът започна да се спуска, а той се замисли как да й върне този номер. Не се сети за нищо друго, освен да й съобщи, че й е приготвил коледен подарък, който обаче ще й бъде връчен в подходящо време. Лори много си падаше по подаръците и умираше от нетърпение да ги отвори. А до Коледа оставаха малко повече от два месеца — един напълно достатъчен срок за отмъщението му.

На първия етаж вече се чувстваше по-добре. Идеята за коледния подарък му се струваше все по-добра, макар че все още не бе намислил какво точно да й купи.

Калвин си беше в кабинета, затънал в купищата документи, които затрупваха бюрото му всеки ден. Писалката изглеждаше като детска играчка между дебелите пръсти на огромната му лапа. Усетил приближаването на Джак, той вдигна глава.

— Сигурен ли си, че не искаш да се хванеш на бас за антракса? — попита го по-младият мъж.

— Не ми казвай, че вече си го диагностицирал — промърмори Калвин и се облегна назад. Столът жалостиво изскърца под тежестта на тялото му.

— Според Агнес става въпрос именно за антракс — кимна Джак. — Но трябва да изчакаме окончателните резултати от посявката.

— Пресвети Боже! — горчиво се провикна Калвин. — Това ще раздруса доста бюрократи в министерството!

— Мисля, че няма да се стигне до спешни мерки — поклати глава Джак.

— Тъй ли? — изненадано го погледна Калвин. — И защо, по дяволите?

— Защото болестта не се предава от човек на човек и защото приносителят се е заразил от стоката с която работи. В момента източникът на заразата по всяка вероятност си кротува в един от складовете на Куинс…

— Цял съм слух! — изправи се в стола Калвин.

Джак му разказа за „Коринтски килими“, която съвсем наскоро беше внесла китеници и обработени кожи от Турция. Калвин мълчаливо кимаше с глава.

— Да благодарим на Бога за малките услуги, които ни прави — промърмори той след като патологът замълча. Столът отново простена под тежестта му. — Ще накарам Бингъм да се обади на Патриша Маркъм, главен комисар по здравеопазването. А ти защо не звъннеш на онзи епидемиолог на общината, с когото работехте заедно по време на чумната епидемия? Забравих му името…

— Клинт Абелард.

— Точно той — кимна Калвин. — Звънни му един телефон, за да изпълним указанията на кмета относно координацията между ведомствата…

— Не бих казал, че съм работил в тясно сътрудничество с Клинт Абелард — поклати глава Джак. — По онова време той отказваше дори елементарни телефонни контакти с мен.

— Сега ще бъде друг, повярвай ми — промърмори Калвин.

— Защо не накараш някой друг от екипа да му звънне? — опъна се Джак. — Например някой от санитарите…

— Сарказмът ти е неуместен — начумери се едрият негър.

— Не ми създавай допълнителни проблеми, ами хващай слушалката! Точка по въпроса! Сега ми кажи за онзи, дето са му видели сметката в затвора…

— Какво да ти кажа? — сви рамене Джак. — Нали сам видя кръвта по вратните му мускули и счупената хиоидна кост? Бил е удушен!

— А мозъка? Откри ли нещо в мозъка?

— Вероятно имаш предвид някой тумор, нали? — присви очи Джак. — Вследствие на което измисляме психомоторни отклонения, които са го направили луд! Съжалявам, но мозъкът си беше абсолютно нормален.

— Направи ми услуга и прегледай хистологическите данни още веднъж — промърмори Калвин. — Открий нещо, моля те!

— Случаят е изцяло в ръцете на нашия храбър токсиколог — категорично отвърна Джак. — Той може би ще изрови нещо в кръвта му — я кокаин, я някоя друга гадост…

— Най-късно в четвъртък случаят трябва да е приключен! — отсече Калвин. — Искам смъртния акт на бюрото си. Вече започнаха да ми звънят от Главна прокуратура…

— В такъв случай не е зле да звъннеш на Джон Диврайс — подхвърли Джак. — Молбата на заместник директора за бърз резултат от лабораторните проби ще го накара да си размърда задника далеч по-ефикасно от моите досадни настоявания…

— Ще му звънна — кимна Калвин. — Но независимо от неговите резултати ти трябва да направиш така, че по този случай винаги да имаме една отворена врата…

Джак извъртя очи и се насочи към изхода. Прекрасно знаеше за какво намеква Калвин — началникът на полицията е успял да убеди Бингъм, че работилите по случая униформени трябва да получат някакво оправдание за прекомерното използване на физическа сила. Джак отлично знаеше, че затворниците понякога са склонни към необуздано насилие и укротяването им съвсем не е лесно. Същевременно полицията редовно злоупотребяваше с физическа сила. Патологическото заключение по такива случаи винаги е свързано с известни компромиси и по тази причина той категорично отказваше да поеме по тази хлъзгава пътека.

— Чакай! — спря го гласът на Калвин.

Джак се обърна и надникна през рамката на отворената врата.

— Искам да звъннеш и на един друг човек относно случая на антракс — вдигна глава шефът му. — Става въпрос за Стан Торнтън. Познаваш ли го?

— Разбира се.

Стан Торнтън беше началник отдел „Извънредни ситуации“ в кметството. Той беше един от докладчиците на съвещанието за по-добра координация между различните общински ведомства, което щеше да се проведе в четвъртък следобед. Темата му беше свързана с предизвикателствата пред Съдебна медицина в случай на широкомащабни поражения, причинени от оръжия за масово унищожение.

Джак прецени тази тема като обезпокоителна. Преди този доклад той никога не се беше замислял за вероятността да бъде потопен от смъртни случаи. Главата му пламна при представата, че трябва да идентифицира няколко хиляди трупа, без дори да ги обработва по друг начин. Беше страшно. Да не говорим за един друг, също много сериозен проблем: какво да се прави с всичките тези тела…

— Какво да му кажа? — попита на глас той.

— Това, което каза и на мен — изръмжа Калвин. — Обаждането ти ще мине по-скоро като жест на любезност, просто защото източникът на заразата е локализиран и силно ограничен. Но в доклада му все пак беше споменат и антраксът като възможно биологическо оръжие. Затова нека бъде информиран, че вече имаме такъв инцидент.

— Но защо аз? — оплака се Джак. — Нали знаеш, че хич ме няма в дипломацията?

— Все някога трябва да се научиш — изръмжа Калвин. — Освен това случаят е твой. А сега изчезвай, защото съм затрупан с работа!

Джак напусна етажа на администрацията, изкачи стълбите до горния етаж и си купи сандвич от автомата, разположен там. После взе асансьора за петия етаж. Намеренията му бяха да се върне директно в кабинета си, но все пак не издържа и надникна в този на Лори. Имаше идея да я притисне още веднъж по въпроса за „голямата тайна“, но тя не беше там. От колежката й Райва Мехта научи, че са я повикали в офиса на Бингъм за някаква среща с представителите на закона.

Мърморейки под нос, Джак се добра до кабинета и се тръшна на стола си.

— Изглеждаш толкова зле, колкото и когато излезе — отбеляза Чет. — Надявам се, че не си провокирал някакъв спор със заместник-директора…

Джак и Калвин често бяха на нож. Едрият негър беше твърд привърженик на реда и установения протокол, докато Джак предпочиташе да разглежда правилниците само като обща насока за работа. Той вярваше, че интелигентността и природните инстинкти вършат далеч повече работа от бюрократическите догми.

— Денят като цяло е шибан — отвърна неопределено той, почеса се по главата и започна да пука кокалчетата на пръстите си. Предстоеше му да вземе решение с коя от неприятните задачи да започне. Разтвори телефонния указател с намерението да открие номера на Клинт Абелард, но в същия момент през главата му мина нова неприятна мисъл. Може би Лори е получила оферта за работа на някое друго място — например Детройт, или по Западното крайбрежие. В това имаше логика — ако й се налага да се мести, наистина трябваше да съобщи този факт едновременно на него и на Лу. При всички случаи едно такова местене би трябвало да е свързано с повишение — ето я и причината за радостното вълнение. За момент замръзна на място и закова поглед в стената срещу себе си. Направи опит да си представи какъв ще бъде животът му в „Голямата ябълка“ (както наричаха Ню Йорк) без Лори. Не успя, но беше убеден, че съществуванието му щеше да бъде по-трудно, запълнено почти изцяло от тежка депресия.

— Хей, забравих да ти кажа за изложбата в Метрополитън — вдигна глава Чет. — Няколко десетки платна на Клод Моне, които Колийн много държи да види. Взели сме билети за четвъртък вечерта…

Вече трета година Чет излизаше с Колийн Андерсън, разбира се с доста големи паузи. Тя беше художествен директор във „Уилоу и Хийт“ — една от големите рекламни фирми на Медисън авеню. Джак се беше запознал с Колийн и фирмата й по време на разследването на няколко случая на тежки инфекциозни заболявания, след които репутацията му рязко нарасна.

— Защо не дойдете и вие с Лори? — попита Чет. — След изложбата ще идем да хапнем някъде…

Джак се сгърчи при мисълта, че Лори вече няма да е на линия за подобни покани. Но посещението на един музей е нищо в сравнение с чувството за празнота, което несъмнено щеше да го обземе, ако Лори напусне. Беше свикнал да я вижда всеки ден… Чет, естествено, нямаше представа за бурята от чувства, която беше предизвикал в душата му.

— Ще я попитам — отвърна на глас той, вдигна слушалката и набра номера на Клинт Абелард.

— Кажи ми ако е навита, защото трябва да кажа на Колийн да вземе още два билета — каза Чет. — Тя има постоянен абонамент в музея и няма да й бъде трудно.

— Тази вечер ще се видя с Лори — рече Джак докато осъществяваше връзката. — Трябва да си поговорим за куп неща, но ще я попитам и за музея…

— Видя ли онзи скинар, който тя обработваше сутринта? — попита Чет. — Ако обявят награда за ужасен случай, този непременно ще бъде номиниран. Все още не мога да свикна с това, което едно човешко същество е в състояние да причини на друго…

Джак поиска да го свържат с градския епидемиолог и притисна слушалката към ухото си. Отсреща го помолиха да почака.

— За нещастие го видях — кимна той, прикривайки мембраната с длан. — Според ФБР така са го подредили негови колеги-скинари…

— Тези хлапета са побъркани! — мрачно поклати глава Чет.

— Знаеш ли дали Лори е открила нещо, за което да се хване полицията?

— Нямам представа.

Когато в слушалката прозвуча гласът на доктор Клинт Абелард, Джак направи сериозни усилия гласът му да прозвучи топло и дружелюбно. За съжаление усилията му останаха несподелени.

— Как няма да ви помня! — язвително рече Абелард. — И как бих могъл да ви забравя? Благодаря на Бога, че не ми вгорчава ежедневния живот с патолог като вас!

Джак прехапа език. При първата си среща с тоя Клинт, той си беше направил труда най-любезно да му разясни разликата между съдебен патолог и медицински следовател. За втората специалност се назначаваха само дипломирани лекари със специализация по патология и подспециализация криминология. Докато длъжността съдебен патолог беше чисто бюрократическа и може да бъде заета дори от лице без медицинско образование.

— Ние, медицинските следователи, винаги се стараем да бъдем любезни — натърти в слушалката той.

— Защо се обаждате? — сухо попита Абелард.

— Тази сутрин изолирахме случай на инхалационен антракс и решихме, че трябва да бъдете информиран — поясни Джак. — Докараха ни пациента от Общинската болница в Бронкс.

— Единичен случай?

— Точно така.

— Благодаря — приключи разговора Клинт.

— Няма ли да попитате нещо във връзка с източника на заразата? — учуди се Джак.

— Наша работа е да открием този източник — сухо отвърна Абелард.

— Сигурно е така — сви рамене Джак. — Но нека все пак да ви предам това, което успяхме да научим ние…

Изложи сбито фактите около компанията „Коринтски килими“ и последната доставка от Турция, складирана в Куинс. Не пропусна да подчертае, че Джейсън Папарис е бил единствен служител във фирмата и не е носил от тези килими у дома.

— Благодаря, много сте обстоятелствен — иронично подхвърли Абелард. — Ако някога се натъкна на епидемиологични мистерии, с положителност ще ви завъртя един телефон…

— Позволете, но бих искал да чуя какво възнамерявате да сторите във връзка с този конкретен случай — не обърна внимание на сарказма му Джак.

— Ще изпратя някой от сътрудниците си в Куинс да запечата въпросния склад — спокойно отвърна Абелард.

— И това е всичко?

— В момента личният ни състав е изцяло ангажиран с една циклоспорична епидемия — поясни човекът насреща. — Вашият случай е единичен, източникът на заразата — установен. Не може да става и дума за сравнение с една текуща епидемия. Ще се заемем с него в момента, в който имаме възможност — разбира се, ако се появят и други случаи…

— Сигурно знаете какво вършите по-добре от мен, но… — започна Джак.

— Благодаря за доверието — прекъсна го Абелард и без всякакво предупреждение затвори.

— Толкоз по въпроса за сътрудничеството между институциите — мрачно промърмори Джак докато оставяше слушалката. Чет се беше извъртял в стола си и любопитно слушаше. — Това копеле се държа по-саркастично и от мен!

— Със сигурност си му нанесъл смъртоносна рана по време на чумното разследване — поклати глава Чет.

— Казва ли ти някой? — сви рамене Джак и отново посегна към телефона. — Я да видим дали ще извадим повече късмет с общинския шеф на извънредните ситуации…

— На тоя пък защо изобщо му звъниш? — любопитно попита Чет.

— От любезност — поясни Джак. — Такава е изричната заповед на нашия заместник-директор.

Насреща вдигна някаква секретарка и той я помоли да го свърже със Стан Торнтън.

— Това не беше ли онзи, който ни изнесе лекция за оръжията за масово унищожение? — попита Чет.

— Аха — кимна Джак.

За негова огромна изненада директор Торнтън лично вдигна слушалката. Джак накратко му обясни защо го търси.

— Антракс ли?! — стресна се Торнтън. Очевидно се беше впечатлил. За разлика от Клинт Абелард, той буквално засипа Джак с въпроси. Напрежението напусна гласа му едва след като се увери, че става въпрос за единичен случай и източникът на заразата е твърдо установен.

— За всеки случай ще използвам контактите си в Министерството на здравеопазването — обяви той. — Искам да знам дали в града има и други случаи с подобни симптоми.

— Добра идея — кимна Джак.

— Освен това ще наредя незабавна карантина на онзи склад.

— Мисля, че вече се работи по този въпрос — подхвърли Джак, след което накратко му предаде разговора си с Клинт Абелард.

— Отлично! — доволно рече Торнтън. — И без това възнамерявах да се свържа с него. Двамата ще координираме действията си.

Желая ви късмет, рече си Джак.

— Благодаря ви за бързата реакция — похвали го Торнтън. — Както споменах в своята неотдавнашна лекция, вие медиците, сте първите, които трябва да видят заплахата от био-тероризма. И колкото по-бързо реагирате, толкова по-големи са шансовете за ограничаване на евентуалните поражения.

— Със сигурност ще помним това — увери го Джак, после изрече още няколко заключителни фрази и затвори.

— Поздравления — усмихна му се Чет. — Това беше един наистина цивилизован разговор.

— Усещам бързо подобрение в уменията си за вътрешно-институционални контакти — ухили се Джак. — Тоя изобщо не го нервирах…

Събра материалите по случая Джейсън Папарис и ги подреди обратно в папката. После концентрира цялото си внимание върху случая с полицейското насилие.

За известно време в задръстената от бумаги канцелария се възцари пълна тишина. Приведени над бюрата си, двамата медицински следователи бяха потънали в работа. Залепил лице за окуляра на микроскопа, Чет внимателно оглеждаше чернодробните проби от един случай на хепатит с фатален край. Джак пък се зае да очертава патологията на затворническия случай.

За нещастие спокойствието не трая дълго. В тясното помещение прозвуча нещо, което наподобяваше пистолетен изстрел. Чет буквално подскочи, а серията сочни ругатни откъм бюрото на Джак го наостриха още повече. Изпита гадното чувство, че двамата с колегата му ще се превърнат в следващите обекти за дисекция на Службата по обща патология. Една секунда му беше достатъчна, за да разбере, че нещата са далеч по-безобидни. Джак просто беше ударил длан върху металния плот на бюрото си, а под нея Бог знае как се беше озовала някаква химикалка…

— Изкара ми акъла, бе! — извика Чет.

— Не мога да се съсредоточа — изпъшка Джак.

— Какъв ти е проблемът?

— Де да беше само един — разсеяно отвърна Джак. Определено не му се искаше да отварят приказка за Лори.

— Това ми звучи твърде общо — погледна го подозрително приятелят му.

— На първо място това — промърмори Джак и придърпа към себе си папката на Джейсън Папарис.

— Какво още те тревожи? — раздразнено повиши тон Чет. — Поставил си диагнозата, докладвал си я на заместник-шефа, свързал си се както с главния епидемиолог, така и със Службата по извънредни ситуации към общината. Какво още искаш, по дяволите?

— Вече споменах, че нещата се подредиха прекалено гладко — въздъхна Джак. — Сякаш някой възнамерява да ги вкара в учебника…

— Глупости! — тръсна глава Джак. — Според мен говориш така, защото си намислил нещо…

Джак изненадано примигна. Както винаги, той се оказа неподготвен за проницателността на колегата си. За миг се изкуши да му разкаже за среднощното обаждане на Лори, но после се отказа. Един такъв разговор положително щеше да доведе до въпроси относно чувствата му към Лори, а той не беше готов с отговора, дори и пред себе си…

— Има и нещо друго — промърмори той и лицето му се сгърчи в леко пресилена гримаса. — Дълбоко си разстроен, че във въздуха, който дишаме, вече не се усеща миризмата на „Сейнфелд“.

— Господи, с теб изобщо не може да се разговаря! — гневно сбърчи вежди Чет. — Добре! Пържи се сам, след като искаш, но те моля за една услуга — или го прави тихо, или иди някъде другаде!

След тези думи приятелят му отново се обърна към микроскопа и сръчно смени стъклото с пробите, които чакаха да бъдат изследвани. После промърмори нещо под нос и се наведе над окуляра.

— Клинт Абелард каза, че ще запечата склада на „Коринтски килими“ — обади се след известно време Джак и побутна Чет с папката на Джейсън Папарис. — Но какво ще стане с офиса му тук, в Манхатън? Ами ако търговецът е пренесъл част от стоката си там? И още нещо — няма ли да прегледаме документацията му, за да видим кога и колко бройки килими е внесъл преди това, на кого ги е продал?

Чет рязко се обърна и впи очи в широкото лице на приятеля си. Проговори едва когато се обади, че той е сериозен.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Очаквам да се присъединиш към безпокойството ми — отвърна Джак.

— Добре, присъединявам се — кимна Чет. — И мисля, че трябва да направиш нещо… Например да звъннеш още веднъж на главния епидемиолог и да се убедиш, че той има грижата за всичко това. Разтовари се, приятелю! А после може би ще имаме възможност и да свършим някоя истинска работа…

Джак погледна телефона, после върна очи върху лицето на Чет.

— Наистина ли мислиш това, което каза? Онзи тип едва ли може да се нарече мой почитател и вероятността да приеме съвети от мен е равна на нула…

— Какво от това? — сви рамене Чет. — Поне ще си доволен, че си направил всичко възможно. А той да мисли за теб каквото желае…

— Сигурно си прав — кимна Джак и посегна към слушалката. — Не мога да очаквам всички да ме обичат така топло, както се обичам аз…

От офиса на главния епидемиолог отново го накараха да почака, като първо се заинтересуваха от името му. Той се подчини и търпеливо изчака няколко минути, след което се обърна към Чет:

— Този тип е сменил стратегията — промърмори приятелят му. — Сега се спотайва там някъде, превключил на нещо, което бих нарекъл пасивна агресивност…

Джак кимна с глава. Дясната му ръка чертаеше концентрични кръгове в бележника, а лявата лекичко барабанеше по бюрото. Най-накрая секретарката се върна на линията.

— Съжалявам, но докторът е зает — обяви тя. — Обадете се по-късно.

Джак прекъсна линията и поклати глава:

— Предполагам, че не би трябвало да съм изненадан… Май наистина ще се влюбя в сътрудничеството между институциите.

— Изпрати му факс — посъветва го Чет. — Той ще ти свърши абсолютно същата работа, минус „удоволствието“ да си говориш с него.

— Имам по-добра идея — промърмори Джак, разтвори папката и след кратко прелистване откри номера на Хелън Папарис.

— Съжалявам, че отново ви безпокоя — рече в слушалката той, след като се представи.

— Не се притеснявайте — отвърна Хелън. Поведението й беше любезно, както при първото му обаждане.

— Исках да разбера дали някой от здравните служби на общината е влязъл във връзка с вас…

— Да — отвърна Хелън. — Малко след вас ми не обади някой си доктор Абелард.

— Радвам се — изпусна въздишка на облекчение Джак. — Мога ли попитам какво ви каза?

— Държеше се съвсем делово. Поиска ми ключа от склада и адреса, а след това каза, че ще изпрати някой от районния полицейски участък да го вземе.

— Отлично — кимна Джак. — А стана ли въпрос за офисът на съпруга ви в Манхатън?

— Не, за офиса не сме разговаряли.

— Разбирам — проточи Джак и хвърли поглед към колегата си, който само сви рамене. — А бихте ли имали нещо против, ако аз отида да хвърля едно око на офиса?

Чет размаха ръце в знак на протест, но Джак умишлено му обърна гръб.

— Нямам, разбира се — отвърна Хелън. — След като виждате смисъл в това…

Джак й обясни това, което вече беше споделил с Чет. Наблегна на желанието си да хвърли един поглед на вносните документи, за да разбере къде е била продадена евентуална предишна доставка. Хелън го разбра веднага.

— Мога да се отбия у вас за ключовете — предложи той.

— Няма да е необходимо — отвърна тя. — Адресът е Уокър стрийт 27, в съседство с един филателен магазин. Собственикът се казва Хайман Фейнголд и беше приятел на съпруга ми. И двамата държаха по един резервен комплект ключове от офисите си, просто за всеки случай. Ще му звънна по телефона и ще го предупредя за посещението ви…

— Много добре — кимна Джак. — А междувременно говорихте ли с личния си лекар?

— Да — отвърна Хелън. — Ще ми изпрати антибиотици, освен това предлага да ме ваксинира…

— Добра идея — кимна Джак, прекъсна разговора и откачи пилотското си яке от пирона зад вратата.

— Не искаш ли да чуеш мнението ми за операцията, която си замислил? — обади се Чет.

— Не, защото вече ми е известно — тръсна глава Джак. — Но това няма да ме спре. И без това не мога да се концентрирам над бумагите — по-добре е да свърша нещо полезно. А и на теб ще дам възможност да поработиш, нали? Пази крепостта отвътре, приятел!

Чет размаха ръце в знак на мрачно примирение. Беше убеден, че замисленото от Джак е пълна лудост, но от опит знаеше, че няма смисъл да го разубеждава.

Подсвирквайки си весела мелодийка, Джак се спусна до микробиологическата лаборатория на третия етаж и хлътна през отворената врата. Мисълта за напрегнатото велосипедно пътешествие през центъра на града моментално го накара да се почувства по-добре.

Агнес Фин я нямаше и той се принуди да разговаря с отговорничката на смяната. Тя с готовност му връчи цяла торба с епруветки, гумени ръкавици, микропорести маски и изолационни наметала, заедно с качулките. По принцип един истински костюм за биологична защита щеше да му свърши по-добра работа, но в случая можеше да мине и с нещо по-леко, просто за да спести времето за търсене на подобен костюм. Освен това продължаваше да бъде убеден, че господин Папарис е лепнал смъртоносната зараза не в офиса, а в склада си.

Грабна торбата и се спусна на приземния етаж. Свали веригата, с която заключваше велосипеда и се метна на седлото. Но вместо да се насочи директно към центъра на града, той натисна педалите по посока на Университетската болница. Твърд привърженик на правилото „Грам профилактика се равнява на килограм лечение“, той благоразумно реши да се натъпче с известно количество превантивни антибиотици.

Ездата по посока на центъра се оказа възхитителна, без почти никакви инциденти. Спусна се на юг по Второ авеню, после свърна на запад по Хюстън. До Уокър стрийт се добра след като се възползва от краткия път, който предлагаше Бродуей. На самата Бродуей за малко не се блъсна в някаква камионетка за спешни доставки, но всичко приключи с няколко пиперливи израза, разменени с шофьора на камионетката.

Заключи колелото си на знака „Паркирането забранено“, който стърчеше точно срещу офиса на „Коринтски килими“. Пристъпи към витрината до него и дълго време разглежда окачените там килими и китеници. Те не бяха много, всичките без изключение солидно избелели от слънцето и покрити с тънък слой прах. Личеше, че от години не са пипани и едва ли са пристигнали тук с последната доставка на господин Папарис.

Сви ръцете си като фуния и напрегна поглед към вътрешността на офиса. Обзавеждането беше оскъдно — две бюра, едното от които очевидно е било използвано от собственика, а другото служеше за поставка на факс и малка копирна машина. До стената бяха подредени няколко кантонерки за архивата, а в дъното се виждаха две еднакви врати, и двете затворени.

Пристъпи към вратата и леко натисна бравата. Беше заключена, както можеше да се очаква. Стъклото беше покрито със златист трансперант.

Входът на филателния магазин беше редом, достатъчно беше да направи само една крачка. Вратата се отвори с пронизителен звън, който го накара да подскочи. Невидимите камбанки му позволиха да си даде сметка, че е доста напрегнат. Пред щанда стоеше някакъв клиент, наведен над класьори с марки. Срещу него стоеше собственикът.

Джак го изчака да вдигне глава и се представи.

— А, доктор Степълтън — кимна Хайман и гласът му прозвуча малко странно сред царуващата в магазинчето дълбока тишина. Ръката му направи лек жест и Джак пристъпи към пролуката между двата тезгяха. — Това, което се случи с господин Папарис, е истинска трагедия… — В ръцете му се появи връзка ключове: — Мислите ли, че и ние имаме причини за тревога?

— Не — отвърна Джак, неволно понижил глас до шепота на собственика. — Освен ако господин Папарис не ви е показвал отблизо стоката си…

Хайман само поклати глава.

— А дали господин Папарис е имал навика да докарва част от стоката си в офиса? — изгледа го продължително Джак. — Нямам предвид килимите, които са окачени на витрината…

— Не — поклати глава Хайман. — Преди години носеше мостри, тъй като предлагаше стоката си като амбулантен търговец. Но тази практика беше прекратена отдавна…

— Благодаря ви за помощта — пое ключовете Джак. — Ще ви ги върна веднага след като приключа…

— Не се притеснявайте — отвърна Хайман. — Радвам се, че ще проверите как стоят нещата.

Джак се върна при велосипеда си и взе торбата. После отключи входната врата, но преди да я отвори старателно намъкна предпазното облекло — от халата до ръкавиците и маската. Редките минувачи, които забелязаха странното му поведение, почти не се стреснаха. Обитателите на Ню Йорк наистина не могат да бъдат разтърсени току-така, с уважение поклати глава той.

Бутна вратата и бавно прекрачи прага. Усети как косъмчетата по врата му настръхват. Имаше нещо особено страховито в мисълта, че прашинките, които се въртяха на светлината на уличната лампа, може би имат способността да го убият за броени минути. За секунда се поколеба дали да не си тръгне и да остави тази работа на специалистите. После поклати глава в безмълвен укор към това „средновековно“ суеверие. По дяволите! Все пак беше достатъчно защитен!

Обстановката в офиса се оказа точно толкова спартанска, колкото изглеждаше през стъклото. Единствената украса се изразяваше от серия туристически снимки на гръцките острови, обединени в каталога на авиокомпания „Олимпик“, който висеше на една от стените. Големият календар насреща също беше гръцки. Килимите и китениците на витрината действително бяха потънали в прах, но останалата част от офиса беше безупречно чиста. Във въздуха се доляваше леката миризма на почистващи препарати. В краката му имаше купчина пликове и рекламни брошури, явно пъхнати в пощенския процеп на вратата. Наведе се, събра ги в ръце и пристъпи към бюрото.

Върху металната повърхност бяха подредени кожен блотер, телена кошничка за документи и няколко копия на старогръцки вази. Всичко беше чисто и подредено. Джак внимателно пусна купчината писма в кошничката за входяща кореспонденция, после се обърна и включи осветлението.

Извади епруветките за събиране на проби и започна да ги прокарва с отвора надолу върху различните повърхности. Докато плъзгаше поредната от тях по плота на писалището, вниманието му беше привлечено от нещо, което проблясваше в средата на кожения блотер. Наведе се да го разгледа по-добре. Оказа се миниатюрна звездичка — от онези, които фосфоресцират в тъмното и служат за празнична украса. Изглеждаше съвсем не на място в околната стерилна среда.

Наведе се и надникна в кошчето за отпадъци. Беше абсолютно празно. Пристъпи към затворените врати в дъното на помещението. От едната се влизаше в тоалетната и той отново измъкна епруветките за вземане на проби. Обработи мивката и тоалетната чиния, след което отвори съседната врата. Оказа се, че тя води към централното стълбище на сградата, по което нямаше следа от килими. Единствените екземпляри бяха на прашната витрина.

Приключил с епруветките, Джак ги отнесе в банята и старателно ги изми отвън със силна струя вода. Едва след това ги постави обратно в сака, с който ги беше пренесъл дотук. Най-накрая насочи вниманието си към канонерките с архивата. Предстоеше му да разбере кога е пристигнала последната доставка от килими и китеници и къде е била продадена тя.