Вектор

Шеста главаПонеделник, 18 октомври, 18.15 часа

Кърт беше зад волана на мощния си пикап „Додж Рам“, до него седеше Стив с пушка между краката. Напуснаха Оушън Паркуей и поеха с понижена скорост по авеню Оушънвю, оглеждайки се за малката пресечка Оушънвю Лейн.

— Пресвети Боже! — промърмори Стив, оглеждайки околността с неподправен интерес. — Цял живот си живея в Бруклин без да имам представа, че съвсем наблизо има квартал с толкова малки къщички! Сякаш сме някъде из най-забутаните части на Каролините!

— Струва ми се, че те отдавна трябва да са сринати и на тяхно място да се издигат огромни небостъргачи — кимна Кърт. — Отваряй си очите да не пропуснем Оушънвю Лейн. Трябва да е някъде тук…

— Ето я — извика секунда по-късно Стив и посочи с пръст малка, изписана на ръка табела, която беше закована на близкия телефонен стълб.

Кърт вкара пикапа в тясната уличка и намали още повече. Асфалтовата ивица беше широка колкото да пропусне една кола, но движението се затрудняваше от кофите за боклук и окапалите листа на дърветата, събрани на високи купчини.

Двамата бяха облечени в пожарникарските си униформи. Тръгнаха към Брайтън Бийч малко след пет, направо от работа. Пътуването продължи точно един час, но навън вече се мръкваше. Тук улично осветление липсваше и асфалтът се виждаше само дотам, докъдето стигаха фаровете на Кърт.

— Да виждаш номерация по къщите? — присви очи той.

— Ти пък — засмя се Стив. — В квартал като този едва ли можем да очакваме подобен лукс.

— Грешка — поклати глава Кърт и посочи близката кофа за боклук, върху която личаха някакви цифри. — Ето ти номер тринадесет, което означава, че петнадесет е следващият…

Минута по-късно муцуната на пикапа спря на сантиметри от затворената гаражна врата и двамата мъже напуснаха кабината. Къщата не се отличаваше по нищо от посестримите си. И тя, като повечето от тях, плачеше за едно освежително боядисване.

— Имам чувството, че ако й ударя едно рамо и ще се разпадне — изказа впечатлението си Стив.

— А можеш ли да си представиш колко бързо ще изгори подобна постройка? — подхвърли Кърт.

Стив изненадано го погледна.

— Това пък какво е? — сбърчи вежди той. — Предложение?

— Тц — поклати глава Кърт. — Просто една възможност, която трябва да имаме предвид. Хайде, ела да погостуваме на нашия руски приятел!

Насочиха се към портичката в центъра на мрежестата ограда пред къщата. Циментираната пътечка отвъд нея беше напукана и почти не се виждаше под плътния слой окапали листа. Малката ливада отпред беше занемарена и силно буренясала.

Кърт потърси звънец, но такъв нямаше. Дръпна пробитата рамка против комари и понечи да почука, но в същия миг отвътре се разнесе силен трясък. Двамата пожарникари изненадано се спогледаха.

— Какво беше това, по дяволите? — промърмори Стив.

— Един Господ знае — отвърна Кърт и отново вдигна ръка. Отвътре се разнесе нов трясък, последван от звън на счупени стъкла и гласът на Юри, който яростно ругаеше на руски.

— Това комунистче май е решило да събори къщата си — хладно отбеляза Стив.

— Дано да пощади лабораторията — процеди Кърт и решително почука.

Изчакаха няколко минути, но във вътрешността на къщата цареше пълна тишина. Кърт вдигна ръка и отново почука, този път с отворена длан. Отвътре най-сетне се появиха признаци на живот — забързани стъпки, последвани от рязкото отваряне на входната врата.

— Приемай гости — рече Кърт и направи опит да надникне зад Юри, който се беше изправил в рамката. Много му беше любопитно да разбере какво е потрошило приятелчето им.

Навъсеното изражение на Юри бързо се стопи, изненадата му премина в истинска радост. На зачервеното му лице изгря широка усмивка.

— Хей, момчета! — дрезгаво извика той.

— Бяхме наблизо и решихме да се отбием — поясни Кърт.

— Ама разбира се, разбира се!

— Разбрахме, че си ни търсил в пожарната…

— Точно така — ентусиазирано кимна Юри.

— Не биваше да идваш там — поклати глава Стив.

— Защо?

— Ако трябва да ти обясняваме защо, значи наистина имаме проблем — мрачно го изгледа Кърт, после с въздишка добави: — При операции от подобен характер най-важното нещо е сигурността. Колкото по-малко хора ни търсят, толкова по-добре. Особено пък хора като теб. На никого няма да е трудно да открие човек, който говори с руски акцент… Появяваш се на работното ни място и колегите започват да се питат какво става…

— Съжалявам — отвърна Юри. — Не допусках, че можем да имаме проблеми в пожарната, особено след твърденията ти, че мнозина от колегите ви мислят като вас…

— Патриоти са — призна Кърт. — Но не колкото нас. Може би трябваше да ти обясним по-подробно как точно стоят нещата. Но както и да е… Вече ще знаеш, че появата ти там не е желателна.

— Окей — кимна Юри. — Повече няма да ви търся там.

— Няма ли да ни поканиш? — попита с усмивка Кърт. Юри погледна през рамо към спалнята на Кони. Вратата беше полупритворена.

— Ами да, разбира се — кимна той, отстъпи встрани и направи гостоприемен жест с ръка. Затвори след тях и ги поведе към дневната, обзаведена с нисък плетен диван и два стола с високи дървени облегалки. Събра пръснатите върху дивана вестници и ги пусна на пода.

Кърт се тръшна точно на същото място и за малко не навири крака. Стив беше по-предпазлив и седна на ръба на единия от столовете.

— Ще пиете ли по една водка с лед? — попита Юри.

— Аз предпочитам бира — поклати глава Кърт.

— Аз също — добави Стив.

— Съжалявам, момчета, но имам само водка — осведоми ги с леко притеснен глас Юри.

Стив извъртя очи, а Кърт примирено кимна с глава:

— Добре, нека бъде водка…

Юри стана и тръгна към хладилника, а Стив се наведе напред и прошепна:

— Нали разбираш сега защо се безпокоя? Тоя тип е шантав! Изобщо не е включил защо не бива да се появява в пожарната!

— Спокойно — промърмори Кърт. — Просто му липсва военното образование. Ние трябваше да бъдем по-настоятелни в обясненията си. Нека не забравяме, че този човек ни върши страхотна услуга с това биологично оръжие…

— Ако изобщо успее да го създаде — поклати глава Стив.

От отворената врата на Кони се разнесе приглушен звук на вода в тоалетна. Кърт сбърчи вежди и бавно се завъртя:

— Така ли ми се стори, или наистина чух задействан кенеф?

— Кенеф е — кимна Стив. — Но не разбрах къде точно е разположен. Тези къщи са толкова близо една до друга, че като нищо може да е кенефът на съседите.

Юри се появи обратно в хола, притиснал към гърдите си три солидни чаши с ледена водка.

— Имам новини за вас — обяви той след като успя да постави чашите върху масичката за кафе.

— Току-що чухме кенеф — рече Кърт и посегна към чашата пред себе си. — Звучеше така, сякаш е тук, в къщата…

— Сигурно — промърмори Юри и с отвращение сви рамене. — Жена ми Кони е оттатък…

Кърт и Стив си размениха тревожни погледи.

— Причината, поради която реших да се отбия в пожарната…

— Я почакай! — прекъсна го Кърт. — Никога не си споменавал, че си женен.

— Че защо да го правя? — отвърна с въпрос Юри и огледа гостите си един по един. Веднага забеляза, че брачният му статут ги разтревожи не по-малко от посещението в пожарната.

— Каза, че си сам! — раздразнено поясни Кърт. — Каза, че нямаш никакви приятели!

— Вярно е, нямам — кимна Юри.

— Да, ама в другата стая имаш жена!

В гласа на Кърт се четеше укор и раздразнение, а Стив само извъртя очи.

— На английски има един израз за корабите, които се разминават в нощта — подхвърли Юри и отново започна да мести очи от единия към другия. — Има го и на руски… Той точно отговаря на това, което сме ние с Кони: два кораба, които се разминават в нощта. Ние рядко се виждаме и никога не разговаряме помежду си.

Кърт опря лакти на коленете си и уморено разтърка слепоочията си. Не можеше да повярва на ушите си, главата го заболя. Защо чувам това чак сега, Господи, уморено се питаше той.

— Жена ти може ли да чуе това, което си приказваме тук? — наостри се и Стив.

— Съмнявам се, освен това едва ли я интересува — тръсна глава Юри. — Тя само плюска и зяпа телевизия.

— Не чувам телевизор — отбеляза Стив.

— Няма как да го чуеш, защото му видях сметката! — криво се усмихна Юри. — Направо побеснявах от него. Показват само програми, на които всички се заливат от смях, само и само да ни убедят, че от Америка по-добро място няма!

— Поне затвори тази врата! — процеди през стиснати зъби Кърт.

— Добре, няма проблем — стана Юри.

— Сега вече ти е ясно какво имах предвид, нали? — прошепна Стив. — Пак повтарям, тоя тип е луд!

— Млъквай! — сряза го Кърт.

Юри се върна на мястото си и отпи яка глътка водка.

— Жена ти знае ли с какво си вадил хляба си в Съветския съюз? — попита с нисък глас Кърт. Страхуваше се от отговора и болезнено се намръщи когато Юри отговори утвърдително.

— Ами лабораторията? — обади се Стив. — Тя знае ли какво е това, което се предполага, че си измайсторил в мазето?

— Какво означава „предполага се“? — обидено го изгледа Юри.

— Никога не сме виждали тази лаборатория — поясни Стив. — Изобщо нищо не сме виждали, въпреки че ти доставихме един куп джунджурии…

— Не сте пожелали — отвърна Юри. В гласа му се долови искрено възмущение.

— Добре, добре, няма смисъл да се караме — намеси се Кърт. — Но може би наистина трябва да хвърлим едно око на лабораторията — ей така, за успокоение. Всички даваме много от себе си за успеха на тази операция…

— Нямам нищо против — отвърна Юри, остави чашата си и стана на крака.

Гостите го последваха към вратата, която водеше в мазето.

— Какво се е случило с този катинар? — попита Кърт, забелязал изтръгнатата кука.

— Днес следобед жена ми го разби — призна Юри. — Бях я предупредил да не идва тук и до днес се съобразяваше. Слязла е тук преди около два часа и е изкъртила катинарите с щанга. Но не е пипала нищо, сигурен съм…

— Защо точно днес? — попита Кърт, опитвайки се да запази спокойствие. Все по-малко му харесваше това, което чува.

— Твърди, че го е направила от любопитство — отвърна Юри. — Което не ми звучи логично, тъй като съм я предупредил, че ще я убия в момента, в който разбера, че е слизала долу…

— Може би трябва да го направим — мрачно промърмори Кърт.

— Какво? Да я убием наистина?

Кърт помълча малко, после бавно кимна с глава:

— Не е изключено. Вече споменах, че тази операция е изключителна важна за нас. Може би най-важното нещо, което ще направим в живота си. За да получите представа как се чувствам аз, ще ви кажа какво направих през уикенда… В редиците на Народната арийска армия действаше предател на име Брад Касиди. Днес той вече не е сред нас, а от трупа му липсват някои доста важни съставни части…

— Жена ти представлява монументален риск за нашата сигурност — поясни Стив. — Тя има ли представа с какво се занимаваш тук долу?

— До днес беше убедена, че става въпрос за спиртоварна — сви рамене Юри.

— От тона ти заключавам, че вече не мисли така — изгледа го Кърт.

— Това е вярно.

— Лошо — изпъшка Кърт. — Тя знае с какво си се занимавал в Съветския съюз, следователно няма да й е трудно да направи връзката.

— Да видим лабораторията — предложи Стив.

Юри влезе в предверието, следван по петите от Кърт и Стив.

— Върши ли ти работа облеклото за химическа защита, което ти дадох? — попита Кърт, забелязал костюма на стената.

— Абсолютно — кимна Юри. — С него съм всяка секунда, прекарана в лабораторията. Не мога да си позволя никакви рискове, и на вас препоръчвам същото. Сега ще отворя онази, вътрешната врата, но вие не влизайте! Препоръчвам ви и да задържите дъха си, просто за всеки случай. С положителност ще усетите течението, което правят вентилаторите…

Гостите едновременно кимнаха. Озовали се толкова близо до отровните субстанции, те изведнъж си зададоха въпроса дали си струва да бъдат тук. Представата, че във въздуха се носят невидимите частици на смъртоносен биологически препарат, ги накара неволно да настръхнат. Вече бяха готови да повярват, че Юри е спазил своята част от уговорката и оръжието е налице. Но преди да кажат каквото и да било, техният домакин отвори вътрешната врата и прекрачи прага. Пожарникарите предпазливо надникнаха след него и хвърлиха по едно око на инкубаторите и останалата апаратура.

— Всичко изглежда наред — промърмори Кърт и направи знак на Юри да затвори вратата.

— Искате ли да видите част от готовата продукция?

— Мисля, че това не е необходимо — побърза да откаже Кърт.

— Вече видяхме достатъчно — подкрепи го Стив.

— Мисля, че трябва да се върнем горе и да поговорим с жена ти — подхвърли Кърт. — Тя представлява проблем и ние трябва да разберем какво знае.

Юри затвори вратата.

— Довечера ще оправя халките на катинарите — промърмори той и тръгна обратно нагоре. Кърт и Стив се върнаха в дневната и останаха прави, докато домакинът отиде да повика жена си. И двамата отпиха по една едра глътка от чашите си, сякаш за да се пречистят. До слуха им достигаше неясното боботене на Юри, който очевидно започваше да се ядосва. След малко той се върна при тях и кисело подхвърли:

— Ще дойде, ама първо трябва да се облече… Един Бог знае кога ще стане това.

Кърт и Стив неспокойно се спогледаха. Ситуацията ставаше все по-мрачна.

— Хайде, жено! — изрева извън себе си Юри.

Няколко минути по-късно фигурата на Кони най-сетне изпълни рамката на вратата. Беше облякла чудовищна розова хавлия с бледозелени кантове, а на краката й имаше подпетени чехли. Лявото й око беше скрито от огромен лилаво-червен оток, от устата й се проточваше тънка струйка кръв.

Кърт изненадано зяпна, а Стив промърмори някакво проклятие. И двамата онемяха от смайване.

— Тези хора искат да ти зададат няколко въпроса — изръмжа Юри, после се обърна и хвърли очаквателен поглед към Кърт.

Последният се прокашля и направи опит да подреди мислите си.

— Госпожо Давидоф, имате ли представа какво се върши в мазето ви? — успя да формулира въпрос той. — Знаете ли какво прави мъжът ви там?

— Не! — извика Кони и хвърли враждебен поглед към двамата непознати. — Нито пък ме интересува!

— А нямате ли някакви догадки? Кони стрелна с поглед мъжа си.

— Отговаряй! — изрева той.

— Мислех, че си прави водка… — неуверено промълви жената.

— Но вече сте на друго мнение, така ли? — изгледа я продължително Кърт. — Въпреки, че двата сребристи резервоара са докарани тук именно от пивоварна.

— Не знаех това — отвърна Кони. — Но онези плоските стъкълца съм ги виждала в поликлиниката. Използват ги за бактерии.

Кърт хвърли многозначителен поглед по посока на Стив, който само кимна с глава.

— Достатъчно — обърна се към Юри той. Домакинът направи опит да избута жена си обратно в спалнята, но тя се запъна на прага.

— Няма да вляза там преди да донесеш твоя телевизор! — отсече Кони.

Юри се поколеба, после се обърна и хлътна в стаята си. Няколко секунди по-късно се върна с малък телевизор в ръце, оборудван със старомодна сгъваема антена. Едва тогава Кони благоволи да се оттегли.

— Можеш ли да повярваш? — промърмори с отчаяние в гласа Кърт.

— Май се налага — въздъхна Стив. — А сутринта ти се чудеше защо съм загрижен. Тоя тип е по-зле, отколкото си мислехме…

— Поне е направил лаборатория — възрази Кърт. — В това отношение явно го бива.

— Прав си — кимна Стив. — Признавам, че лабораторията изглежда доста внушително.

Кърт притеснено изпусна въздуха от гърдите си. Откъм стаята на Кони долетяха приглушените звуци на някакво шоу. Копчето за усилване бе рязко завъртяно, миг по-късно се появи и Юри, който внимателно затвори вратата зад гърба си и се върна в хола. Седна на мястото си, отпи глътка водка и огледа лицата на гостите си.

Кърт не знаеше какво да каже. Едно беше да научат, че Юри е женен, но съвсем друго — че съпругата му е чернокожа. Това влизаше в остро противоречие с личните му убеждения и той вече не можеше да си представи как ще върши работа с такъв човек.

Кърт бе израснал в работнически квартал със сурови нрави, населен предимно от бели. Баща му беше строителен работник и непрекъснато го укоряваше, че няма популярността на брат си Пийт — достигнал известно благополучие като професионален футболист. Кърт намери утеха в омразата — разбира се, насочена към определена социална група. Мнозина бели младежи като него проповядваха омраза към хората с различен цвят на кожата, просто защото не искаха да признаят собствените си недостатъци. Но в убеден и пламенен расист се превърна едва след като постъпи в Морската пехота и се премести в Сан Диего. Започна да ненавижда чернокожите, а най-много го отвращаваше кръвосмешението с тях.

Този преход не стана за една нощ. Към него го тласна поведението на един мъж, който беше почти два пъти по-възрастен от него. Годината беше 1979-та, а Кърт току-що бе навършил деветнадесет. След един доста суров военно-подготвителен летен лагер за повдигане на самочувствието групата от няколко момчета, сред които имаше и афро-американци, напусна базата за кратък отпуск в Пойнт Лома. Барът, в който отседнаха за по бира, беше сборище на военни — най-вече шофьори на транспортни камиони и морски пехотинци.

Вътрешността на това заведение беше тъмна и доста опушена. Единствената светлина идваше от слаби крушки, монтирани в стари водолазни шлемове, превърнати в абажури. Музиката беше почти изцяло на група „Скрюдрайвър“, монетите в машината пускаше някакъв тип, който беше сам на малка масичка до бара.

Кърт и колегите му шумно се наредиха пред бара и си поръчаха бира. Започнаха да си разменят случки от последния летен лагер, коментарите им бяха закачливи и весели. Кърт беше доволен, тъй като за пръв път от много време насам се почувства пълноправен член на някаква организация. Добрите резултати по време на единичната подготовка му донесоха и съответната награда — той беше избран за командир на отделение.

В един момент, уморен от оглушителната, но монотонна музика, той стана и се насочи към джукбокса. Погълнатите няколко бири го бяха направили сантиментален. Напрегна взор по посока на изписаните заглавия и бръкна в джоба си за монети.

— Не ти ли харесва музиката? — попита го мъжът от малката масичка.

Кърт сведе поглед към него. Беше среден на ръст, с късо подстригана коса. Чертите на лицето му бяха остри, с тънки устни и ситни бели зъби. Беше гладко обръснат, а тениската и джинсите му бяха безукорно чисти. На десния му бицепс беше татуирано миниатюрно американско знаме. Но най-привлекателни бяха очите му. Дори в здрача на задименото заведение те излъчваха една особена, почти хипнотична проницателност.

— Нищо й няма на музиката — отвърна Кърт и неволно изпъна рамене под изпитателния поглед на непознатия.

— Вслушай се в текста — посъветва го онзи и отпи глътка бира.

— И какво трябва да чуя? — полюбопитства Кърт.

— Послание, което може би ще спаси шибаната страна.

Върху лицето на Кърт се появи закачлива усмивка, очите му се извърнаха към шумната компания. Прииска му се неговите приятели да чуят какви ги дрънка този тип.

— Казвам се Тим Мелчър — рече мъжът и издърпа един празен стол изпод масата. — Седни, ще те черпя една бира…

Кърт погледна халбата в ръката си. Кехлибарената течност в нея едва-едва покриваше дъното.

— Хайде, войниче — подкани го Тим. — Дай почивка на уморените си нозе, нищо няма да загубиш.

— Аз съм морски пехотинец — поправи го Кърт.

— Все тая — сви рамене новият му познат. — Едно време и аз служих в армията. Първа пехотна дивизия, две обиколки на Виетнам…

Кърт мълчаливо кимна. Думата Виетнам накара краката му да омекнат. Там войната е била истинска, а не като тези игри, които началниците им организираха за тях. Спомни си и за брат си Пийт — футболната звезда на Бенсънхърст. Осем години по-възрастен от Кърт, той беше имал малшанса да получи призовка за армията. Изпратиха го именно във Виетнам, където си остана завинаги. Убиха го около година преди края на войната.

Кърт обърна стола наопъки и го възседна. Опря гръб на стената и пресуши халбата в ръката си.

— Какво да бъде? — попита го Тим. — Пак същото?

Той кимна с глава.

— Хари, донеси два будвайзера! — подвикна към бара Тим.

— Как се казваш, войниче?

— Кърт Роджърс.

— Харесва ми — усмихна се Тим. — Най-накрая да срещна едно красиво и чисто християнско име. Освен това ти отива.

Кърт само сви рамене. Все още не можеше да си състави мнение за този непознат със смущаващо пронизителен поглед.

Новата бира пристигна и той бавно започна да се отпуска.

— Радвам се, че се запознахме — наруши мълчанието Тим.

— И знаеш ли защо?

Кърт поклати глава.

— Защото сформирам група, която ще бъде много подходяща за теб и още двама-трима от вашата компания…

— Каква група? — скептично го изгледа Кърт.

— Гранична бригада — отвърна Тим. — Въоръжена гранична бригада. Отдавна съм разбрал, че Граничните патрули не си вършат работата да пазят страната от нашествието на нелегални чужденци. Границата с Мексико е само на десет шибани мили оттук и прилича на продънено сито, по дяволите!

— Наистина ли?

Кърт не се беше замислял за границата. Беше прекалено зает с интензивния режим, който цареше в летния лагер.

— „Наистина“ — иронично-троснато отвърна Тим. — Но можеш да ми повярваш, че положението е сериозно. Много скоро ще се окаже, че арийци като нас ще се окажем малцинство в тази страна!

— Никога не съм мислил за това — призна Кърт. За пръв път чуваше думата „арийци“ и дори не знаеше какво означава тя.

— Време е да се пробудиш — мрачно поклати глава Тим. — Тази страна съвсем скоро ще бъде превзета от разни негри, мулати, дръпнати очи и откачени. Нашата здрава и удобна Богу култура може да бъде спасена само от хора като теб и мен, които работят усилено и вярват в здравия разум. А гадните цветни раси не само се просмукват насам като в сюнгер, но и се размножават като мухи. Проблемът е много тежък, повярвай ми! Вече просто нямаме право да си дремем на задниците! Сами ще си бъдем виновни, ако продължаваме да го правим.

— А как възнамеряваш да въоръжиш тези гранични бригади? — попита Кърт. — Ако разчиташ на хора като нас, веднага ще ти кажа, че няма да стане. Ние не можем да изнасяме никакво оръжие извън чертите на базата.

— Оръжието не е проблем — отвърна Тим. — В мазето си имам цял арсенал, включително автомати М–1, картечни пистолети и снайпери „Глок“. Разполагам и с униформи, тъй като вече съм привлякъл десетина човека от флотата, с които дори направихме една-две акции.

— А натъкнахте ли се на чужденци? — попита Кърт, изпитал дълбоко уважение към арсенала, описан от новия му познат.

— И още как! — зловещо се ухили Тим. — Почти цяла дузина!

— Какво направихте с тях? — продължи да любопитства младежът. — Сигурно сте ги предали на Граничните патрули?

— Ако го бяхме сторили, тези типове щяха да се върнат обратно още на другия ден — поклати глава Тим. — Нашите граничари не правят нищо. Най-много да им прочетат по едно конско и да ги пуснат на свобода…

— А вие как постъпихте? — попита Кърт, макар че вече предусещаше отговора.

Тим се приведе над масата.

— Гръмнахме ги и ги заровихме! — прошепна той и потърка ръце така, сякаш се миеше. — Това е начинът да ги махнем от гърба си веднъж и завинаги!

Кърт смутено преглътна. Гърлото му изведнъж пресъхна. Идеята за убийството на нелегалните имигранти му се стори плашеща и едновременно с това странно възбуждаща.

— В куфарчето си имам едни списания — подхвърли Тим. — Ще бъда много щастлив ако ги вземеш и ги покажеш на хора като нас. Нали разбираш какво имам предвид, когато казвам „хора като нас“?

— Мисля, че да — кимна Кърт. — За какви списания става въпрос?

— Днес случайно разполагам с няколко броя на „Кръв и чест“ — отвърна Тим. — Имам и други, но това е едно отлично списание. Издават го в Англия, но в него се говори именно за нещата, които обсъдихме току-що. Западна Европа има същите проблеми като нас. Имам и един роман, който бих искал да прочетеш… Обичаш ли да четеш?

— Не особено — призна Кърт. — Освен указания за оръжия и други такива неща…

— Тази книга може би ще те направи запален читател — промърмори Тим, наведе си и щракна ключалките на куфарчето до себе си. — Заглавието й е „Дневникът на Търнър“…

Кърт пое книгата и скептично поклати глава. От гимназията насам беше прочел само една книга — порнографската биография на Барбара, една ученичка от Тексас. Разгърна „Дневникът“ и прочете няколко реда. Все още нямаше представа, че държи в ръцете си книгата, която щеше да му стане любима.

В крайна сметка прие за разпространение шест екземпляра на „Кръв и чест“. След като ги изчете от кора до кора и след като потъна в съдържанието на „Дневникът“ той постепенно започна за схваща важността на проблема, поставен от Тим. Вероятно по тази причина си направи труда да предаде списанията и на други младежи от морската пехота, които му се струваха подходящи. В крайна сметка събра групичка от единомишленици, които толкова се сближиха, че дори се хранеха на една маса.

Отношенията му с Тим Мелчър станаха изключително топли. Прекарваше с него по-голямата част от свободното си време и му помагаше да организира групата за гранично патрулиране, към която и самият той се присъедини, заедно с още неколцина морски пехотинци. А в деня, в който най-сетне му беше гласувано доверието да разгледа лично арсенала в мазето на Тим, той изпита истинска еротична възбуда. За пръв път в живота си виждаше такава голяма частна колекция от бойно оръжие и амуниции, значително част от която заемаха и няколко модификации на оригиналния „Калашников“ АК–47. Разбира се, те не бяха толкова добри като автоматичната пушка М–1, но в замяна на това излъчваха особен романтизъм.

Първият оперативен излет на Кърт с още няколко членове на „граничната бригада“ беше доста смущаващ. Всичко започна в приповдигнато настроение, с много смях. В задната част на единият от трите пикапа, с които се придвижваха, имаше сандък с лед, в който си изстудяваше бирата. Поеха по Междущатска магистрала №5. Във всяка от колите дънеше музиката на „Скрюдрайвър“. Касетките бяха на Тим, който ги беше донесъл директно от Англия. Атмосферата беше празнична.

Малко преди да стигнат границата напуснаха магистралата и поеха в източна посока, направо през пустинята. Направиха си временен лагер на място, избрано предварително от Тим. Опънаха палатки, запалиха огън. След настъпването на нощта почистиха чиниите си, стъпкаха огъня и се насочиха към граничната бразда. Маскировъчните костюми ги правеха напълно невидими в пустинята, издаваха ги единствено периодичните пристъпи на пиянско веселие.

Кърт се забавляваше като никога досега. Най-сетне беше станал пълноправен член на група, която според определението на Тим беше „група на чисти в расово отношение единомишленици“. Изпитваше чувството, че вършат нещо важно, въпреки съмненията си относно конкретните успехи на мисията им. Едва ли щяха да спипат някой чужденец, който иска да се промъкне в родината, но поне можеха да сплашат всеки с подобни намерения.

Тим раздели хората на двойки и ги накара да заемат позиция на триста-четиристотин метра от браздата пръснати в нещо като невидима верига. За свой партньор избра Кърт — факт, който накара младежа да поруменее от гордост. Освен това двамата имаха най-добрата възможна позиция — на върха на малко възвишение, което беше най-високата кота в цялата околност.

Заеха позиция малко под върха на възвишението и облегнаха гърбове на скалите от пясъчник. Бирата в термосите им беше леденостудена, капачките изпукаха едновременно с приятен за ухото звук.

Нощта беше разкошна. От скалата се излъчваше събраната през деня топлина — мека и приятна. Над главите им сияеше Млечния път, сякаш избродиран в тъмното кадифе на небето с хиляди диаманти. Мекият ветрец откъм океана приятно галеше кожата.

— Красиво, а? — подхвърли Тим, после откачи радиостанцията от колана си и я сложи на скалата. Благодарение на нея поддържаше връзка с всички останали екипи.

— Невероятно! — прошепна Кърт. — Израснал съм в Бруклин без дори да подозирам, че някъде може да има такава красота!

— Страната ни е страхотна — кимна Тим. — Жалко, че преминава в ръцете на кучетата заради шибаното правителство…

Кърт кимна, но се въздържа от коментар. Макар и зашеметен от гледката и изпитите бири, той беше достатъчно благоразумен да не влиза в спор относно правителството, попаднало в плен на ционистите.

Известно време никой не каза нищо. Кърт отпи глътка бира от термоса си.

— Идвал ли си тук и преди? — попита той.

— Няколко пъти — отвърна Тим.

— А попадал ли си на следа?

— И още как! — ухили се онзи. — Противникът беше така добър да ни сътрудничи. Гърмяхме го на гюме, като дива пуйка!

— Откъде дойдоха?

— От онова дере, което се вижда оттук като тъмна линия — посочи към хоризонта Тим.

Кърт напрегна взор в мрака. Трябваше му доста въображение, за да си представи, че вижда края на дерето. Не виждаше как може да забележи излизащи оттам хора, освен ако те не се натъкнат право на засадата. Неволно се запита как ще реагира, ако в този момент от мрака изскочи група бежанци. Ръката му механично опипа автоматичния „Глок“ в кобура, окачен на колана му. Пръстите му разкопчаха капака. Не искаше да губи време в случай, че използването на оръжието стане наложително.

— Знам какво си мислиш — усмихна се в тъмното Тим. — Нека ти покажа нещо…

Дръпна ципа на брезентовата торба в краката си и извади оръжието. Въпреки тъмнината Кърт усети, че не беше виждал такова в колекцията на Тим.

— Това е моята любима — нежно прошепна Тим. — Вадя я само за истински операции, като днешната…

С известно закъснение Кърт разбра, че приятелят му подава оръжието. Протегна ръка да го поеме и го приближи до очите си. Позна го веднага, макар че за пръв път го виждаше отблизо. Снайперска пушка „Ремингтън“ калибър 308, модифицирана за нуждите на морската пехота.

— Откъде я имаш, по дяволите? — прошепна със страхопочитание той.

— Човек може да си купи каквото пожелае, стига да прегледа обявите в онова шантаво списание „Наемник“ — ухили се Тим.

— Но това е модификация, приета на въоръжение в морската пехота! — възкликна Кърт. — Как е възможно да се появи изобщо на пазара?

— Откъде да знам? — сви рамене Тим. — Вероятно е била открадната, или пък някой я е разменил за нещо… Вероятно вече си разбрал, че в казармата много неща се намират на бартер.

— Модификацията на тези карабини се прави в Куонтико — промълви Кърт и нежно поглади дулото.

— Знам — кимна Тим. — Там им слагат пружинираща цев и приклад от фибростъкло. Променят и мекотата на спусъка, който остава без почти никакъв луфт.

— Фантастична е! — промълви с обожание Кърт. Отдавна беше влюбен в модерната бойна техника, но за такава пушка дори не смееше да мечтае.

— Най-хубавото у нея е оптическия мерник — рече Тим. — Обърни внимание на размерите му. Опитай го, той е пригоден и за нощно виждане…

Кърт вдигна пушката и нежно я притисна към бузата си. Присви дясното си око, а лявото приближи към визьора. Мастиленочерната нощ грейна във всички нюанси на зеленото и изведнъж стана прозрачна. На разстояние няколкостотин метра се виждаха всички особености на терена.

Изведнъж долови някакво движение и завъртя дулото леко наляво. Във визьора се появиха фигурите на двама мъже, които крачеха под лек диагонал към тях.

— Пресвети Боже! — възкликна Кърт. — Виждам нарушители, двама на брой! Не мога да повярвам!

— Сериозно?! — възбудено възкликна Тим. — Не ги изпускай от очи, защото може би няма да ги хванеш за втори път! Я ми кажи как са облечени! Не носят униформи, нали?

— Не, за Бога! — тръсна глава Кърт. — Карирани ризи, джинси, каубойски шапки… В ръцете си носят нещо, което ми прилича на картонени куфари…

— Моите поздравления, войнико! — тържествено рече Тим. — Имаш късмета да откриеш две хубавички тлъсти пуйки. Сега се приготви да им видиш сметката, като използваш два патрона. — На лицето му се появи игрива усмивка: — Е, ако ги накараш да застанат един зад друг, може да ги свалиш и с един!

— Искаш да ги застрелям? — нервно преглътна Кърт. Умишлено беше избягвал да мисли за този момент, още повече, че засечените от визьора мъже не представляваха пряка заплаха за никого. Ситуацията не беше като по време на бой, когато човек стреля за да спаси живота си. Това тук приличаше на дебнене в засада на хора, които дори не познаваше. Визьорът започна да подскача в треперещите му ръце.

— Нищо подобно — иронично отвърна Тим. — Искам да отидеш при тях и да си поприказвате… — Чертите на лицето му бавно се изпънаха. — Разбира се, че искам да ги застреляш! Това ти се полага по право, тъй като ти ги забеляза пръв.

По челото на Кърт избиха ситни капчици пот, гърлото му се сви. Тялото му се сгърчи в нерешителност. Никога през живота си не беше вършил подобно нещо.

— Хайде, човече! — подкани го Тим. — Не предавай нито мен, нито родината!

Кърт нямаше никакво намерение да предава Тим. В продължение на месец и нещо той за пръв път се беше почувствал неразделна част от една идеология, в която вярваше. Благодарение на Тим беше намерил нов дом, който отговаряше на всичките му изисквания, особено в емоционално и интелектуално отношение. Напълни гърдите си с въздух, задържа го там и бавно натисна спусъка.

Пушката го ритна в рамото, но не толкова силна, че да изпусне целта от мерника си. Първият от двамата нарушители политна напред и падна, сякаш се беше препънал. Тялото му изобщо не помръдна, нито пък се завъртя, както ги показваха по филмите. В един миг човекът си върви жив и здрав, в следващия просто го няма… Вторият нарушител се закова на място, сякаш парализиран от ехото на изстрела.

Кърт усети еротичния прилив на адреналин в кръвта си, обзе го чувство за необхватна мощ. Без да се колебае нито за миг, той хвана на мушката втория непознат и с отмерено движение натисна спусъка. Пушката отново подскочи, фигурата на човека падна като подсечена. Кърт бавно наведе дулото. За момент във въздуха остана да виси освежаващата миризма на барут, после ветрецът я отнесе.

— Е? — изгледа го очаквателно Тим.

— Улучих и двамата — рече със свито сърце Кърт.

— Фантастично! — извика Тим и стовари ръка върху рамото му. После грабна радиостанцията и обяви в ефир, че двамата с Кърт отиват да приберат телата на две жертви. Предупреди никой да не стреля докато не го чуят отново по радиото.

— Не искам някое от тези шантави копелета да ни гръмне — поясни той, после протегна ръка към снайперската пушка. Кърт му я подаде без никакви възражения. Тим бръкна в брезентовата торба и извади сгъваем комплект кирка и лопата. — Тръгваме — обърна се към Кърт той. — Бъди готов с „Глока“ си, тъй като някое от копелетата може да е само ранено. В такъв случай ще ги дарим с, как беше… „милосърден изстрел“, нали?

Кърт безмълвно се запрепъва след приятеля си. Първоначалната еуфория го напусна, на нейно място се появиха съмненията. Беше се превърнал в убиец и този факт не можеше да се разтопи в замъгленото му от бирата съзнание. Не му помагаше и поведението на Тим, който се държеше така, сякаш бяха размазали две мухи върху масата.

— Побързай, войнико! — подвикна Тим, усетил че младият му приятел започва да изостава. Лъчът на фенерчето му бродираше на зиг-заг земята пред тях.

Кърт изпъна рамене и забърза напред. Страхуваше се, че Тим ще го обвини в размекване.

Откриха мексиканците около половин час по-късно, след като на няколко пъти пребродиха района. Тим насочи фенерчето си към неподвижните тела и подсвирна в знак на уважение.

— Много съм впечатлен — промърмори той. — И двамата са с продупчени глави!

Кърт се насили да погледне труповете. До този момент беше виждал мъртъвци само в Дома на покойниците. И двамата имаха малки дупки на челото, но в замяна на това по-голямата част от тила им липсваше. Земята около тях беше обсипана със ситни костици и раздробени късчета мозък. Единият продължаваше да стиска дръжката на куфара си.

— О, Господи! — неволно простена младежът.

— Тим рязко вдигна глава и се втренчи в него.

— Какво има? — рязко попита той.

— Гледам какво съм направил — едва съумя да отвърне Кърт.

— Уби двама нелегални чуждестранни посерковци, нищо повече! — сопнато отвърна Тим. — И направи услуга на отечеството!

— Исусе! — потресено поклати глава Кърт. Широко отворените, но безжизнени очи на мексиканците гледаха право в него. Усети как краката му омекват и леко се олюля.

Реакцията на Тим беше светкавична. Той направи една крачка напред и силно зашлеви младия си партньор. После извика и разтърси ръка, за да прогони болката.

Кърт се сви, пред очите му за миг заиграха разноцветни кръгове. Докосна пламналата си буза и погледна пръстите си така, сякаш очакваше да види кръв по тях. После закова пламнал поглед в лицето на Тим.

— Тук съм, храбрецо! — изръмжа онзи и размаха ръце пред лицето му.

Кърт изпусна въздуха от гърдите си и направи опит да се овладее. Очите му бавно напуснаха лицето на Тим и се извърнаха към непрогледния мрак наоколо. Желанието за бой го напусна. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да разбере защо го удари приятелят му.

— Започна да се размекваш — сякаш отгатна мислите му Тим.

Кърт кимна с глава. Това беше вярно.

— Ще ти разкажа нещо за себе си, което досега ти спестявах — продължи Тим. — Тази година бях ръкоположен за свещеник в Християнската църква на истински вярващите… Тя е местният клон на далеч по-популярната Църква на християнската идентичност. Чувал ли си за нея?

Кърт поклати глава.

— Тази църква използва помощта на Библията за да докаже, че ние, англо-саксонците, сме истинските наследници на изгубеното юдейско племе. Всички останали раси са изчадия на Сатаната, принадлежащи към „калта“, като тези двамата тук… — Ботушът му влезе в съприкосновение с по-близкия труп. — Точно по тази причина ние имаме бяла кожа, а те са черни, кафяви, жълти и какви ли още не…

— Ти си свещеник? — изгледа го с недоверие Кърт. От превъплъщенията на този човек буквално му се виеше свят.

— Абсолютно пълноправен — кимна Тим. — И затова знам какво говоря. Светата библия твърди, че Божието наказание не се отнася единствено за телесните грехове. Това означава, че насилието не само е правилно, но и на моменти абсолютно необходимо. Казано с други думи, войнико, тази вечер ти свърши една Божа работа…

— За пръв път чувам подобно тълкуване на Библията — смутено преглътна Кърт.

— Вината не е твоя — кимна Тим. — Окупираното от ционисти правителство не желае да узнаеш всичко това. Те го държат далеч от училищата, пресата и телевизията, просто защото отдавна са установили пълен контрол над тях. Целта им е да ни неутрализират, като ни разводнят по генетичен път. Точно както е описано в „Дневникът на Търнър“, помниш ли?

— Не съм много сигурен — промълви Кърт. Беше силно впечатлен от ерудицията и пламенното слово на Тим.

— Става въпрос за част от Закона на Коен — продължи приятелят му. — Според неговите клаузи са създадени специални Съвети за човешките отношения, които задължават белите арийци да се женят за „кални“. Този вид бракове се наричат мисгенеративни… Чувал ли си някога за тях?

— Не — поклати глава Кърт.

— Тогава ме слушай добре. Става въпрос за заговор на ОЦП. Те държат подобни термини да останат тайна, да не ги знае никой от младото поколение. Защо? Защото мисгенеративните бракове са най-тежкото престъпление на ОЦП. Те са опит на Сатаната да се разправи с Богоизбраните на тази земя. Те са нещо като Холокост с обратен знак…

— Добре! — изплю се Кърт и тръсна глава да прогони спомените. — Време е да свалим картите на масата! — Погледна към Стив, който кимна в знак на съгласие.

— За какви карти говориш? — попита Юри, доста озадачен от възбудата на гостите си и най-вече на Кърт.

— Това е само израз, за Бога! — извъртя очи Кърт. — Означава, че нещата трябва да бъдат изяснени докрай, за да няма изненади.

— Хубаво — съгласи се Юри.

— А ти тази вечер ни поднесе доста такива изненади! — остро добави Кърт. — Оказа се не само женен, но и женен за негърка! Това, меко казано, е доста голяма изненада, нали?

— Трябваше ми зелена карта — обясни Юри.

— Въпреки това не биваше да се жениш за черна! — сопнато отвърна Кърт.

— Че какво им е толкова различното? — попита Юри, макар че се досещаше за отговора. За четири години престой в САЩ беше научил достатъчно за социалните предразсъдъци на американското общество.

Кърт прехапа език и замълча, въпреки очевидно глупавата реплика на руснака. За момент се поколеба дали да не му обясни дълбоката същност на въпроса — така, както Тим Мелчър го беше обяснявал на него преди двадасетина години. После огледа лицето на Юри насреща си и се отказа. Ако някой го запиташе направо, едва ли би могъл да си сложи ръката на сърцето и да заяви, че този човек е ариец.

— Браковете между хора с различен цвят на кожата е грях — обади се Стив. — Особено когато единият от тях е бял…

— За пръв път чувам подобно нещо — изгледа го с недоумение Юри.

— Добре де, стореното — сторено — махна с ръка Кърт. — По-важно е да решим какво ще правим оттук нататък. Жена ти знае, че в мазето бъзикаш нещо, знае и за предишната ти работа като професионалист в съветската индустрия за производство на биологически оръжия. От това следва, че вече се е досетила какво се опитваш да направиш…

— Изобщо не й пука с какво се занимавам, повярвайте ми — поклати глава Юри.

— Ами ако изведнъж отношението й се промени? — изгледа го Кърт. — Тогава ще загазим, при това здравата!

— Може да сподели нещо с роднините си — промърмори Стив.

— Изобщо не говори с тях — рече руснакът. — Поддържа връзки само с брат си, който проявява някакъв интерес към нея…

— Значи може да сподели нещо с брат си — въздъхна Кърт и поклати глава. — Така или иначе този риск е неприемлив за нас. Може би ще се наложи да бъде отстранена. Имаш ли нещо против?

Юри поклати глава и отпи яка глътка от чашата пред себе си.

— Хубаво — кимна Кърт. — Поне по този въпрос сме единодушни. Но трябва да го направим така, че да не предизвикаме подозрения. Предполагам, че все някой ще започне да я търси, ако вземе изведнъж да изчезне…

— Първо ще я потърсят от службата — каза Юри. — Тя работи като диспечер в една фирма за таксита.

— Трябва да го направим така, че да не пробудим интерес от страна на полицията — продължи Кърт. — Има ли някакви здравословни проблеми?

— Извън наднорменото тегло — добави Стив.

— Според мен е здрава като бик — поклати глава Юри.

— Ами тогава да използваме наднорменото тегло! — извика с блеснали очи Стив. — Едва ли някой ще бъде много учуден, ако при тези килограми вземе да получи инфаркт…

— Идеята звучи интересно — проточи Кърт — Но как ще я накараме да получи инфаркт?

— Аз мога да предизвикам дихателни усложнения, които ще доведат до фатален край — рече Юри и гостите му изненадано се спогледаха.

— Много дебелаци умират от дихателни усложнения — поясни Юри. — А в болницата ще заявя, че е страдала от астма…

— Как ще го направиш? — тихо попита Кърт.

— Ще използвам една конска доза ботулинов токсин. И без това трябва да го изпробвам на нещо, защо да не е Кони? По този начин ще бъда в състояние да определя дозата…

— Докторите няма ли да го забележат?

— Няма — поклати глава Юри. — Те ще разполагат само с един труп и няма да знаят нищо за първоначалните симптоми. Изключено е да заподозрат наличието на ботулинов токсин. А за него трябва да подозираш предварително, иначе нищо не става… Дихателните усложнения се предизвикват от още куп причини.

— Сигурен ли си? — присви очи Кърт.

— Напълно. В Съветския съюз се занимавах с тестването на този токсин в продължение на години. При голяма доза човек просто спира да диша и посинява. КГБ проявяваше голям интерес към него, с оглед прикриване на някои предумишлени убийства. Като казвам голяма доза имам предвид едно изключително малко количество…

— Идеята ми харесва! — отсече Кърт. — В нея има някаква поетична справедливост. В крайна сметка Кони представлява заплаха за операция „Отмъщение“. Кога можеш да го направиш?

— Още довечера — сви рамене Юри. — Апетитът й никога не й е създавал проблеми. Ще изчакам известно време да се успокои, а после просто ще поръчам пица по телефона и готово!

— Отлично — кимна Кърт и си позволи първата усмивка за вечерта. — Сега, след като обсъдихме неприятната част, вече можем да се насочим към по-тучните ливади… Какви са добрите новини, които имаш за нас?

— Проведох тестове на антракса — рече Юри и напрегнато се наведе напред. — Силата му е в границите на максималното!

— Върху кого го изпробва? — загрижено попита Кърт. Сигурността излезе на преден план, особено след взетото току-що решение за отстраняването на Кони.

Юри описа как е избрал търговеца на килими Джейсън Папарис, който би могъл да се зарази и от вносната си стока. По този начин е ликвидирал изцяло опасността да бъдат разкрити от компетентните власти.

— Умно! — изгледа го с уважение Кърт. — От името на Арийската народна армия те поздравявам за съобразителността!

Върху лицето на руснака се появи лека усмивка на задоволство.

— И ние имаме новини за теб — добави след кратка пауза Кърт, а после му разказа за сутрешното им посещение във федералната сграда „Джейкъб Джавитс“ и последвалото категорично заключение, че био-оръжието може и трябва да бъде поставено във вентилационната система.

— Ще ви трябва ли аерозол? — попита Юри.

— Не, стига оръжието да е в прахообразно състояние. Ще разкъсаме отделните опаковки с помощта на задействани дистанционно капсул-детонатори, а останалото ще свършат циркулационните вентилатори.

— Това означава, че трябва да използвате антракс — кимна Юри.

— Има ли някакъв проблем? — изгледа го Кърт. — Нали твърдиш, че и двата агента са еднакво мощни?

— Няма проблем — поклати глава Юри. — Но бактерията, която произвежда ботулиновия токсин, расте твърде бавно. Само след седмица ще разполагам с планираното количество антракс, но при ботулина положението е различно — за него ще ми трябват още минимум три седмици…

— Мисля, че не можем да чакаме три седмици — поклати глава Кърт. — Особено при наличието на проблеми със сигурността…

— А защо не използваме антракс и при двата обекта? — попита Стив. — След като бактерията се развива бавно, просто забравяме за токсина и толкоз!

— Защото планираното количество антракс ще ни стигне само за едната цел — отвърна Юри. — За двете ще ни е нужно доста повече.

— Може би Провидението ни подсказва да атакуваме само федералната сграда — промърмори Кърт — Какво ще кажете, ако зарежем Сентрал Парк?

— Не! — отсече Юри и в очите му се появи опасен блясък. — Искам парка на всяка цена!

— Но защо? — изгледа го подозрително Кърт. — Федералната сграда ще бъде повече от достатъчна, за да демонстрираме своето отношение към правителството. Жертвите в нея ще бъдат най-малко шест-седем хиляди души.

— Но болшинството от тях ще бъдат правителствени чиновници, нали? — отвърна Юри. — А аз искам да нанеса удар и срещу фалшивата американска култура, а най-вече срещу всички гадни евреи, които се правят на бизнесмени и банкери и са преки виновници за днешните икономически затруднения на Русия!

Кърт и Стив си размениха навъсени погледи.

— Тази култура няма корени — продължаваше Юри. — Хората съвсем не са толкова свободни, колкото изглеждат. Всички драпат за статут и идентичност. Ние, славяните, може би наистина сме преживели големи беди в хода на своята история, но винаги сме знаели кои сме и какво искаме.

— Не мога да повярвам на ушите си! — смаяно промълви Кърт. — Защо никога досега не си говорил по този начин?

— Защото никога не сте ме попитали.

— Америка наистина има проблеми — призна Кърт. — Но те произтичат главно от факта, че ОЦП се обявява в подкрепа на контрола над оръжията, мисегрегацията, чернокожите наркопласьори, тънещите в охолство педерасти. Всичко това наистина подкопава корените на нашата идентичност и ние се борим именно срещу него. Нормално е в хода на тази борба да бъдат дадени жертви сред цивилното население. Но нашата главна цел си остава правителството.

— В моята война няма цивилни — поклати глава Юри. — Именно поради това държа на удара в Сентрал Парк. При подходящ вектор на вятъра ще видим сметката на по-голямата част от града. Става въпрос за стотици хиляди и дори милиони, а не за някакви жалки хиляди… Това е основната причина за създаването на оръжията за масово унищожение — те унищожават масово! А за вашите конкретни цели бихте могли да използвате и една обикновена бомба.

— Не можем да вкараме в сградата бомба, която да е достатъчно голяма — поклати глава Кърт. — Докато с два-три килограма прахообразно вещество нещата стоят по съвсем друг начин. Нали по този начин описваш антракса, пригоден за оръжие?

— Да — кимна Юри. — Една пудра, която е толкова фина, че буквално виси във въздуха.

Замълчаха и си размениха напрегнати погледи. И тримата усещаха важността на момента.

— Окей — най-сетне се обади Кърт и размаха ръце. — Връщаме се към първоначалния план. Ще ударим и двата обекта. Проблемите ни се свеждат единствено до достатъчното количество…

— Къде е камионетката за контрол на пестицидите, която ми обещахте? — попита Юри.

— Не се безпокой — махна с ръка Кърт. — Бойците вече засякоха една…

— Къде?

— Паркирана е зад сградата на една фирма за контрол на пестицидите в Лонг Айлънд — поясни Кърт. — Използват я за сезонно пръскане на картофите. Няма охрана, можем да я вземем по всяко време.

— Искам я в гаража си! — отсече Юри.

— Що за нахалство? — изгледа го изпод вежди Кърт. — След всичките изненади, които ни поднесе тази вечер, ние трябва да сме ядосани, а не ти!

— Искам камионетката в гаража си! — повтори с решителен тон Юри. — Такава ни беше уговорката. Вече отдавна трябваше да е там!

— Я си дръж езика! — изгуби търпение Стив. — Да не искаш да ти изпратим неколцина от специалните ни части?

— Не ме заплашвай, защото няма да получиш нищо! — озъби се Юри. — Много лесно мога да саботирам всичко, което сме постигнали до момента!

— Момчета, момчета! — размаха ръце Кърт. — Дайте да не се караме. Юри, ще се погрижим за камионетката и скоро ще я имаш в гаража си. Така ще бъдеш доволен, нали?

— Такава ни беше уговорката — кимна Юри.

— Считай, че нещата са решени — увери го Кърт. — И съответно се погрижи за Кони, става ли?

— Вече ти казах, че това ще го направя още тази вечер — кимна руснакът и видимо успокоен надигна чашата си.

— Много добре — кимна Кърт и доволно потърка ръце. — А сега да поговорим за времетраенето… Какво би станало, ако се откажем от токсина и наблегнем на по-голямо количество антракс? Ще можем ли да си осигурим такова количество?

— Може би — кимна Юри.

— В какви срокове?

— Ако всичко върви добре, в края на седмицата мога да започна работа по второто количество…

— Това е музика за ушите ми! — извика с пресилен ентусиазъм Кърт и бавно стана на крака. Стив побърза да стори същото.

— Имам един въпрос — спря ги Юри. — Какво е медицински следовател?

— Човек, който изследва трупове и установява причините за смъртта — отговори Стив.

— И аз така си помислих — кимна Юри и също стана на крака.

— Защо питаш? — любопитно го изгледа Кърт.

— Днес ходих да проверя дали е умрял онзи търговец на килими — отговори руснакът. — И в кантората му заварих един тип в предпазно облекло, който вземаше разни проби. Той ми каза, че е поел разследването на случая…

— Чакай малко — спря се Кърт — Нали каза, че си избрал този търговец за да няма разследване?

— Не съм казал такова нещо — поклати глава Юри. — Казах, че по този начин властите няма да заподозрат употребата на биологическо оръжие…

— Но те отлично знаят, че антраксът се използва като оръжие, нали? Какво ще им попречи да станат подозрителни?

— Фактът, че разполагат с логично обяснение за появата му — отвърна Юри. — Дори ще бъдат горди, че са го открили навреме. Такава е логиката на човешкото поведение…

— Ами ако не открият никакъв източник на заразата? — присви очи Кърт. — Или ти си им подхвърлил нещо, което няма начин да не открият…

— Не съм — поклати глава Юри.

— Това може ли да ни създаде проблеми?

— Възможно е, макар че силно се съмнявам…

— Нямаш стопроцентова сигурност, тъй ли?

— Сто процента нямам, но цифрата е близка…

От устата на Кърт излетя загрижена въздишка.

— Нещата май започнаха да се усложняват — промърмори той.

— Проблеми няма да има — увери го Юри. — Но изпитанията на продукта са задължителни защото ако патогенността му е ниска, няма смисъл изобщо да го пускаме…

— Да се надяваме, че си прав — уморено промърмори Кърт и тръгна към вратата. — Ще държим връзка. Довечера ще дойдат момчетата с камионетката, но това ще стане по-късничко…

— Дано съм си у дома — промърмори Юри.

— Трябва да си бъдеш у дома! — раздразнено го изгледа Кърт. — Нали преди малко вдигна шум до Бога за проклетата камионетка?

— Трябва да се погрижа за Кони — поклати глава Юри. — След като й дам порцията, ще трябва да извикам „бърза помощ“ и може би да отида с тях до болницата…

— Тук си прав — кимна след кратък размисъл Кърт.

— Ще оставя вратата на гаража отворена — изведнъж светна лицето на Юри.

— Това решава въпроса — кимна Кърт, вдигна ръка за сбогом и напусна къщата. Стив побърза да го последва.

Качиха се в пикапа без да проронят нито дума. Кърт затръшна шофьорската врата и стовари юмрук върху кормилото.

— Имаме си работа с опасен загубеняк! — мрачно процеди той.

— Няма да ти кажа, че съм те предупредил — унило кимна Стив.

— Исусе, той се готви да избие маса невинни хора! — простена Кърт. — Ние сме патриоти, които се опитват да спасят родината си, но изведнъж се оказва, че работим заедно с налудничав терорист! Какво става, по дяволите?

— Според мен той мисли как да се възстанови изгубената мощ на СССР — изръмжа Стив. — Иска да ни покаже, че ядреното превъзходство не означава нищо. Той е един гаден комунист и нищо повече!

Кърт запали мотора и изкара колата на тясната улица. Движението между кофите за боклук наподобяваше ски-слалом.

— Може и да е комунист — промърмори след продължителна пауза той. — Лошото е, че няма никаква представа за правилата на сигурността. Това е лошо, защото ако властите надушат какво предстои, ние ще трябва да правим дълбока преоценка на ситуацията. Първоначалните ни планове със сигурност ще се променят.

— А с него какво ще правим? — попита Стив.

— Не знам. Проблемът е там, че за да сложим ръка върху биологическото оръжие, ще трябва да се съобразяваме с него. Той беше пределно ясен, заплашвайки със саботаж. Предполагам, че е имал предвид разрушаването на лабораторията.

— Значи ще му доставим онзи камион за контрол над пестицидите?

— Нямаме друг избор — сви рамене Кърт и зави по авеню Оушънвю. — Ще му доставим камиона, но ще продължаваме да го натискаме да произведе онези три-четири кила антракс, които ще ни бъдат необходими. Колкото по-скоро стартираме операция „Отмъщение“, толкова по-добре!