Вектор

Шестнадесета главаСряда, 20 октомври, 5.30 часа

Джак не помнеше друг период от живота си, в който да е бил разтревожен от толкова разнообразни проблеми. На първо място беше Лори, която го объркваше както с поведението си, така и с неговата собствена реакция към проблемите й. След късната й визита му беше дяволски трудно да заспи. Постоянно прехвърляше в главата си всичко, което младата жена бе казала или сторила през последните четиридесет и осем часа. Все още се чувстваше виновен за реакцията си на новината за годежа й, но едновременно с това беше ядосан както на реакцията й на нескопосаните му опити за извинение, така и на неочакваната й поява в дома му. Нямаше представа какво трябва да си мисли за всичко това.

На второ място идваха двата мистериозни случая. Въпреки че огледа нещата от всички възможни страни, той не можа да открие обяснение за силната зараза на онази малка звездичка. Не по-оптимистично изглеждаха и нещата около Кони Давидов. Подозренията му, че жената е била отровена с лекарство за потискане на дишането бяха разбити на пух и прах от токсикологията. А по-късно, въпреки няколкото часа над дебелите книги и още толкова в дълбок размисъл, той не успя да открие никаква логична теория за заместител. Твърде крехка беше надеждата му, че идеята на Лори за метхемоглобинемия може да се окаже вярна.

Последната му грижа беше свързана с изобретателността. Трябваше час по-скоро да измисли правдоподобни причини както за визитата си в бруклинската Съдебна медицина, така и в погребална агенция „Стрикланд“. Едва вчера Бингъм го беше мъмрил за подобни нарушения, а ако научеше за новите, той положително ще иска пълни обяснения, които Джак все още не беше готов да му даде. За пръв път от постъпването му в градската Съдебна медицина той сериозно допусна, че в края на деня може би ще бъде принуден да си подаде оставката.

На всичкото отгоре се събуди далеч по-рано от обичайното. Продължавайки да мисли за непосредствените си проблеми, той завъртя педалите към центъра и се появи на работа още на разсъмване. Успя да поработи цял час на спокойствие в кабинета си, а след това се спусна в залата за идентификации.

Там цареше обичайното сутрешно оживление. Вини Амендола правеше кафе, а доктор Джордж Фонтуърт току-що бе започнал да преглежда папките с пристигналите през нощта случаи.

— Извинявай, Джордж — подвикна Джак. — Как се очертава денят по отношение на аутопсиите? Лек или тежък?

Сънливите очи на Джордж пробягаха по листа в ръцете му.

— Бих казал нормален, с тенденция към слаба натовареност — промърмори той.

— В такъв случай бих искал да си взема един „книжен“ ден, стига да не възразяваш — рече Джак. На жаргона на патологията „книжен“ беше денят, в който съответния патолог не влиза в залата за аутопсии, а отделя цялото си внимание на писането на заключения, което никога не свършваше. Обичайна практика беше „книжните“ дни да бъдат планирани предварително.

— Какво ти е? — вдигна глава Джордж. — Да не си болен?

Във въпроса му нямаше сарказъм. Всички в службата знаеха, че Джак винаги беше готов за допълнителни аутопсии, дори и под формата на наказание. Правеше ги повече от всеки друг, при това по желание. Твърдеше, че колкото повече бачка, толкова по-малък става шансът му да се забърка в неприятности.

— От здравословна гледна точка нищо ми няма — промърмори той. — Но току-що установих, че съм буквално претрупан от бумаги…

— Не виждам пречки да си вземеш „книжен“ ден — благосклонно се усмихна Джордж — Естествено, нещата драстично ще се променят, ако някой от колегите се обади, че е болен…

— Ако това стане, просто ми свирни — рече Джак и пристъпи към машината за кафе.

— Приключи ли вече, маестро? — обърна се към Вини.

— Още две секунди и получаваш една пълна чаша — обеща младият санитар.

— Имаш ли представа по кое време се появява Питър Летерман? — небрежно подхвърли Джак.

— Официално токсикологията започва работа в девет — отвърна Вини. — Но Питър е от хората, които винаги идват рано, още преди осем…

— Господи, това означава, че прекарва доста време тук — направи съчувствена гримаса Джак.

— Кой го казва? — подигравателно се усмихна Вини.

Минута по-късно Джак се насочи към асансьорите с димяща чаша в ръка. С изненада установи, че самотната фигура пред редицата метални врати принадлежи на Лори. Очите му с недоверие се плъзнаха по посока на стенния часовник.

— Не е ли малко рано за теб?

— Рано е — призна Лори. — Но реших да обърна нова страница и за известно време ще се концентрирам единствено върху работата си. Винаги го правя когато съм разстроена…

— Разбирам — промърмори Джак, но не посмя да я попита от какво е разстроена.

— Още веднъж ти благодаря за снощи — усмихна му се младата жена. — Наистина ми помогна!

— Но аз нищо не съм направил! — възрази с учудване той.

— Беше там, накара ме да се почувствам добре — разпери ръце Лори. — Имах нужда от приятелско рамо и ти ми го даде…

Натовариха се в кабината и Джак натисна бутона за петия етаж.

— Не искаш ли да ми разкажеш какво се случи на снощната ти вечеря? — колебливо попита той.

— Още не — усмихна се Лори. — Благодаря за загрижеността, но предпочитам сама да преосмисля нещата…

Джак отвърна на усмивката й и с неудобство пристъпи от крак на крак. Отново се учуди на притеснителността си в присъствието на тази жена.

— Днес ще се ровиш ли в своите „мистериозни“ случаи? — попита с усмивка тя.

— Ще се опитам… Да ти е хрумнало нещо ново във връзка с Кони Давидов?

— Не — поклати глава Лори. — Нищо ново от снощи насам…

— Ако се сетиш за нещо, непременно се обади — помоли Джак. — Ще ми свърши работа всичко, което може да озапти потерята…

Лори кимна, разбирайки много добре какво има предвид колегата й.

Тръгнаха един до друг по коридора и спряха пред вратата на Джак.

— Искам да ти кажа нещо — промълви Лори. — Двамата с Лу трябва да ме извините за вчерашното поведение. Ти беше прав — вестта не ми хареса, а аз реших да си го изкарам на вестоносците. Бяхте прави да ме запознаете с фактите, макар че не одобрявам начина, по който ги е докопал Лу…

— Ревността кара хората да вършат странни неща — промълви Джак, помълча за момент, после добави: — Имам предвид себе си…

— Ще приема думите ти като комплимент — леко се усмихна Лори. — А за днес ти желая късмет.

— Благодаря — кимна Джак. — Ще имам нужда от него.

Обърна се и влезе в кабинета. Направи опит да се концентрира върху случая с арестанта в полицията. Поне него трябваше да приключи до утре, за да не сърди излишно Калвин. Потъна в работа, но отвреме навреме хвърляше коси погледи към часовника на стената. Когато стрелките наближиха осем, той остави писалката и се спусна един етаж по-долу, където се намираше токсикологията.

Вратата беше плътно затворена, помещението зад матираното стъкло изглеждаше тъмно. Въпреки това Джак натисна бравата, но само за да установи, че е заключена. Обърна се към стълбището, но в същия момент откъм асансьорите се появи фигурата на Питър, преметнал палто през ръката си.

— Май си се сетил за допълнителни тестове, а? — подхвърли той и бръкна в джоба си за ключа.

— Точно така — кимна Джак. — Всъщност не аз, а доктор Лори Монтгомъри…

Последва младежа в тъмното помещение, обяснявайки идеята за метхемоглобина. Питър спокойно окачи палтото си зад вратата и кимна с глава:

— Това означава, че трябва да търся следи от амилнитрит и нитропрусид… Вероятно тази пациентка е боледувала от сърце…

— Не знам такова нещо — поклати глава Джак.

— В такъв случай не виждам как подобни вещества могат да попаднат в организма й. Всички те са основни съставни части на сърдечни лекарства. От друга страна обаче, има още куп субстанции, които могат да причинят метхемоглобинемия… Искаш ли да направя тестове за всички тях, независимо дали има шанс жената да ги е вземала под формата на лекарство?

— Моля те, направи го! — простена Джак. — Отчаян съм!

— Окей — кимна Питър и тръгна да излиза от помещението.

Джак го последва като бездомно кученце.

— Кога ще го направиш?

— Веднага — отвърна младежът. — В противен случай ще трябва да давам обяснения на доктор Деврийс…

— Страшно съм ти благодарен, Питър — промълви развълнувано Джак. — Надявам се, че все някога ще ти се отблагодаря… Спомена името на шефа си и това ме подсеща да те попитам знаем ли нещо за пробите, взети от Дейвид Джеферсън?

— Това не беше ли онзи случай в полицейския арест?

— Именно — кимна Джак.

— Джон вчера мърмореше за него… Доколкото знам, пробите се готови. Най-важната новина е, че в организма му е имало кокаин…

— Благодаря ти, Господи, за дребните услуги — вдигна очи към тавана Джак. — Калвин ще бъде доволен. Ех, ако имах същия късмет и с Кони Давидов!

— Ще направя всичко възможно — обеща Питър.

Джак тръгна да излиза, но изведнъж се сети за последното предположение на Лори.

— О, има и още нещо… — промърмори той. — Лори предлага да извършим тест и за ботулинов токсин…

Питър махна с ръка в знак, че е разбрал.

Изкачил се пеш до етажа на канцеларията си, Джак доволно поклати глава. Случаят Джеферсън имаше всички шансове да бъде разрешен в поставените от Калвин срокове, което означаваше далечна светлинка в мрачния тунел на личните му проблеми.

В кабинета завари Чет, който изгаряше от нетърпение да го информира за развоя на събитията в залата по аеробика. Мадамата с фантастичната фигура на само се появила на тренировка, но и приела да изпият по един плодов сок с кисело мляко след нея. Джак бе принуден да изслуша абсолютно всички подробности за породистото маце преди да успее да смени темата.

— Хей, Казанова — усмихнато подхвърли той когато Чет най-сетне млъкна: — Я ми кажи как да вляза във връзка с някой от ветеринарите, които са чели лекции на вчерашния ти семинар?

— Ще ти кажа — кимна Чет. — Но защо са ти?

— Искам да разбера дали имат представа какво е убило плъховете в онази канализация. А също така и дали са открили нови индивиди, заразени с антракс…

— Ще се опитам да получа отговор на въпросите ти — кимна Чет. — Но това ще стане по-късно през деня…

— Предварително ти благодаря — усмихна се Джак и отново потъна в материалите, които го чакаха на бюрото.

— Днес няма ли да режеш? — попита Чет.

— Взех си извънреден книжен ден — промърмори Джак без да вдига глава.

— Да не си болен?

— И Джордж ме попита същото — засмя се Джак. — Бих искал да съм болен, ама не съм… Просто се опитвам да отстраня една от основните слабости, заради която съм обект на критика от страна на ръководството, а именно — пренебрегване на бюрократичните процедури.

— Една от главните причини за закъсненията ти е фактът, че винаги се товариш с прекалено много случаи — отбеляза Чет.

— Сигурно си прав — промърмори Джак и се задълбочи върху мозъчната проба на Дейвид Джеферсън, която бе заложена на микроскопа.

Стана на крака едва когато Чет тръгна към залата за аутопсии, при това само за да затвори вратата. Но въпреки всичко не успя да се концентрира. Притеснен от много страни, той непрекъснато поглеждаше часовника. Малко преди десет започна сериозно да се тревожи от факта, че телефонът продължава да мълчи. Очакваното обаждане на Черил се бавеше, никой не го пришпорваше да се яви незабавно в кабинета на директора. А до този час и доктор Джим Бенет, и Гордън Стрикланд би трябвало вече да са направили своите оплаквания.

Сякаш в отговор на мислите му, телефонът рязко издрънча. Джак неволно подскочи, въпреки нагласата си. Известно време се колебаеше дали да вдигне, но после си даде сметка за неизбежността на ситуацията и бавно протегна ръка към слушалката. За негова изненада не беше Черил, а Питър Летерман.

— Имам доста изненадващи новини — съобщи младежът.

— Добри или лоши?

— Предполагам, че ще ги приемаш като добри — рече с лека въздишка Питър. — Кони Давидов не е развила метхемоглобинемия, но ботулинов токсин присъства във всички проби от тялото й, включително и в тази със стомашното съдържание.

— Пресвети Боже! — прошепна Джак. — Надявам се, че това не е някаква неуместна шега!

— Никакви шеги — увери го Питър. — За сигурност извърших тестовете по два пъти. Резултатите са категорично позитивни, което предполага свръхдоза в организма на жертвата. Мога да направя и някои количествени проби, но за това ще ми трябва малко повече време. Исках да научиш веднага за качествените резултати…

— Благодаря ти много — промълви Джак. — Задължен съм ти…

— Радвам се, че мога да ти услужа — отвърна Питър и прекъсна линията.

Джак бавно остави слушалката. В душата му се бореха смесени чувства. Беше доволен, че подозренията му за отрова се потвърдиха, но едновременно с това го обзе чувство на изненада, граничещо с шок. Ботулизмът беше последното нещо на света, което можеше да очаква.

Отмести стола си назад и скочи на крака. Блъсна вратата и хукна навън, по посока кабинета на Лори. Искаше веднага да й съобщи новината, че предположението й за ботулизъм се беше оказало вярно. За съжаление кабинетът й беше празен. По всяка вероятност тя отдавна беше долу в залата за аутопсии.

Върна се зад бюрото и се замисли на кого първо да позвъни. Избра Рандолф Сандърс, главно поради приятното чувство на злорадство, което изпълваше душата му. Изминаха няколко минути преди да открият доктора и да го докарат на телефона. Оказа се, че в момента прави аутопсия, но Джак настоя да го извикат. Когато насреща най-сетне прозвуча гласът на Рондолф, в него се усещаше зле прикрито раздразнение.

— Здрасти, колега — жизнерадостно го поздрави Джак. — Обажда се Джак Степълтън от патологията в Манхатън.

— Споменаха ми, че става въпрос за нещо спешно — изръмжа Сандърс.

— Точно така — все така радостно отвърна Джак. — Току-що бях уведомен, че вашата пациентка Кони Давидов, за която имахме удоволствието да си поговорим вчера, се е споминала благодарение на конска доза ботулинов токсин…

Насреща настъпи напрегната тишина.

— Как е установено това? — попита най-сетне Сандърс.

— Главно благодарение на собствената ми настоятелност — отвърна Джак. — Още вчера отскочих до погребалната агенция, където бяха любезни да ми позволят вземането на известен брой проби от телесните течности…

— Сега чувам за това — отвърна Сандърс. В гласа му се долови голяма доза колебание.

— Тъй ли? — престорено се учуди Джак. — Аз пък бях сигурен, че са ви уведомили… Но както и да е. Обаждам ви се в знак на колегиално уважение, иначе досега да бях хукнал с новината при доктор Харолд Бингъм…

— Ценя жеста ви — успя да промърмори Сандърс.

— Разбира се, в него има и известна доза користност — побърза да вметне Джак. — Случаят Кони Давидов е регистриран в Бруклин и в тази връзка предполагам, че вие ще се погрижите за незабавното връщане на тялото… Освен това мисля, че ще е най-добре вие лично да уведомите съответните власти…

— Разбира се — отвърна Рандолф Сандърс. — Благодаря ви.

— За нищо — усмихна се Джак, който искрено се забавляваше. — Хубаво е да си помагаме като колеги…

Прекъсна линията, усмивката му се разшири. Отмъщението е сладко нещо. Просто виждаше как се гърчи Рандолф Сандърс.

Следващият телефон беше на Уорън. Обясни му накратко какво е открил и поиска номера на Флаш. Младежът доста се позабави, но в крайна сметка откри загубеното листче и започна да диктува.

Флаш работеше в някакъв склад и не беше лесно да бъде открит. Когато най-сетне се появи насреща, дишането му беше доста ускорено. Явно го бяха карали да върши някаква физическа работа.

— Открих какво е станало с Кони — рече Джак след като се представи. — Пак ти напомням какво каза вчера Уорън ще си изкараш яда на баскетболния корт, а не върху съпруга на сестра ти…

— Значи той не я е убил, така ли?

— По всичко личи, че е така — кимна Джак. — Починала е от ботулизъм. Чувал ли си за такава болест?

— Май да… Не беше ли нещо свързано с хранително отравяне?

— В общи линии е така. Причинява се от токсин, който се произвежда от една специфична бактерия. Най-опасното свойство на тази бактерия се крие във факта, че тя може да се размножава без наличието на кислород. Най-вероятно си я чувал във връзка с консервираните храни, чиято стерилизация се е оказала недостатъчна за умъртвяване на спорите. В случая със сестра ти е важно да разбереш, че няма данни за умисъл…

— Сигурен ли си?

— Току-що получих лабораторните анализи — отвърна Джак. — Резултатите са проверени няколко пъти. Личното ми мнение е, че Кони е починала от ботулизъм, без чужда намеса. Доколкото съм информиран, този токсин е бил използван умишлено много рядко, например по време на Втората световна война с него е бил отровен Райнхард Хайдрих, един от най-близките съратници на Хитлер. Създаването му е трудно, едва ли някой може да го купи отнякъде. Затова ти казвам, че надценяваш доста съпруга на сестра ти, ако го обвиняваш в убийство чрез ботулинов токсин…

— По дяволите! — избухна Флаш.

— Виж какво, другия път когато се окажеш в противниковия отбор, ще ти пуснем аванта, за да се успокоиш — подхвърли Джак.

— Стига бе, док! — разсмя се младежът. — Нали ви знам какви сте и двамата с Уорън? Никога няма да жертвате победата! Между другото, благодаря ти за всичко, което направи за мен. Няма да го забравя…

— Радвам се, че успях да ти помогна — отвърна Джак. — Но искам да ти задам един въпрос: как се казва съпругът на Кони?

— Юри — отвърна Флаш и повтори името буква по буква. — Защо питаш?

— Страхувам се, че ще се наложи да го приберем — рече с въздишка Джак. — Трябва да го подложим на пълни изследвания, тъй като има опасност да се е заразил от Кони…

— Това изобщо не ме вълнува — отсече Флаш.

— Мен също, доколкото се чувствам твой приятел — увери го Джак. — Но аз съм и лекар, а това доста променя нещата. Би ли ми дал телефона му?

— Длъжен ли съм? — мрачно попита Флаш.

— Не, разбира се. Но в такъв случай ще се наложи да загубя доста време, за да го изровя отнякъде. Предполагам, че в бруклинската патология го имат…

— Имам чувството, че върша услуга на онази гнида! — изръмжа Флаш, но все пак продиктува номера.

Джак си го записа. Разговорът приключи с взаимни закани за предстоящата битка на баскетболния корт. Едва изчакал Флаш да прекъсне линията, Джак набра номера в Брайтън Бийч и мислено формулира фразите, които възнамеряваше да каже. Запита се дали Юри Давидов ще говори с акцент и дали наистина е такъв гадняр, за какъвто го считаше Флаш. За съжаление в ухото му прозвуча сигналът за заето.

Възобнови писмената си дейност с далеч по-добро настроение. В резултат приключи поредния случай за рекордно кратко време, положи папката в купчината с готовите документи и отново набра номера в Брайтън Бийч. Но пак беше заето.

Джак не беше особено изненадан от този факт. Роднини и познати вероятно звъняха непрекъснато, за да поднесат съболезнованията си. Но след като положението не претърпя промяна и през следващите два часа, търпението му започна да се изчерпва. Набра районната телефонна централа и помоли да проверят за повреда телефона на Юри. Няколко минути по-късно телефонистката съобщи, че по въпросния телефон не се провеждат никакви разговори.

— Какво означава това? — попита с недоумение Джак.

— Или слушалката не е на вилката, или апаратът е повреден — отвърна жената. — Ако желаете, мога да ви свържа със служба „Повреди“.

— Не, благодаря — отказа Джак. Беше успял да съобрази, че Юри вероятно си е у дома, но не желае да разговаря с никого. Това съвсем не беше извън реда на нещата, предвид създалите се обстоятелства, но в душата му потрепна нетърпение. Понякога става така, че нещата просто не вървят. Не искаше нищо повече от един обикновен телефонен разговор, в който да предупреди човека за опасността от ботулинова зараза. Прехвърляйки случая обратно на Рандолф Сандърс, той очакваше, че Бруклинската патология ще извърши всички предвидени от закона действия. На първо място това означаваше алармиране на Здравния отдел към общината, а следователно и отявления противник на Джак доктор Клинт Ейбълард — главен епидемиолог на град Ню Йорк… Неколкократно му бяха заявявали, че всички последващи действия са приоритет именно на Ейбълард. Сред тях фигурираше и осъществяването на контакт с Юри Давидов. Но като човек и лекар, Джак се чувстваше длъжен да не губи време и да направи всичко възможно за предупреждението на новоизлюпения вдовец…

Замислен за възможните си ходове, той несъзнателно си играеше с телефонния кабел. Имаше голяма вероятност колегите от Бруклин да не успеят да приберат тялото обратно. До този момент то би могло вече да е кремирано, а това означаваше невъзможност за вземане на нови проби. При такова развитие на събитията закъснението ставаше неизбежно. Но най-важното в момента беше да предупредят Юри Давидов, който час по-скоро трябва да знае какво го заплашва.

Издърпа чекмеджето на бюрото си и след кратко ровене измъкна карта на Ню Йорк. Прегъна я на сектора Бруклин и започна да търси Брайтън Бийч. Помогна му предположението, че след като е бийч2, кварталът трябва да се намира в близост до морето. Откри го в непосредствена близост до Кони Айлънд — един малък нос, забил се във водите на Атлантическия океан. Разстоянието дотам беше приблизително двадесет и пет километра. Никога не беше въртял педалите на велосипеда си в тази посока, но имаше идея как да стигне дотам, тъй като беше ходил неколкократно до бруклинския Проспект Парк. Картата показваше, че ако излезе от парка и хване авеню Кони Айлънд, щеше да пристигне директно в Брайтън Бийч.

Погледна часовника си и изчисли, че може да се справи в рамките на обедната почивка, дори да се окаже, че трябва да върти педалите в продължение на два часа. Основна причина за решението му беше здравето на Юри Давидов, но вътре в себе си чувстваше, че има право и на малка награда за прилежността си по отношение на писмената работа в офиса. Не маловажен беше и фактът, че вече разполага и с напълно задоволително алиби за всичките си вчерашни действия. Разбира се, основна причина за решението му беше страхотното време — денят беше топъл и слънчев, с лек ветрец. Страхотен завършек на циганското лято. Джак беше убеден, че съвсем скоро над града ще завият виелици и въртенето на педалите ще се превърне в спомен.

Преди да тръгне, той отново отскочи до кабинета на Лори. Искаше да я осведоми за ботулизма, но тя още беше в залата за аутопсии. Реши да поговори с нея след като се върне.

Пътешествието дори надмина очакванията му. Най-хубаво беше в отсечката между Бруклинския мост и далечния край на Проспект Парк. После дойде не толкова приятното пътуване по авеню Кони Айлънд, но и то му донесе удоволствие. Малко след като пресече авеню Нептун видя това, което очакваше от известно време насам: реклами и указателни табели на кирилица.

Малко по-късно стигна до авеню Оушънвю, спря до тротоара и помоли за указания как да стигне Оушънвю Лейн. Едва четвъртият минувач беше в състояние да го упъти.

Гледката действително го изненада, Флаш бе описал изключително точно струпаните нагъсто дървени къщички, до които се достигаше по тесни алеи. Някои от тях бяха добре поддържани, но преобладаваха съборетините. Парцелите бяха разделени от огради, построени от най-различни материали. В някои дворове цареше пълен ред, имаше цветни лехи и красиви храсти. Други се бяха превърнали в сметища, запълнени до отказ със стари хладилници, телевизори и счупени детски играчки. Покривите на отделните бунгала често се докосваха в невъзможни от архитектурна гледна точка позиции, но при безразборно строителство резултатите често са такива. Над тях стърчеше гора от ръждясали антени, които придаваха мрачен вид на околността.

Джак намали скоростта и започна да разглежда сградите. Част от тях носеха следи от викториански стил, но отчаяно се нуждаеха от пребоядисване и ремонт. Всяка втора разполагаше с гараж, но коли почти нямаше. В замяна на това изобилстваха дворните песове, които яростно лаеха при минаването на човека с велосипед. Хора почти не се виждаха, само тук-там се мяркаха млади майки с количките си. По-големите деца трябва да са на училище, съобрази Джак.

Кварталът разполагаше с основна мрежа от нормално широки улици, но освен тях имаше множество тесни алеи, част от които нямаха нито имена, нито номера. Те бяха предназначени главно за пешеходци, а до построените от двете им страни къщи можеше да се стигне само пешком. Над тях се преплиташе гъста мрежа от електрически жици и телефонни кабели.

Надписът „Оушънвю Лейн“ се оказа обикновена дъска, закована на един напукан от старост телефонен стълб. Свърна по алеята и бе принуден почти да спре, тъй като дълбоките дупки в асфалта заплашваха да преобърнат велосипеда му.

Малко бяха къщите с номера, но на една от кофите за боклук беше изписана цифрата 13. Джак я подмина и спря пред следващата, която би трябвало да е номер 15. Озова се пред постройка със солидна каменна основа, която се различаваше от повечето тукашни сгради, издигнати главно над дървени платформи. Гаражът можеше да побере две коли, а покривът беше залят с дзифт. Няколко бетонни плочи от пътеката липсваха, екранната врата против комари беше разкъсана и едва се крепеше на пантите си. Човек оставаше с впечатлението, че ще се разпадне при всяко по-силно затръшване на истинската врата.

Мрежеста ограда с височина около метър разделяше пътеката от отдавна некосената трева в малката градинка. Джак заключи колелото си за нея, бутна портичката и влезе. От двете страни на входа имаше прозорци със затворени кепенци, но звънец липсваше. След като се увери в това, той дръпна екрана против комари и силно почука. Никой не му отвори. В къщата цареше мъртва тишина. Почука още няколко пъти, после се отказа и пусна скъсаната мрежа. В душата му нахлу разочарование. Напразно беше изминал толкова път, тъй като контакт с Юри Давидов така и не беше осъществен.

Миг преди да си тръгне слухът му долови някакъв шум. Беше бучене, ниско и равномерно. Обърна се и залепи ухо за вратата. Бученето се оказа по-скоро модулирано, като далечно свистене на хеликоптерно витло. Очите му загрижено пробягаха по фасадата. Сградата беше прекалено малка за вентилатор, способен да излъчва такива вибрации.

Вдигна глава и бавно огледа съседните къщи. Всички изглеждаха пусти, сякаш собствениците им бяха на работа или просто заминали извън града. Единствената жива душа беше някакъв възрастен господин в един от съседните дворове, който не проявяваше никакъв интерес към непознатия велосипедист.

Джак обърна гръб на вратата и прекоси полянката по посока на съседния парцел. Разстоянието до къщата беше по-малко от два метра, маркирано от ограда с бодлива тел. Хвърли един последен поглед към стареца и се шмугна в тесния процеп към задния двор на Юри. Там погледът му беше привлечен от наскоро циментиран в основите метален отвор за проветрение, от който излизаше широка, извисяваща се до нивото на покрива ламаринена тръба. Докосна я с длан и моментално усети вибрациите. В основите й явно работеше мощен вентилатор. Съдейки по размерите на отвора, в мазето очевидно беше монтирана някаква пещ.

Продължи обиколката на дървената къща. На страната откъм гаража имаше още една врата. Пристъпи към нея и настоятелно почука, после сложи длан над очите си и надникна през остъкления плот. Успя да види помещение във формата на Г, което явно служеше за дневна и кухня.

Заобиколи отново и се насочи към гаража, който заемаше челната част на парцела. В същия момент на алеята пред къщата се появи брадат мъж, който носеше голяма книжна торба с хранителни продукти. Джак го видя в последния момент просто защото гаражът блокираше гледката към улицата.

Човекът се стресна дори повече от него, тъй като двамата изведнъж се оказаха на разстояние около метър един от друг. Торбата с продукти шумно падна на напукания асфалт, дясната му ръка напразно се мъчеше да излезе от джоба.

— Моля да ме извините — рече с виновен вид Джак.

Мъжът светкавично се овладя, но Джак все пак успя да излезе през портичката и да му помогне да събере разпилените пакети.

— Ужасно съжалявам, че ви стреснах — повтори извинението си той, докато вдигаше няколко пакета със замразена храна и една бутилка водка, която като по чудо беше останала здрава.

— Вината не е ваша — отвърна мъжът, клекна и разтвори торбата, за да върне обратно разпилените продукти. Очите му продължаваха да скачат по околните предмети, сякаш се опасяваше, че иззад ъгъла може да изскочи още някой.

Джак му подаде това, което беше събрал. Веднага му направи впечатление силния славянски акцент на мъжа, към който трябваше да прибави гъстата брада и широкополата шапка в руски стил.

— Тук ли живеете?

— Да — отвърна след кратко колебание мъжът.

— А случайно да познавате Юри Давидов? Живее ей, там, на номер петнадесет…

— Бегло — отвърна мъжът. — Защо питате?

Джак с мъка измъкна портфейла си. Междувременно попита мъжа дали е руснак и получи утвърдителен отговор.

— Направи ми впечатление, че всички указателни табели в квартала са на кирилица — подхвърли той.

— В Брайтън Бийч е пълно с руснаци — сви рамене онзи.

Джак кимна и измъкна от портфейла си лъскавата значка на медицински следовател. От опит знаеше, че тя помага на хората да говорят по-лесно.

— Казвам се доктор Джак Степълтън — представи се той.

— Аз съм Егор.

— Радвам се да се запознаем, Егор. — Аз съм медицински следовател от Манхатън. Случайно да знаете къде се намира в момента Юри Давидов? Почуках на вратата му, но никой не ми отвори…

— Вероятно е излязъл с таксито — отвърна Егор.

— Разбирам — кимна Джак. Това означаваше две неща — или Юри е човек с изключително здрава психика, или наистина не му е пукало за жена му, както твърдеше Флаш. — Кога мислите, че ще се прибере?

— Късно вечерта — отвърна без колебание брадатият.

— Девет, десет?

— Някъде там. Защо го търсите?

— Трябва да говоря с него — измъкна се с неопределен отговор Джак. — Случайно да знаете за коя таксиметрова компания работи?

— Доколкото знам, работи за себе си — отвърна Егор.

— Лошо — въздъхна Джак.

— Чух, че жена му умряла — подхвърли след кратка пауза руснакът. — В тази връзка ли го търсите?

— Да.

— Да му предам ли нещо, ако случайно го видя?

— Предайте му, че вече знаем от какво е умряла жена му — рече с въздишка Джак. — Много е важно веднага да се свърже с мен, защото животът му е в опасност! Ще ви дам визитката си с молба непременно да му я предадете… — Извади една от картичките си, надраска нещо на обратната й страна и добави: — Ето, тук написах и домашния си телефон…

Егор старателно разгледа челната страна на визитката.

— На този адрес ли работите? — попита той.

— Да — кимна Джак, след което направи безуспешен опит да се сети още нещо. — Благодаря ви предварително…

— Няма защо. До колко часа работите?

— Поне до шест — отвърна Джак.

— Ще кажа на Юри да ви се обади — обеща брадатият руснак и продължи пътя си.

Джак го изчака да се отдалечи и отново погледна към къщата на Давидов. Сети се, че няма да е излишно да пъхне една визитка под входната врата. Но в това се криеше и определена опасност — ако попадне в ръцете на Ейбълард, тази картичка щеше да бъде доказателство за намесата на Джак. След което, естествено, щяха да последват санкции от страна на Бингъм.

— Какво толкова, по дяволите! — промърмори след известно колебание той, извади една картичка и написа на гърба й Юри да му се обади веднага. Към служебния си телефон прибави номератора на централата и домашния си номер. След всичко това се върна обратно и пъхна картичката под входната врата.

Свали веригата от колелото и побърза да го яхне. Имаше намерение да направи една кратка опознавателна обиколка на Брайтън Бийч, а едва след това да потегли по обратния път към службата. Интересуваше го главно района, но тайно се надяваше да види и някой ветеринарен кабинет, където да попита за масовия мор на плъховете напоследък…